Рос Макдоналд
Да намериш жертва (4)

Четвърта глава

Меркурият на шерифа го нямаше, а обляната със светлина пътна настилка беше като изоставена арена. Излязох на магистралата и се включих в пътния поток към града, но не за дълго. Едно неопределено чувство на съпричастност ме теглеше като еластична връзка обратно към семейство Кериган и техните проблеми. Наречете го любопитство; всъщност неуловимата хубост на мисис Кериган и нейните руси коси имаха отношение към това. Щеше ми се да видя, че не страда, а на мъжа й желаех точно обратното.

Еластичността стигна своя предел и аз спрях колата в една отбивка на банкета. Моментно затишие на движението ми даде възможност да обърна и потегля към мотела. На стотина метра от него направих обратен завой и паркирах в дълбоката сянка на един крайпътен дъб.

Изпуших две цигари. Светлините на мотела угаснаха. Зелените и жълтите лампи потънаха в мрака. Запалих колата и потеглих.

Прозорците на вестибюла притъмняха и Кериган излезе навън. Пресече пространството покрито със ситен чакъл и тръгна по алеята зад малките постройки. Минута по-късно неговият автомобил с подвижен покрив, напомнящ червения цвят на пожарна кола, се появи в дъното на алеята. Клаксонът му се обади нетърпеливо. Придържайки около раменете си наметката от сребърна лисица, мисис Кериган излезе навън и се затича към колата.

Не беше трудно да ги проследя. Последвах ги към Лас Крусис, прекосихме града и стигнахме елегантните крайградски квартали, разположени в хълмиста местност.

Там Кериган спря и остави жена си пред двуетажна къща, издигаща се върху терасовиден хълм. Опитах се да запомня местонахождението.

Кериган обърна към центъра на града, карайки сякаш колата му беше машина за разрушение. Накрая паркира в странична улица близо до главната. Намерих място и за моята кола и го последвах пешком.

Намирахме се в покрайнините на търговската част на града, пустош от евтини хотели, магазини за вехтории, стари мебели и мексикански и китайски ресторанти. Кериган се спря пред едно кафе, на което пишеше: ОРИЕНТАЛСКИТЕ ГРАДИНИ НА САМИ и започна да се оглежда надолу-нагоре по улицата. Влязох във входа на заложна къща. Зад укрепените с решетки стъкла слабо осветеният интериор напомняше на безумен спомен за цивилизацията.

Когато излязох отново на тротоара, Кериган го нямаше. Затичах се към кафето и надникнах през матовото и зацапано от мухи стъкло. Той вървеше към дъното на помещението, придружен от един келнер китаец, който усмихнато го водеше към някакъв арковиден вход със завеса. Изчаках, докато се скрие, и влязох вътре.

Това беше голям и старомоден ресторант с претъпкан бар от едната страна и с боядисани в черно и оранжево дървени сепарета — от другата. Незапалени хартиени фенери висяха безрадостно от опушения и покрит с ламарина таван. Уморен вентилатор раздвижваше въздуха изпълнен с миризма на гранясала мазнина, соев сос, тежък дъх на уиски и човешка пот. Хората вътре принадлежаха към ниските социални слоеве на живота в долината: работници от петролните кладенци с техните съпруги, фермери с високи ботуши за езда и някакъв стар чудак, отпуснат в сепарето си в алкохолно усамотение в очакване на своите сънища.

Китаецът се появи от дъното на заведението и ми показа зъбите и венците си.

— Желаете ли сепаре, сър? — попита той отчетливо.

— Бих предпочел отделна стая.

— Съжалявам, сър, но е заета. Да бяхте дошъл само минута по-рано.

— Няма значение.

Седнах в едно от предните сепарета, така че да мога да наблюдавам сводестия вход в огледалото зад бара. Когато ми донесе менюто, аз казах:

— Тези хартиени фенери крият опасност от пожар, нали? Мисълта за пожар ме прави малко нервен. Тази постройка има ли заден изход?

— Не, сър, но заведението е съвсем обезопасено. Никога не е имало пожар. А сега желаете ли нещо, сър?

Сетих се, че не бях ял от обяд и си поръчах бутилка бира и месо по нюйоркски. Менюто имаше претенциите, че е кралско и ни съветваше да си вземем нашата кралица. Това беше лъжа.

Прочиствах с бира последните следи от бифтека си, когато на улицата започна да се разхожда някакво момиче. То имаше малка и красива глава и късо подстригана черна коса с блясък на сатен. Очите й бяха черни и дълбоки, а устата й греховно нацупена. Заешкото й палто с цвят на норка се спускаше неразкопчано, и като ходеше бедрата й се полюляваха в явен ритъм. Всички мъже в бара, включително и филипинският барман доловиха нейното присъствие едновременно. Тя се разхождаше бавно близо до входа и попиваше вниманието им, като че ли то беше някакво гориво или храна. Нежното й тяло с мъничка талия сякаш порасна и придоби блясък, а под натиска на очите гърдите й се повдигнаха нагоре.

Срещнах очите й. Не можах да не й се усмихна. Тя ме погледна с презрение и се обърна към келнера.

— Тук ли е той?

— Току-що дойде, мис. Очаква ви в задната стая.

Проследих я как тръгна, полюлявайки се след него и се чудех дали това не е Ан Майер. Тя въобще не се покриваше с представата ми за управителка на мотел. По-скоро изглеждаше като неуспяла в Холивуд актриса или като преуспяваща проститутка любителка, на път да стане професионалистка. Какъвто и да беше занаятът й, той явно бе свързан със секс. Тя пращеше от сексапил подобно на гроздово зърно, изпълнено със сок, и беше така млада, че сокът още нямаше кисел привкус. Изчаках, докато келнерът изчезне зад летящата врата на кухнята. След това станах и тръгнах към входа със завесата. Коридорът беше тесен и слабо осветен, а в дъното се виждаха две врати с надписи „Мъже“ и „Жени“. Наблизо имаше друга врата с дебела зелена завеса, през която успях да чуя приглушен разговор. Облегнах се на стената.

Гласът на момичето каза:

— Жена ти ли беше на телефона? Никога не бях говорила с нея преди. Има дикция на много образован човек.

— Тя наистина е образована. Даже прекалено много. — Кериган изсумтя безрадостно. — Не трябваше да ми се обаждаш в мотела. Миналата нощ тя ме видя да си опаковам чантите и се опасявам, че разбира какво става.

— Нас ли имаш предвид?

— Всичко.

— Има ли някакво значение? Тя с нищо не може да ни спре.

— Ти не я познаваш — каза той. — По някакъв начин тя все още е влюбена в мен и всичко има значение сега. Не трябваше да идвам тук.

— Не се ли радваш, че ме виждаш?

— Разбира се, че се радвам. Мисля, че просто трябваше да изчакаме.

— Чаках цял ден, Дони. Ти не се обади, нямах цигари и нервите ми бяха опънати до скъсване. Трябваше да те видя. Трябваше да разбера какво се е случило.

— Нищо не се е случило. Номерът мина. Всичко свърши.

— Тогава можем да тръгваме? Веднага? — Гласът й беше млад и нетърпелив.

— Все още не. Имам да свърша някои неща. Трябва да се свържа с Бози…

— Той не е ли заминал?

— По-добре да не е. Все още ми дължи пари.

— Той ще ти плати. Можеш да му вярваш, Бози не е мошеник. Кога ще го видиш?

— По-късно. Той не е единственият човек, с когото трябва да се срещна.

— Като го видиш ще направиш ли нещо за мен, Дони? — Гласът й бе като мяукане на коте. — Поискай му няколко от онези цигари с марихуана. Мога да си ги купя в Мексико, но се нуждая от тях сега, тази вечер. Не мога да понасям това чакане.

— Мислиш ли, че на мен ми харесва това напрежение? — изхленчи той със самосъжаление. — Аз също се разкъсвам. Не ме свърта. Трябва да съм луд щом съм тук.

— Не се тревожи, мили. Тук нищо не може да ни се случи. Сами знае за нас.

— Ами, да. Колко души още знаят за нас? И какво знаят за нас? Имаше един частен детектив, който слухтеше около мотела.

— Забрави за това, Дон. — Сега котенцето замърка. — Ела тук и ми разкажи за онова място. Сещаш се, нали? Как ще лежим по цял ден голи под слънцето, как ще се забавляваме, ще гледаме птиците и облаците и ще имаме прислуга, която ще ни обслужва. Разкажи ми за тези неща.

Чух стъпките му по пода и надзърнах през тясната пролука между рамката и края на завесата. Той стоеше зад стола с тъпо изражение и с две ленти лейкопласт, поставени на кръст върху брадичката му. Ръцете му се спуснаха от врата й надолу.

Момичето обгърна ръцете му и доближи едната от тях към устата си. Върху ръката му остана червено петно. Кериган се наведе над лицето й, пръстите му се заровиха и задърпаха дрехите й както умиращият се вкопчва в чаршафите си.

Зад гърба ми изсъска нечий глас.

— Търсите ли нещо, сър?

На сводестия вход стоеше келнерът китаец с табла, върху която цвърчаха два бифтека.

— Къде е мъжката тоалетна?

— В дъното, сър. — Усмивката му беше готова да хапе. — Съвсем ясно се вижда.

— Благодаря ви. Много съм късоглед.

— Няма нищо, сър.

Отидох в тоалетната. Когато се върнах, стаята беше празна. Бифтеците стояха недокоснати върху масата заедно с пресушената чаша на Кериган. Отидох в ресторанта. Китаецът беше зад бара.

— Къде отидоха? — попитах аз.

Той ме погледна, като че ли ме вижда за първи път и ми отвърна на напевен китайски.

Улицата беше опустяла. Направих една обиколка с колата, не открих нищо и увеличих периметъра. Видях момичето да върви на запад по улица „Янонали“ близо до ъгъла с главната. Беше сама, но тялото й се поклащаше, като че ли се намираше пред публика. Спрях колата, за да й дам възможност да се отдалечи и след това запълзях след нея на разстояние пресечка и половина. С отдалечаването от търговската част на града настилката на пътя и сградите ставаха все по-лоши. Разнебитени жилищни постройки и пансиони, чиито прозорци създаваха необяснимо тягостно впечатление, бяха изпъстрени с малки мъждиви барчета и павилиони за сандвичи. Хората от баровете и улиците, черни, кафяви и мръсно сиви, имаха помръкнал и разнебитен вид, сякаш, за да бъдат в унисон със сградите. Всички изглеждаха така, с изключение на момичето, което следвах. Тя се спускаше напето към дълбините на града, опиянена от своя собствен сексапил.

Уличните светлини бяха малко и на голямо разстояние една от друга. На ъгъла под една от тях група негърчета, твърде млади за баровете, си играеха на конче, и черните им тела се очертаваха на фона на тъмното безразличие на нощта. Когато я видяха, очите им се превърнаха във влажни кафяви камъни. Тя не им обърна никакво внимание.

Между следващите две пресечки тя влезе във фоайето на една жилищна сграда. Паркирах близо до ъгъла и огледах постройката от другата страна на улицата. Беше голяма в сравнение с другите сгради, триетажна и явно някога е била доста претенциозна. Гипсовият корниз беше обграден с облицовка от керамични плочки. Прозорците на втория и третия етаж бяха скрити зад малки балкончета от ковано желязо.

Но мрачните вълни на улица „Янонали“ обгръщаха нейните основи и й придаваха атмосфера на безнадеждност. През фасадата минаваше замазана зигзагообразна пукнатина от земетресение. Жълтеникави, ръждиви ивици се спускаха от балконите като някакви железни сълзи. Светлините, които се прокрадваха иззад щорите и слабо осветеният вход на фоайето откъм улицата създаваха усещането за стаена преходност.

Не знаех името на момичето, а да я намеря сред многобройните стаи и коридори беше почти невъзможно. Върнах се до колата си. Черните момчета бяха образували около нея неравен полукръг.

— Колко вдига? — попита най-малкото.

— Няколко пъти съм я пришпорвал. Около сто. Кое беше момичето, което току-що мина оттук, онова с коженото палто?

Те се спогледаха безучастно.

— Ние не обръщаме внимание на момичета — обади се най-високото.

— Момиче ли искаш? Тротър може да ти намери момиче — каза най-малкият. — Той има шест сестри. — След това направи някаква танцова стъпка.

Високият го ритна рязко отзад.

— Я да млъкваш. Всичките ми сестри работят.

Малкият отскочи настрани.

— Разбира се. Те работят денонощно — каза той и потрепна няколко пъти.

— Къде се намира компанията за камиони на Майер?

— А аз си мислех, че иска момиче — обади се друго момче. — Сега пък иска камион. И той не знае какво иска.

— Карайте надясно, на запад — каза най-високият. — Знаете ли къде е надлезът, който извежда на магистралата?

— Не.

— Ами, ще го видите, отляво. Майер е от другата страна на магистралата.

Благодарих му и му дадох един долар. Другите наблюдаваха сделката със същите блестящи и застинали очи, с които бяха проследили момичето. Когато потеглих, зад мен задрънка тенекиена кутия. Дрънчащият им смях ме последва надолу по улицата.