Ейми Дженкинс
Меден месец (4)

4.

Всепризната истина е, че трийсет и няколко годишна сама жена, която притежава добро състояние, трябва да иска мъж и да й е трудно да го намери. Но, ако ме питате, проблемът не е в намирането на мъж, а в правенето на компромиси. Жените вече не са принудени да правят компромиси, както знаете, защото вече не се нуждаят от съпрузи, които да носят у дома мръвката. Могат просто да си купят сготвен черен дроб и бекон от „Марк и Спенсър“.

Между другото, при това често споменаване на „М&S“ може да си помислите, че съм завербувана от Дела и съм замесена в някакво нелегално пласиране на продукция — че са се съгласили да ме снабдяват с кюлоти с дълги крачоли в пакети по три броя до края на живота ми. Нещата — засега, — не стоят така и единственото, което мога да кажа в своя защита, е: опитайте се да напишете десет хиляди триста и деветнайсет думи за съвременната жена, без да споменете „Марк и Спенсър“. Всъщност, въпросната търговска верига наистина е отговорна за много работи, защото щом жените не са освободени от Джърмейн Гриър, трябва да са освободени от пилешката разфасовка.

Изненадващо е, тогава, че като се има предвид любовта ми към лютите сосове с къри и икономичните перални програми, се озовавам с човек, който не само е мъж, но и съпруг — или поне бъдещ съпруг. И аз съм изненадана. Повярвайте ми, никой не е по-изненадан от мен.

Работата е там, че съм от хората, които в общи линии обичат да правят онова, което вършат всички останали. Може да ми трябва известно време, докато клекна, но накрая винаги се предавам. Затова, ако всички си купуват елеци от изкуствена кожа с косъм, не минава много преди и аз да си взема. И няма отърваване: да си сам един вид означава, че не си се продавал добре на брачния пазар. А аз имам гордост.

Освен това сигурно се чудите как точно се забърках в тази история „и заживели щастливо“. Човек жъне онова, което посее. Изобилна вселена и така нататък. Затова си струва да ви разкрия бисерите на моята мъдрост за това Как Се Хваща Съпруг, разделени за удобство на шест лесно приложими стъпки към рая.

Първа стъпка: надникнете в „Жълтите страници“

Потърсете в „Озеленители“, вижте „Озеленяване на частни градини“. (Друга приятелка намери своя под „Водоснабдяване и Канализация“, така че може и там да погледнете.) След като сте избрали един, понеже е в квартала и в телефона му няма централа, която започва с нула осем нула нула, набирате номера. Казват ви, че ще ви свържат, после свободният сигнал от другата страна продължава цяла вечност, докато накрая не отговори мъжки глас. Той говори по мобилния си телефон и сте го хванали, докато управлява балон с горещ въздух през вятърна буря край бреговете на Аляска. Не — сбъркали сте: шумовете отзад се променят и бързо осъзнавате, че всъщност участва в скоростно полицейско преследване около Ем двайсет и пет. Питате го дали не прекъсвате измъкването му. Оказва се, че всъщност се намира в нечия градина в Мюзуел Хил.

След това го каните да се отбие, за да направи оценка на градината на работодателя ви. Уверявате се, че това е един от дните, когато косата ви изглежда ужасно. Когато се появява, му хвърляте един поглед и решавате, че не е ваш тип, макар че защо трябва да бъде ваш тип, щом е тук, за да оправи градината — а не вас, — е нещо, което не бихте могли да обясните, дори животът ви да зависи от това. Отбелязваше, обаче, голямата му широка усмивка, стърчащата му коса и очилата му. Усмивката се регистрира като „топъл, обичлив, мил с животните“. Очилата се регистрират като „непушач, обича хубави книги и да се разхожда сред природата“. Всичко това звучи като не ваш тип. Сметката е съвсем ясна. Преди всичко сте рационална жена.

После се опитвате да му се надувате, като нарочно създавате впечатлението, че сте издържана жена и въпросната градина — градина в Челси, мога да добавя, — е ваша, за да правите с нея каквото искате и нещо повече, правите каквото искате с нея с парите на някой друг. Жизнерадостно поръчвате японска водна градина и окото не ви мигва за цената, а после, когато ви изтъкват колко екстравагантна е украсата с кедрово дърво, отбелязвате: „Не, не плащам аз“. Има нещо толкова антифеминистко в това да бъдеш издържана жена, че започвате да се държите доста разпуснато и да се преструвате яростно на такава, докато накрая не се убедите, че тази работа — да те издържат, — всеки момент ще се върне на мода. На ръба сте.

Слушате обясненията му колко зелена, красива и типична за Челси е градината с нейните стари виещи се рози и глицинии. Крясвате: „Всичко трябва да се махне!“ и настоявате лирично за минимализъм и акри сиви камъчета. Наблюдавате го как се сприятелява с градината: докосва растенията и ви описва слабостите им: „На тази еуфорбия ще й бъде най-добре там до стената“ и досадните стари храсти, които само допреди минута са изглеждали като досадни стари храсти, сякаш придобиват не само индивидуалност, но и свои собствени права. Започвате да се чувствате като някакъв участник в етническа чистка, затова му предлагате чаша чай и се оттегляте в кухнята.

В кухнята го наблюдавате през прозореца и отбелязвате едрата му костна структура и решавате, че някъде в провинцията сигурно има жена, привърженичка на естественото раждане и седем деца, макар че не може да е много по-възрастен от вас. Изчаквате да влезе и му подавате чая. Почти се надявате, че ще изплюе своя „Ърл Грей“ с крясъци „Каква е тази гадост?“, но той казва:

— О, хубаво, „Ърл Грей“ — и не иска захар.

В продължение на няколко минути и двамата отпивате от чая си, после той ви поглежда продължително и напрегнато и казва:

— Врели-некипели.

— Какво? — питате вие.

— Врели-некипели! — повтаря той. — Не си ничия съпруга.

— Никога не съм твърдяла подобно нещо — отвръщате вие. Но въпреки това сте вбесена. Слагате ръце на хълбоците си и питате как е познал.

— Не приличаш на нечия съпруга — обяснява той.

Разбирате го погрешно и се смачквате. Хващате се за сламката.

— Не мога ли да съм нечия любовница?

— Не — отговаря той, много сигурен. Нещо в начина, по който ви гледа — през вас, — ви кара да решите да престанете с тези въпроси.

Казвате му, че е прав и че работите за побъркан милионер от филмовия бранш на име Мак, а къщата и идеята за водната градина са негови. И че рядко се свърта в Лондон, а вие ръководите живота му вместо него, когато е тук. Той ви пита за филмите на Мак и се опитва да завърже някакъв тромав разговор за филми — пита ви кой ви е любимият филм. Опасявате се, че още малко, и ще спомене Антониони. Казвате му, че любимият ви филм е „Звукът на музиката“, за да му затворите устата. Ще откриете, че моментално ще ви покани да излезете.

Всъщност, номерът със „Звука на музиката“ се оказа доста основен за общия план на И Заживели Щастливо — затова ще преминем към втората стъпка.

Втора стъпка: казвате му, че любимият ви филм е „Звукът на музиката“

В заведението той признава, че и неговият любим филм е „Звукът на музиката“ и в края на краищата запявате провлачена китка мотиви. Разбира се, знаете думите по-добре от него, но не е зле за мъж. Кара ви да се смеете толкова много, че едва не го заливате с глътка бира.

Решавате, че сте гладна, затова се отбивате в местния тайландски ресторант. Нещата вървят толкова добре, че виждате как той всеки момент ще си създаде погрешно впечатление. Защото, разбира се, не е ваш тип. Но наблюдавате смешните физиономии, които прави, когато говори и забелязвате колко широки и силни са бицепсите му, когато си навива ръкавите, за да се храни. И донякъде се наслаждавате на вниманието му, защото непрекъснато ви задава въпроси за живота ви, за детството ви, за всичко. Известно време отговаряте, но не искате да стигате до препъникамъка „родителите ми загинаха в самолетна катастрофа“, защото е малко тъжно, особено за другата страна, затова го отбивате с въпроси за него.

Оказва се, че майка му и баща му са починали в бърза последователност преди по-малко от две години, но той не проявява следа от вашата чувствителност към преживяванията и безсрамно разказва колко му е било трудно, колко са били близки, понеже бил единствено дете и как родителите му се сдобили с него доста късно в живота. После ви разказва как напуснал приятелката си от пет години, когато починали, защото осъзнал, че е изгубил себе си във връзката. Споделя, че е наследил терасираната им къща в Куинс Парк и сега сам я ремонтира.

Към края на вечерта изглежда доста щастлив и се опитва да ви накара да обещаете, че ще излезете заедно с лодка в събота. През целия си живот не сте гребали на лодка и нямате никакво намерение да започвате точно сега. Дори не знаете какво представлява гребането. Оказва се, че е да излезете с лодка с гребла нагоре по река Темза и да си направите пикник.

Отказва да приеме „не“ за отговор, а вие вече доста го харесвате, затова решавате да му кажете истината право в очите. Правите го — и това беше очевидно решаващо за успеха ми, затова слушайте внимателно, ловджийки на съпрузи, третата стъпка.

Трета стъпка: казвате му, че ако отидете да „гребете“ с него, накрая ще се обвържете, а от това, колкото и да го харесвате, нищо няма да излезе, затова ще е най-добре още сега да отсечете в зародиш цялата работа.

Тогава той се преструва, че не знае за какво говорите. Представя се доста добре: всъщност, изглежда доста убедително затруднен.

Обяснявате бавно и ясно, че го удостоявате с честта да не увъртате и е съвсем очевидно, че вечерта се е превърнала в някаква среща и че ако прекарате една дълга, мързелива събота на лодката заедно, като се шляете и припичате на слънце, накрая ще стигнете… Ами, ще стигнете, без да наблягате много (тук снишавате глас), до секс. И макар да сте сигурна, че сексът ще бъде много хубав, прогнозата за бъдещето между вас двамата не е добра. Казвате му да не се обижда, просто не си подхождате. Той изглежда шокиран, устата му зяпва, изобщо не понижава глас, за да каже — всъщност, по-точното описание на нивото на гласа му е провикване:

— Аз не искам да правя секс с теб!

И така, както виждате, поставяме благоприятно начало. Отказах да повярвам, че не иска да прави секс. Казах му го, но за да бъда честна, малко се изчервих. Проведохме кратък спор по въпроса дали сме на среща, или напротив.

— Ако мъжът покани жената на питие, какво друго е, ако не среща? — И наистина мисля, че съм права. Той продължи да приказва глупости за сприятеляване, но искам да кажа, — я стига!

Наистина имам приятели мъже — така е, — но те или са гейове, или съм спала с тях, или ако не с тях, то с най-добрия им приятел, или пък те спят с най-добрата ми приятелка… или нещо такова.

Не че мислех за всичко това, докато бродех самотна като облак из лондонските улици в ранните утринни часове след приключилата прощална нощ. Дори през ум не ми минаваха, когато пъхнах ключа си във вратата на Мак и влязох. Просто се радвах, че съм в Челси. Челси е много утешителен. Подсеща ме за универсалния магазин „Питър Джоунс“, който се намира в Челси, много нравствено извисен — „никога умишлено не подбиваме цените“, — и е известен с това, че излага най-различни видове ножици, подредени в спретнати редици на витрината. Някои хора казват, че в случай на ядрено нападение трябва да хукнеш право към „Питър Джоунс“, защото там никога не може да се случи нещо лошо. В Челси никога не може да се случи нещо лошо.

Бях се отправила към мощните душове на Мак — и към джакузито, деветдесетсантиметровият плосък екран Ди Ви Ди и кабелните филми. Мак беше извън града, но няма нищо против да оставам у тях. Всъщност, дал ми е собствената си стая и наистина би предпочел да живея там. Така би могъл според гадния си навик да разполага с мен по двайсет и четири — седем часа в денонощието, когато е тук.

Избрах си си диск в дневната, натиснах „баня“ за местоназначение и увеличих максимално звука. После се качих горе, запалих свещите и се съблякох с известен ентусиазъм, като изхлузих тоалета от прощалната си нощ на кичозния италиански мраморен под и се заех със сериозната работа на пенестата ароматерапия.

Ако това ви изглежда непочтително, като се има предвид, че току-що бях отменила женитбата си, трябва да знаете, че съм Скорпион и в моменти на стрес трябва да се потопя във вода. Не мога да вържа две мисли, докато не вляза във вода. Нещо като покръстване, прераждам се. До този момент се чувствах напълно вцепенена. Хванах се да се тревожа дали вноската за медения месец може да се получи обратно, но нищо повече. Сигурно потисках чувствата си или нещо такова. Или може би е точно така, както казах, нищо лошо не може да се случи в Челси.

Обадих се на Вен — това беше възможно в два и половина сутринта, защото Вен беше в Лос Анджелис срещу услуги. Двете с нея имаме теория, че тя всъщност е трябвало да бъде момиче от равнините, но са я изпратили в погрешно семейство. Притежава всички подходящи неща за равнинско момиче — повърхностна, с руса коса, изваяни дълги крака, изглежда особено добре със слънчеви очила, вдигнати на главата. Аз съм някак по-права и кафеникава. Дълга права коса — кафеникава.

Дълго право тяло — кафеникаво (ако съм била в близост до слънцето). Все пак, двете с Вен не искахме да се разделяме, но накрая решихме, че тя трябва да поеме нещата в свои ръце, да отиде в Лос Анджелис и да открие корените си.

Когато вдигна слушалката, не й казах здравей или нещо такова, а просто:

— Сватбата се отменя.

— О. Боже. Мой — отвърна тя, схванала веднага. — Разкажи ми.

Разказах й за лимузината и момичетата, за длъгнестия шотландец, за катастрофата, за спора с Ед.

— Уважение — заяви тя, когато чу за клуба за еротични танци. — Това е той Ед.

Вен смята, че Ед е някакъв бог от Планетата на Добрите. Когато го фиксира за пръв път, бяхме на прозореца в офиса на Мак, а Ед беше на улицата и разтоварваше микробуса си, а Вен изведнъж заподскача зад мен, като съскаше: „Кой е той? Кой е той?“ с крайно хищно изражение на лицето си.

Отвърнах:

— Кой е кой? — като мислех, че става въпрос за някакви лъскави наркопласьори, които не бяха за изхвърляне и излизаха от едно БМВ от другата страна на улицата. После осъзнах, че има предвид Ед, затова казах: — Това е Ед. Оправя градината.

— Страхотен е — заяви тя, като протяжно провлече първата сричка.

Това ме накара да го погледна отново.

— Ами, сигурно е така, висок е — и приключих въпроса. Но забележката може да е оказала известно въздействие през следващите седмици, когато сестра ми продължи да подхвърля разни неща като „Поздрави Ед от мен“ и да повдига идеално оскубаната си вежда.

Да се върнем към бъдещето: средноатлантическият акцент на Вен се облагородява приятно.

— Не се връзвам, че няма да се омъжиш за най-свестния, най-почтения мъж, който някога е ходил по тази планета и на всичкото отгоре е висок и страхотен. Не се връзвам на историята с полуголата танцьорка.

— Какво — отвърнах аз, — знаеш ти за връзките?

Глупав въпрос. Всичко, разбира се — въпреки че Вен не води полов живот. Казва, че Чака Истинската Любов, но според мен намира, че мъжете на нейната възраст просто не са на нивото й. Както и да е, изглежда не й пречи. Казва, че изследванията показват, че сексът е по-добър в средна възраст. Обяснявала съм й, че не сексът, а бракът трябва да Чака за Истинската Любов, но тя не ми обръща внимание.

— Изобщо не ти пука за Сванта танцьорката — заяви Вен.

— Чери — прекъснах я аз. — Имаше си име и няма никакво място за неуважение.

— Чери-Мери. Както и да е — продължи тя, — не се връзвам.

— Не те пробвам — не й останах длъжна.

— Добре — каза Вен, — остани си с дантелените пликчета. Да се върнем назад.

— Назад? — недоумях аз.

— Започни от началото — предложи сестра ми.

Описах вечерта с няколко щриха. Вен не видя нищо нередно, затова попита:

— За какво говорихте? В лимузината, за какво говорихте? — Настъпи мълчание. — Дишай — напомни ми тя. Не бях осъзнала, че не дишах.

Още мълчание.

— Ъ… ало? — прозвуча гласът й с надежда след миг.

Казах:

— Говорихме за онзи мъж, с който се запознах онзи път, нали се сещаш, онзи, който…

— Алекс — сряза ме тя, — Любовта На Живота Ти. — После добави: — Аха.

— Слушай — започнах аз и се опитах да бъда по-голямата сестра, — превъзмогнала съм Алекс. Беше фантазия. Не съм толкова глупава, за да мисля, че е означавало нещо.

— Не ти вярвам — заяви Вен. — Всички сме достатъчно глупави, за да си въобразяваме, че тези неща означават нещо. Особено тези неща.

— Кажи ми — обадих се аз, — шест години си по-млада от мен, защо смяташ, че знаеш всичко?

— Различно поколение — Обясни тя. — Повече мъдрост в гените^[1].

— Ливайс? — предложих аз.

— Не — отвърна сестра ми. — Дизел. Разбираш ли какво имам предвид? — Замълча, за да се наслади на триумфа си, после продължи: — Как се чувстваш?

— Дебела.

Когато Вен беше на тринайсет, спечели Трофея за проверочния въпросник на метрополитънската полиция (не питайте) и от местния вестник дойдоха да я снимат в училище със статуетката, и когато я попитаха как се чувства, тя отговори „Дебела“, защото така се чувстваше. Не бе очаквала да спечели и я бяха хванали, облечена във втората й по хубост униформена пола, онази, в която се чувстваше дебела. Изобщо не беше дебела, просто не бе в настроение да я снимат — и двете винаги сме мразили да ни снимат. Приличаме на онези племена, които смятат, че им крадат душата.

Освен това сме забелязали, че когато се чувстваме зле, се чувстваме и дебели, дори да сме най-кльощавите миньончета — каквито в действителност сме. Същото се забелязва и при парите: човек може да се чувства фалирал или богат и това няма почти нищо общо със сумата, която има в банката.

Както и да е, глупаците го отпечатаха. Заглавието гласеше: „Ученичка от прогимназията се чувства дебела“. Журналистката сигурно е помислила, че дебел е някакъв нов модерен жаргон за щастлив, както „як“ известно време означаваше готин.

— Да си дебел не е чувство — опроверга ме Вен.

— Откога? — учудих се аз, Вен се променя — може да се дължи на всички онези гуру-култове, които почитат в Калифорния.

— Как се чувстваш при мисълта, че ще загубиш Ед?

— Знаеш ли за какво си мисля постоянно?

— За какво? — поинтересува се тя.

— За Червения Тед.

Червения Тед беше плюшено мече с червена панделка на врата. Получих го, когато бях тригодишна. Когато станах на петнайсет, панделката отдавна бе заминала, но вече носеше червен пуловер, който съм носила като бебе, затова винаги си остана Червения Тед. Вярно е, че Червения Тед беше известен и с крайнолевите си убеждения, но основно пуловерът му спечели прякора.

Очите на Червения Тед бяха падали и бяха пришивани, и пак бяха падали, и бяха изгубени, и сега я караше по конци. Също така се намираше в найлонова торба в дъното на гардероба ми. Преоткрих го един ден, когато разчиствах стаята си — пренареждах я в подготовка за евентуалното посещение на някакво ново гадже. В този момент се смятах за най-порасналата възрастна, която е съществувала някога. Бях готова да напусна детството без размисъл и в пристъп на анти сантименталност изхвърлих Червения Тед.

Но тази нощ не можах да заспя, като накрая излязох навън посред нощ и започнах да ровя из боклукчийските кофи. Междувременно Тереза беше изнесла кухненския боклук и се оказа непосилно да бъркам сред загнили зеленчуци и мокра кафена утайка, облечена само в нощница в хапещото ноемврийско развиделяване — затова зарязах Червения Тед.

На следващата сутрин се успах както обикновено, излязох на бегом от къщата, закъсняла за училище, и забравих напълно за плюшеното мече. По пътя към училище чух познатия тътен и тракане на боклукчийската кола, като далечно потракване на вратите към ада. Сърцето ми падна в петите в частица от секундата, преди да направя наум връзката. Камионът мина шумно край мен, забързан към депото, а там — увиснал на отвора, сграбчен в челюстите на злата съдба, практически обезглавен, — беше Червения Тед.

Хукнах след боклукчиите с викове и молби — не ме чуха. Не можех да гоня камиона. Отидох на училище. Бях закъсняла и когато учителката ме изгони, избухнах в плач. Ридах и хлипах безкрайно. Бях безутешна. Не можаха да изкопчат нито дума от мен. Помислиха, че някой е умрял. Не зная кой, тъй като повечето от важните хора в живота ми вече бяха мъртви, а сестра ми Вен бе уютно скътана във втори „Б“ в началното училище. Когато най-накрая измъкнаха историята за Червения Тед, казаха, че мога да си отида вкъщи за този ден и ме изпратиха на консултация.

Всъщност, не се прибрах веднага. Избърсах сълзите си и се отправих към вече споменатото Католическо училище за момчета към абатството „Свети Барнабъс“. Помотах се отвън, като в междучасията изпращах съобщения, склоних гаджето си да дойде с мен у нас и енергично го съблазнявах в течение на няколко часа в новата си, свободна от любими играчки стая, докато накрая не зарязах цялата работа като загубена кауза, точно когато Тереза пъхна ключа си във вратата.

Колкото до консултациите, отидох веднъж. Не знаех какво да кажа. Седяхме мълчаливо в продължение на петдесет минути. Предположих, че психоложката, също като мен, е или твърде сконфузена, или твърде отегчена за да говори, макар че по-късно открих, че мълчанието е някаква фройдистка техника. Повече не отидох.

Грешка? Може би.

— Червения Тед — заяви Вен, — е детето в теб.

Когато казах, че сестра ми е повърхностна, трябваше да обясня, че това е чиста преструвка: в маниера и стила, а не в съдържанието. За жалост.

Прииска ми се да кажа „Бъди по-повърхностна“, но изтърсих само:

— Детето в мен. Точно така — когато звънецът ме спаси.

Познайте кой беше отвън. Няма награди. Ед. Сбогувах се с Вен и го пуснах да влезе, качих се обратно горе и се върнах във ваната, за да мога да мисля правилно. Той ме последва. Попита:

— Какво става?

— Нищо не става — отвърнах аз.

Мълчание.

— Много е натоварващо да се жениш — казах след малко.

— Няма да се женим — отбеляза Ед. — Ти се отказа. Да не си забравила?

Мълчание.

— Ако наистина искаш да знаеш — обадих се аз, — просто не можах да понеса изражението ти, когато ми каза за онази полугола танцьорка.

На лицето му се изписа облекчение, проблясък на усмивка, беше… Изведнъж осъзнах, че е доволен от себе си.

— Ето го пак! — креснах аз.

— Какво? — не разбра Ед.

— Изражението! — изревах. — Гадняр! Простак!

— Скъпа — прекъсна ме той, — обичам те.

Поех дълбоко дъх. Почувствах как нажежен до бяло гняв се разлива от стомаха ми.

— Не прави това — предупредих го, — само не и това.

Тогава усетих друго чувство. Не зная какво. Помня, че си помислих, ако сега се разплача, никога няма да мога да спра, затова се потопих във водата. Когато изплувах, хлъзгава и мокра, Ед беше до мен, съвсем близо, клекнал до ваната. Погледнах го и единственото, което успях да измисля, беше: махни се от мен.

— Знаеш ли, че когато те видях за пръв път, още в първия момент, когато те зърнах, си помислих: не е мой тип.

Ед не помръдна. Дори не се отдръпна.

— Обясни ми — заяви той, — как така разбра, когато отидох в клуб за еротични танци — веднъж, — в ергенската си нощ, че не съм твой тип вовеки веков, амин. Не се връзва — наистина, — и все пак, твой тип съм. Имам доказателство.

— Какво си ти, бе? — ядосах се аз. — Шибан идиот от Бейли?

— Ако не бях твой тип, тогава какво ти пука какво съм правил с петдесет шибани полуголи танцьорки? — Наслаждаваше се на ругатните — ругаеше рядко, — затова реших, че ще има още, но той добави само: — Не че е много важно, по дяволите.

Ухили се и почувствах неустоимо желание да изтрия усмивката от лицето му.

— Ед — заговорих спокойно и търпеливо. Пауза за по-силно въздействие. — Съвсем просто е. Омръзнал си ми. Вече нямам тръпка по теб и толкова.

Олюля се. Беше смъртно ранен. Подсети ме за онзи момент във „В търсене на изчезналия кивот“, когато Харисън Форд се натъква на освирепял боец, който размахва смъртоносен ятаган. Харисън просто си вади пищова и застрелва онзи.

Ед тръгна към вратата, каквато беше идеята. После се върна. Винаги се връща.

Изведнъж ми хрумна, че бих искала да седя кротко в лъскав ресторант с някой скапаняк, който се оглежда доволно в огледалото, докато аз му режа квитанцията.

— Опитваш се да ме разкараш — обади се Ед.

— О, моля те — прекъснах го аз, като се помъчих да изляза от ваната и да се загърна с хавлията с едно-единствено движение. Стори ми се, че събитията са взели обрат, който изисква някакво облекло.

— Добре — каза той. — Какво точно те плаши толкова много в брака? — Вечно задаваше такива проницателни въпроси за войната на половете. — Да не се страхуваш, че ще ме изоставиш?

— Аз? — възмутих се аз. — Да те изоставя? Мъжете са тези, които изоставят. Мъжете си тръгват — изтърсих. Не знам откъде ми дойде. Честно, не знам. Но го изрекох с дълбоко убеждение — а между другото, от статистическа гледна точка нещата не стоят така: жените напускат брака по-често, отколкото мъжете.

— Добре — въздъхна Ед. — Ще си тръгвам.

И си тръгна.