Рос Макдоналд
Да намериш жертва (31)

Тридесет и първа глава

Хилда Чърч отвори предната врата и погледна боязливо навън. В памучната си ватирана домашна рокля можеше да мине за хубавка домакиня от предградията, чиято сутрешна работа е била прекъсната. Но в погледа и устата й се долавяше нещо стегнато и безжизнено. Очите й бяха прозрачни и странни, бистри и бледозелени като океански бездни.

— Съпругът ви вкъщи ли си е, мисис Чърч?

— Не. Боя се, че не е.

— Ще го почакам.

— Но аз не зная кога ще се върне.

— Няма значение. Искам да поговоря за някои неща с вас.

— Извинете ме, но не ми се говори с никого. Не и тази сутрин.

Тя се опита да ми затвори вратата. Задържах я отворена.

— По-добре ме пуснете да вляза.

— Не. Моля ви. Брандън ще се ядоса, ако ви завари вкъщи. — Тя натисна вратата. Част от едната й гърда изскочи навън покрай ръба. — Моля ви, нека я затворя. И си вървете. Ще кажа на Брандън, че сте идвал.

— Влизам, мисис Чърч.

Опрях рамо о вратата и я отворих със сила. Тя отстъпи към всекидневната и застана там с ръце сковани до тялото си, а върховете на пръстите й потрепваха. Гледаше към мен с извърната настрани глава, а в погледа и се смесваха уплаха и кокетство. Шнурчето на едната страна на врата й беше толкова опънато, че приличаше на тънко въже.

Тръгнах към нея. Тя продължи да отстъпва към всекидневната. Вървеше с някаква чудата тромавост, сякаш тялото изоставаше далеч зад мисълта й. Спирайки се до избелялата махагонова масичка за кафе, тя се наведе напред и бутна леко глинения пепелник в центъра на масата.

Пепелникът, масата, килимът и всичко останало в стаята беше чисто. Мебелите с бяла дамаска и черен метал бяха потискащо нови и наредени геометрически из помещението. През една стъклена плъзгаща се врата видях вътрешния двор, обграден с бяла стена, сияещ като открита пещ, в която растат цветя. В средата на голяма кръгла тухлена саксия, залята от листата на пурпурна лобелия, се издигаше малко лимоново дръвче, чиито восъчни цветове гледаха към слънцето.

— Какво искате от мен? — прошепна тя.

Светлината, която се отразяваше от стената на вътрешния двор, падаше студено върху наполовина извърнатото й лице. В този миг тя приличаше толкова много на мъртвата си сестра, че аз не можах да повярвам в нейната реалност. Смъртта беше състарила Ан Майер и ги беше направила почти близначки. Потокът на времето спря с рязък шум и започна да се връща в обратна посока. Безпомощното състрадание, което изпитвах към Ан Майер, преминаваше през мен като наркотик. Сега аз жалех недействителната жена, която стоеше с наведена глава до безупречно чистата масичка за кафе.

Тя не е била в състояние да си представи онова, което беше направила. Трябваше да я накарам да осъзнае истината, да я върна отново към реалността, а и сам да стигна дотам. По-скоро бих стрелял в главата й.

— Вие сте убили сестра си с револвера на вашия баща. Искате ли сега да поговорим за това, мисис Чърч?

Тя вдигна глава към мен. В зелените й очи с цвета на океански прилив успях да зърна преминаващите през съзнанието й мисли, подобни на сенки на незнайни създания. Тя каза:

— Аз обичах сестра си. Стана неволно, нямах намерение…

— Но го направихте.

— Това беше нещастен случай. Пистолетът сам стреля. Пистолетът гръмна в ръката ми. Ан гледаше към мен. Тя не каза нито дума. Падна на пода.

— Защо я застреляхте като сте я обичала?

— Ан беше виновна. Тя не трябваше да тръгва с него. Аз знам какви сте вие мъжете, вие сте като животни, не можете да се владеете. Но жените все пак могат. Тя не трябваше да му позволява. Не трябваше да го предразполага.

— Много мислих за това — каза тя. — След случилото се не правех нищо друго, освен да мисля. Дори не съм спала. Прекарах цялата седмица в мислене и в чистене на къщата. Изчистих тази къща, след това къщата на баща ми и после пак се върнах тук и отново чистих. Едва ли съм я изчистила напълно, но едно нещо реших — Ан беше виновна. Не можете да обвинявате тат… не можете да вините Брандън за това, той е мъж.

— Не разбирам как се е случило това, мисис Чърч. Спомняте ли си?

— Не много добре. Бях мислила толкова много. Умът ми работеше така бързо, не ми остана време да си спомня.

— В неделя ли се случи?

— Рано сутринта в неделя, на езерото. Отидох там да поговоря с Ан. Исках само да поговоря с нея. Тя беше толкова нехайна през цялото време, не разбра какво ми е сторила. Тя имаше нужда от някого, който да я накара да дойде на себе си. Не можех да позволя това да продължава по този начин. Трябваше да направя нещо.

— Значи вие сте знаела за това?

— От месеци. Аз виждах как Бранд я гледа и как тя се държи. Когато той седеше на стола си, тя минаваше близо до него, така че полата й да докосне коленете му. После започнаха да ходят на излети през уикенда. Миналата събота отидоха отново. Бранд каза, че имал среща в Лос Анджелис. Позвъних в хотела, но не беше там. Той беше с Ан. Аз знаех това, но не знаех къде са.

В събота вечерта тук дойде Тони Аквиста. Беше много късно, след полунощ. Той ме вдигна от леглото. Но аз не бях заспала. Вече бях започнала да подозирам преди това да се случи. Когато той дойде до вратата и ми каза, изведнъж разбрах всичко, целият мой живот влезе в един-единствен миг… градът и планините, и двамата, които бяха заедно във вилата, и аз, която бях сама, напълно сама тук долу.

Тя вдигна ръце към гърдите си и жестоко ги стисна.

— Продължавайте — казах аз. — Какво ви каза Аквиста?

— Той каза, че тръгнал след нея към езерото Пердида и я видял с Бранд. Каза, че били върху мечата кожа пред камината. Огънят горял и били напълно голи. Каза, че тя се смеела и произнасяла името му. Тони беше пиян и мразеше Бранд, но казваше истината. Знаех, че казва истината. След като си тръгна, прекарах цялата нощ будна и се опитвах да реша какво да правя. Нощта мина неусетно. После църковните камбани забиха за утринна литургия. Това беше знак за мен, те звучаха като камбаните в деня на моята сватба и продължиха да звънят през целия път до езерото. През цялото време, докато говорех с Ан. Те звъняха в ушите ми. Трябваше да крещя, за да мога да чувам гласа си. Спряха чак, когато пистолетът изгърмя.

Тя потръпна, сякаш усещаше как огнената наслада от куршума прониква в собствената й плът.

— Къде беше съпругът ви, когато това се случи?

— Нямаше го. Той си беше тръгнал, преди да стигна там.

— Откъде взехте оръжието? От баща ви?

— Това беше револвер на баща ми. Но не ми го даде той. Ан ми го даде.

— Дала ви го е вашата сестра?

— Да. — Тя кимна като птица с малката си хубава глава. — Вероятно тя. Знам, че беше у нея и след това попадна в ръката ми.

— Защо е направила това?

— Не знам. Честно. Не мога да си спомня. — Лицето й стана напълно безизразно. — Опитвам се да си спомня, но всичко е в мъгла с лицето на Ан в нея и звука на камбаните. Всичко се движи толкова бързо, а аз съм толкова бавна. Пистолетът изгърмя и аз изпаднах в ужас, бях сама с тялото й. За момент ми се стори, че това бях аз, че аз лежа мъртва на пода. Избягах.

— Но после се върнахте.

— Да, върнах се. В понеделник. Исках да… да погреба Ан прилично. Мислех си, че ако успея да я погреба, ще се избавя от това да мисля непрекъснато за нея, как лежи там.

— Кериган беше ли в къщата? Или може би е влязъл и ви е заварил с тялото?

— Да, той дойде, когато бях там. Опитах се да я довлека… да я занеса до колата й. Мистър Кериган предложи да ми помогне. Той каза, че не би допуснал тя да остане там и че самият той ще бъде заподозрян в убийството й.

Закара ме до едно място в гората, където можех да я погреба. После онзи ужасен старец дойде да ни шпионира. — Очите й потъмняха от гняв, мимолетен и безсмислен като гнева на дете. — Старецът беше виновен за това, че не можах да погреба сестра си прилично. Заради него паднах и си нараних коляното.

— И си загубихте токчето?

— Да, как разбрахте? Аз и Ан носим един и същ номер и модел обувки и Кериган каза, че ако си сменим обувките, никой не би открил разликата. Оставих нейните обувки в апартамента й, когато отидохме да унищожим доказателствата.

— Какви доказателства?

— Мистър Кериган не ми каза. Той само спомена, че в апартамента на Ан имало доказателства срещу мен.

— По-вероятно срещу него. Вашата сестра го е изнудвала.

— Не, сигурно грешите. — Тонът й беше едновременно отбранителен и надменен. — Ан не беше способна на такова нещо. Тя беше нехайна, но не беше съзнателно лоша. Тя не искаше да бъде лоша.

— Никой никога не е искал това, мисис Чърч. Злото постепенно се промъква в хората.

— Не. Вие не разбирате. Мистър Кериган ми помагаше. Той каза, че не е честно аз да страдам заради Ан… заради грешката на Ан. Тя беше в багажника на колата си и той ми предложи да я откара до някое място, където дълго време няма да бъде намерена и да я остави там.

— И какво поиска той от вас в замяна на всичките си услуги? Някой друг нещастен случай?

— Не си спомням. — Но в погледа й имаше нещо уклончиво.

— Ще ви припомня — рекох аз. — Кериган ви каза да отидете на магистралата в четвъртък следобед и да останете там до вечерта. Вие е трябвало да спрете камиона на Аквиста и по някакъв начин да го накарате да слезе от него. Отидохте в дома на баща ви, от една страна за алиби, и от друга, за да ви заеме неговия стар чеви. Защо именно кола на баща ви?

— Мистър Кериган каза, че Тони със сигурност ще я разпознае.

— Той е помислил за всичко, нали? Почти за всичко. Но Кериган не е знаел, че вие имате причина да убиете Аквиста. Или е знаел?

— Каква причина? Не разбирам.

— Аквиста е можел да реши, че вие сте убила сестра си.

— Моля ви, не използвайте тази дума. — Тя вдигна безумно глава, като че ли бях пуснал в стаята някакво ужасно и сляпо създание, прилеп, който можеше да се гмурне и да се вкопчи в косите й. — Не трябва да използвате тази дума.

— Това е точната дума, мисис Чърч. За всеки един от трите изстрела. Вие убихте Аквиста, за да го накарате да мълчи. Бутнахте го в канавката и потеглихте обратно към дома на баща си, за да запълните вашето алиби. Тогава остана само един свидетел — Кериган.

— Във вашата уста звучи толкова ужасно — каза тя, — и толкова планирано. Въобще не беше така. Когато Тони се качи в колата, аз му казах първото нещо, което ми хрумна — че баща ми е претърпял злополука. Нямах намерение да убивам Тони. Но той видя пистолета на седалката и стана подозрителен. Посегна да го грабне и аз трябваше да го взема преди него, нямах му доверие. Не можех в този момент едновременно да карам, да го наблюдавам и да държа оръжието. Той отново посегна към него.

— И револверът отново гръмна?

— Да. Той се отпусна на седалката и започна да диша по един странен начин. — Раменете й увиснаха в несъзнателно подражание и дъхът й започна да шумоли в гърлото. — Не можех да понасям звуците, които издаваше и гледката на кръв. И затова го изхвърлих от колата. — Ръцете й яростно блъснаха разредения въздух.

— Пистолетът е гръмнал още веднъж — казах аз. — Спомняте ли си третия път? В офиса на Кериган.

— Да, спомням си. — Гласът й беше по-твърд, а погледът по-определен. Изглежда, ме по някакъв необясним начин възстановяването на сцени от убийствата и признанието беше укрепило силите й. — Другите бяха нещастни случаи… зная, че не ми вярвате. Но мистър Кериган убих; защото трябваше. Той беше казал на Бранд за другите. Всичко. Трябваше да му попреча да каже и на други хора. През нощта Бранд ме заключи, но после му се наложи да излезе отново. Счупих прозореца и отидох до мотела. Мистър Кериган беше в офиса си, аз влязох и го застрелях. Беше ми неприятно да направя това, след цялата помощ, която ми беше оказал. Но трябваше.

Взрях се в сенчестите дълбини на очите й, но не разбрах дали в думите й имаше някаква преднамерена ирония. Лицето й беше строго и без усмивка, подобно на лицето на съдия с неговата черна шапчица.

— Три убийства с три изстрела е доста добър резултат. Къде се научихте да стреляте толкова добре?

— Татко ме научи, а Брандън ме водеше на стрелбището. Понякога правех по сто точки на силует.

— Къде е пистолетът, който сте използвала?

— У Брандън. Той откри къде го бях скрила. Радвам се, че го намери.

Погледнах я въпросително.

— Не искам повече това да се случва — каза тя. — Аз мразя убийствата и насилието. Винаги съм ги мразела. Когато бях малко момиче дори не можех да погреба една мъртва котка или пък да извадя някоя мишка от капана. Нямах покой, докато пистолетът беше у мен.

— Нито пък някой друг е имал.

Тя не ме чу. Лицето й беше придобило онзи израз, който бях видял в четвъртък вечерта — едновременно уплаха и очакване. На улицата спря кола.