Ейми Дженкинс
Меден месец (9)

9.

От: [email protected]

За: [email protected]

Тема: Здрасти

Дата: четиринайсети април — три и петдесет и пет следобед

Мим-версия: едно

Хъни,

Ще се женя. Том току-що влезе тук в кабинета ми и му съобщих новината. Сумтя и пуфтя, размахва ръце, крачи из стаята с изпъчени гърди, сякаш дори не можеше да намери думи, за да опише какъв идиот съм. Накрая се стовари на стола и каза:

— Ах, ти, шибан задник.

Пожелах му приятен ден.

Той въздъхна:

— Отказвам се.

— Напускаш?

— Отказвам се, значи дори няма да споря с теб. Как сервира въпроса?

Описах му как попитах Черил дали й се ходи до Вегас.

— И? — поинтересува се Том.

— Черил възкликна: „За какво ми е да ходя до Вегас?“, а аз казах: „За да се омъжиш“.

— А тя какво отговори?

— За кого?

— Какво за кого? — не разбра Том.

А аз обясних:

— Черил попита: „За кого?“, все едно „За кого да се омъжа?“

Том се разсмя.

— Това е било върха — а после добави: — И ти каза: „Ще се омъжиш ли за мен?“, нали, а тя въздъхна: „Да“ и паднахте в обятията си, нали?

— Да, нещо такова — признах аз. — Освен това тя плака.

— Е, поискал си й ръката по очарователен начин, задник такъв. Но какво общо има шибаният Вегас?

Обясних му, че исках да отида във Вегас, да свърша работата и толкова. Не мога да понеса тортите, букетите и останалите идиотщини. Том ме погледна с израз, „о, сериозно“?

После каза:

— Но ще го направиш, нали? Доколкото познавам Черил, няма начин тази кукла да не си получи тортите и букетите.

Усмихнах се.

— Ще ги получи. Искам да е щастлива. — Но му казах, че сме постигнали компромис. Споразумяхме се на две седмици цирк. Две седмици и край. Толкова мога да преживея.

— И Черил се съгласи? — не повярва Том.

— Черил обича предизвикателствата. — После му разказах, че е работила в някакво предаване, в което преправяли къщите на хората — от буржоазна еднофамилна къща от петдесетте в екзотичен марокански дворец за четирийсет и осем часа — затова, да, съгласи се.

Том се замисли. После отсъди:

— Тя е умно момиче. Знае, че го правиш заради нея.

Греши — не го правя заради нея. Но това е единственият начин, по който може да си обясни нещата.

В колата на път за клиента, Черил ми се обажда по клетъчния телефон — иска да знае за какво мисля. Току-що е била при психотерапевтката си и очевидно съм се държал странно тази сутрин, така че сега трябва да й кажа за какво мисля.

— За най-страхотните чукания в ергенския си живот.

— Защо се държиш по този начин?

— Опитвам се да те разсмея! — възкликвам аз. — Престъпление ли е? Освен това не съм единственият, който се държи странно. Нямам изключителни права за целия свят над странното поведение. Защо винаги си вадиш прибързани заключения за мен?

Не ми отговаря, че мога да предположа защо си вади прибързани заключения. Защото няма друг избор.

— Скъпи — казва тя след малко, — като стана дума за ходене на разни места, трябва да те информирам, че не ми се ходи в Европа за медения ни месец. — Така говори Черил.

— Защо? — питам аз.

— В Европа вали — отвръща тя.

— Ами Микеланджело?

— Какво искаш да кажеш? — не разбира Черил.

— Искам да кажа, да, в Европа вали понякога, но Микеланджело?

— Мили — обяснява тя, — Микеланджело е адски готин, но сега говорим за моя меден месец.

— Значи не би искала да гледаш Тони Хопкинс на сцена в Лондон?

— Лондон? — повтаря Черил с известна острота — осезаема острота.

Извъртам разговора към въпроса не е ли традиционно младоженецът да отмъкне булката в тайна посока? Тя възкликва:

— Вече си направил резервация в Лондон! — Повишен глас.

— Не — възразявам аз, — прибързани заключения!

— Къде? — пищи тя.

— Малък остров до западния бряг — дотам се стига със скачане.

— Хъни!^[1]

Казвал съм й — милион пъти съм й казвал да не ме нарича така. Отново й казвам. Преди да затвори добави:

— Ще се моля за теб.

Знаеш ли, че мисленето създава някаква киселина в мозъка, която плъзва надолу (поражда хаос в рамената, ако не внимаваш) и накрая се изхвърля от панкреаса?

Пази се,

Алекс

От: [email protected]

За: [email protected]

Тема: Здрасти

Дата: четиринайсети април — единайсет и петнайсет вечерта

Мим-версия: едно

Хъни,

Вече минава холивудското време за лягане, а въпросът за медения месец все още не е решен. Черил се върна от занятието си по тае бо и каза:

— Майка ми ще ме побърка за сватбата. Изглежда, че майка й, която не е чувала за умението да остаряваш благородно — всъщност, съмнявам се, че е чувала за остаряването изобщо, — отишла на тае бо.

Черил продължава:

— Казах й никаква бяла захар в нито едно от блюдата на приема, а това включва и сватбената торта. Не е голяма работа — Фанели имат страхотен избор от екологично естествено подсладени, — а тя започна да ме убеждава, че бялата захар по нищо не се различава от концентрирания плодов сок, което е малкото й оправдание, за да продължава да пие обикновена кока-кола. Затова й казах: „Здрасти! Фруктозата има съвършено различно въздействие върху тялото, не качва кръвната ти захар на влакчето на ужасите и те съветвам да ми се довериш, защото съм живо доказателство“. А майка заяви: „Не се различава от захарта, мила“, сякаш знае всичко, понеже ми е майка и нашето поколение тъне в пълна заблуда. Попитах я: „Коя е по-щастливата от нас? Ти или аз? Коя е по-слабата, по-богатата, коя я оправят?“

— Това последното не си го казала — намесих се аз.

— Прав си, последното не го казах — призна Черил и седна с въздишка на кожената облегалка.

— Какво общо с фруктозата има фактът, че си по-богата?

— Не знам — сви рамене тя.

— По-богата си единствено защото разведената ти майка е била достатъчно глупава да подпише изключително неблагоприятен предбрачен договор.

— Ужасно е, когато бракът се третира като най-обикновена сделка — обади се Черил.

Не й обърнах внимание. Казах:

— Това ли са устоите на нравственото превъзходство? Да си по-щастлив, по-слаб и по-богат? Това ли е Божествената заслужена награда за това, че не пиеш обикновена кока-кола?

— Да — заяви тя, — точно така. — И пак стана. — Освен това си скъсвам задника от работа в агенцията и съм върхът.

Черил е импресарио в една от големите агенции и кариерата й процъфтява след престоя в клиниката. Наистина е върхът, както казва. Има набито око и умее да отсява зърното от плявата (въпреки факта, че не яде такива неща).

Погледна ме.

— Размърдай си мозъка, скъпи. Какво пишеш — и надникна в отворения ми лаптоп.

— Какво ще кажеш за Мадагаскар? — предложих аз. — Ами Маракеш? Или Рио де Жанейро?

— Отказал си се от Европа? — настръхна тя.

— Заради теб — въздъхнах аз. Наистина.

— Хъни — каза тя, — хън… — сети се, — искам да кажа, мили. Не можем ли просто да отидем на някое място като Хаваите или Барбадос, или Акапулко?

Опитах се да я склоня на малко култура с довода за самоусъвършенстване. Черил посвещава деветдесет процента от будните си часове на самоусъвършенстване. Но не се нави, иска да се изтяга на някой бряг. Възкликнах:

— Мразя да лежа на брега.

— Толкова ли трудно трябва да бъде?

— Кое? — попитах аз.

— Взаимоотношенията — толкова ли трудни трябва да бъдат?

Отвърнах, че не знам, може би трябва да се запишем на курс, да получим още малко инструкции. Да подобрим уменията си. Черил се съгласи, че не е лоша идея и си легна.

И така, сега седя тук сам и отново ти пиша. Предполагам, че няма на кой друг да кажа. Харесва ми да изпращам тези имейли и да знам, че всъщност не ги получаваш, но те отиват някъде, така че някой може би ги чете. Щастлив съм, че поне не се връщат при мен — „Получателят не е открит“.

След като ти писах за пръв път, когато се върнах от Лондон, и ти не ми отговори, започнах да си мисля, че може да си плод на въображението ми. Хрумна ми шантавата идея, че ще промениш живота ми. Глупости. А после реших, че определено трябва да си плод на въображението ми.

Сядах и ти пишех, но не можех да довърша писмото. Или пък вдигах телефона, но не можех да набера номера. Странно. Както когато решавах да спра да пуша и двайсет минути по-късно намирах цигара в ръката си.

Докато се лекувах, открих, че вътре в мен има някакъв малък гаден диктатор, който командва живота ми и налага правилата, но аз не чета законите — дори не знам какви са. Тоест, искам да променя живота си. Ами — глупости. Не искам да променям нито едно шибано нещо.

Знам, че е нахално да си въобразявам, че съм по-лош от всички останали. Искам да кажа, как така ще съм толкова специален, че да съм най-лошият? Харесва ми да си въобразявам, че съм някакво извънземно. Най-трудното нещо за мен е да бъда обикновен.

Сега ще се оженя и ще стана землянин, ако е възможно изобщо. Но такава е житейската ми мисия напоследък. За това съм учил. Да бъда обикновен човек. Тоест, да оцелея.

Но ти знаеш как е. Понякога се питам дали следвам правилната мисия — искам да кажа, може да съм се отклонил от пътя. Може би Черил не е част от плана. И тогава, когато ми се прииска да напрегна въображението си и да доведа докрай тази шибана метафора, ми хрумва, че ти може да си някъде там. Може би двамата са ни изпратили тук долу, един мъж, една жена. Но сме се изгубили.

Може би и това не е влизало в плана.

Пази се,

Алекс

От: [email protected]

За: [email protected]

Тема: Здрасти

Дата: петнайсети април — девет и двайсет и две вечерта

Мим-версия: едно

Хъни,

Веднъж летях до Солт Лейк Сити и самолетът изведнъж пропадна във въздуха, честна дума. Стори ми се, че ми излезе целият въздух, провиснаха малките жълти противогази, хората започнаха да пищят и така нататък — но самолетът се измъкна и продължихме.

Най-странното беше, че никой не обели дума за случилото се. Нито екипажът — никакви извинителни съобщения, или зачестена информация за височината на полета, нищо. Дори пътниците не го споменаха. Сякаш такава бе сделката, понеже сме оцелели.

Тази вечер се прибрах вкъщи и намерих майка ми да ме чака на верандата. За да ти докажа, че няма нищо общо с Черил, ще поясня, че прилича на прошарен, обгорял от слънцето скелет. Омазнените златни пръстени по ръцете й са дебели и хлабави, носеше избелял морав дневен костюм, а от устата й стърчеше обичайната „Лъки Страйк Супер“. И, както обикновено, беше пияна.

Въведох я вътре и казах:

— Черил ще откачи, ако пушиш това нещо в апартамента.

Тя извади цигарата от устата си и я угаси внимателно върху капака на кутията, за да запази останалата половина. Заяви, че Хари Безделника й съобщил за обявата за сватбата в Ел Ей Таймс. Очите й като че ли бяха мокри. Носеше малка чанта с етикет на „Континентал Багидж“.

— Мамо, как си позволи да дойдеш дотук?

Тя сви рамене и отсече:

— Хубав въпрос, нямам пукната пара.

— Ами парите, които ти изпращам всеки месец? — попитах аз.

Огледа се из стаята. Знаех какво търси.

— Знаеш ли, някак странно е да те гледам без саундтрака — подхвърлих.

— Какъв саундтрак? — не разбра тя.

— Твоята лична музикална тема, потракването на леда в чашата. — После добавих: — Тук няма да намериш нищо за пиене.

— Още ли си на сухо? — възкликна, сякаш бе изненадана. Не отговорих. Знае, че се измъкнах, бях в клиника. Поканиха я да дойде да се срещнем — „Семейна седмица“, така го наричат. Тя благородно отказа. — Не е като никога да не си имал проблеми с пиячката — заключи тя.

— Мамо, трябва да си вървиш. Трябва да си вървиш още сега.

— Но ти си си намерил булка, а аз никога не съм я виждала — възрази майка ми.

— Вярно е — съгласих се, — двамата с Черил ще се женим. А сделката е, че двамата с теб се развеждаме. Помниш ли?

— Парите не стигат — заяви тя.

— На алкохолика парите никога не му стигат — срязах я аз.

В този момент избръмча звънецът, аз вдигнах вътрешния телефон и един тънък английски глас каза:

— Здравейте.

Помислих, че си ти.

Всичко ми стана ясно — сякаш винаги съм знаел, че един ден някой ще позвъни на вратата и това ще бъдеш ти. Изобщо не се изненадах, че ме намери точно в тази гореща холивудска вечер в моя банален холивудски апартамент на етапа на сдобиването ми със съпруга. Уловен, може да се каже, в капана на малкия си холивудски живот. Изобщо не се изненадах — всъщност, имаше смисъл. Всичко проблесна пред очите ми. Ти дойде да ме спасиш. Знаех, че ще го направиш.

После тънкият английски глас продължи:

— Аз съм Вен, идвам за фенг шуя. — Натиснах бутона за автоматично отваряне на вратата. Хрумна ми, че мога да се отърва от майка си — че може да слезе с единия асансьор, докато англичанката се качва с другия. Освен това знаех, че щом специалистката по фенг шуй бе тук, Черил нямаше да се отлепи от нея.

Майка, естествено, надуши работата и се заключи в банята. Застанал отвън, чух фаталния звън на бутилката водка, която се изливаше в чашата за четки за зъби.

Англичанката извика:

— Здравейте!

Грабнах няколко соди от хладилника и я посрещнах на вратата.

— Адски горещо е — казах. — Да слезем при басейна.

По пътя й обясних, че Черил още не се е прибрала.

Англичанката ме попита нямаме ли климатична инсталация. Заявих, че нямаме, после изсумтях при мисълта Черил да няма климатична инсталация — смехотворна идея. Затова добавих:

— Ъ, имаме — развалена е.

Когато стигнахме до басейна, подхвърлих:

— Виж, ще хванем Черил веднага, щом влезе — и посочих портала. После влязох в басейна, който ми се стори най-доброто място за мен.

Планът ми беше, че когато Черил се появеше, щеше да разговаря с момичето при басейна, а аз щях да се измъкна и да изкарам майка ми от апартамента. Вен — момичето, — седна на ръба на басейна и провеси крака. Попита ме:

— Ти си Ал, нали?

Това трябва да й го е казала Черил — тя ме нарича Ал. После добави:

— Искаш ли да ти разкажа за фенг шуй?

— Не, не искам да ми разказваш за фенг шуй — отвърнах аз. Тя се сконфузи, затова продължих: — Разкажи ми за Лондон.

Вен се засмя.

— Няма да ме попиташ дали познавам един човек, твой познат, който живее в Лондон, нали? — Очевидно много американци казват това, когато се запознават с нея. Питат: „Живееш в Лондон? Случайно да познаваш Джон? Живее в Лондон“. Като че ли е някакво село. Някакъв й казал: „Колко е населението на Великобритания? Няколкостотин хиляди?“ А тя отвърнала, ами, всъщност петдесет и пет милиона.

Затова я уверих, че няма да й задавам подобни глупави въпроси. Вен ми хареса. Беше ми приятно да слушам гласа й. Хубаво си поговорихме. А Черил не идваше и не идваше. Накрая стана прекалено странно да продължаваме да седим край басейна, когато се стъмваше, затова влязохме в апартамента, а там беше Черил, седнала на дивана с майка ми. Изглеждаха доста уютно.

— Как влезе вътре? — попитах Черил.

— Както винаги — отвърна тя, после погледна Вен и заяви: — Ти трябва да си Вен — и погледна часовника си.

— Бяхме долу край басейна — не те видяхме да влизаш — Обясних аз.

— Разговаряхме — добави Вен, в опит да помогне. Черил я стрелна с поглед. Това не бива да й се казва. Към разговорите е особено подозрителна. Винаги казва: „Знаеш до какво водят разговорите“.

— Е — подхвърли тя, — и ние разговаряхме.

И погледна майка, а тя завъртя леко глава в моята посока, което според мен значеше: „Майната ти“.

— Черил, това е майка ми, но вече сте се запознали, доколкото разбирам.

Вен се обади:

— Ще дойда друг път, става ли?

В този момент майка ми скочи от дивана и изрева:

— През целия си живот нито един ден не е работил честно! — по мой адрес.

Погледнах Черил и казах:

— Наистина съжалявам за това. Ще й взема стая в мотел.

Черил възрази най-спокойно:

— Всичко е наред. Майка е настанена в стаята за гости.

— Майка? — повторих аз. — Майка е настанена…

Черил ме прекъсна:

— Знаеш ли, имаш много неприятния навик да повтаряш думите ми. Ако се опитваш да разсъждаваш, прави го наум.

Това беше посрещнато с радост от майка ми. Стоеше несигурно между нас двамата.

— Как не! — възкликна тя. На практика изпя с ликуване думите. — Изчезвам оттук.

Ето как накрая се озовах в „Буржоазното прасе“, откъдето ти пиша. Англичанката ми прави компания известно време, но вече си тръгна. Гледа децата на някакъв банкер в горната част на Холивуд. Вървеше зад мен на излизане от апартамента и ни беше някак трудно да се сбогуваме. Изпитвахме онова чувство на свързаност между хора, които почти не се познават, но изведнъж ги взимат заедно за заложници. Свързваше ни травмата. Може би не трябваше да й казвам всичко, което й казах. Заради гласа й е, струва ми се. Часове наред можех да разговарям с нея.

Сега всеки момент трябва да се върна и да изям попарата.

Мисли за мен.

Пази се,

Алекс.

P.S.: Току-що си поръчах още едно капучино.

От: [email protected]

За: [email protected]

Тема: Здрасти

Дата: петнайсети април — един часа и три минути през нощта

Мим-версия: едно

Хъни,

Не ме бива да играя по правилата. Преди се гордеех с този факт, но вече не е така. Вече не смятам, че правилата са достатъчно добри за всички останали, но не са достатъчно добри за мен. Но освен това си знам границите. И тази сватба е отвъд тях. Сънувам кошмари. Будя се плувнал в пот — сънувам булка, бяла, обвита във воали и прекалено висока, зловеща като привидение, да се носи към мен по пътеката на църквата. А когато булото й пада назад, очите й са огромни като на насекомо и се взират в мен толкова напрегнато и с такава яснота, че страхът се надига в гърлото ми, сякаш ще ме удуши и съм сигурен, че ще умра. Не знам какво ще се случи, ако посегне към мен, защото сънят никога не стига дотам.

Страхувам се да давам обещания, които може да не успея да спазя. Но най-вече не обичам хората да ме гледат. Не може ли да е в тесен кръг? Мисля, че трябва да е в тесен кръг.

Не се тревожи, обсъждал съм всичко това с психотерапевт. Знам си въжетата.

Майка ма ме изостави, когато бях на пет години. Казах ли ти го, когато си разказвахме кратките автобиографии онази вечер в Лондон? Остави ме при баща ми, избяга с някакъв амбулантен търговец. Когато се върна след шест години, баща ми ме беше предал в ръцете на сестра си. Бе прекалено зает за мен. Имаше милион жени.

Една нощ, преди да си тръгне, сънувах кошмар и се събудих посред нощ. Заварих го да прави секс с някаква жена на дивана. Бях ужасен. Не знам защо. Когато хукнах да бягам, баща ми ме последва. Беше пиян. Като ме хвана, ме прикова на леглото и ми каза, че било понеже майка ми вече не го искала.

Това са въжетата. Познати са ми. Все същото, искам да отида във Вегас и да свърша всичко за половин час.

Но съм голям мъж. Мога да върша неща, които не искам да правя.

Когато се върнах в апартамента снощи, всичко беше тъмно и тихо. Седнах на бюрото, за да послушам цикадите. Обзе ме чувството, че повече никога няма да мога да помръдна — между чука и наковалнята. Не мога да кажа, че разсъждавах нормално: мислите ми бяха като топче в колело на рулетка, заклещени в тесния улей, въртяха се безспир и никога нямаше да се спрат.

Затова не знам откъде ми хрумна — в главата, — да стана и да отида в стаята за гости, където беше майка ми. Извадих една цигара от пакета й на нощната маса. Спомних си как като малък влизах в нейната стая, докато лежеше мъртво пияна в леглото и крадях от парите й.

Майка ми беше заспала с отворена уста. Изглеждаше стогодишна. Не би повярвала, че е възможно човек да си съсипе живота така, както го е направила майка ми. Опитах се да си представя как това изтормозено тяло е започнало живота си като прясно изпечено новородено дете. Струваше ми се невъзможно.

Но странното е, че присъствието й бе по-осезаемо, когато спеше. Изпаднах във вцепенение, закован на място, в присъствието на майка ми. Изведнъж очите й се отвориха широко, както се ококорват очите на хората точно преди да умрат, и ме попита дали знам колко важно е било за нея, когато се върнала от пътуванията си, че съм я чакал и отново сме били семейство?

Няколко сълзи се процедиха отстрани на очите й. Помислих дали да не я целуна, но в мига преди да се наведа да го направя, тя отново заспа. Сякаш нищо не се беше случило.

Излязох с цигарата и седнах долу на площадката. Вече не ми се пушеше, но все пак го направих. До този момент не бях пушил от две години, три месеца и тринайсет дни. Продължих да седя там. Накрая, когато мислех, че е съвсем възможно да прекарам навън цялата нощ, Черил излезе от спалнята и се настани тихо на другия стол.

Което е необичайно. Необичайно е да го прави тихо, искам да кажа. Обикновено земята кънти под краката й. Но не заговори. Проблемът е, че мога да я бия в играта на мълчанка по всяко време на седмицата. По всяко време на столетието.

Казват, че трябва да искаш да се промениш.

Заговорих пръв. Казах, че съжалявам. Тогава тя ме попита много спокойно, много кротко, защо искам да се оженя за нея.

Цикадите изпаднаха в онази своя лудост, която напомня финала на класическо музикално произведение, и аз се замислих как започна всичко между мен и Черил. Изхвърлиха ни от клиниката — споменах ли? — за „побратимяване“. Хубав евфемизъм. Все пак, не съм сигурен, че няма нещо братско, така да се каже, между нас двамата. Просто изживяваме болката си по различен начин.

Трябва да проумееш нещо за Черил. Тя винаги е била отличничка в гимназията. Ако не е била кралицата на випуска на практика — нейното училище било отменило тази традиция, — е била кралицата на випуска духом. Черил е момичето, което се записа на бойни изкуства и с гола ръка счупи на две тухлата от първия опит. Ако имаше дете, това щеше да бъде първото безболезнено раждане — дори без занакс, който, трябва да се признае, помогна при чупенето на тухли.

Затова когато я изхвърлиха от клиниката, това беше първия й провал. Първия, за който се терзаеше непрекъснато.

Ако се чудиш какво стана на първата фаза от срещите — тенис, държане за ръка и всички онези глупости, на които ни учеха, — искахме да го направим, само че малко се поувлякохме. В клиниката бяха ревностни противници на секса. На мъжете и жените дори им беше забранено да пушат заедно, понеже смесеното пушене водело до страстни сцени.

Една вечер двамата с Черил се гушкахме в заслона под стълбите. Но едва след като ни изгониха и се наложи да чакаме полетите си до дома в една мотелска стая, се сближихме наистина. Ако не ни бяха изхвърлили, никога нямаше да се озовем заедно в мотел.

Когато Черил ме попита защо искам да се оженя за нея, казах, че е за да им дам да се разберат на онези копелета, които ни изхвърлиха от „Санта Роза“.

Извадих късмет — разсмя се. Подхвърлих, че според мен не бива да задава такива въпроси.

— Не можеш ли да кажеш, че ме обичаш? — попита Черил.

Потънахме в мълчание известно време, после казах, че съжалявам, че не мога да изпитвам особено състрадание към майка си. Тя отвърна, че според нея се срамувам от майка си, но нямало нищо, защото пак щяла да се омъжи за мен. Заяви, че ще се омъжи за мен каквато и майка да имам, защото ме обичала, кога съм щял да го разбера?

Решихме, че сигурно не е добра идея да запознаваме сватовете и че на следващия ден трябва да качим майка ми на самолет към дома. Черил се чудеше как ще я накараме да се съгласи да си тръгне. Уверих я, че не е проблем. Щях да направя онова, което винаги правех — да я подкупя. Черил попита дали сега всичко е уредено и аз казах, да — всичко е уредено.

Тогава тя видя цигарената угарка. Подивя. Заяви ми, че в никакъв случай няма да се омъжи за задника ми, ако пуша. И се върна в леглото.

Черил си има своите приоритети.

Пази се,

Алекс

P.S. Мароко е тайнственото направление за медения месец.