Ейми Дженкинс
Меден месец (6)

6.

Дори не си легнах. Нахлузих отново измачканата рокля от прощалната нощ — хрумна ми, че носи уместен трагичен полъх — и поех към Тереза. Открих я в конюшнята.

— Рано си станала — каза тя.

— Не рано — отвърнах аз, — късно. Не съм си лягала.

— О, скъпа — възкликна Тереза. — Да сръбнем по чаша чай, а?

Тереза е от Ирландия. Знаех, че ще е станала на зазоряване. Съпругът й, Роланд — за когото съм чувала, но никога не съм виждала денем, защото постоянно пътуваше насам-натам и съставяше ексцентрични пътеводители, които издаваше сам, изведнъж беше удивил всички, като продал компанията си на някакъв медиен гигант за няколко милиона. Преместил семейството си в Есекс и Тереза можеше да не си мръдне пръста до края на живота си.

Само че каквато беше, тя не можеше да седи мирно нито минута и най-малката й дъщеря, Моли, бе развила страст към понитата и сега Тереза, която не различаваше юздата от седлото, ставаше всяка сутрин по мръкнало, за да рине тор преди учебната тренировка.

— Това е Смоуки — съобщи тя. — Прекрасен е, само че малко мрази портите. Мята къчове, ако види порта.

— Което би породило известни неудобства на село. Там има доста порти.

— А това е Стиръп. Тя е най-голямата сладурана — но не я гали, хапе, ако докоснеш гривата й.

— Самата сладост — заявих аз.

В кухнята сложи чайника, а после ми хвърли един поглед, знаещ поглед. Оцени пораженията. С голяма прецизност, бих казала.

— Хубава рокля — подхвърли.

— Трийз — казах аз, защото така я наричахме, когато бяхме малки, обикновено с онзи мазен глас, който предвещава молба за сладолед или комикс, или нещо такова, а тя отвръщаше: „Парите не растат по дърветата, както знаете“^[1], а после го купуваше все пак.

Мазният глас имаше връзка с това, че забележката за хубавата рокля не беше толкова невинна, колкото би могла да изглежда. Тереза знаеше историята зад роклята. Знаеше цялата история — историята на живота ми. И, за да не би да забравехме, щеше да призове вниманието ми към роклята. Виждате ли, знаеше всички глави от Книгата за Ед и нямаше да ми позволи да пренебрегна останалото само заради написаното на днешната страница.

Което ме отвежда към историята на роклята и всъщност може да е подходящ момент за Четвърта стъпка в моя безотказен наръчник за лов на съпрузи.

Четвърта стъпка: на втората среща се появявате облечена в огромна мъжка пижама и прическа „птиче гнездо“

Първо, обаче, цяла нощ оплаквате жена, която въобще не познавате, но която изглежда добре в бебешко розово. Изплаквате си очите за момичето, което се омъжило за принца и прогонило щастието за целия си живот оттук нататък.

Едно време, както знаете, си имали Пепеляшка и тя изпреварила грозните си сестри с булчинския букет, но едва след като била страдала, мела пепелта, оцеляла в крайно дисфункционално семейство и няколко пъти се домъквала у дома посред нощ. Това илюстрира, че само когато откриеш истинското си аз, можеш да заслужиш вечен съюз с духовния си спътник.

Но Пепеляшките излязоха от мода — има някаква връзка с тоалетите, предполагам, — затова си взехме принцеса Даяна. Даяна обърна цялата работа с краката нагоре. Първо получи роклята и принца и едва по-късно ни посипа със своята пепел. Като показа на онези, които не са разбрали правилно Пепеляшка (или са гледали само версията на Уолт Дисни), че приказните сватби, страхотните крака и Прекрасните принцове не те карат да заобичаш себе си и доказа за пореден път най-проникновената духовна максима на нашето време: Нищо не се дава даром.

И така, отивате в двореца Кенсингтън, където полагат цветята. Отивате, защото е историческа истерична забележителност. Отивате, за да имате какво да разказвате на децата си. Това е вашето извинение — защото, виждате ли, не сте се разделили окончателно с възхищението си от Даяна. Искам да кажа, не сте сигурни дали ви е позволено да се възхищавате от Даяна и да бъдете от хората, които четат сатиричните вестници — или поне възнамеряват да четат сатиричните вестници, дори да не го правите често, защото сте прекалено заети да четете за Даяна в Хелоу.

Когато стигате пред двореца Кенсингтън, установявате, че непознати разговарят помежду си. Необичайно. Прилича на Великобритания по време на войната. Безнадеждно. Сприятелявате се с млада жена от Лийдс, която прави мандала (по собствените й думи) за Даяна от цветя и свещи. По лицето й се стичат сълзи. Дълбочината на мъката й ви навежда на мисълта, че може би майка й също е загинала при автомобилна катастрофа, но когато я питате, се оказва, че майка й е жива и здрава и живее кошмарно в Шефийлд — а вашата мандала-приятелка трябвало да се премести в Лийдс, за да се отърве от нея.

Това е нощта на дългите сенки — ярките телевизионни прожектори придават на всяка изправена фигура десетметрова лъкатушеща черна сянка и новинарските коли, наредени по улицата, насочват сателитните си чинии в пространството като зейнали усти и ни говорят за нашата съпричастност на тази малка планета и за този ден, когато се е случило нещо, което ни е напомнило, че не ние ръководим шоуто. Случило се е нещо, което ни е накарало да вдигнем колективно очи за момент и да си кажем, събрали сме се тук заедно и хей, какъв е смисълът на всичко това?

И в тази оргия от цветя, свещи и сълзи се убеждавате, че Даяна в действителност е била светица, една съвременна светица. Светицата–покровителка на съсипването, докато изглеждаш добре. Което не е за подценяване, тъй като в тези дни и на тази възраст има страшно много претенденти в споменатата област.

Най-идиотското е, че продължавате да усещате това странно, разяждащо чувство, че ако бяхте по внимателни, само ако не си бяхте легнали и дори по-лошо, не бяхте заспали — можехте да предотвратите целия този ужас. Не че се мислите за Господ или нещо подобно, просто постоянно забравяте, че не сте. И продължавате да мислите за децата — горките деца.

Не си тръгвате от двореца Кенсингтън до пет сутринта, когато става светло. Решавате да отидете и да се стоварите у Мак, което ви дава един час допълнителен сън сутрин. По ваша преценка спите около двайсетина минути, когато някой пъха високооборотна бормашина в лявото ви тъпанче. Звънецът на вратата.

Отново и отново. Трябва да прекратите това изтезание, затова със залепнали очи се отправяте пипнешком в посока на вратата, като пълен идиот в една от раираните пижами на работодателя си. Отваряте вратата на бъдещия си съпруг с разрошена коса.

Той започва с онзи вид любезна усмивка, която ви пробутва след фиаското с „не искам да правя секс с теб“. Но това продължава не повече от секунда, а после той се ухилва широко. Оказва се толкова заразно, че вие се ухилвате също, после започвате да се кикотите, а той се присъединява към вас и двамата сте безпомощни известно време, после кикотът прераства в неудържима веселост и излизате пред вратата, за да разполагате с повече пространство да се превивате от гръмогласен смях, и накрая казвате:

— Не мога да повярвам, че Даяна е мъртва — и изведнъж разбирате колко е крехка границата между заливането със смях и заливането със скръб. Смехът ви секва.

— Я стига — обажда се той, — имаш нужда да закусиш.

Обръщате се към вратата, за да получите достъп до така необходимите средства за очовечаване и в този момент откривате, че сте се заключили отвън. Така се озовавате в местното кафене в споменатото по-горе състояние на безпорядък, като мънкате извинения от рода: „Не е точно заради нея, символично е — тя е принцесата вътре в нас“. (Това го откраднах от Вен.) И: „Заради децата е. Толкова ми е мъчно за децата“.

Тогава той вади мобилния си телефон и го слага на масата в малката празнина между своя печен боб и вашите наденици.

— Мисля, че трябва да се обадиш на майка си — казва той.

Погледнах го и отвърнах:

— Майка ми е мъртва. — Той пребледня. — Не се тревожи — успокоих го, — много отдавна.

— О — въздъхна той.

— При самолетна катастрофа — добавих аз, — заедно с баща ми.

— О — повтори той. — Самолетна катастрофа? Ти на колко години беше?

— На дванайсет.

Настъпи кратко мълчание, така че и двамата чухме падането на пенито. Летя хиляди километри.

После станах и отидох в тоалетната. Там плаках много. Сигурно си мислите, че не е възможно през цялата нощ след смъртта на Даяна да не съм се сетила, че съм изгубила родителите си по същия начин, но е възможно, защото точно така стана. Не казвам, че не знаех, някъде в края на съзнанието си, но не го знаех — в сърцето си.

И сега не плачех заради майка ми и баща ми, нищо толкова очевидно и сантиментално (и нормално), плачех просто защото се чувствах като парцал. Да, наистина се чувствах като парцал. Уф. Мразя това. Мразя го. Затова продължих да плача. Реших, че сигурно ми се отразява добре. Казвах си „Хубаво се наплаках“, избърсвах лицето си и се отправях към вратата, но потичаха нови сълзи и пак бършех лицето си, отправях се към вратата и си мислех „Стига толкова“, но не — и продължавах. Трябва да съм стояла вътре около година. Когато накрая се върнах на масата, мислех, че съм добре, но всичко започна отначало. Не ридаех или нещо такова, но беше много мокро. Сълзите капеха върху надениците ми като лек — но упорит — летен дъжд.

Казах на Ед:

— Преструвай се, че нищо не става.

Той се наведе към мен и прошепна заговорнически:

— Чувства ли изпитваш?

Каза го така, както би попитал: „Избива ти херпес, нали?“ или нещо също толкова неудобно.

— Наистина съжалявам — отвърнах. — Не зная какво ми става.

— По-тихо — изсъска той, — никога не знаеш кой може да слуша. — Погледнах през рамо. — Навсякъде имат подслушвателни устройства.

— Кои? — попитах в пълно недоумение.

Погледна ме много строго.

— Полицията на чувствата. Хайде стига — добави той и взе ръката ми.

— Къде отиваме?

— Трябва да ти вземем нещо за обличане — заяви той.

— Добре — съгласих се аз, като си представих някакъв работен гащеризон от микробуса му.

— Рокля — уточни Ед. — Ще ти купя рокля.

— Каааааакво?

— Рокли, сещаш ли се? Онези неща, които ги носят момичетата.

— Не ги знам — сопнах се аз. После добавих: — Защо рокля? Не виждаш ли, че плача? Да не си някакъв извратен тип?

— Досега никога ли не са ти купували рокля?

— Не! — отвърнах с такъв основателен тон, който човек би използвал, ако го попитат дали е крал някога от слепец.

След като стояхме в „Харви Никълъс“ около десет минути, попитах Ед дали е гей. Не ми обърна никакво внимание. Докато се изкачвахме с ескалатора, каза:

— Ако не носиш рокли, тогава какво носиш? Костюми от две части?

— Костюм от две части? — възкликвам аз. — От доста време не съм чувала този израз. Звучиш като Доволни ли сте от обслужването. — Не захапа, затова добавих: — Освен това смятам, че цялата тази работа с купуването на рокли е сексизъм.

— Сексизъм? — повтори той. — Хм, от доста време не съм чувал тази дума.

Свих рамене. Почувствах се неудобно. Имаше право.

— Ами, виж… — смотолевих, — прикачването на традиционните роли на половете…

— Като това, че аз съм мъж, а ти си жена?

— Да! — отвърнах аз, обзета от нов пристъп на гняв.

— А — кимна той и ме погледна в очите. — Неудобно ти е. Не е сексизъм. Секси е.

Пижамата ми обра възхитените погледи на продавачките и една от магазина на „Дона Карън“ дори ме попита откъде съм я купила.

Когато стана ясно, че мъж купува на жена рокля, дойде ред на снизходителните усмивки. Искаше ми се да извикам: „Той не ми е приятел и аз не нося рокли!“ Да ги полея със студена вода. Но не го направих, защото изпитвах известна наслада от странността да бъда от хората, които носят рокли. До този момент се бях държала така, сякаш един ден Бог се бе подал от небето и бе рекъл: „Хънимун Холт, постановява се, че си различна от всички останали жени. Не изглеждаш добре в рокли“.

И сега изведнъж — без борба, — онова, което беше изглеждало като огромна непоклатима истина, се бе изпарило по начин, който ми напомняше как Берлинската стена се срина тихо за една нощ и всички си казваха, хей, славеят на комунизма бил малко парче червена херинга, нали?

Дори открих рокля, която наистина ми харесваше — копринена, сребриста, изчистена — още я нося, носих я в прощалната си нощ. После си взех четка за коса, памучно бельо и чифт чехли. Ед трябваше да плати за всичко, разбира се, защото аз нямах пукната пара.

После се качихме в микробуса му и поехме на запад, а Ед каза:

— Познай какво ще правим сега? Ще гребем по Темза.

Но беше хубаво. Признавам му го, хубаво беше. Носехме се по течението, потапяхме ръце във водата и аз му разказах това–онова. Тереза се бе постарала да запази живи спомените за родителите ми, но нямаше гроб, на който да ходя, и честно казано, цялата работа не беше сред любимите теми на нас двете с Вен. Бяхме на такава възраст — пубертета, — когато нямаш много време за това. За смъртта, по-точно.

В крайна сметка ни бяха останали само куп смешни старомодни снимки — снимки, които караха онези две незаменими души, които се взираха в нас, да изглеждат смешни и старомодни.

Но този ден, когато си говорехме по реката, беше денят, когато двамата с Ед станахме приятели.

Виждате ли? Винаги съм знаела, че тези сприятелявания могат да навлекат само неприятности.

 

 

— Трийз — обадих се аз, когато седяхме във веселата модерна карирана кухня на Тереза с чашите чай, — вие с Роланд правите ли още секс?

— Два пъти седмично — важно заяви тя.

— Сериозно?

— Да — отвърна тя, — винаги сме били доста добри на сексуалния фронт.

— На всички фронтове — добавих аз.

— О, не — възкликна тя. — Той ме вбесява.

— Сериозно?

— Сега е тук по цял ден — каза тя. — Е, поне не беше някоя от онези пищни сватби. Само трябва да я отмениш в общинския регистър и да откажеш масата в ресторанта. Няма да ти отнеме повече от минута. А роклята можеш да я задържиш и да я носиш по всяко време. Да знаеш, че имаш късмет, наистина.

— Ами пръстените и медения месец — казах аз с чувството, че малко избързва.

— Е, да, но не е Кралската сватба.

— Мислех, че харесваш Ед — тихо подметнах аз.

— Наистина харесвам Ед — съгласи се Тереза, — но очевидно не е Той. — Стори ми се, че засякох следа от сарказъм в гласа й. — Роланд ми разказа следната история — продължи тя. — Научил я от един гуру на ню ейджа, при който ходи. Някакъв човек живеел на село и един ден станало ужасно наводнение, затова той се качил на покрива на къщата си, но знаел, че всичко ще бъде наред, защото вярвал в Бог и Бог щял да го спаси. След малко се приближила някаква лодка. На нея имало място за още един човек и всички му викали: „Хайде, качвай се на лодката“. Но той им махнал, казал им да не се безпокоят, защото Господ щял да го спаси. Лодката отплавала, а водата се покачила още повече, но човекът изобщо не се притеснявал, защото знаел, че Бог ще го спаси. Доплавала друга лодка и хората в нея започнали да го молят да се качи, но той им казал същото, махнал им да продължат, после се приближила още една лодка, но той пак не пожелал да се качи, а водата се покачвала все повече и повече, докато накрая се удавил.

— Е, наистина много въодушевяващо — казах аз.

— Не съм свършила — сряза ме тя. — Качва се човекът на небето, вижда Господ и Му казва: „Какво става тук, по дяволите? Мислех, че ще ме спасиш!“ А Господ отвръща: „Какво според теб бяха всичките тези лодки? Ах ти, главанако!“

Размислих за миг.

— Господ казал „главанак“? Значи Бог е ирландец?

— Всички знаят, че Бог е ирландец — заяви тя.

— Е — подхвърлих аз, — историята беше истински източник на просветление, благодаря. — Тереза не ми обърна никакво внимание. — Роланд да не е станал религиозен?

— Не, мисли се за Ричард Брансън.

— Тогава накъде биеш?

— Хей, момиче, ще отидеш в рая и ще попиташ: „Ей, къде беше моята лодка, по дяволите?“ А Господ ще каже: „Какво според теб бяха Енгъс, Стив, Джеф и Дейвид…“

— На тях лодки ли им викаш? — прекъснах я с крясък аз. — Те са най-изпадналите, рахитични, вонящи извинения за лодки, които съм виждала през живота си!

— Не, те…

— Енгъс — срязах я аз, — да бъдем по-точни.

— Какво не му беше наред?

— Имаше сгъваемо колело — заявих аз.

— Сгъваемо колело? — повтори Тереза.

— Да. Сама съди.

На първата ни среща се появи на един от онези велосипеди с мънички колела. Не беше мъжествено. Никак даже. После, за да влоши допълнително положението, сгъна велосипеда в някакво страховито подобие на кутия и го внесе в ресторанта, където седя заедно с нас на масата, като излъчваше зловещо присъствие.

— Ставаш смешна — подхвърли Тереза.

— А Стив най-неочаквано си обръсна веждите.

Предполагам, че не трябваше да обръщам внимание на това — искам да кажа, той беше готин тип, диджей или нещо такова. Но имах чувството, че си лягам със змия.

— Ами онзи със зъба? — продължих аз.

Това беше моят „по-възрастен мъж“, макар че едва ли е бил на повече от четирийсет. Беше китарист с дълга четинеста коса (по онова време си падах по музиканти). Една нощ котката му умря и той я погреба на лунна светлина. На следващия ден се прибра с диамант, инкрустиран в предния зъб.

— Ами онзи с двайсет и четиричасовата ерекция?

— Е, той не може да е бил съвсем лош…

— Ами онзи, с когото вече бях спала, но и двамата не си спомняхме, докато…

— Престани — изведнъж изрева Тереза. — Не издържам. Сигурно не съм те възпитала правилно. Защо всичко звучи толкова ужасно?

— Защото така го разказвам.

Тереза стана, сипа корнфлейкс в една купа и я постави пред мен.

— Човек ще си помисли, че никога не си се влюбвала — отсъди тя. — А си спомням няколко случая.

— Те не се броят — заявих аз. — И двата.

— Защо да не се броят?

— Защото те ме зарязаха.

— Броят се — възрази Тереза.

— Не, не се броят — повторих аз. — От гледна точка на лодките, искам да кажа — не се броят за лодки, — били са от онези, които са ме викали да се кача на борда, а после са откривали, че изобщо няма място за мен. — После добавих: — Все пак, радвам се, че не съм омъжена за нито един от тях — като се обърна назад. Имаше една лодка, обаче, която отплава късно през нощта… — провлачих аз.

Изненадах се, че изведнъж почувствах истинска болка, беше загнездена някъде между гръдния кош и гърлото ми. Опитах се да запазя нормален вид, но лицето ми се изкриви смешно от усилието.

Тереза ме гледаше удивено.

— Кой? — попита.

Не отговорих.

— Разкажи ми — подкани ме тя.

— О, знаеш, онази история с духовния спътник. — Сконфузих се от клишето, но подсъзнанието ми очевидно не страдаше от подобни еснафски съображения: докато произнасях думите, болката се влоши. — Нали знаеш, когато ти се струва, че нещо се е объркало — започнах аз, — чудиш се дали на Господ жиците не са му се преплели, защото онова, което е трябвало да се случи, никога не е станало. И той е бил Той и това повече никога няма да се повтори, а ти ще умреш, освен това живееш само веднъж.

— Кой е той?

— Няма значение. — Тя ме погледна. — Честно — уверих я. — Не е наблизо, замина си отдавна.

— Сериозно ли говориш? — каза Тереза, невярваща, дори ядосана. Вгледа се в мен за миг. — Сериозно говориш. Нали? Не мога да повярвам. Откъде я измисли тази глупост с Той? Смахната работа. Освен това, само защото Дейвид и — който е там, — Саймън е бил човекът, който от техническа гледна точка е прекратил връзката, това не е всичко. Искам да кажа, може би ти си ги разкарала.

Мълчание.

— Всички са лодки! — възкликна тя.

— Не викай.

— Не викам — отвърна Тереза. И действително не викаше, но на мен всичко ми звучеше оглушително високо. После с по-тих глас добави: — Не обичаш ли Ед?

Мислих известно време.

— Ами, ако си представя, че е претърпял ужасна злополука, изпитвам любов към него. Ако си представя, че лежи умиращ на пътя, бих искала да изтичам при него, да му държа ръката, да му кажа, че го обичам и че ще го съживя с любовта си.

Тереза се разсмя.

— Е, добре, стига толкова. Обичаш го.

— Но… не знам — продължих аз, — не знам дали има достатъчно страст. Искам да кажа, той е толкова мил, добър, мъдър, почтен, трудолюбив и ъ… чист, сексуално нормален, непушач, говори за чувствата си, кара ме да се смея, не ме дразни как се облича, може да готви и сменя чаршафите на леглото.

— О, боже, сигурно все нещо трябва да не му е наред — заядливо подметна Тереза.

Замислих се.

— Подкрепя „Астън Вила“.

Усмихна ми се. Очите й ме гледаха майчински.

— Знаеш ли какво? — каза тя. — Понякога да получиш онова, което искаш, е най-трудното нещо на света.