Рос Макдоналд
Да намериш жертва (29)

Двадесет и девета глава

Трилоур издърпа телата от камерите със стъклени врати и откри лицата им. Това на Аквиста беше бледо и мършаво, а на Кериган крещящо и невъзмутимо. Ан Майер вече беше състарена от смъртта.

— Хубави трупове — каза докторът. — Органите им бяха в прекрасно състояние. Жалко, че е трябвало да умрат. — Той хвърли към Бози поглед, в който се долавяше мек укор.

— Защо ме доведохте тук?

Уестмор му отговори.

— За да опресним паметта ви. Име и възраст?

— Ленърд Бози. Години — двадесет и една. Без адрес. Без професия. И без надежда.

— Кога за последен път видяхте този човек, Доналд Кериган?

— В четвъртък вечерта. Мисля, че беше към полунощ.

— Мислите?

— Не, сигурен съм. Не беше по-късно.

— Къде го видяхте? В мотела?

— Не, в един крайпътен ресторант, недалеч оттам. Не си спомням името.

— „Стейкбъргър“ — казах аз. — Бях свидетел на срещата.

— Вас ще ви чуем по-късно. — Уестмор се обърна отново към Бози. — Какво се случи на тази среща?

— Не съм длъжен да отговарям. Това ще накърни интересите ми.

Уестмор се усмихна мрачно.

— Случайно някакъв пакет с пари да е преминал от едни ръце в други?

— Предполагам, че да.

— Какво направихте после?

— Потеглих.

— От какво бягахте?

— От нищо. Просто реших да покарам. Обичам да карам през нощта.

— А случайно, преди да тръгнете на вашата разходка да сте взел един 9,3-милиметров револвер и с него да сте прострелял главата на Кериган?

— Не, не съм.

— Къде е вашият пистолет?

— Нямам. Да нося пистолет е противозаконно.

— А вие никога ли не престъпвате закона?

— Да, ако успея да се въздържа. Но понякога не успявам.

Уестмор дишаше дълбоко.

— А какво ще кажете за камиона, който откраднахте? За банката, която ограбихте в Портланд? Не можахте ли да се въздържите от тези неща?

— Никога не съм бил в Портланд. Имате предвид Портланд в щата Мейн.

— Имам предвид Портланд в щата Орегон.

— Има ли такъв град в Орегон?

Уестмор се наведе напред. Под монотонната ярка светлина линиите на профила му бяха остри и тънки, като изрязани от лист ламарина.

— Доста лекомислено говорите като бивш затворник, по чиито ръце е полепнала кръвта на трима граждани.

— Аз не съм ги убил.

— Така ли? Добре ги погледнете, Ленърд, освежете паметта си. — Уестмор се обърна към охраната: — Приближете.

Полицаят бутна Бози напред към главата на Аквиста. Самотното лице с латински черти беше обладано от своя безкраен копнеж, който продължаваше и след смъртта.

— Никога не съм го виждал преди.

— Как успяхте да застреляте един човек и да откраднете камиона му, без да го видите?

— Аз не съм го застрелял. Той не беше в камиона и това не беше точно кражба. Машината си стоеше на магистралата, нали разбирате. Хората не трябва да оставят камионите си ей така на пътя, и със запалени двигатели.

— Разбирам. Това е било едно от онези неща, от които не сте могъл да се въздържите. А това да застреляте Аквиста също ли беше едно от тях? И то ли беше от нещата, от които не можахте да се въздържите?

— Аз не съм го застрелял.

— Вие не сте извадил револвера си, не сте го насочил към сърцето на този човек, не сте дръпнал спусъка и не сте му причинил смъртоносна рана.

— Аз дори нямам револвер.

Разпитът продължи един час. Той ми напомняше на схватка между млад клубен боксьор и опитен левак. Постепенно Бози клекна под ударите на масираната атака от думи. Не след дълго единственото чувство, което му остана, беше упорит и твърдоглав ужас. Гласът му беше като крякане, а бинтовете, които опасваха лицето му подобно на маска, бяха станали на петна от червеникава пот.

Потях се заедно с него и се опитвах да отгатна живота скрит зад показанията му. Като момче, аз също бях задигал коли, бях участвал в разходки с автомобили и в кавги с разни шайки, изгубени сред лабиринта на безкрайните гипсови стени на Лос Анжелис. До определен момент моят живот беше като този на Бози. Тогава един вмирисан на уиски и облечен в цивилни дрехи човек ме хвана да крада акумулатор от задното помещение на един склад на Сиърс Роубък в Лонг Бийч. Той ме изправи до стената и ми обясни какво означава това и докъде води. Но не ме предаде на полицията.

Мразех го в продължение на години, но повече никога не откраднах.

Спомням си обаче усещането да бъдеш крадец. То беше все едно да живееш в стая без прозорци. А след това и без стени. Около сърцето се спускаше смъртоносен студ и не след дълго то умираше. Не оставаше нито зрънце надежда, а само ярост в съзнанието и страх във вътрешностите. Бози. Ако не беше милосърдието на един алкохолизиран сержант, това щях да бъда аз.

Имаше още една причина, която ме караше да се отъждествявам с Бози. Уестмор го използваше като изкупителна жертва, опитвайки се чрез неговите отговори да ми докаже, че не съм прав, но не успяваше. Изобщо.