Ейми Дженкинс
Меден месец (23)

23.

Обадих се на Вен у Мак.

— Чела ли си „По-слабо познатият път“? — попита тя.

— Не! — отвърнах, като почувствах надигането на нов писък.

— Ще ти я изпратя с „Фед-Екс“.

— Недей — казах аз.

— Е, щом си с такова отношение, няма. Но всъщност трябва да знаеш само какво гласи първото изречение. „Животът е труден.“ Е — вече не се ли чувстваш по-добре?

— Мислиш ли, че може да съм действително луда? Нали знаеш, клинично луда. Майка казваше, че пралеля Нора била луда — беше в лудница и всичко останало. Според мен генът се предава.

— Виж — започна Вен, — ако изхождаш от позицията, че животът е или трябва да бъде лесен, тогава си постоянно разочарована — и постоянно в положението на жертва. Ако изхождаш от позицията, че животът е труден, тогава си приятно изненадана, когато в банята има достатъчно топла вода. Чудех се къде ли е отишъл Ед.

— Животът ми е съсипан — съобщих аз.

— Когато се правиш на жертва — продължи Вен, — всички останали се превръщат в преследвачи или спасители, тъй като…

— Аз не съм — прекъснах я, — жертва. Много ти благодаря.

Мълчание.

— Сестричке — обадих се, — нуждая се от помощ.

Още мълчание.

— Представи си, че си в съвсем точното положение в съвсем точния момент от живота си — каза Вен.

— Ха! — възкликнах аз.

— Представи си го — настоя тя.

Затворих очи.

— Добре.

— Представи си, че си там, за да научиш нещо, което ще те отведе напред в живота.

— Би било хубаво — подхвърлих аз.

— Важно е да се правят грешки — продължи Вен. — Всички ги правим. Вярно, някои грешки са по-големи от другите. Някои грешки са огромни грамадни идиотщини… — Прехапа си езика. — Съжалявам — забрави, че съм го казала. Грешките са хубаво нещо. Наистина. Те са указателни стълбове.

— Мислиш ли? — попитах, обзета от топло сияние.

— Сигурна съм — изведнъж каза тя, като развали всичко, — мисли за цялата работа като за много труден епизод от Сляпа среща.

— Вен!

— Хъни — въздъхна тя, — не мога да го анализирам.

— Каааакво? — възмутих се аз. — Откога не можеш да анализираш нещо?

— Откакто… откакто… Искаш ли да говориш с Дела?

— Тя там ли е? — учудих се аз.

Дела се обади.

— Ах, ти, малоумна идиотко — възкликна тя.

— Хей. Здрасти. И аз те обичам.

— Мак не е тук — обясни тя. — Опитваме се да намерим касовата бележка за пръстена, за да мога да го върна.

— За бога, просто му върни пръстена и му кажи, че няма да се омъжиш за него.

— Не мога.

— Да, можеш. Той не може точно да те накара да се омъжиш за него.

— Не познаваш Мак — възрази тя.

— Познавам го.

— Тогава? — Имаше право. — Чувам, че Ед се е появил.

— Да — признах аз.

Чух шепот и боричкане.

— Има някой на вратата — съобщи Дела. — Вен отиде да отвори. Не е Мак — той нямаше да звъни. Е — кой е твоят мъж, Алекс или Ед? — И като изимитира гласа от Сляпа среща: — „Решението е ваше.“ — После я чух да казва „Пак ли дойде?“, но не към мен.

Чу се тропот. Очевидно телефонът бе паднал. Повторих няколко пъти „ало“ и накрая Вен се обади, за да съобщи с шепот:

— Жената току-що пристигна. О. Боже. Мой.

— Коя е тя?

— Съпругата на Мак — обясни Вен.

— Не може да бъде — промълвих, но дори докато го произнасях, знаех, че можеше. — Какво прави Дела?

— Прегръща я.

В този момент разговорът приключи доста грубо. Но аз наистина се почувствах малко по-добре, като знаех, че не съм сама в прецакването си, като знаех, че хората по целия свят се прецакват заедно с мен… и бях благодарна. Всъщност, изпитах лек порив на обич към Вен и Дела и изведнъж си представих как купувам на двете им чанти „Прада“ като жест на неумиращите си чувства. Но още докато го мислех, знаех, че в действителност никога няма да го направя.

От Алекс нямаше и следа. Заметнах саронга си — като сега изглеждах доста автентично обрулена, — и отидох на рецепцията, за да разбера коя е стаята на Ед. Не знаех какво ще кажа, но определено исках да се възползвам от момента, докато все още ми беше останала малко смелост след разговора с Вен и Дела.

Упътиха ме към стаята на Ед. Всичко беше тихо — и тъмно. Изглежда подрямваше. Не бях особено изненадана. Ед сякаш винаги проспива възможностите. Прилича на Мечо Пух или нещо такова. Ед може да спи по време на ураган.

Влязох и седнах на леглото. Човекът в леглото се надигна с писък. И аз изпищях. Беше Черил.

Вторачихме се една в друга.

— Много се радвам да те видя — изтърсих накрая. Ето в какво настроение бях.

— И аз — каза тя. Не мисля, че говореше сериозно.

— Защо си тук? — попитах.

Отвърна, че е дошла да ме изхвърли от енергийното си поле.

— Добре — заявих и закрачих из стаята като Шерлок Холмс. — Може да го уредим. Вие двамата с Ед…?

— О, не — увери ме тя. — Двамата с Ед не се харесваме. Тук има ли свестен румсървис?

— Не мисля, че изобщо има румсървис — отвърнах и отпих глътка вода от нейното шише „Евиън“. — Защо не харесваш Ед?

— Ами, струва ми се, че чисто по същество харесвам Ед. Но егото ми не го харесва, понеже Ед не ме харесва.

— Разбирам. Е, значи си дошла, за да ни разгониш фамилията? Тоест — не казвам, че не си го заслужаваме.

— Това е много отрицателна нагласа.

— Нима имаш положителна нагласа?

— Реших — започна тя, — че мога до края на живота си да се питам къде сбърках. Или мога да дойда тук и да разбера. — При тези думи избухна в сълзи. В изоставени ридания по-точно. Не знаех къде да гледам. Хрумна ми, че може би трябва да се приближа и да я прегърна, но после си казах, че може да е малко неуместно.

Накрая промълвих:

— Никъде не си сбъркала.

И го мислех, наистина. Зачудих се как да й го внуша.

— Алекс и аз — започнах, — ние сме… — не намирах думите. — Ние сме откачени. Няма нищо общо с теб. — После добавих: — Алекс те обича. Сам ми каза. — Но това я накара да захлипа още по-силно.

— Щастливи ли сте двамата заедно? — задави се тя между две ридания.

Хванах се, че правя физиономия както в училище, когато чуете, че ви викат при директорката. За щастие Черил не ме гледаше. Вдигнах ръка и пригладих лицевите си мускули обратно във форма.

— Не мога да отговоря на този въпрос — казах аз, но тя продължи да лежи и да чака отговор. Затова накрая изтърсих: — Все едно да попиташ Айнщайн дали две по две е равно на четири.

— Моля? — извика тя.

— Твърде просто е.

Настъпи мълчание. После продължих:

— Това е целта, нали? Да се правим взаимно щастливи.

— Е, при всички положения целта не е да се правим взаимно нещастни — заяви тя, като се разведри малко при това доказателство за моята глупост.

Отпих още малко минерална вода.

— Е — въздъхнах. — Сега какво?

— Ще поговорим всички заедно — реши тя. — Ще споделим всичко групово.

— Сериозно ли говориш?

— Сериозно като сърдечен удар — увери ме тя.

 

 

— Те са отвън — прошепнах на Алекс, — чукат на вратата.

— И двамата? — ужаси се той.

— Да.

— Кажи им да си вървят.

Отворих кепенците и подадох глава навън. Черил и Ед стояха там, оградени от яркорозови тропически цветя, сякаш бяха в сватбена беседка. Спомням си как ми хрумна, че представляват хубава двойка.

— Той не иска да играе — съобщих аз.

— Кажи му, че трябва да поговорим — заяви Черил.

— Искат да споделим някои неща — обърнах се към Алекс.

— Попитай Черил коя част от „не“ не разбира — н-то или е-то — избъбри Алекс, докато се опитваше да се покатери на гардероба в нетърпението си да избяга.

Предадох въпроса на Черил.

Тя направи физиономия.

— Понякога му казвах така — обясни тя. — Виж, тук ми е много горещо. Трябва да се върна при климатичната си инсталация. — Тръгна си с унил вид.

Ед се приближи към мен и кепенците.

— Здравей, скъпа — прошепна той.

Излязох навън на верандата.

— Ед — започнах, — това е ужасно. Не го прави.

Не можах да продължа, защото в този момент пристигна един келнер с поднос чай и го постави на масата на верандата. Сигурно го беше поръчал Алекс.

Келнерът си тръгна.

— Пийни малко чай — предложих.

— Липсваш ми — каза Ед.

Арррр! Изкрещях, но не на глас. Вътрешно. Болеше. О, боже мой — толкова много болеше.

Това вина ли е, запитах се. Не съм сигурна, че дотогава съм имала много причини да изпитвам вина. Нищо чудно, обаче, че в Библията се говори толкова много за нея. Нямах представа. Но от друга страна, може би не изпитвах вина. Може би беше загуба. Каквото и да беше, исках да си отиде. Исках Ед да си отиде. Но му налях чаша чай и я вдигнах, за да му я подам.

— Ед — промълвих, — моля те, откажи се.

— О, не се тревожи — каза той. — Отказвам се. Слава богу. Трябваше да се откажа преди години. Трябваше да се откажа, когато за пръв път осъзнах степента на твоята вманиаченост в себе си. Когато за пръв път осъзнах, че никога няма да пораснеш. Приличаш на тийнейджър пред пубертета, който мисли, че е първият човек на света, който някога е изпитвал някаква болка. Е, знаеш ли какво? Не си нито специална, нито различна. Правиш всичко заради себе си. Всичко! Всичко за себе си, като се опитваш да си докажеш, че си добре. Е, знаеш ли какво? Добре си. Голяма работа. Сега може би можеш да надраснеш прецакването.

— Това една или две бучки захар беше? — попитах аз. Ръката ми трябва да е треперела. Чашата потракваше в чинийката си.

Ед се завъртя и си тръгна.

— Моля те, върни се у дома — извиках след неговия отдалечаващ се гръб.

— Опитай се да ме спреш! — беше отговорът.

 

 

Вътре в хотелската ни стая Алекс четеше незаинтересувано на леглото.

— Чу ли нещо от това? — подхвърлих, като му подадох чашата чай.

— Какво?

— Нищо.

Седнах на леглото.

— Ох — въздъхнах. — Мислиш ли, че раждането е болезнено?

— Различен вид болка е — отвърна той.

Виждате ли, знае за какво говоря. Човек би помислил, че емоционалната болка не е физическа болка, но в този момент беше и епицентърът се намираше вдясно от сърцето ми.

— Ще отидем на излет утре — продължи Алекс, — и когато се върнем, те ще са си отишли.

Качих се до него на леглото.

— Не смяташ ли, че е поне относително добра идея да поговорим? Четиримата? — предложих аз.

— Няма какво да си кажем — отвърна той. — Всички знаем какво стана.

Върна се обратно към книгата си. Беше намерил някакъв стар екземпляр от много ерудирания Син пътеводител в Мексико и го четеше от кора до кора — дребният шрифт те развеждаше през музеите експонат по експонат. Вече беше стигнал до средата.

— Черил мисли, че е допуснала някаква грешка — обадих се аз.

— Ще й напиша писмо.

— Иска да знае дали сме щастливи.

— Тук пише, че Коба е най-слабо посещаваната забележителност в Мексико — заяви той. — При всички положения ще бъдем единствените хора там.

— Слушай — казах след малко, — искам да ти кажа нещо. Ако някога съжалиш, че си с мен — дори за една секунда, — искам да ми кажеш.

— Добре — съгласи се той, — и обратното.

— Добре. Искам да кажа, ако някога ме сметнеш за егоистка…

— Егоистка? — повтори той. Затвори пътеводителя си, объркан. — Какво искаш от мен?

— Не знам — признах аз. — Нещо.

Взря се в мен продължително.

— Знаеш ли какво — промълви нежно накрая, — трябва да я караме по-полека.

— Не говори глупости — възразих аз. — Говориш за двама души, които отвличат хеликоптер под силата на една целувка.

— Имам предвид нещата между нас двамата. Знаеш какво искам да кажа.

— Това заради инцидента с Мари Клер ли е? Защото го направих голям въпрос?

Той се усмихна. Протегна ръка и погали косата ми.

— Всичко ще бъде наред — обеща Алекс.

— Знам какво ще кажеш — простенах аз, — ще кажеш, че имаш нужда от малко пространство!

Не отрече. Претърколи ме в обятията си.

— Имаше цялото пространство на света — уверих го, като се сетих как беше през последните два дни. — Имаше цели футболни стадиони, по дяволите.

— Някои хора, както знаеш, се нуждаят от пространство.

— Знам — възкликнах с такава интонация, сякаш ме бе осенила някаква гениална идея, — защо не се върна да живея в Лондон, а ти можеш да живееш в Лос Анджелис, и тогава ще имаш малко пространство! — триумфално.

Настъпи мълчание. Продължи да ме прегръща. Сякаш нямаше да ме пусне каквото и да кажех. След малко се обади:

— Знай, че винаги ще те обичам, каквото и да се случи.

Останах да лежа, като оставих думите да преминат през ума ми. Не знам защо ми прозвучаха като смъртна присъда.