Рос Макдоналд
Да намериш жертва (13)

Тринадесета глава

Тръгнах обратно по магистралата и завих към града. Блясъкът на неговите светлини беше станал по-блед, сякаш огньовете, които го поглъщаха вече догаряха. Няколко закъснели камиона отминаха на юг. Фаровете им бяха като дълги бели пръсти, опитващи се да докоснат утринта. Машината, която бях видял преди, не беше сред тях. Навярно по това време Бози вече беше извън окръга в посока на изток или на север. А Кериган вероятно пътуваше към Мексико.

Не бях прав за Кериган. Неговият червен автомобил с подвижен покрив стоеше на чакълената площадка пред мотела му. Двигателят работеше, а сиво-синият ауспух пуфтеше и потрепваше във въздуха.

Паркирах на банкета на магистралата и тръгнах обратно към червената кола. В нея нямаше никой. Изключих я, пуснах ключовете в джоба си и извадих револвера. Всички бунгала на мотела, с изключение на едно, бяха тъмни, но централната сграда светеше. Светлината се процеждаше през страничен прозорец и сякаш гланцираше зелената повърхност на малкия басейн с овална форма. Заобиколих го и тръгнах към задната част на постройката. Водата изглеждаше дълбока и студена.

Светлината идваше от офиса. Задната му врата беше леко отворена и аз надникнах вътре. Стаята беше наскоро мебелирана с няколко полирани стола, метално бюро с покритие от черна изкуствена материя и някакви флуоресцентни детайли, прихванати за тавана. Кериган лежеше проснат между бюрото и малък отворен сейф. Отзад главата на Кериган също беше отворена. Под силната и ясна светлина успях да различа цвета на мозъка му.

Корковата настилка около главата му беше прогизнала от кръв. Улавяйки го за късата коса, аз повдигнах главата му и видях, че куршумът беше влязъл между очите. Дупката говореше за малокалибрен пистолет, вероятно 9,3-милиметров. Сивите триъгълни очи бяха застинали във вечна почуда. Насочих ги отново към пода и бързо прерових джобовете му. Някаква далечна сигнална система хвърляше звуковото си ласо по върховете на покривите.

Кериган беше без портфейл и без каквито и да е пари. От пакета, който Бози му беше дал, нямаше и следа. Извадих всичко от сейфа: сметки, невалидни чекове и текущата счетоводна книга на мотела. Заведението беше на загуба.

Откъм другия край на площадката зави някаква кола, после се изкашля и замря. Стартерът отново изви настойчиво. Оставих мъртвеца и тръгнах към долитащия отвън прекъслечен шум. Той идваше от един от навесите без врата, гледащ към алеята зад бунгалата.

Виещият мотор запали и колата взе завоя с рев. Затичах се към началото на алеята, гьонът на подметките ми потракваше и се пързаляше по плочките на басейна. От навеса зад светещото бунгало се зададе малка спортна кола със спуснат покрив, после спря, при което гумите й изпищяха и след това полетяха към магистралата. Зад предното стъкло видях мрачното и съсредоточено лице на Джоу Съмър.

Вдигнах пистолета си.

— Спри или ще стрелям.

В този момент нещо тежко, твърдо и грухтящо се стовари отзад върху краката ми. Паднах встрани от алеята. Завивайки покрай мен, малката кола запрати в лицето ми чакъл. Върху кръста ми паднаха чифт колене, подобни на пилотонабивачки^[1]. Нечия ръка опаса шията ми в здрава хватка, а друга се насочи към пистолета ми. Стиснах здраво револвера и ударих с него лакътя, който беше обхванал гърлото ми. Човекът върху гърба ми изръмжа от болка. Хватката му се отпусна. Използвайки ръката му като лост, аз измъкнах рамото си изпод масата, която ме притискаше. Сигурно тежеше над 90 килограма. Докато се изправях на колене, мускулите ми скърцаха. Прехвърлих го през глава и го проснах по гръб. Едната ми ръка беше върху гърлото му, а другата между гърчещите му се крака.

Беше обут в черни кожени бричове, чийто цвят не ми допадна. Под слабата светлина те имаха мръсно маслинен оттенък. Приличаха на униформите от отдела на шерифа. Под мишницата ми се обади задавен глас, който спомена нещо за арест.

Пуснах го, но взех пистолета си, и докато той се изправяше, го държах на прицел. Това беше помощник-шерифът Брага, братовчедът на Тони Аквиста. Върху индианското му лице зъбите му изглеждаха като блестяща пукнатина, а дъхът му свистеше между тях подобно на излизаща пара.

— Дай ми пистолета.

— Мисля, че е по-безопасно да бъде при мен, Брага.

Бързите му очи с цвят на обсидиан се отместиха от оръжието към лицето ми и после отново към пистолета.

— Подай ми го. Видях те, че го насочваш към момичето.

— Опитвах се да я спра. Тя е една от шайката бандити. Чудесна тактика беше от твоя страна да я оставиш да се измъкне.

— Виж какво, нахакано лосанджелиско копеле…

Той направи крачка към мен. Вдигнах пистолета и това го спря.

— Чуй какво ще ти кажа. Това беше момичето на Кериган, а самият Кериган лежи на пода в офиса си с пръснат мозък.

— Това ли е изстрелът, който са чули? Ти ли се обади за него?

— Не.

Кафявото му лице застина в мисли.

— Дяволски много съвпадения се получават тук. Стана ти навик да намираш жертвите на двойки.

— Аз следях Кериган. Ако те интересува защо, питай шерифа. Преди няколко минути му обясних какво става.

— Май нещо бъркаш. Той е на магистралата, блокирал е пътя.

— Точно там разговарях с него. Като си говорим за съвпадения, да те питам, навик ли му е станало на Чърч сам да си върши изпълнителската работа?

— Аз задавам въпросите. — Той направи още една крачка към пистолета, посрещайки заплахата, подобно на човек, който ходи срещу силен вятър. — За последен път ти казвам. Пусни пистолета.

— Съжалявам, Брага, но ми е необходим. Ще тръгна след момичето.

— Ще останеш тук.

Той се наведе и посегна към бедрото си. Можех да избера — или да го застрелям, или да се оставя той да ме застреля. Или да се нахвърля върху него с цялата си тежест и да се опитам да намеря вдигнатата му нагоре брадичка. Успях. Той падна настрани съвсем безшумно и зае ембрионално положение.

Зад мен се чу изщракване. Вратата на бунгалото със запалените светлини се отвори. Като сомнамбул към мен вървеше младеж в червена пижама и коса на тънки кичури. Минах покрай Брага и тръгнах да го посрещна.

— Кой си ти?

— Алистър Ганисън. Младши. — Прозвуча като иконом, който обявява своето собствено пристигане на нечие погребение. — Вие ли сте офицерът, на когото се обадих? Сигурен съм, че чух изстрел.

— По кое време?

— Мисля, че беше към един и петнадесет. Разглеждах пътния си часовник, когато звукът ме сепна. След това чух, че някой тича.

— Оттук към алеята?

— Не, мисля, че тичаше към магистралата, от другата страна на мотела.

— Мъж или жена?

— Наистина не бих могъл да кажа. Когато излязох навън, вече нямаше никой. След като ви се обадих от един външен телефон, се прибрах обратно в бунгалото и взех таблетка луминал. Опасявам се, че съм получил шок или нещо… Току-що се оправих. Нали разбирате, ужасно съм чувствителен, нервите ми не издържат на вълнение.

— Ти не си единственият. Твоя ли е спортната кола?

— Ем Джи-то? Да, мое е.

— Не е трябвало да оставяш ключовете в него. Откраднато е.

— О, Боже — каза той, — колко ужасно. Това страшно ще разстрои майка ми. Налага се да се срещна с нея утре в Пасадена. Вие просто трябва да ми я върнете, полицай.

Късогледите му очи за първи път се фокусираха върху мен. Първо върху лицето ми, а после върху онова, което беше останало от дрехите ми.

— Вие не сте… Вие полицай ли сте? — Ръката му се насочи към устата.

— Специален агент от Вашингтон — казах аз. — Следим ви за това, че носите червена пижама. Внимавайте, Ганисън.

Оставих го да гризе кокалчетата на ръцете си, погълнат от налудничави догадки. Когато минах покрай Брага, той се размърдваше. Взех останалото разстояние до колата на бегом. Поне се опитвах да тичам, и беше добре, че не паднах по лице.

Преди да стигна града, осъзнах колко безнадеждно е това преследване. Джоу беше тръгнала много преди мен и никога не би се върнала там, където вече е била.

Изоставих гонитбата и тръгнах да се срещна с мисис Кериган.