Ейми Дженкинс
Меден месец (8)

8.

Стана така, че сутринта след премиерата и сдобряването ни, първата работа на Ед беше да се погрижи за градината на Мак, затова реших, че мога да отида с него, макар да означаваше, че ще съм на работа няколко часа по-рано от обикновено. Можех да пия кафе с него навън и да го гледам как подкастря растенията.

Когато пристигнахме, Мак не беше станал. Всъщност не очаквах обратното — когато е в Лондон често остава на американското време от източното крайбрежие.

Реших да звънна набързо на Вен, в случай че още е будна. Беше будна. Посещаваше курс по фенг шуй и учеше до късно, защото изпитът беше след два дни.

Казах й, че съм се събрала с Ед и тя се зарадва — „О, това е чудесно, — да, — не, — това наистина е чудесно“.

— Вен, какво има?

— Нищо — отвърна тя, — наистина страхотна новина. Но аз знаех, че ще се сдобрите.

— Откога казваш „страхотна“?

— Можем ли да започнем разговора отначало? — предложи сестра ми.

— Какво имаш наум? — попитах аз.

— Ами — започна тя, — само че получих първия си професионален ангажимент като специалист по фенг шуй той почти се застъпва с твоята сватба, но неточно. Искам да кажа, няма да мога да остана в Лондон толкова дълго, колкото ти бях обещала.

— Не можеш ли просто да промениш датата на ангажимента си?

— Не, наистина не мога. За сватба е. Трябва да фенгшуизирам мястото на сватбата.

— Кога точно — процедих аз, — е тази сватба?

— Ами, самата сватба не е толкова важна. Важни са дните преди нея.

— Вен, кога точно е другата сватба?

— В същия ден — призна сестра ми, — в същия ден като твоята. Но не се притеснявай, ще дойда на твоята, разбира се. Не е необходимо да бъда там за самата сватба, но трябва да съм на подготовката. Просто това е първият ми голям пробив — вчера се натъкнах на учителката си по фенг шуй на занятието по йога, а тя се натъкнала на тази жена по време на Тай–масажа си и тя поискала да я наеме — учителката ми, — но тя щяла да заминава, затова препоръчала мен на по-ниска цена. Но е хубаво, а? Освен това мислех, че твоята сватба се отменя — добави Вен.

Дълго мълчание.

— Не мислех, че толкова държиш на сватбата — изтърси сестра ми.

— Ами, представи си, че държа — натъртено отвърнах аз. Ново мълчание. — Трябваше да си тук за моята подготовка. Освен това, дори не става въпрос за сватбата. Двамата с Ед заминаваме веднага след церемонията. Няма да имам време да те видя. — Още мълчание. — Липсваш ми, знаеш.

— О, скъпа — въздъхна Вен, — истински ужас. Чувствам се ужасно.

Реши, че трябва да отиде и да си вземе „Хааген Дазс“. Преди да затвори, ме попита дали знам, че „Хааген Дазс“ е име на сладолед, измислено от някаква фирма, дали мога да си представя кой би измислил подобно име и дали не го намирам за адски неблагозвучно?

Когато затворих телефона, се чувствах като парцал. Пак, помислих си. Пак! Вчера беше едно, днес е друго, нима Господ не знае, че наградата ми за всичките тези гадости през почивните дни беше два или три (минимум) щастливи безгрижни дни, в които да се поперча насам-натам като работещо момиче от реклама на шампоан с бухнала коса. Искам да кажа, знам, че женитбата преобръща всичко с главата надолу и искам да имам вълнения, но не всеки шибан ден. Прекалено много е. И без „Хааген Дазс“, на който да се облегнеш.

Телефонът иззвъня. Отново Вен.

— Очаквайте да бъдете изоставена — съобщи тя. — Току-що отворих книгата си за ежедневна медитация и тя гласи точно това. Не е ли невероятно?

— Очаквайте да бъдете изоставена? От собствената си сестра? — недоумях аз.

— Да! — възкликна тя. — Защо не. Чакай да ти прочета това: „Всички сме крайно и напълно върховно, върховно сами“.

— Е, това повдигна духа ми.

Наистина. Първо, защото от тази гледна точка нещата можеха да вървят само към по-добро, и второ, защото Вен ми се обади.

След минута подхвърлих:

— Между другото, как, по дяволите, се фенгшуизира сватба?

Когато за втори път затворих телефона на Вен, се обадих на Дела. Сигурно вече бе излязла за работа, защото не си беше у дома, затова я потърсих на мобилния. Исках по-весел разговор върху темата „Върнах се при Ед“.

— Здрасти — каза тя. Прозвуча малко приглушено, после прозвуча малко разтревожено. — Къде си?

— Всичко е наред — съобщих аз. — С Ед съм, сдобрихме се.

— Гадно! — заяви Дел. — А, Хъни, прекъсвам те.

— В автобуса ли си? — попитах, но връзката се разпадна.

Погледнах Ед навън в градината. Кастреше като луд, нахвърляше се върху растенията с мощни движения. Обича да подкастря, казва, че е терапевтично, освобождавало натрупания гняв. Дори когато не е натрупал нищо, може да се разчита, че ще остави градината с вид на подстригана през гребен. Със страх се питах какво ли щеше да излезе днес, като се имат предвид изпитанията на Ед през почивните дни — колекция от дървета бонзаи, може би. Японско, в края на краищата. Макар изглежда да е вярно, че розовите храсти, окастрени до дъно, израстват още по-буйни. Това, което не те убива, би казала Вен, те прави по-силен.

Докато гледах навън, видях, че Ед спря за момент, после помаха любезно към прозореца на горния етаж. Мак. Чух стъпките му и звука на водопровода. Заредих кафето и като затъкнах безжичния телефон под брадичката си, отново набрах Дел.

— Е, как беше снощи? — попитах, когато се свързахме.

— Слушай — отряза ме тя, — трябва да се обадя в работата и да им кажа, че ще закъснея.

— Само ми кажи какво стана, след като си тръгнах. Свали ли някоя кинозвезда?

— Не, не точно — измънка Дела. — Да поговорим по-късно, става ли?

Изтълкувах го, че не е разговор за горния етаж на автобус номер двайсет и две.

— Мак не ти е създавал проблеми, нали? Нали не го е избило на перверзии? — казах го, докато се изкачвах по стълбите с кафето на въпросния човек.

— Не, не точно — отвърна Дела.

Почуках на вратата на спалнята му.

— Влизай — подвикна шеговито Мак, както винаги, но практиката ни е само да отварям вратата и да плъзвам подноса на масата вътре, без да влизам.

— Как така не точно? — продължих, докато затварях вратата му, но в този момент ме прониза изключително неприятно чувство в стомаха. — Дела, не си — искам да кажа, не, глупости… — Мисълта беше толкова ужасна, че не можах да изплюя думите. — Дела — опитах отново, — обещай ми, че няма да се забъркаш с Мак. — Чу се някакъв истеричен полукикот. — Не, сериозно, не е смешно. Той е голяма лъжица дори за твоята уста.

— Господин Контрольор — обади се тя.

— Дела — наблегнах аз, — сериозно, обещай ми, че няма да се забъркаш с Мак. Не е смешно. Обещай ми.

Телефонът ми отговори с ужасно бръмчене в ухото. Вратата на банята беше открехната и шумът — по някакъв начин — ме накара да се протегна и да я бутна леко.

Тилът на Дела лежеше във ваната, с телефон до ухото. Един крак лениво настройваше крана за гореща вода. Направих две крачки към нея, боса по мрамора.

— Господин Контрольор — повтори тя в телефона. — Не можете да ме накарате.

Застанах зад нея. Моят телефон имаше дълга сребриста антена. Извадих я като сабя. Размахах я над главата й и я насочих право под брадичката й.

— Ve hev veys — изревах с най-добрия си гестаповски тон — право в ухото й.

Дела изпищя. Беше много продължителен, удовлетворителен писък. Писък, който можеше да събере цялата къща.

Помъкнах я долу в кухнята в един от халатите на Мак. На минаване покрай спалнята му той подаде глава, но веднага я шмугна вътре, когато видя, че сме заедно. Дела си наля кафе. И двете бяхме на ръба на истерията.

— Ти си много болна жена — заявих аз.

— Хареса ми онзи писък — каза тя. — Беше като оргазъм.

— Това може да ми струва работата — процедих аз. Но тя само превъртя очи към тавана, без да ми обръща внимание. Спогледахме се през плота за закуска.

— Е, сега знаем защо го наричат Големия Мак — съобщи Дела.

— Така ли го наричат?

— Очевидно — отсъди тя. После добави делово: — Да, така му викат — и кимна няколко пъти.

Започнах да се смея. Смях се толкова много, че накрая се провесих на плота, без да мога да си поема дъх.

— Вчера — точно така — каза Дела в промеждутъците, когато спирах, за да си поема дъх, — когато ти отиде за мляко, той каза, че се качва да вземе душ, а после ми извика да му занеса вестниците — знам, че е смешно. Но реших, че все пак ще се кача, за да проверя как стоят нещата и когато отидох, надникнах в банята и изпод душа стърчеше ръката му с цигара между пръстите.

Погледна ме възхитено. Лицето й сияеше. Не бях виждала Дела толкова развълнувана, откакто свали Вини Джоунс.

— Той пуши под душа! — извика тя. — Подава се — продължи, като ми показа как точно, — дръпва си и се мушва обратно!

— О, боже мой — проплаках аз, — лапнала си по него. Налапала си въдицата, понеже пуши под душа.

— Не можеш да не му го признаеш — заяви тя. — После аз ще дръпна завесата над онова, което се случи после, става ли?

— О, защо? — възкликнах аз. — Досега никога не си си правила труда да дърпаш завеси.

— Е — обясни тя, — нали знаеш, че двамата имате професионални взаимоотношения?

— Не си, нали… направи ли го? — усъмних се аз. — Вчера, докато ме нямаше?

— Ами, аз му — на него, така да се каже, тъй като нямахме много време, а после…

— Снощи още веднъж? — не вярвах на ушите си. — Тогава какво е това? Трайно обвързване?

Ед влезе за нещо освежително и Дела го поздрави:

— Здрасти, готин — и го целуна.

— И защо — върнах я на въпроса аз, — се престори, че си на работа, когато ти се обадих?

— Всъщност, не го направих. Ти го прие така. Обадих се, че ще закъснея — заяви Дела и погледна часовника, — но по-добре да тръгвам. Трябва да се прибера и да се преоблека.

Ед я погледна, като прецени положението, после каза:

— Е, желая ти късмет — и й отправи усмивка с леко страхопочитание. Мисля, че малко се бои от нея.

След като Дела си тръгна, ребрата ме боляха от смях, но изтрезнях и режещото чувство се върна, затова отново й се обадих на мобилния телефон.

— Това не бива да продължава. Може да си загубя работата.

— Не, не може — увери ме тя.

— Да, може — казах аз. — Той ще почувства срам и неудобство, ако не сега, то по-късно. Неизбежно ще се случи и тогава няма да ме понася край себе си, защото ще му напомням за теб и ще измисли някакво извинение. Не, нищо няма да измисли, какво говоря? Няма да си играе с извинения, просто ще ме уволни и толкова.

— Успокой се, сигурно повече никога няма да го видя.

Настъпи мълчание. Не се сдържах и попитах:

— Не, но честно, как беше?

— Забавен е — призна Дела, — възбужда ме — ей тук наляво, моля — това беше към шофьора на таксито й. — Трябва да приключвам, Хъни. — И приключи.

Когато Мак слезе след половин час, очаквах може би малка доза овчи синдром — никога (мислех си) не беше излагал пред мен бесния си сексуален живот, — но би трябвало да го познавам по-добре, защото нямаше дори следа от овчи поглед. Всъщност, няколко дни работихме като луди и спях по четири часа на нощ, докато накрая казах:

— Мак, знаеш, че след десет дена се омъжвам.

А той отвърна:

— Естествено, скъпа, не се тревожи — утре вдигам гълъбите — със своя смахнат шотландски провлачен говор.

Както се оказа, не успя да изчака до утре, затова го качих на следобедния полет.

Закарах го на летището в Да Не Бъде, а той седеше отзад и водеше телефонни разговори до пълно изтощение на събеседника. После ме стресна до смърт, като изрева:

— Ще се жениш! — Сякаш току-що го бе осъзнал. — Без съжаление?

Отвърнах, че така се надявам. Как така, учуди се той. Или съжаляваш, или не съжаляваш. Казах, че според мен нищо не е черно и бяло — неразумен довод за Мак, който смята, че всичко е черно и бяло.

— Не ми ги пробутвай тези — кресна той.

— Стига, Мак — креснах в отговор аз, — не искам да говоря за това. — После го попитах дали някога е стигал до женене или нещо подобно.

— Да, сгащвали са ме няколко пъти — призна той, — но досега винаги съм се оправял.

— Досега?

— Да, шибана работа като рака — можеш да се бориш колкото искаш, но накрая винаги те поваля.

Настъпи кратка пауза, докато смелим тази вдъхновена метафора. После той каза:

— Хареса ми твоята приятелка, как се казваше?

— Дела.

— Такива не се срещат често — подхвърли той и улових усмивката му в задното огледало.

— Излиза с един зъболекар — сервирах му аз. — Заедно са от десет години. — Пълна лъжа. Единствените хора на света, от които Мак се страхува, са зъболекарите. Отново стрелнах огледалото, но той не изглеждаше особено заинтересуван.

— Е, какво стана? — попитах. — Искам да кажа, можел си да направиш своя избор, нали?

— Да — съгласи се той, — измежду най-красивите жени в света. — Погледна тъжно през прозореца. Не мисля, че някога съм го виждала такъв. — Знаеш ли какво, обаче — заключи накрая, — дяволски ме е страх, че утрешният ден ще ми донесе нещо по-добро.

След малко ме попита дали разбирам какво има предвид. И това не го е правил никога досега — да търси уверение. Казах му, че знам какво има предвид.

— Проблемът е, че утрешният ден — ми довери най-сериозно, когато стигнахме на летището, — никога не идва, по дяволите.