Рос Макдоналд
Да намериш жертва (6)

Шеста глава

Майер живееше в голяма сглобяема дървена къща срещу евкалиптова горичка в края на един празен парцел. Но не съвсем празен. Осем или девет коли, модел Т, модел А, стар камион Рео и стар пикап се мъдреха сред бурените, всичките в различна степен на разруха. Оставих колата на алеята, водеща към къщата, прекосих ливадата с избуяла трева и заобиколих бетонния рибарник, чиято застояла миризма се конкурираше със зловонието на евкалиптовите дървета. Голямата сенчеста веранда в стар стил беше отрупана с градинарски инструменти и оплетени маркучи. Докато вървях по нея, дъските поскърцваха под краката ми.

Един по-остър звук наруши тишината, втори път, а после и трети. Натиснах дръжката на предната врата. Оказа се заключена. Някъде дълбоко от вътрешността на къщата, вероятно от сутерена, изтрещяха още три изстрела. В промеждутъка чух приближаването на нечии стъпки. От другата страна на вратата се обади женски глас.

— Ти ли си, Бранд?

Не отговорих. Над главата ми светна крушка и тежката врата се отвори.

— О, простете. Очаквах съпруга си.

Жената беше висока, все още млада с красиви черти и кестенява коса. Тялото й, наклонено в неловко положение, беше с тежки гърди, и много женствено, дори прекалено женствено.

— Мисис Чърч!

— Да, познаваме ли се отнякъде?

Малахитовозелените й очи ме погледнаха някак разсеяно. Те сякаш преминаваха през мен и търсеха нещо в отвъдния мрак, някого, от когото тя се страхуваше, или някого, когото обичаше.

— Познавам мъжа ви — казах аз. — Каква е тази стрелба?

— Това е баща ми. Когато нещо го разстрои, той слиза в мазето и започва да стреля по някоя цел.

— Не ми е работа да питам какво го е разстроило. Всъщност исках да поговоря с него за камиона, който е изгубил. — Казах й името си и обясних с какво се занимавам. — Може ли да вляза?

— Както обичате. Трябва да ви предупредя, че къщата е в пълен безпорядък. Имам си свой собствен дом, за който трябва да се грижа и поради това не мога да се справя и с този на баща ми. Опитах се да го накарам да вземе в къщата някоя жена, но той не ще и да чуе.

Тя отвори вратата по-широко и ми направи място да вляза. Минавайки покрай нея, аз я огледах по-отблизо. Ако знаеше как да се поддържа, тя можеше да бъде красива. Буйната й коса беше подстригана на бретон, излъчващ нещо момчешко, но от него лицето й изглеждаше някак широко. Роклята й беше прекалено младежка, спускаше се неугледно по тялото й и създаваше пародийно впечатление. Погледът ми я накара да отстъпи назад, като боязливо дете, след което бързо се обърна и тръгна към вратата в дъното на коридора. Там тя извика към едно осветено стълбище:

— Татко, дошли са да те видят.

Отговори груб бас:

— Кой е дошъл? — Думите бяха придружени от изстрел.

— Човекът казва, че е детектив.

— Кажи му да почака.

Отдолу се разнесоха още пет изстрела. Усетих вибрациите в подметките на обувките си. Тялото на жената потрепваше при всеки един. След като стрелбата прекъсна, тя продължи да стои още известно време, обляна от светлината, идваща от стълбището на сутерена, като че ли изстрелите бяха само увертюра към музика, която аз не можех да чуя. Някаква причудлива и дива музика, звучаща в съзнанието й, отекваща по всичките й нерви и извикваща възторг.

По стълбите се чуха тежки стъпки. Тя се отдръпна от пътя на човека, който изникна от светлината. В очите й имаше нещо странно, омраза или страх, или последните тонове на тихата музика. Той я погледна едновременно с недоумение и презрение.

— А, да, знам, Хилда. Ти не понасяш звука на огнестрелно оръжие. Затова пък винаги можеш да си запушиш ушите с памучни тампони.

— Нищо не съм казала, татко. Това е мистър Арчър.

Мъжът ме погледна изпод двувърхата си ловджийска шапка. Той беше като голям и круширал кораб, човек, който се губеше в собствените си очертания. Раменете му бяха приведени, а якето от набръчкана конска кожа не можеше да прикрие вдадения навътре гръден кош. Сред рижата му брада проблясваха сребърни косъмчета, а очите му бяха зачервени. Те тлееха като пламъчета и сякаш бяха последните следи от нестихващи и пагубни страсти.

— Какво мога да направя за вас, мистър Арчър? — Изтеглената му назад брадясала уста беше в контраст с готовността му да направи нещо за мен.

Казах му как съм попаднал на случая и че имам намерение да участвам в разследването. Не му обясних защо. Сам не знаех точната причина, въпреки че Кейт Кериган имаше нещо общо с нея. А може би смъртта на мургавото момче се беше превърнала в символ на безсмисленото насилие, властващо в градовете от долината, за което бях чувал и което бях виждал. И сега аз имах шанса да проникна до същността на нещата.

— С други думи искате да ви наема? — попита Майер.

— Давам ви тази възможност.

— Но тя не е единствената. Мъжът на дъщеря ми, а той е шерифът тук, в момента е някъде по пътищата и има на разположение тридесет полицаи. Мисля, че им плащам чрез данъците си. Какво по-различно от тях можете да ми предложите вие?

— Пълно посвещаване на случая, моите умствени способности и моята смелост.

— Мислиш се за голяма работа, а?

— Долу на юг съм доста известен. Репутацията ми не е много благоприятна, но ми върши работа.

— Не бях чувал за теб. — Той погледна надолу към грапавите си ръце и сви големите си пръсти. От тях се носеше миризмата на барут.

— Виж какво, момче, аз работя за парите си. Нито цент не влагам преди да съм сигурен, че ще имам някаква полза. Какво мога да спечеля от тази работа? Камионът е застрахован, а също и товарът.

— А какво ще стане с твоето реноме пред доставчиците? Тези неща се отразяват доста зле на бизнеса.

— На мен ли ги разправяш тия. — Той наведе посивялата си глава напред. — С кой друг си говорил? Да не би Кериган да ти се е оплаквал нещо?

— Какво общо има той с това?

— Задигнатото уиски е на Кериган.

— Искаш да кажеш, че дължимата сума по товара е негова?

— В известен смисъл. Пласьорите осчетоводиха стоката на негово име. В случай обаче, че тя не бъде доставена, загубата поемам аз.

— Ти спомена, че всичко е застраховано.

— Деветдесет процента. Застраховката няма пълно покритие. Останалите десет идват от джоба ми. — Той направи болезнена гримаса, като че ли описваше хирургическа операция, на която е бил подложен, някаква „париектомия“. — Става дума за около седем хиляди долара.

— Моето предложение е за десет процента от тях. Седемстотин долара, в случай че открия товара.

— А ако не откриеш?

— Сто долара за разходите. И то платени веднага.

Той стоеше срещу мен и пренасяше тежестта си от крак на крак. Гласът му напомняше рашпила, чийто звук от триенето се връщаше непрестанно към една и съща тема.

— Това са много пари. Откъде да знам, че ще получа нещо срещу тях.

— Аз ти казвам. Твоя работа е да приемеш или да откажеш.

За първи път на устните му се очерта усмивка, в която имаше нещо лукаво.

— Окей, ще сключим сделката. Влез вътре и седни.

Всекидневната беше от онези стаи, които човек може да види в дълбоката провинция, в къщите тип ранчо, където хората от по-стари времена дават последен отпор на жените, цивилизацията и хигиената. Килимите и мебелите бяха покрити с мръсотия. Насъбраната от месеци дървесна пепел беше задръстила камината и се беше посипала по пода. Двуцевката върху полицата над нея беше единственият чист и поддържан предмет в помещението. Той се разположи на хлътналата кушетка, а на мен посочи един стол.

— Ето какво реших. Седемстотин за камиона и товара. Ако не се справиш, не получаваш нищо.

— Не е ли това доста делово предложение за човек, който е загубил шофьора и камиона си. Да не говорим за дъщерята.

— За каква дъщеря говориш?

— Ан. Тя е изчезнала.

— Ти си луд. Тя работи при Кериган.

— Вече не. По думите на мисис Кериган, тя е изчезнала миналия петък. Не са я виждали цяла седмица.

— Защо никой не ми казва тия неща? — Гласът му се извиси в предизвикателен вик: — Хилда! Къде си, по дяволите?

Тя се появи на вратата, облечена в престилка, която се беше опънала върху гърдите й като платно при силен вятър.

— Какво има, татко? Опитвам се да изчистя кухнята. — Жената пристъпи колебливо напред, гледайки към него, а после погледът й обходи стаята, като че ли се бе залутала в леговището на звяр. — Къщата е потънала в мръсотия.

— Я остави това! Къде се е запиляла отново сестра ти? Пак ли се е забъркала в нещо?

— Ан да се е забъркала?

— Именно това те питам. Ти я виждаш по-често. Всеки в града я вижда по-често от мен.

— Ако не се виждате, грешката си е твоя, и доколкото знам, не се е забъркала в нищо.

— Говорила ли си с нея скоро?

— Тази седмица не. Миналата обядвахме веднъж заедно.

— Кога? — попита той.

— В сряда.

— Спомена ли, че ще напуска работа?

— Не, напуснала ли е?

— Явно — отвърна Майер. Той отиде до телефона, който се намираше върху бюрото в ъгъла на стаята и набра някакъв номер.

Хилда погледна разтревожено към мен.

— Случило ли се е нещо с Ан?

— Нека да не избързваме с изводите. Да ви се намира нейна снимка, скорошна?

— Разбира се, но вкъщи. Не знам дали татко има. Ще потърся. — Белите й крака бързо и безшумно се насочиха към вратата, сякаш се радваше да напусне стаята.

Майер остави слушалката. Обърна се към мен с разперени ръце и длани, които изразяваха безпомощност.

— Тя не отговаря. Кериган не знае ли къде е?

— Казва, че не.

— Мислиш ли, че лъже?

— Жена му спомена нещо такова.

— Само не ми казвай, че тя е дошла на себе си след всичките тези години. Мислех, че той й е взел страха завинаги.

— Не бих могъл да зная — казах аз предпазливо. — Какъв е този Кериган?

— Един мошеник по мое мнение. Дойде в града към края на последната война и постъпи на работа във военноморската база — като офицер по обществените връзки или нещо от този род. Тогава беше по-млад и много момичета си падаха по униформата и офицерските му нашивки. Ани не беше единствената.

Той беше казал твърде много и бързо смени темата.

— Виж само за кого се ожени, дъщерята на съдията Крейг. Тя произхожда от едно от най-добрите семейства в града, ако това въобще означава нещо, но Кериган я принуди да играе по свирката му. Той продаде ранчото на Крейг в годината, в която се ожениха и се премести в едно истинско имение. След това се захвана с търговията с алкохол. После пък реши, че в мотелите има повече печалба. Той не е никакъв бизнесмен, това мога да ти кажа. Дадох му пет години, когато започна. Ами добре, досега е изкарал седем.

— Как е неговият кредит?

— Чувам, че е доста нестабилен.

— Бърбън за седем хиляди долара е голяма поръчка за човек, чиито баланси не са наред.

— Най-голямата, която съм изпълнявал за него. Но това не е моя работа. Казват ми какво да се транспортира и аз свършвам работата.

— Изцяло ли си поел превоза му?

— Да, доколкото знам.

— Той знаеше ли кой ще бъде шофьорът?

— Предполагам, че в този случай е знаел. Единствено Тони беше упълномощен да пренася такова количество. — Малките му очички се взряха в мен изпод бухналите вежди. — Какво ти се върти в главата, момче? Мислиш, че е задигнал собственото си уиски?

— Възможно е.

— Ако и аз мислех така, щях да му изрежа черния и белия дроб и да ги изям на закуска.

— Рано е да мислим за менюто. Нуждая се от повече факти. А сега очаквам от вас сумата от сто долара.

— По дяволите, мислех, че си забравил за това.

Той се обърна с гръб към мен, но аз успях да зърна пачката му. И бронтозавър би се задавил с нея. Пъхна я обратно в джоба си и закопча кожения капак. Две петдесетачки неохотно минаха от едни ръце в други.

— Нещо друго?

— Всъщност има. Що се отнася до твоята дъщеря Ан, имала ли е неприятности преди?

— Нищо сериозно. Както при всички. — Думите звучаха като оправдание. — Ани отрасна без майка, нали разбираш. Аз и Хилда правехме всичко, което беше по силите ни, но невинаги можехме да я държим под контрол. Докато беше в гимназията се свърза с някакви мошеници, а след като постъпи на работа започна да харчи повече, отколкото печелеше. На няколко пъти я измъквах под гаранция.

— От колко време работи за Кериган?

— Три-четири години. Започна като негова секретарка. След това той я записа на курс по мениджмънт долу на юг, за да може да ръководи мотела му. Исках тя да се върне у дома и да поддържа документацията ми, но това не беше достатъчно добър вариант за Ани. Тя казваше, че иска да има свой собствен живот. Е, добре, има го.

— Що за живот е нейният?

— Не ме питай. — Той повдигна натежалите си рамене. — Ани беше петнайсетгодишна, когато ме напусна и оттогава я виждам много рядко. Само когато иска нещо от мен.

Той се затътри към камината и се загледа в угасналата пепел. Осветлението от голия таван хвърляше върху главата му самотно сияние.

— Ани никога не я е било грижа за мен, а това се отнася и за останалите. Наистина Хилда идва да ме види веднъж на два-три месеца. Навярно тя прави това по заръка на мъжа си, който се надява да наследи бизнеса, когато падна в ръцете на гробаря. Ще има да чака копелето, ще има да чака. — Той се обърна и оповести с висок и дрезгав глас: — Ще изкарам до сто години, ще видиш.

— Поздравления.

— Намираш това за смешно.

— Аз не се смея.

— Смей се, ако искаш. Момче, произхождам от семейство с дълга история и именно аз ще се смея последен. Още дълго време гробарят няма да може да ме спипа. — Внезапно чувствата му се промениха и се насочиха в друга посока: — А Ани? Тя забъркана ли е в тази работа по някакъв начин?

— Ти подхвърли тази идея. Може би има нещо. Разбрах, че е била близка с Кериган и доста близка с Аквиста.

— Грешно си разбрал. Тони беше влюбен в нея, това е вярно. Тя обаче не даваше пукнат грош за него. Дявол да го вземе, тя се страхуваше от него. Една нощ миналата година тя дойде тук и искаше… — Той спря да говори и погледна предпазливо към мен.

— Какво искаше?

— Нещо, с което да се защитава. Този момък я безпокоеше, ставаше досаден и това я потискаше. Казах й, че ще го уволня и ще го разкарам от града, но тя не беше съгласна. Посвоему тя е доста мекосърдечно хлапе. И тъй, аз й дадох онова, което искаше.

— Пистолет?

— Един стар 9,3-милиметров револвер, с който разполагах. — Той долови моя ням въпрос и ми отговори: — Ако си мислиш, че Ани го е убила с него, това не е така. Тя просто искаше нещо, с което да се защитава от Тони. Това показва колко малко е означавал той за нея.

— А Кериган?

— Не бих могъл да зная това. — Погледът му помръкна от смущение.

— Те заедно ли живееха?

— Предполагам, да. — Думите бяха изречени с усилие и горчивина. — Миналата година чух, че й плащал наема за апартамента.

— За кого говориш? — обади се Хилда от вратата.

Той погледна към нея, извръщайки главата си като бик.

— За Кериган. Ани и Кериган.

— Това е лъжа. — Тя тръгна към нас, бледа и скована от вълнение. — Как не те е срам да изричаш такава долна лъжа. Какво ли не приказват хората в този град. Какво ли не.

— Срамувам се…, но не от себе си. Какво можех да направя. Нямаше начин да я спра.

— Не е имало от какво да я спираш. — Тя се обърна към мен. — Това бяха само клюки. Ани не би могла да има нищо общо с женен мъж.

— А аз чух други неща — каза старецът.

— Дръж си езика — Тя изфуча като разгневена котка. — Ани е добро момиче, въпреки всичко, което можеше да стане заради теб. Знам, че се опита да я поквариш…

Той пристъпи към нея, вратът му беше почервенял и станал на гънки.

— Ти си дръж езика, чуваш ли.

Между тях просветна електрическа дъга, породена от омраза. Раменете му се прегърбиха застрашително. Хилда вдигна ръка, за да предпази уплашеното си лице. Пръстите й стискаха правоъгълно парче лъскава хартия.

Майер го грабна от ръката й.

— Откъде взе това?

— Беше пъхнато зад огледалото на бюрото ти.

— Стой далеч от стаята ми.

— С удоволствие. Вътре мирише на леговище на мечка.

Той сви безразлично рамене и погледна надолу към снимката, прикривайки я с ръце така, както се пази огънче на кибритена клечка. Пожелах да я видя. Подаде ми я неохотно, сякаш ми даваше пари.

Момичето от снимката седеше срещу бял валчест камък на бряг, облян от слънчева светлина. Краката й бяха в положение, което предполагаше, че тя харесва тяхната форма и линия. Тъмните й къдрави коси бяха развети от вятъра, а лицето й се смееше. Тя приличаше на сестра си, но беше по-красива. Не съществуваше никаква прилика с момичето, което бях видял с Кериган.

— Какъв е цветът на косата й, мисис Чърч?

— Кестеняв, червеникавокестеняв, малко по-светла от моята.

— А на колко години е?

— Трябва да сметна. Ан е със седем години по-млада от мен. Значи е на двадесет и пет.

— Скоро ли е направена тази снимка?

— Доста скоро. Брандън я направи миналото лято на Писмо Бийч. — Тя погледна към баща си със студено любопитство. — Не знаех, че и ти я имаш.

— Има много неща, които не знаеш.

— Нима?

Леденозелените й очи се бяха втренчили в него. Той прекоси стаята, отиде до бюрото в ъгъла и започна да пълни лула от една половинпаундова тенекиена кутия. Някъде отвън бръмчеше двигател на кола.

Хилда вдигна глава и отиде до прозореца.

— Това сигурно е Брандън. — По улицата се плъзнаха светлина от фарове и после изчезнаха. — Не, не беше Брандън. Ти каза, че той ще дойде да ме вземе, нали? — попита тя баща си.

— Ако успее. Тази нощ е много зает.

— Мисля да взема такси. Става късно.

— Ще струва два долара — каза той несигурно. — Бих те откарал, но трябва да стоя до телефона. Защо не вземеш стария чеви? Аз не го използвам.

Обадих се:

— Ще ми бъде приятно да ви откарам.

— О, не, много сте мил, но не бих могла да приема.

— Разбира се, че можеш, Хилда. Мистър Арчър няма нищо против. Той и без това тъкмо си тръгваше.

Тя безпомощно сви рамене. Майер ме гледаше със задоволство. Най-малкото получаваше нещо срещу парите си.

— Лека нощ, татко.

— Лека нощ, Хилди. Благодаря ти, че дойде да ме видиш.

Той стоеше в ъгъла като стар уморен бик в своята querenzia.