Ейми Дженкинс
Меден месец (14)

14.

— Защо се държиш странно? — попита Ед.

— Не е вярно — заявих, като се разположих зад една колона на площадката на хотела и натиснах копчето на асансьора около петнайсет пъти. — Просто мисля, че е късно и сме изморени, а румсървисът е приятен.

Откъсването ми от балкона трябва да е произвело онова оглушително шумно разпаряне, което се получава, когато отворите особено здраво велкро, защото Ед отвори рязко очи и каза:

— Умирам от глад. Хайде да излезем да вечеряме.

— Посред нощ е — възразих аз.

— Какво от това — отвърна той. — Намираме се в град, който никога не спи.

На площадката се обадих:

— Ти не искаше да идваш в Ню Йорк — помниш ли?

— Но сега съм тук. Да не би да се криеш зад тази колона?

— Не — излъгах аз.

— Да не би нещо да не е наред?

— Не — излъгах отново. В главата ми се въртеше следният сценарий. Алекс и съпругата му ще се появят и ще ме хванат с Ед. В този момент смятах, че би било най-ужасното нещо на света да ме хванат с Ед. Което няма никаква връзка с Ед: на Ед всичко му е наред, а на мен нищо не ми е наред.

Всичко това се въртеше в главата ми. Щяхме да се качим в асансьора, вратите щяха почти да се затворят. Нарича се закон на Сод и е единственият природен закон без изключения.

— За какво мислиш? — попита ме Ед и се вгледа в лицето ми, когато пристигна асансьорът.

— Не ти ли е отвратително — изтърсих, — да си в асансьор и вратите тъкмо да се затварят, когато някой шибаняк застава пред сензорите и всички трябва да чакат, докато вратите се отворят отново? Не ти ли е отвратително?

Влязох вътре и проследих затварянето на вратите. Бях толкова напрегната, че изпищях, когато една ръка с хубав маникюр се стрелна в процепа точно в последния момент. Ако не изпищях на глас, определено изпищях наум. Същото, както когато ръката се появява от стената в края на Блейд Рънър. Както когато тя се надига от ваната в края на „Фатално привличане“. Както когато — всъщност, преувеличавам. Искам да кажа, животът ми не беше изложен на риск, строго погледнато. Вратите просто се отвориха плавно и един красив млад мъж с младата си съпруга влязоха любезно при нас.

Както казах, нарича се законът на Сод и е единственият природен закон без изключения.

Престанах да дишам и очите ми се изцъклиха — една част от мен смята, че ако го правя, ставам невидима и онова, което се случва, не се случва. През изцъклените си очи, обаче, не можех да не поемам ужасяващото, пък макар и изопачено впечатление за добре поддържана външност и приятна съпруга. Според мен първите впечатления са много измамни. Когато видите някого за пръв път, забелязвате само хубавите неща в него.

— Здравейте — изгука добре поддържаната, като проточи думата до неузнаваемост.

— Здравейте — отвърна навъсено Ед.

— О, боже мой, вие сте великобританци?

— Да — потвърди Ед.

— За пръв път ли сте в Манхатън? — поинтересува сетя.

— Да — съобщи Ед.

— О, това е страхотно!

— На меден месец — допълни Ед.

— Сериозно! И ние.

Мисля, че в този момент очите ми се събраха на носа, а колената ми започнаха да треперят. Не можех да погледна Алекс, но той определено нищо не правеше, за да спаси положението. Макар че когато се изсипахме живи и здрави във фоайето и Ед попита:

— Да знаете някое хубаво място за хапване наоколо?

А тя отговори:

— Ние отиваме в…

Алекс изведнъж оживя.

— Пицария — довърши той.

Тя го погледна сащисано.

— Знаеш, че не ям пица, хън… мили — обади се тя.

Забелязах, че си прехапа езика на думата „хъни“ — не ми убягна. От друга страна, не ми направи кой знае какво впечатление. Мисля, че ако в този момент ме бяхте попитали за собственото ми име, вероятно нямаше да го помня.

— Те отиват да ядат пица — поправи се Алекс. — В Ню Йорк са — трябва да ядат пица — добави, но без особено убеждение.

— Ние отиваме на суши — похвали се тя. — Вие сигурно още нямате такова нещо в Лондон.

— Шегувате ли се? — възмутих се аз. — В Лондон сушито ни извира от ушите. — Всички добиха леко стреснато изражение от тази аналогия. — Направо бълва — довърших аз.

— Сушито е… — започна Ед.

— Нещо, което не искаме тази вечер! — изкрещях аз. После сграбчих Ед за ръката и го повлякох с всички сили.

На улицата той каза:

— Нещо, което не искаме тази вечер? Не помня в брачния обет да се споменаваше нещо за едностранни решения, приписвани на „нас“. — Ед понякога говори по този начин — баща му е бил адвокат. — Яде ми се суши — продължи той.

В гласа му имаше нещо, което ми напомни за трудностите от изтеклия ден и ме реши да не споря.

Ето как се озовахме седнали само през няколко места от Алекс и добре поддържаната в местния суши бар.

Предполагам, строго погледнато, че бих могла да си изкълча глезена или да заявя, че помятам, или да вдигна олелия по някакъв друг начин, за да предотвратя този ужасен развой на събитията. Но първо, не ме бива много в преструвките, обикновено се вдървявам, както стана в асансьора, и второ, част от мен искаше, ако не да накажа Алекс, то поне да му натрия носа. Преди седем години, в края на краищата, той беше извършил кардиналния грях да не се обади.

И трето, макар че тогава за нищо на света не бих го признала, понеже изводите бяха немислими, просто исках да бъда с него. При всякакви обстоятелства. Дори при тези.

Смятах, че всичко ще се размине лесно, докато хората, които седяха между нас, не си тръгнаха и Ед не чу добре поддържаната да споменава фенг шуй на един от суши готвачите, при което Ед възкликна:

— Фенг шуй! Сестрата на Хъни прави фенг шуй сватби — със своя неподражаем ентусиазъм и несъобразителност. И така, естествено, беше направена връзката.

Алекс ми хвърли един от своите най-проницателни погледи — сякаш бях изпратила Вен като агент под прикритие или нещо подобно. Ед постоянно се обръщаше към мен и повтаряше:

— Не е ли изумително?

Черил, както се оказа, че се казва, не можеше да повярва, че накрая се бяхме събрали тук, да похапнем японска кухня заедно в общата ни сватбена нощ, а Вен бе осигурила само две степени разделение помежду ни. Ние с Алекс и годините, помислих си. Колко ли степени разделение са това?

— Предполагам, че трябва да сме в хотела и да се шибаме — подхвърли Ед.

— Шибаме! — изгука Черил, възхитена, че се е натъкнала на истинска етническа употреба на думата.

— Секс — сухо поясни Алекс. Не говореше много. Сигурно искаше да каже нещо.

— Вместо това сме тук и ядем суши — допълни Ед.

— Храната е новия секс — подхвърли Алекс.

— Не искам да ви разочаровам — заяви Ед, — но вътрешният дизайн е новия секс.

— Не — намесих се аз, — новият рокендрол.

— Има ли значение — каза Алекс и очите ни се срещнаха.

— Сексът през сватбената нощ — продължи Ед, като задълба ентусиазирано темата, — вече не е интересен, нали? Вече не е моментът на истината.

— О, боже мой, да го направиш за пръв път след ден като този — възкликна Черил. — Трябва да е било голямо напрежение.

— Като да изстържеш фолиото на лотарийния си билет — подхвърлих аз с растяща истерия и след момент добавих, — и ако печелиш, гласи клитор.

Вторачих се в калифорнийските си рулца с мисълта, че трябва да съм мъртво пияна или нещо подобно. После се опитах да замажа положението с думите:

— Къде заминавате на меден месец? — но никой не ме чу.

Е, ето ни тук, казах си весело. Четиримата. Похапваме суши и разсъждаваме над трудния въпрос — макар и не чак толкова труден, — за секса през първата брачна нощ.

— Представяш ли си — изведнъж се обърна към мен Черил, — представяш ли си, ако сега трябва да се върнеш в хотела, след цялата тежка работа около жененето, и да спиш с някой за пръв път. Искам да кажа, представяш ли си, ако сега трябваше да се върнеш в хотела и да го направиш с Алекс!

Просто продължих да съзерцавам калифорнийските рулца. Не знам какво правеше Алекс.

Ед заяви:

— Не съм сигурен, че се познаваме достатъчно добре, за да си представяме такива неща.

 

 

На следващата сутрин Ед ме събуди, като седна в леглото и съобщи мрачно:

— Да, никакъв Секс През Сватбената Ни Нощ. — Произнесе го така, сякаш беше написано с главни букви. — Бракът е обречен.

Отлепих мъчително едното си око, после другото — усещането напомняше белене на две твърдо сварени яйца. Червените цифри на часовника до мен крещяха в полумрака пет и четирийсет и седем сутринта.

— Посред нощ е — изплаках аз. — Заспивай обратно — и затиснах главата си с една възглавница. В продължение на около три секунди се реех блажено по ръба на забвението, умът ми се носеше свободно като грамофонна игла. После последваха една-две секунди на далечно осъзнаване и далечно неосъзнаване какво точно знаех. След това иглата навлезе в канала и плочата засвири. Сънят моментално стана невъзможен.

Алекс.

Неохотно махнах възглавницата от главата си.

— Обречен — повтори Ед и изскочи гол на балкона, за да се наслади на изгледа при зазоряване.

Аз продължих да лежа и да се упражнявам в положително мислене: не мога да продължа, не знам какво да правя, не мога да се спра за това, отказвам се — такива неща. Не можех да се сетя за нищо, което би оправило положението, освен може би Ричард Гиър да влезе и да ме отнесе. Хрумна ми, че вероятно не бих имала нищо против да прекарам остатъка от живота си, носена на всичките си ангажименти от Ричард Гиър. Мислех колко много мразя това, че когато си възрастен трябва непрекъснато да мъкнеш собствения си живот на гърба си. Без отдих, по дяволите. Чувствах се като товарен кон, който току-що се е изправил пред факта, че ще трябва да пренесе Тадж Махал през Хималаите.

Ед се върна, като си тананикаше „Бронкс се събужда, а Батери ляга — хората хукват към дупка в земята“.

— Нима виждам пред себе си признак за радост? — попитах аз.

— Ами — отвърна той, — няма такова нещо, дори за миг.

— Ед, наистина искрено и дълбоко съжалявам, че изпуснах самолета.

Той само ме погледна. Виждах, че номерът няма да мине толкова лесно. Прииска ми се да изпищя. Вместо това захапах възглавницата и се свих с нея в леглото, като издадох солидно ръмжене.

— Това какво беше? — попита той.

— Не исках да изпусна самолета.

— Но го направи и не можеш да очакваш едно „съжалявам“ да оправи нещата. Защото тъкмо казваш, че съжаляваш, и в следващия момент отново го правиш.

Тук имаше известна истина.

— Наистина ли сме обречени?

— Не — каза той. — Изръмжи пак във възглавницата. Беше доста възбуждащо.

— Ед! — възмутих се аз.

Той скочи в леглото и се сгуши до мен.

— Обичаш ли ме? — прошепна.

— Да — отвърнах аз с войнствения глас, който използвам, когато ми позвънят и ми кажат, че са от компанията за кредитни карти, а после попитат дали разговарят с госпожица Хъни Холт.

— Какво означава този тон? — попита Ед.

— Означава „какво искаш“?

— Любов.

— Обичам те — казах. — Просто понякога ми се иска да не беше така. Би било далеч по-лесно.

— Така ли? — подхвърли той.

— Да. Нямаше да бъде толкова изморително.

— Изморително?

— И толкова женено.

— А — възкликна той. — Как ти се струва? Жененето?

Замислих се. Опитах се да измисля някаква шега.

Отказах се.

— Плаши ме — признах.

— Ах — въздъхна Ед. Приех въздишката като знак, че и той е уплашен. Тогава той взе ръката ми и добави: — За добро или лошо. — Вгледа се в очите ми и не знам какво видя там, но попита: — За какво мислиш?

— Мисля, че трябва да вземем следващия полет за Мексико — като седнах и грабнах телефона.

Пътническото бюро на хотела беше затворено. Ню Йорк не е на крак двайсет и четири часа, както го изкарват.

Двамата изпитвахме онзи силен глад след пътуване с реактивен самолет, който създава усещането, че някой пробива дупка в корема ти, и Ед реши, че трябва да закусваме в заведение за бързо хранене. Виждах, че Ню Йорк започва да му харесва.

Открихме чудесна закусвалня с пластмасови маси и ламинирани менюта, толкова големи, че можеха да свършат работа и като салове за корабокрушенци. Ед си поръча вафли с боровинки и кленов сироп, и определено одобряваше начина, по който му доливаха кафе в чашата без дори да попитат. Аз постоянно повтарях, че трябва да се обадим в авиолиниите и да проверим за Мексико, но той само подхвърли:

— Отпусни се… спокойно, скъпа — с фалшив нюйоркски акцент, който звучеше доста сладко.

Заведох го на Пето Авеню и в Сентръл Парк и направихме задължителната обиколка на забележителностите. Ед беше на седмото небе. Непрестанно му обяснявах, че това е от прочутите отрицателни йони на Ню Йорк, но по обяд вече беше влюбен в града, напълно и изцяло.

Бяхме станали толкова абсурдно рано, че към дванайсет бяхме на крак от часове. Ед купи списание „Тайм Аут“ с намерението да го чете в леглото. Мътеше планове за ресторанти, кина и джаз клубове. Реших, че вероятно вече сме в безопасност да се върнем в хотела, затова се съгласих.

— И ще резервирам билети за Мексико — добавих твърдо.

В хотела се опитах да завлека Ед до туристическото бюро, но той само ми размаха своето „Тайм Аут“ и се качи в стаята.

Имаше няколко възможни полета, затова помолих авиолиниите да ни запазят две места и взех два номера за справки и информация.

Вървях към нашата стая — и си блъсках главата над житейските вечни тайнства, като защо точно Ф за фокстрот и В за Виктор, и кой изобщо е Виктор? Или е „виктор“ като човекът, който побеждава? — когато чух някъде напред непогрешимите звуци от приглушен спор на публично място.

— Страх ме е от змии — изсъска женският глас. — В Маракеш има змии.

— Змиите са в кошници — заяви мъжкият глас, който разпознах, като произнесе думата „кошници“ с известна жлъч.

Не ги виждах, понеже бяха зад ъгъла.

— Казах ти, че не можах да гледам „В търсене на изгубения кивот“ заради змиите! — тя.

— Глупости — той. — Ню Йорк беше само попътна спирка. Довечера напускаме Ню Йорк.

— Никога преди не си ми нареждал — тя, с хленчене.

— Никога преди не съм се опитвал да те накарам да напуснеш страната — той.

Кратко мълчание.

— Преди кое? — той.

Задавено ридание — тя.

— Преди да се оженим, нали? — той. Отдалечаващи се стъпки. — Къде отиваш? — той.

Мълчание. Изчаках, докато почувствах, че всичко е чисто и продължих напред, завих зад ъгъла и се блъснах в Алекс. Той ме сграбчи и ме издърпа в някаква малка чупка с кафемашина. До кафеджийските принадлежности имаше малка ниша, където камериерките си държаха парцалите — и натъпка двама ни там.

— Ще се върне — прошепна.

Близостта му излъчваше такава топлина, че пак ме обзе слабост за припадък, макар че се опитах да я превъзмогна.

Алекс подаде глава навън и се ослуша като прериен плъх. Нищо.

— Изобщо не получих писмото — казах. Очите му се върнаха към моите. — Пощите стачкуваха.

— Не ми се обади? — промълви той. Беше въпрос.

— Обадих ти се. Някаква жена вдигна. Ти не ми се обади.

— Ти не отговори на писмото ми.

— Не получих писмото ти.

Стъпки отвън. После Черил извика:

— Алекс!

Подскочих. Звучеше така, сякаш стоеше до лявото ми тъпанче. Замръзнахме.

Когато тя отмина, го попитах за втори път какво пишеше в писмото.

— Не би искала да знаеш — отвърна той. — Повярвай ми.

Студеният вятър на всичките ми най-лоши страхове задуха между нас.

— Пусни ме да изляза оттук — процедих аз.

Пусна ме. Излязохме в коридора. Останахме там. Сред болката.

— Повече никога няма да се видим — обадих се аз.

— Не се тревожи — каза той. — Днес напускам града. Напускам страната — всъщност, напускам континента.

Куфарът му продължаваше да се мъдри по средата на коридора.

— Страхотно. И аз — успях да кажа и се хвърлих право в отворените му обятия.

Шегувам се. Не се отпуснах в обятията му. Нямаше такива обятия. Обърнах се и се отдалечих.

— Писмото — завърши той към моя отдалечаващ се гръб, — казваше, че може би е било любов.

Продължих да вървя. Беше ми казал, че не бих искала да знам.

 

 

В стаята Ед отново бе заспал с отвореното списание на гърдите си. Разположих се много внимателно до него. Чувствах, че мозъкът ми тежи страшно, както когато имате много силно главоболие и усещате мозъка вътре в главата си. Положих я бавно и внимателно на възглавницата. Работеше усилено, за да побере положението. Работеше прекалено усилено. Приближаваше се до максималната скорост и мисълта течеше горе-долу така: добре, трябва да прекратиш това. Трябва да го прекратиш още сега. Пристъпи към незабавни действия, за да станеш по-добър човек. Води си дневник всеки ден и разбери какво точно не ти е наред. Разпознай дисфункционалните модели на поведение и ги арестувай. Върни се на психотерапия веднъж седмично. Не, два пъти седмично. Намери си вечерна работа, за да плащаш за психотерапията. Учи, образовай се, чети повече самоучители, запиши се на вечерно училище. УЧИ ЕЗИК! Срамота е, че не овладя чужд език. Ходи повече пеш. Посещавай художествени галерии. Бъди мила, разумна и любяща постоянно и към всички. Спортувай повече. Занимавай се с йога. Яж сурови храни и ДЪВЧИ КАКТО ТРЯБВА. Пий витамини. Всеки ден. Бъди по-чиста. Ставай по-рано. Лягай си по-рано. Медитацията е добра идея. Харчи по-малко. Повече никога не помисляй за Алекс. Амин. Ако мисълта за него се върне в главата ти, брой до три и кажи: „Животът е купа череши“. Което е изразът, който използваше Тереза, когато играта загрубяваше. Всъщност изобщо не бях сигурна какво означава — официално, — затова един ден направих проучване и започнах да питам хората какво според тях означава „Животът е купа череши“.

Според Дела означаваше, че просто получаваш своята купа череши в живота и толкова, изяждаш ги една по една и после умираш.

А според Вен означаваше, че животът е нещо весело, преходно и безсмислено.

Аз, обаче, винаги съм смятала, че изразът описва как обикновено попадаш на една наистина вкусна съвършена череша доста рано в купата и тя просто се пръсва в устата ти. Но това изключително преживяване на точно необходимата твърдост и точно необходимата тръпчивост, и точно необходимата сладост рядко се повтаря — затова продължаваш да ядеш черешите, за да намериш някоя, която да е хубава като невероятната първа. И от време на време, в хода на купата, намираш такава череша, но тъй като е само череша и трае само няколко секунди, продължаваш да търсиш друга. Междувременно, естествено, трябва да изядеш всички онези блудкави, безвкусни, пихтиести череши и преди да усетиш, си изял цялата купа. И те заболява корема.

Затова после си казах, че „Животът е купа череши“ не е чак толкова подходящо мото за моето правило три секунди да не мисля за Алекс, ако ме навежда на мисълта, че Ед е пихтиеста череша — каквато не беше, — и че може би мотото ми трябва да е нещо ужасно като „Животът не е генерална репетиция“, но когато се замислих, реших, че не е добра идея, понеже означава „Улови мига“, а ако трябваше да уловя днешния миг, щях да хукна навън и… опа — едно, две, три… О, боже мой. Дали е по силите ми?

Панически разтърсих Ед, за да го събудя.

— Трябва да заминем за Мексико — заявих аз.

Той простена, после отвори очи.

— Тук ми харесва. Хайде да останем една седмица — каза Ед, затвори очи и отново заспа.

Легнах отново и затворих очи. Помня как си помислих, че сега моментално трябва да се обадя долу и да потвърдя полета ни до Мексико, друго нищо не помня. Потънах в дълбок, вцепенен, типичен за след полет с реактивен самолет сън и когато се събудих, навън се здрачаваше. Лежах известно време и фантазирах за чаша чай „Ърл Грей“. Опитах се да се обърна и да вдигна телефона за румсървис, но не можеше да става и дума за сложни телесни движения. Сънят се бе оказал катастрофален ход. Чувствах се както в сънищата, когато трябва да избягате от нещо, но се опитвате да тичате през петмез, който ви дърпа и тегли. Затова продължих да лежа и да мисля какво се бе случило и защо, по дяволите, трябваше да се случи. Забравих за трисекундното правило и се замислих, че Алекс е заминал и какво съм изгубила, Ед спеше до мен, а аз продължавах да се чувствам луда и самотна.

Накрая реших да се обадя на Дела, да й разкажа всичко и да направя онова, което според нея би трябвало да направя. Ако все още смяташе, че трябва да кажа на Ед за Алекс, щях да му кажа. Поне щеше да ми олекне.

Успях да координирам движенията си дотолкова, че да набера домашния й номер. Никакъв отговор — телефонен секретар. Позвъних й на мобилния. Беше включен на централа. Казах:

— Дела, нуждая се от теб — и толкова.

Някой почука на вратата. В слисването си изпитах дива надежда да е румсървисът и да са прочели мислите ми за чай „Ърл Грей“, затова се запрепъвах да отворя. Не беше чай „Ърл Грей“, а Пол. Носеше най-красивия костюм, който съм виждала някога през живота си. И малък пекинез под мишница.

— Скъпа — възкликна той.

Аз само го зяпнах.

— Не се натрапвам, нали? — попита той, като надникна през мен в стаята. — Как си? Добре ли върви меденият месец?

Невинният въпрос за благосъстоянието ми ме накара да осъзная, че се държа на нокти на ръба на бездната и че пътят надолу е безкраен; да осъзная, че съм извънредно радостна да го видя и да се разплача.

— Знаеш ли какво? — отвърнах. — Прегърни ме.

В този момент Ед се събуди и дойде да види какво става, а аз се вкопчих яростно в Пол като малко момиче, което не иска да отиде на училище и на практика се скрих в полите му.

— Женски проблеми — измърмори той няколко пъти в посока на Ед, с убедителна важност, като ме въведе в банята и затвори вратата. Когато Ед започна да чука вбесено отвън, Пол му каза да се постарае да бъде полезен и да донесе силен чай.

—"Ърл Грей" — успях да извикам, между подсмърчанията.

Когато се уверихме, че е излязъл, Пол ми подаде малко тоалетна хартия и каза:

— Стегни се, момиче, това отвън е съпругът ти.

— Всичко беше ужасна грешка — изхлипах аз.

— Опитай се да избегнеш клишетата, те само снижават тона — заяви той и пусна безцеремонно кучето в мивката. Извади цигара — френска, без филтър. — Първата нощ, която прекарах с Онория, плаках цяла нощ. Бремето на отговорността беше ужасно. Ужасно.

Схванах, че Онория е кучето.

— Сега кажи на Поли какво не е наред? Бие те, нали? Издържа малки момчета? Любовницата му е в мансардния апартамент?

— Не — отговорих аз и не можах да сдържа усмивката си.

— Не? О — каза Пол, доста безчувствено. — Тук пуши ли се? — Отметна глава, вероятно за да се огледа за противопожарни детектори.

— Помниш ли Любовта На Живота Ми?

— Върнал се е?

— Да.

— Тук, в хотела?

— Беше.

— Отиде ли си?

— Отиде си.

— О, боже мой.

— Женен.

— О, боже мой.

— И аз.

— И ти.

Втренчи се в мен, забравил за цигарата.

— Какво да правиш? — възкликна след миг. А после с растяща тревога: — Какво да облечеш?

— Пол — обадих се, като си издухах носа. — Обичам те заради това, че разбираш сериозността на положението. Но няма да правя или да обличам нищо.

— Гола? — удиви се той. — Харесва ми.

— Не точно — намесих се аз, — да не забравяме, че Ед е мой съпруг и извадих невероятен късмет с него.

— Да — съгласи се Пол, — не бива да го забравяме.

Отдадохме на Ед минута мълчание — от уважение.

После Пол каза:

— Скъпа, виж, нямам нищо против Ед. Нищичко. Харесвам го. Той е сладък. Мил е — уф, уф. Както и да е — нетърпеливо размахва незапалената цигара, — но да погледнем истината в очите. Омъжихме се за него след нещастна любов.

— Така ли направихме? Влюбихме се в него веднага след друга нещастна любов?

— След Любовта На Живота Ти.

— Не ставай смешен!

— Смешен ли съм?

Погледнах го.

— Любовта — заяви той, — е любов. — Сви рамене.

— Не го казвай — отвърнах аз. Но почувствах как се предавам. Предадох се.

— О, господи — въздъхнах след миг. — Повече никога няма да видя Алекс.

— Същото повтаряше и през последните седем години — изтъкна Пол. — И какво стана? Видя го отново.

После описа малък завихрен кръг във въздуха с незапалената цигара — фино миниатюрно движение, което въпреки това описа красиво великите парадокси в колелото на живота, как нещата неизбежно се връщат и как жънем онова, което сеем.

В този момент на вратата се почука два пъти и — освен ако не грешах, — се чу някакъв приглушен кикот. Онория започна да души в мивката и наостри уши в посока вратата на банята. Видях, че носи бургундскочервена панделка на абсурдната си пигмейска конска опашка.

— Чука се на вратата — изтъкнах пред Пол.

— О, да — отвърна той, — има нещо, за което трябваше да ти спомена. Изненада.