Ейми Дженкинс
Меден месец (2)

2.

В лимузината всички момичета бяха вперили очи в мен. Със зейнали усти. Разтегнах малко паузата. После казах:

— Понякога си мисля за тях двамата, останали в ресторанта.

Дали Пауло е свалил Блондинката? Може да са си паснали. Може би са прекарали също толкова страхотна вечер като нас. Така и не разбрах, защото никога повече не видях Пауло.

— Това е — заключих. — Любовта На Живота Ми.

И затворих уста, сякаш това беше краят.

— Не минава — викнаха те.

— Можете да си представите останалото.

— Не, не можем — развикаха се момичетата. Работата е там, че наистина не исках да им разказвам останалото. Не и в прощалната си нощ. Стига толкова.

— Хей — обади се Дела със своя най-строг и страшен тон, — те искат развръзка.

Посочи момичетата със зяпнали усти. Обходих скромно с очи стегнато опакованите бедра на отсрещната седалка. И промълвих, че не мога да продължа, че останалата част от историята е лична. Дела превъртя очи и възкликна:

— О, моля те — със силно ударение върху „моля те“. В нашите дни и възраст, може би сте забелязали, всякакъв вид чувствителност към усещанията се смята за престорена и досадна. Но истината е, че не исках да продължа, особено в присъствието на мъж. Длъгнестият шотландец още беше с нас, в края на краищата.

— Беше прекрасно — прошепнах. — Беше красиво.

Така беше. Не знаех как по друг начин да го опиша. И сега не зная. В таксито той се обърна към мен, взря се в очите ми и в този момент разбрах с абсолютна сигурност, че съм единствената жена на света. И разбира се, че сме се познавали от години. Безброй години.

— Шест? — попита Марта.

— Шест какво? — уточних аз.

Но се оказа, че ме пита за секс^[1]. Марта е от Нова Зеландия. Погледнах Дел. Тя винаги беше смятала, че ние — двамата с него, — сме го направили и аз не я бях извела от заблуждението.

— Всъщност — признах сега, — истината е, че не го направихме. — Дела нададе писък на измамена. — Не се познавахме — добавих, — току-що се бяхме запознали.

— Но на нас така ни харесва — строго ми напомни Дела, — първия път винаги е най-хубаво. Всички казват, че сексът става по-добър, но всички знаят, че става само по-лош, достига върховата си точка през първите няколко месеца на връзката, а после най-често спада до кръгла нула. В много случаи в рамките на една година — добави тя, с авторитета на строго проведено правителствено проучване на общественото мнение.

— Е — подхвърлих аз, като вложих цялото си скептично превъзходство и удължих гласната малко повече от необходимото, — с Ед…

— О, боже — прекъсна ме тя. Облегна се назад и затвори очи: не искаше да чува нищо повече.

— Ако трябва да спиш с Белия тираджия… — обади се Джени.

— Ха! — възкликнах аз, защото Дела харесва повече от всичко друго Белите тираджии. Няма нищо против малки шкембета, татуирани бицепси, нехранимайковци и бачкачи — такива неща. Казвала съм й, че трябва да е имала проблемно детство, за да харесва толкова груби простащини, но тя отрича. Твърди, че е отгледана сред кученца Андрекс и френските приказки на господин Киплинг. Макар че един Бог знае къде са давали кученцата Андрекс в общинския апартамент в Бекънхам.

Но не е нормално, наистина. Особено като се има предвид каква шибана красавица е — в Дела има нещо, което те кара да кажеш „шибана“ преди да кажеш „красавица“. Представете си, че имате приятелка, която изглежда като шибан супермодел, по дяволите. Виждате ли? Продължавам. Но сериозно.

Наскоро направили компютърно изображение на съвършеното женско лице — тоест лицето, смятано за най-привлекателно от мъжете, от антропологическа гледна точка. Един господ знае как компютрите правят такива неща, но както и да е, това лице се появи във всички вестници и беше одрало кожата на Дела. Заклевам се. Когато си купих „Ивнинг Стандард“, помислих, че е тя. Помислих, че най-сетне се е поддала на увещанията на някоя от онези жени с непроницаеми физиономии, които ни заговарят — по-точно нея, — когато се разхождаме по Кингс Роуд и се представят като бутерки в агенция за фотомодели.

В лимузината Дела седеше със затворени очи и чакаше да млъкнем. И аз затворих очи. Настъпи един от онези моменти, когато мога да доловя присъствието му. Винаги беше с мен, като безмълвен свидетел на живота ми. Всичко минаваше през него или около него, или от него. Но понякога присъствието му беше по-осезаемо, отколкото друг път. Понякога усещането за него преминаваше през тялото ми — Любовта На Живота Ми.

— Това ме убива — бе казал той, — но тази вечер няма да се чукаме.

По някаква причина тази забележка ме изпълни със сигурното познание за любов.

— Добре — съгласих се аз.

— Добре? — повтори той. После прошепна: — Не ме ли желаеш?

А аз го желаех толкова силно, че се уплаших да не ми прилошее. Съзерцавахме се, свити сред разхвърляните стари кафени чаши и препълнени пепелници в апартамента, който тогава деляхме с Дел, като се опитвахме да се стоплим на огъня, който запалих в камината. Накрая се съвзех достатъчно, за да кажа:

— В момента ти можеш да направиш всичко, каквото поискаш. Всичко, включително и да не правиш нищо.

Той се усмихна.

— Трябва да хвана утрешния полет. Бих го изпуснал, но имам среща с „Юнивърсъл“, която ми предоставя страхотна възможност. Не искам просто да се изчукаме и да си замина.

— Какво ще правим? — попитах. Тоест, с остатъка от живота си.

— Хайде да играем на нещо — предложи той. Тоест, за да мине нощта.

Сетих се за очуканото старо „Монополи“ в шкафа, защото беше единствената игра, която имахме. Веднага си спомних какво е усещането да се озовеш на Парк Лейн, когато някой има около пет хотела на нея — чувстваш се хванат в капан, бесен, преследван, нещо ти нашепва коварно, че така ти се пада в живота и през цялото време трябва да се преструваш, че не ти пука.

— Каква игра? — нервно попитах.

— Хвани ми ръката — каза той, като се настани на канапето. И протегна ръка. Взех я.

Не разбирах как държането на нечия ръка може да бъде такова. Като усещането след дълъг, безкраен ден — усещането след някой от онези дни, когато в автобуса няма места, а торбите от супермаркета ти се струват огромни, затова се дотътряш вкъщи като товарен кон, а на всичкото отгоре дъждът бие странично право в отвора на яката на палтото ти, и имаш чувството, че участваш в някакво състезание по издръжливост и вдигане на тежести, и когато се прибереш у дома, пуснеш си музика, запалиш няколко свещи и накрая, най-накрая, се потопиш блажено сантиметър по сантиметър в горещата вана, от която се вдигат облаци пара, цялото ти тяло прошепва мммм. Точно такова беше усещането да държа ръката му. Мммм-то, а не безкрайният тежък ден — макар че може да се каже, че безкрайният тежък ден беше любовният ми живот до този момент.

Като се замисля, от доста време не съм се държала за ръцете с мъж. Като първа стъпка, искам да кажа. Държала съм мъж за ръката, разбира се, но обикновено едва след като сме спали заедно стотина пъти, изпробвали сме почти всяка поза от „Кама Сутра“ и сме стигнали до онзи етап, когато се осмеляваш да си помислиш, че може би пристъпвате към връзка, защото той най-после е останал за закуска — тогава отивате на кино и накрая, най-накрая, ужасяващата нежност да се хванете за ръка.

Но това не беше обикновено държане на ръце. Държахме се близо час. Цял час. В началото не можех да говоря. Трябваше да се подсещам да дишам. И, като стана дума за електричество, сякаш си бях пъхнала пръстите право в националната мрежа.

— Ами играта? — попитах.

— Това е — отвърна той.

— Хубава игра — прошепнах.

— Разкажи ми за себе си — каза той.

И започнах. Разказах му за родителите си, хипари от седемдесетте, но не от готините, а от залежалите от шейсетте. Бяха прогимназиални учители и носеха обувки „Биркънсток“ (преди да станат модерни, трябва да отбележа), които съучениците ми наричаха „Исусови ботуши“. Знаеха за обувките, защото двете със сестра ми учехме в училището, където преподаваха нашите.

Разказах му как съм харесвала родителите си вкъщи, но в училище ми създаваха постоянни неудобства и ме принуждаваха да ги предавам в много случаи, което, разбира се, правех без угризения. Разказах му как са ме кръстили Хънимун^[2], защото тогава съм била зачената. И нарекли сестра ми Венис, защото там… е, сещате се. Съкратихме си имената на Хъни и Вен, които бяха малко по-поносими.

После му разказах как непрекъснато ни караха да ходим на туристически излети с каравана, понякога в Лейк Дистрикт, а друг път в Австралийските пущинаци. Въпреки неоспоримо удивителния пейзаж, с течение на времето ги намразихме, отчасти поради съкрушително непосилния характер на начинанието и осезаемата липса на телевизия. Затова бяхме доста радостни в годината, когато се разболяхме от варицела и родителите ни решиха да отидат в Перу без нас. Мамината приятелка Тереза, която обичаме и живее до нас, каза, че ще ни вземе, защото и нейните деца имаха варицела, а тя умееше да се справя с всичко и да го превръща в забавление. Ако бяхме добри — а дори и да бяхме лоши, тя правеше челна стойка до стената, за да ни разсмее, като си спомням най-отчетливо случая, когато се бяхме уплашили до смърт, след като гледахме „Доктор Кой“ по телевизията.

После му разказах как един ден Тереза ни намери на близкото игрище, за да ни отведе у дома, и как запомних тази разходка, защото беше най-красивия пролетен ден, почти като летен, дърветата цъфтяха в розово, нарцисите кимаха в жълто, въздухът беше мек, топъл и изпълнен с надежда, а тя ни държеше за ръце и ни даваше Малтийски сладки, които правеха малки експлозии от сладост в устите ни и всичко преливаше от любов. Когато стигнахме вкъщи, ни зави с одеяла, въпреки че беше топло, прегърна ни много силно и ни съобщи, че мама и татко са били на самолет, който се е разбил в джунглата и никога няма да се върнат. Че всъщност са мъртви.

Бях на дванайсет години, а Вен беше на шест.

Когато му разказах това, Алекс — така му беше името — не каза нищо. Просто не ме изпускаше от очи — и от ръката си. После, внимателно и твърдо, ме завъртя на канапето, така че да застана с гръб към него, облегна се и ме придърпа много близо до себе си, като ме обгърна с ръце. Плътно. Както трябва.

— Не дишаш ли? — попита след малко с известно притеснение.

— О, да — отвърнах аз, — благодаря, че ми напомни.

И поех малко въздух.

Той каза:

— Тук съм — като прочете мислите ми.

Затова оставих въздуха да влиза и да излиза и моментите да идват и да си отиват, а те не си отиваха нито твърде бързо, нито прекалено бавно и той беше тук, както каза. Останахме така може би още час. Просто заедно. Държахме се, съществувахме — и дишахме.

— Още ли това е играта? — попитах аз.

— Да — каза той.

— Хубава игра. Разкажи ми за себе си.

Разказа ми, че израснал като бял боклук в Бирмингам, Алабама, но се отучил от южняшкия акцент и свикнал да говори книжовен американски и сега никой не можел да каже откъде е родом. Каза, че баща му бил свят човек, проповедник на евангелието, който напуснал майка му малко след раждането на сина си, оправял всяка попаднала му жена, включително няколко от гаджетата на Алекс, когато го посещавал, преди да умре млад от алкохолно отравяне. Когато станал на петнайсет, майка му го изхвърлила на улицата с десет долара в задния джоб. Сам си пробил път, за да учи в колеж, а там измислил система да наема евтини телефонни линии и да ги отдава с печалба. На двайсет години имал своя собствена телекомуникационна компания. На двайсет и две управлявал фирмата. На двайсет и три бил изместен заради вътрешната политика и пазарните тенденции и се озовал отново на улицата — този път с десет милиона долара в задния джоб.

И така, отишъл в Холивуд и написал сценарий. Ей така. Прочели го от любезност, но го одобрили. Затова се заел сам и сега заснемал реклами, като се надявал да прави и игрални филми, като водел „мечтаното“ съществуване на холивудски кандидат — важна клечка.

— Не знаех, че си пишем автобиографиите — подхвърлих аз.

— Това е историята ми — каза той.

— Ами майка ти? Искам да кажа, какво изпитваш към нея? Трябва да си бил много самотен.

— Не знам — призна той.

— Но трябва да е щуро да забогатееш по този начин.

В този момент настъпи кратко мълчание.

— Сега играта започва да става най-интересна — заяви той. И се прекатури, като паднахме на килима пред камината, а телата ни се вкопчиха инстинктивно едно в друго, от главата до петите, като се потопиха в дълбоко удовлетворение. Не се целунахме, но носовете ни се докосваха и погалих бузата му. Обичам твърдите бузи на мъжете, онзи мускул, който върви от скулите до челюстта. Жените го нямат. Никога не съм изпитвала и най-малкото желание да погаля бузата на която и да е жена. Неговите бяха хубаво твърди.

Винаги твърдя, че не възприемам мъжете като сексуални обекти. И честно казано, наистина е така — но сега чувството ме обземаше. Предполагам, че когато бях млада, тези бледи изпити вечни момчешки типове, за които фантазирах, не се поддаваха лесно на въплъщаване. Бяха като безвкусни филии бял хляб, докато вкусът ми стана по-изискан и установих, че предпочитам големия самун пълнозърнест. Вероятно съзрявах сексуално. Докато ставах повече жена и мъжете добиваха правото да стават повече мъже. Ако разбирате какво искам да кажа. А напоследък откривам, че не ми е чужда дори идеята за здравия мъжкар. Сигурно остарявам. Или са ми промили мозъка — всичките тези похотливи реклами на деветдесетте, по които бъка от добре запазени делови жени, на които им текат лигите по запотените торсове на разни бачкачи.

Стояхме с долепени носове почти час. Не си поглеждах часовника, но по груба преценка и съдейки от липсата на уличен шум, бих казала, че бе към четири сутринта.

— Целуни ме — каза той. И думите бяха като първа глътка бренди, която премина като огън през тялото ми и отиде в корема ми. Но не го целунах. Нито пък осъзнах, че съм се отдръпнала назад, докато не почувствах малката глътка въздух помежду ни. Бях се отдръпнала само на сантиметър, но този сантиметър беше като километър при тези обстоятелства.

— Защо аз? — попитах. Погледна ме насмешливо, затова добавих: — Искам да кажа, често ли правиш такива неща?

— Да прибирам непознати момичета? — уточни той, схванал намека. — Не, не го правя често. — И аз, разбира се, му повярвах.

— Какво става?

— Не знам — отвърна той. За момент потънахме в размисъл.

— Помниш ли, като отиде до нулите в ресторанта? — започнах аз.

— Нулите? — повтори той, като произнесе отчетливо думата.

— Тоалетната — обясних аз, като произнесох отчетливо думата.

— Да.

Погледнах го и изведнъж изгубих смелост да продължа.

— Ти ме последва — каза Алекс.

— Откъде знаеш?

— Защото така трябваше да направиш.

— Но ти защо не каза нищо? — попитах. — Ами ако не бях излязла след теб от ресторанта? Какво щеше да направиш тогава?

— Знаех, че ще дойдеш — призна той.

— Ами ако не бях?

Мълчание.

— Не знаеш ли как да се доверяваш? — попита Алекс.

Ново мълчание. Компактдискът, който бяхме пуснали, беше свършил, без да забележим и улицата отвън мълчеше. По някаква причина не можех да се движа, не можех да мигам, нищо не можех да правя.

— Чувал съм за любов от пръв поглед — додаде той. — Чувал съм.

Още мълчание. После се разсмя.

— Какво? — попитах аз.

— Пак не дишаш — обясни Алекс. Тогава и аз се засмях, като освободих поетия въздух, а той каза: — Прекалено много мислиш. — Погледнах го и той докосна с показалец дясното ми слепоочие. — Тук ври и кипи, нали? — придърпа ме обратно към себе си и затвори прегръдката си.

Отново ми каза да го целуна и аз нежно потрих върха на носа си в неговия.

— Ескимоска целувка — прошепнах. Казвам ви, тези ескимоси може да са студени типове, но знаят това-онова за целуването. После устните ни се намериха и се целунахме както трябва. Защото поне това го направихме. И почувствах как в мен избликна горещият извор, превърна се в пълноводна гореща река, която потече през мен, понесе ме и вече не бях на себе си, с опасност да си изгубя ума.

Не е чак толкова лошо. Виждате ли, понякога ми се струва, че мога и без глава.

 

 

— И? После? Какво? Той просто се върна в Лос Анджелис? — извика грубо Джени, като ме извади от бляновете ми.

Бях им дала съкратена версия на гореописаното. Дела си бе намерила занимание да вдига и сваля прозорците на лимузината. Предполагам, че не ми говореше заради разкритието, че е нямало секс.

— Ами, закусихме — предложих аз.

— Най-сексапилното от всички ястия! — разпискаха се те, малко по-оживени.

— Е, нещо такова. Закарах го до Блондинката — оказа се щастливо омъжена за друг, — той си взе багажа, а после го закарах до „Хийтроу“, където закусихме във веригата „Хепи Ийтър“^[3] на летището.

— О — възкликнаха разочаровани те.

— Не, беше удивително — възразих аз. — Толкова романтично — не знам как да го обясня, — сякаш си бяхме сложили онези специални очила и всичко, което обикновено е потискащо, крещящо и шумно, сега изглеждаше забавно, остроумно и хубаво. Боже, наистина похапвахме щастливо.

— Но той се е качвал на самолета! — креснаха те. — Ти не плака ли?

Хм, всъщност се смях през цялото време, докато закусвахме. Алекс се преструваше, че няма да замине и ми разказваше глупави истории за хора, изтръгнати от чакалните на летището и отнесени насила в самолета, и че всеки, който отиде на портала при първото повикване, е пълен глупак, че всеки, който отиде при второто повикване, е бързак и всеки, който отиде при третото, е… В този момент го повикаха по име, което, въпреки перченето му, някак го стресна. И стигнахме до вратите полувървешком полутичешком, а аз не заплаках, защото наистина усещах в сърцето си, че всеки момент ще се видим отново. Струваше ми се невъзможно да си тръгне от мен. Не и далеч. Вярно, щеше да бъде от другата страна на океана, но сега, когато се бяхме намерили, щяхме да бъдем заедно. Завинаги.

Завинаги.