Рос Макдоналд
Да намериш жертва (25)

Двадесет и пета глава

Стигнахме билото на планината. Долу високата долина бе изпълнена с мрак, който някъде далеч в подножието се нарушаваше от петно светлина. Изключих двигателя и продължих без фарове и без газ, като регулирах скоростта със спирачките. Притихналата кола се спускаше надолу по виещия се път, който постепенно се изправяше и преминаваше в главното шосе за Травърс.

Спрях горе на улицата пред запуснат ресторант, чиито прозорци бяха изпотрошени и заковани с дъски. По склоновете бяха полегнали безформени паянтови постройки, някои от тях съвсем смачкани от снеговете на минали зими. Малко по-високо имаше грамади шлака от изчерпаните мини, които наподобяваха планините наоколо.

На около четиристотин метра под нас, в далечния край на изоставения град, имаше голям правоъгълен портал, от който струеше бяла светлина. Двама мъже се появяваха и изчезваха от осветеното пространство, носейки кутии към задната част на голям камион, паркиран на улицата. Те се движеха напред и назад с уморените механични движения на изгубени души, които се трудят в мините на ада.

— Това са те — прошепна Джоу. — Не искам да отивам по-нататък.

— Няма и да те пусна. С какво оръжие разполагат?

— Мисля, че всеки има пистолет. Един от тях, когото наричат Фаустино, има автомат.

— Това е лошо. По-добре да отидеш и да изчакаш в алеята. Скрий се зад нещо, просто за всеки случай. Макгауън, твоята пушка заредена ли е?

— Не се безпокой.

— Как си с мерника?

— Преди няколко седмици застрелях един заек от четиристотин метра. Ако беше през деня, мисля, че мога да ги улуча и оттук.

— Изчакай десет минути, докато стигна там долу. После открий огън. Но си запази няколко патрона. Вероятно ще опитат да се измъкнат. Този път е единственият, нали?

— Като изключим козите пътеки.

— Ако някой от тях ми се измъкне, прикрий се зад колата и се опитай да го спреш. Стреляй след десет минути.

— Нямам часовник.

— Брой бавно до петстотин. Става ли?

— Добре.

Той излезе от колата и легна на пътя. Джоу изчезна в алеята, минаваща покрай закования ресторант. Тръгнах надолу по хълма с пистолет в ръката като се придържах близо до постройките. Това бяха скелетите на изчезнали занятия — бръснарница, салон за сладолед, фабрична лавка. Техните единствени покровители бяха катерички и койоти, които стояха притихнали сред начупените линии на сенките. Надморската височина и тишината бучаха в ушите ми, сякаш бях погълнал хинин.

Когато стигнах на стотина метра от мястото, застанах на колене и лакти. Тази позиция ми припомни миризмата на бездимен барут, огнехвъргачки, обгорена плът и зелената, кървава пролет на Окинава. Запълзях по разнебитената настилка от врата до врата. Времето ми изтичаше.

Светлината бликаше от отворената двойна врата на паянтова постройка от другата страна на улицата. Над портала беше прикрепена емблемата на пожарната команда. Камионът на Майер беше вътре със запалени фарове и отворени отзад капаци. Голямото ремарке бе почти празно. Двамата мъже разтоварваха последните каси и ги подаваха на третия, който се намираше в синия товарен камион.

Бяха голи до кръста и потни. Единият от тях беше едър, мургав и покрит с къдрави черни косми навсякъде по гърдите, гърба и ръцете. Другият беше висок, с клюноподобен нос и мътни белезникави очи. Зърнах синята татуировка върху бялата му ръка над китката. Той повдигна една каса към синия камион и се обърна към другаря си със сумтене:

— Тя беше малко и сладко парче. Чудя се какво се е случило с нея?

— Не можа ли някога да се наситиш?

Гласовете им бяха леко замъглени, а движенията им малко несигурни. Мургавият бутна една каса към камиона и се облегна на него. Подпрях цевта на револвера си върху счупен камък от тротоара и се прицелих в средата на единствената черна вежда, която преграждаше лицето му.

Нечий невидим юмрук удари страничната част на камиона. Стрелях преди изстрелът на Макгауън да отекна надолу по хълма. Едното око на мургавия се разби като кафяв ахат. Той обърна другото око към мрака с разплисканата по него светлина, затича се към мен с крака, които се мятаха като при танц, падна на колене, и после по лице, както беше паднал Тони Аквиста.

Високият се затича с тътрене към постройката. Върна се много по-бавно, стъпка по стъпка, в ръцете му имаше автомат Томпсън. Оръжието изстреля към мен яркожълтия си език и се закиска. Стрелях твърде припряно и не улучих. Бързите откоси се забиха в стената зад мен и започнаха да се спускат все по-ниско. Зъбите на смъртта тракаха в ушите ми.

Вторият и третият изстрел на Макгауън проехтяха надолу по улицата. Високият обърна подобната си на лешояд глава и отклони автомата си от мен. Прицелих се бавно в средата на тялото му и стрелях два пъти. Той направи две крачки назад и се закашля. Оръжието му издрънча на пътя. Синият камион потегли.

Гласът му се извиси над трясъка, с който машината се движеше.

— Изчакай ме, кучи сине…

Той вдигна автомата си и се затича приведен, като притискаше корема си с разперените пръсти на другата си ръка. Хвърли се отзад в камиона, точно когато мина покрай мен. Изпразних револвера си в движещата се кола. Тя прегази човека на пътя, променяйки формата на тялото му, и продължи нагоре по улицата, а ревът на двигателя се усилваше все повече и повече.

Пушката на Макгауън се обади отново три пъти. Това не спря синия камион. Той стигна до най-високата част на улицата и продължи да се изкачва по хребета, бутайки напред своето подскачащо рало от светлина.

Бози излезе от пожарната, когато зареждах пистолета си. Ходеше като стар слепец, с широко разтворени крака и прострени напред ръце. Лицето му беше подпухнало и разкъсано, а очите подути и затворени.

— Майк… Клинчър… какво се случи?

Той се препъна в човека на пътя, падна на колене и разтърси безжизненото тяло.

— Майк? Събуди се.

Пръстите му усетиха отчуждената отпуснатост на трупа. Той нададе вой като самотен койот и се отдръпна от тялото с пълзене.

Тръгнах към него. Звукът на стъпките ми го уплаши и го накара да се свие. Бози зафъфли през неравните си зъби.

— Кой е? Аз съм сляп. Копелетата ме ослепиха.

Приклекнах до него.

— Дай да видя очите ти.

Хленчейки, вдигна сляпото си лице. Притиснах клепачите му с пръстите си. Очните ябълки бяха кървясали, но невредими. Той се взираше в мен през тесните процепи.

— Кой си ти?

— Срещали сме се и преди. Два пъти.

Бози изсумтя, като знак, че ме е познал и се опита да ме сграбчи. Но движенията му бяха отпуснати и немощни.

— Не можеш ли да разбереш кога да спреш, момче?

Усуках с ръка келявата кожена яка на якето му, изправих го на крака и претърсих дрехите му. Нямаше оръжие. Но портфейлът ми беше в джоба на бедрото му, а освен това носеше и часовника ми. Циферблатът беше разбит. Откопчах го и го свалих от ръката му. Той не се съпротивляваше. Желанието да се бие го беше напуснало.

Дългата червена коса падаше върху лицето му, подобно на отпуснати криле. Той мигаше надолу към тялото в краката си, около което имаше петно от кръв.

— Значи си пипнал Фаустино.

— Той беше небрежен.

— А другите?

— Избягаха със синия камион.

— Искаш ли да узнаеш къде да ги намериш? Освободи ме и аз ще те заведа при тях.

— Това няма да е необходимо. Те никога няма да се върнат в Ню Мексико.

— Значи знаеш кои са, а? — В гласа му имаше разочарование.

— Ако това е шайката, за която си карал в Албукерк.

— Да. — Той изплю една червена храчка към тялото. Гледката на трупа разпали неговата самоувереност и го накара да стане разговорлив. — Грешката ми беше, че се върнах и че се опитах да работя с мизерници. Аз работя на едро. Върша си работата сам. Но Фаустино ми предложи двадесет и пет хилядарки срещу хиляда и двеста каси. И аз се оставих да ме метне. — Гласът му затрептя в справедлив гняв. — Поисках му парите си… на негова територия стоката струва сто бона…, а той насочва автомат към мен и казва на хората си да ми платят по-иначе. Трябваше да предположа, че ще играе мръсно.

Пръстите му минаха през непознатите контури на лицето му.

— Донякъде ми се искаше да не си убил Фаустино. Надявах се сам да направя това.

— Ти няма да се мотаеш повече. Всяко извършено от теб убийство ще удължи престоя ти в затворническата килия.

— Може би. В кой град ти е отделът, ченге, в Лас Крусис?

— Лос Анджелис.

— Щатска полиция?

— Частна практика.

— Я не се занасяй. За кого работиш?

— За себе си.

— Това е много интересно. — Той ме гледаше с дяволито и глупаво лукавство. — Може би ще успеем да сключим някоя сделка.

— Какво можеш да предложиш?

— Ако ти го кажа, вече няма да е мое. Това ще ти кажа. Това може да бъде голяма работа, братче, възможност, която се случва един път в живота. Двамата с теб можем да завладеем Лас Крусис, да го подхванем наново и да го управляваме, както си знаем.

— Кой го управлява сега?

— Никой. Там е грешката. В града има купища пари, но няма действие. Ние можем да ги задействаме.

— А местните представители на закона няма ли да възразят?

— Остави ги на мен. — Той беше завладян от психопатична амбиция. — Само че аз не мога да действам от килията. Ако ме върнеш там и ме тикнеш в пандиза, ще изпуснеш най-големия шанс, който си имал.

— Шанс за какво? Да ме изиграеш като Кериган?

Това го накара да замълчи, но не задълго.

— Добре. По този начин си му го върнах. Той се канеше да замине с момичето ми. Тя каза, че искала нещо от по-висока класа. И тъй, аз трябваше да финансирам медения им месец. Нямаше да стане. Но това е друго. Това не е изиграване.

— Ще си го взема за поука.

— Слушай. — Той ме докосна по гърдите. — Зная нещо, което никой друг не знае. Можем да го превърнем в нещо голямо, двамата заедно. Ти ми харесваш, нали разбираш?

— Ъ-хъ. Каква е твоята специална информация?

— Ще действаме ли заедно?

— Първо трябва да разбера за какво става дума. Защо миналата нощ шерифът те остави да се измъкнеш от окръга?

— Не съм казвал такова нещо.

— По кой път тръгна?

— Ти кажи. Нали знаеш всичко?

— По магистралата, онази, която върви нагоре през хълмовете в подножието на планината.

Очите му бяха като малки и светли резки от нож, направени в сините подутини на клепачите му.

— Ти си умен. Бихме могли да работим заедно. Аз харесвам умните момчета.

— Знаеш ли нещо за шерифа, Бози?

— Може би знам.

— Нещо, което ти е казал Кериган?

— Той не ми е казвал нищо. Аз сам си го открих.

— Нещо за Ан Майер?

— Бързо схващаш. Намериха тялото, а?

— Все още не. Къде е то, Бози?

— Чакай малко, недей да бързаш толкова. Правим ли с тебе комбина?

— Ако ме искаш. Ето и условията ми: покажи ми къде е тялото, а аз ще направя каквото мога, за да те отърва. Ти си на път за газовата камера, независимо дали го знаеш или не. Прокурорът ще ти лепне обвинение в убийство.

— Никого не съм убивал.

— Това няма да ти помогне. С твоя списък от престъпления, естествено е ти да опереш пешкира за Аквиста и Кериган.

— Боже, та аз дори не знаех за Кериган, преди Джоу да ми каже. Никога не съм се приближавал на по-малко от половин миля от… как му беше името, Тони Аквиста?

— Кажи го на прокурора. Той ще ти каже друго, а може и да го изпълни. Ще те тикнат в газовата камера за тези убийства, ако някой не се намеси и не попречи на това. Постарай се да ми сътрудничиш и аз ще направя всичко, което е по силите ми да те измъкна. Дълго време ще останеш вътре, но стига да мога, аз няма да допусна да те вкарат в газовата камера.

Той погледна неспокойно към прободения от черни шипове хоризонт. Неговите блянове за власт и пари бяха отлетели и сега той беше останал гол и нищожен в един огромен свят. Някъде далеч от другата страна на хребета се чу вой на гуми, като злокобен вик надух, вещаещ смърт, който свърши с продължителен и отекващ трясък и експлозия, приглушени от далечното разстояние. Това бе звукът, който тишината бе очаквала.

— Какво беше това?

— Твоите приятели от Албукерк, надявам се.

Той ме погледна рязко и подсмръкна изненадано с разбитите си ноздри.

— Играеш малко грубичко.

— Когато ми се налага.

— А защо ми даваш шанс? Никой никога не ми е давал шанс. Откъде да знам, че ти ще го направиш?

— Няма да го узнаеш предварително. Трябва да рискуваш. Не е кой знае какъв риск след онези, които си поемал преди. В твой интерес е да ми помогнеш да намерим тялото. Мисля, че онзи, който я е убил; е убил и другите.

— Може би си прав.

— Кой беше той, Бози?

— Ако знаех, щях да ти кажа, нали? Но ще ти покажа къде е тя. Кериган я постави в колата й, долу в един малък каньон недалеч от двойната планина.

Поведох го нагоре по стръмната улица. Джоу беше сама на предната седалка в колата.

— Я виж ти! — рече Бози. — Семейна среща.

Момичето не го погледна. Около нея се образува атмосфера на враждебност и гняв.

— Къде е дядо ти, Джоу?

— Отиде нагоре по хълма. Преди малко чухме трясък. Дядо реши, че вероятно синият камион е паднал в пропастта.

— Аз също го чух.

Отворих лявата врата и вкарах Бози, така че да бъде между мен и Джоу. Тя се отдръпна от него.

— Трябва ли да се возя до този? След мръсния номер, който скрои на мен и на Дон.

— Не се дръж така — каза Бози. — Той можеше да прекара парите на юг от границата… човек от класата на Кериган.

— Не искам да те слушам. Ти си долен мошеник. Надявам се да те затворят и да хвърлят ключа.

Погледнах нагоре към улицата. Макгауън беше горе, облегнат на пушката си и дишаше тежко. Някъде далеч долу от другата страна на хребета, в дълбоката падина на каньона се издигаше въртоп от червени и жълти пламъци. Той тръгна накуцвайки към колата.

— Това сякаш им беше краят. Предполагам, че не са видели двуместната кола навреме.

Джоу изръмжа:

— Добре, че се отървахме от този боклук.

— Не трябва да говориш така, Джоузи. В думите ти липсва необходимото уважение към човешкия живот.

— Аз също съм човек, нали? Те също не проявиха необходимото уважение към моя човешки живот.

Макгауън се качи отзад и ние потеглихме надолу по дългия път, който се разплиташе като кълбо. Спортната кола лежеше нагоре с колелетата подобно на разбит механичен бръмбар. Черни следи от гуми отвеждаха към дълбоко издълбания край на пътя, където камионът беше паднал в пропастта.

На около триста метра по-долу той все още пламтеше ярко. Сред слабите и далечни ухания на горящо масло и алкохол, аз отново усетих миризмата на Окинава.