Ейми Дженкинс
Меден месец (7)

7.

Върнах се обратно в Лондон и когато спрях Да Бъде в гаража на Мак, видях, че Дела ме чака пред прага. Излязох от колата.

— Къде е Да Не Бъде? — изревах аз.

— Какво? — не разбра Дела.

— Ягуарът — отвърнах, като посочих празното място до моята кола — или по-скоро колата, която Мак ми беше дал да карам. Когато купи колите, регистрационната табелка на ягуара трябваше да гласи Да Бъде, а моята малка таратайка Да Не Бъде. Но стана объркване и табелките се оказаха наопаки.

— Това ме убива — възкликна Дела, — тази идиотщина с да бъдеш или да не бъдеш.

— Е, откраднали са я — троснато казах аз и пуснах двете ни в къщата.

— Здравей, радвам се да те видя — обади се Дела. — Колко мило да дойдеш да ме видиш като истинска най-добра приятелка.

— О, боже мой — въздъхнах аз. Гледах окъсания стар кожен сак за крикет — малък размер, естествено, — който се мъдреше в коридора. — Мак се е върнал.

Отидох в кухнята. Тя ме последва.

— Той никога не го прави. Никога не се изтърсва изневиделица.

— Все още носиш дрехите от снощи — отбеляза Дела. — Какво стана?

— Ед дойде.

— О, суууууупер — измърка Дела.

— Не дойде. Тръгна си.

В този момент отвън се чу писукане от централно заключване на кола, външната врата се затръшна и Мак влезе в стаята. Всъщност, влезе в стаята не отговаря на истината, защото по-скоро обсеби стаята. Мак е като вакуум, всмуква всичко около себе си. Макар че е странно дребен. Дребен и набит, но твърд като скала с оредяваща сива четинеста коса и голям нос. Жените направо се хвърлят отгоре му. Много е сбит, тип Ал Пачино. Винаги ниските завладяват света.

— Ей, повлекано — обърна се той към мен. — Трябваше да ходя за мляко. — Тръсна на масата четири огромни пазарски торби от „Планет Органик“. — Минах на здравословно — похвали се Мак. — Ума току-що ми изнесе една конска лекция за това с какви лайна се тъпча. — Пъхна три цигари в устата си и ги запали всичките.

Шегувам се, пъхна само една цигара в устата си, но с Мак човек винаги има чувството, че една не е достатъчна. Цигарата изглежда толкова малка и хилава в късите му дебели пръсти — малка бяла клечка, която свети мъжествено във вихрушката на неговото присъствие. Мъжествено, докато не приключи с нея, тоест: обикновено ги пресушава с около три дръпвания.

— Вземи — подкани ме той, като извади някаква кутия от едната торба, — купих ти комплект за самостоятелно отглеждане на пшеница — хващай се на работа. После можем да си изстискваме сок и да се зареждаме. Здрасти — това беше към Дела.

— Здрасти — отвърна тя с очи като палачинки. Досега не е имала Мак-преживяване.

— Мак — обадих се аз, — не ми каза, че ще идваш.

— Не знаех, че ще идвам, скъпа — глазгоуският му гърлен говор се смесва приятно с лосанджелиското провлачване, и той се впусна в шантав отчет за последните двайсет и четири часа, които включваха Париж, Уинона и „Конкорд“, не задължително в този ред. Дела подскачаше видимо всеки път, когато той пускаше по някое име. Аз само превключих на автопилот и направих кафе. Животът ми тънеше в руини, още не бях си лягала, а сега и Мак бе в града. Опитах се да пресметна какво предстоеше.

Когато кафето беше готово, прерових торбите за мляко. Такова нямаше.

— Забравил си млякото — съобщих на Мак, като го прекъснах по средата на разказа.

 

 

По пътя към най-близкия магазин извадих мобилния си телефон и се обадих където трябва, за да съобщя новината — беше неделя, затова говорих с доста машини. Идеята беше да уредя върволица от срещи за Мак на другия ден. Обичаше да си въобразява, че се наслаждава на почивката, като се мотае около къщата, но аз знаех, че след броени минути щеше да дращи по стените и да превърне живота ни в ад. После се сетих, че тази вечер в Лондон има премиера и коктейл, затова се обадих за частни покани. После си казах, я, майната му, отидох чак до „Старбъкс“ и взех за всички по едно наистина хубаво кафе.

Когато се върнах, Дела беше сама в кухнята.

— Под душа е — каза тя. Отнесох кафето на Мак горе в стаята му. Двете с Дела пихме с нашите в кухнята.

— Той наистина ли, ами… — започна тя, — наистина ли чука филмови звезди?

— Не знам — отвърнах аз. Което е вярно. Не знаех.

— Нямах представа — въздъхна Дела.

— Какво?

— Ами че бил — че е…

— Трябва малко време, докато му свикнеш — Обясних аз, като се опитах да го защитя, — но изпитва този смахнат ентусиазъм към всичко, а аз наистина го харесвам, пък и той ме харесва. След инцидента с опита за изнасилване като че ли се сприятелихме.

Тя ме погледна с недоумение.

— Разказах ти за това, нали? Трябва да съм ти разказала.

— Не — каза тя.

— Забравила си.

— Не съм — възрази тя. — Никога не забравям инциденти с опит за изнасилване. Те са ми любимите.

Замислих се.

— О — казах след малко, — трябва да е било по време на Студената война. — Студената война бяха осемнайсетте месеца, когато с Дела не си говорехме.

— Стана няколко седмици след като ме взе на работа — започнах аз, — току-що беше купил тази къща и бяхме в спалнята, понеже декораторът бе сбъркал щорите и в един момент стояхме до леглото, а в следващия аз бях просната на леглото, а той върху мен. Както обикновено.

— По дяволите — възкликна тя. — Това е сексуален тормоз.

— О, не — възразих аз. — Не беше толкова деликатно.

— Е, ти какво направи?

— Казах му да се разкара.

— Хитро — възхити се Дела. — Аз никога нямаше да се сетя.

— И така — продължих аз, — просто станахме от леглото и продължихме да си говорим за щорите.

— Човекът е нисък — обади се тя. — Няма отърване от това. Вертикално ощетен. Но никога ли не си, никога ли не… никога ли не ти е хрумвало… искам да кажа, той е много силен мъж.

— Дел — отрезвих я аз, — освен всичко останало, ако беше станало нещо между мен и Мак, по никакъв начин нямаше да съм още тук, на тази работа, цели три години.

— Шотландска му работа — заключи Дела.

— Да — съгласих се аз, — шотландска му работа. — Каза го само защото завижда. И кой може да й се сърди?

В този момент Мак отново се появи и аз се отправих към кафемашината, наясно, че той се нуждае от нова доза гориво. Очевидно вече бе въртял телефоните, защото ми нареди да му взема билети за премиерата, а аз казах, че вече съм го направила. Окото му не мигна. Беше погълнат да приказва за лимузини и маси в ресторанти, и дали Кейт е в града.

— Винаги съм искала да отида на нещо подобно — въздъхна Дела. И двамата я погледнахме — по различни причини.

— И? — попита Мак.

— И — довърши Дела, — искам да ме поканиш.

— Твоите желания са заповед за мен — заяви Мак и запали поредната си цигара.

Сбогувах се с Дела навън, когато тя изведнъж забеляза отново, че все още нося роклята си от снощи.

— Ами Ед? — попита ме.

— Не знам, може би аз съм виновна. Бях го издигнала на пиедестал, а оттам се пада лошо…

Дела ме прекъсна:

— Да не говориш за еротичните танци?

— Да. Предполагам, че ми е паднал в очите.

— Странно — сподели тя. — В моите се издигна.

— Чао — казах аз.

— Ще ме видиш довечера — отвърна тя на тръгване.

И наистина я видях: Дела да се изкачва по червения килим. Беше облечена в стил гледай ме — черна кожа и много крака — и караше актрисите във вечерни рокли да изглеждат като напомпани. Освен това носеше черни очила, така че фотографите да не могат да видят, че не я познават. Викаха й:

— Извинявай, кукло, коя си?

Дела само свали очилата си и се провикна:

— Никоя! — и избухна в смях. Но все пак я снимаха.

Аз бях в лека криза с тоалетите, защото всичките ми дрехи бяха в апартамента на Ед, а роклята от прощалната нощ издаваше, че е виждала и подобри времена. Както си беше. Накрая излязох и си купих яркорозов комбинезон за двайсет и пет кинта от антиквариата за стари дрехи на Кингс Роуд и го облякох с малката кашмирена жилетка, която държах у Мак, в случай че ми стане студено.

Филмът беше кошмарен, за разлика от коктейла след него, както често става. Изглежда, че всички се забавляваха. Тоест, всички останали. Аз се щурах напред-назад с чувството, че съм изоставена, като същевременно избягвах всички хора, които познавах бегло, от страх да не поведат дълъг шумен разговор за банални неща.

Виждам смисъл в купоните единствено, ако са, за да се надрусаш, да си намериш работа или да си намериш с кого да си легнеш. Този вид купони, искам да кажа. А напоследък не ме бива в друсането, имам работа и я харесвам. На няколко пъти пуснах хищническия поглед, от чист навик, но моментът не беше особено подходящ за лягане.

Видях Дела за около пет секунди в началото.

— Осъзнаваш ли, че утре ще бъдеш във вестниците под заглавието „Кое е това момиче?“ или още по-лошо „Кое е това момиче с Мак?“ — Не мисля, че изобщо ме слушаше, затова добавих: — Ако си искала договор за един милион с Ести Лодер, трябваше да ми кажеш.

— Яд ли те е? — попита ме тя. — Злобееш ли?

— Не, не — възпротивих се аз.

— Вече съм ти казвала, ако исках по цял ден да обличам и събличам разни тоалети, отдавна да съм го направила. — Повече не я видях. Дел не е лепка.

Накрая се заприказвах с някакъв набит побелял мъж. Изглеждаше силно заинтригуван от мен, което беше доста приятно — пропуснах да чуя името му, когато ни запознаваха. Накрая се озовахме на балкона, аз, кацнала на дебелата каменна балюстрада, където беше по-тихо. Започна да ме разпитва подробно за живота ми и в крайна сметка му разказах за Ед. Трябва да сме разговаряли поне два часа. От време на време той влизаше вътре и ми донасяше чаша газирана вода.

Вечерта беше мека и разкриваше хубав изглед към нощния Лондон. След известно време ми просветна, че той не е само приятен дъртак със сива коса, а друго човешко същество със свой собствен живот. Попитах го с какво се занимава. Каза, че е кинорежисьор. Поинтересувах се любезно дали е правил нещо, което може да съм гледала. Той спокойно изброи филмите си — достатъчни за награда за цялостно творчество. Всъщност, вероятно имаше поне няколко такива награди.

— О, боже мой — възкликнах аз. — Съжалявам. Не знаех, че това сте вие.

Взрях се в него. В очите му имаше нещо закачливо. Хрумна ми, че ме сваляше много внимателно, много красиво. За част от секундата се изкуших, после той каза:

— Ако някога прежалиш този твой приятел, обади ми се.

— Прежалила съм го — уверих го аз. Той не отговори, само поклати глава — нещо такова. Всъщност, помръдна я сантиметър надясно, сантиметър наляво. И се отдалечи.

От този момент ми трябваше около час, докато стигна до мига, когато да набера номера на Ед на мобилния си телефон. Дойде да ме вземе с микробуса. Някак не изглеждаше правилно, но той искаше и аз му позволих.

По пътя към къщи му казах, че когато си тръгвам по този начин, го правя, понеже мразя себе си и няма нищо общо с него. Ед каза, че знае това.

Ядосах се, че го знае.

— Значи изобщо не си се притеснил?

— Естествено, че се притесних — каза той, — притеснявах се, че ще развалиш всичко.

Когато се качвахме по стълбите непосредствено зад вратата в апартамента на Ед, той добави:

— Но знаех, че не е заради мен.

И беше толкова просто, всичко, което исках да каже. Сграбчих го, той също ме сграбчи. Направихме го още там, на стълбите. Понякога го правим — страстното заешко.

Знам, че на жените не бива да им харесва така, трябва да искат часове предварителна игра. И аз ги обичам тези работи — но от време на време ми се приисква да карам направо. Преди да срещна Ед постоянно фантазирах, че някой ден някой мъж ще бъде толкова луд по мен, че щом ме зърне, едва ще успява да затвори външната врата, преди да ме прикове към стената и да ме покрие със страстни целувки.

Разбира се, това никога не стана, е, поне не при мен. Англичаните са склонни към суетене, сумтене, тюхкане и въпроси като: „Какво четеш в момента?“. Такива неща или, в зависимост от типа, са толкова погълнати от принадлежностите си за дрогиране, че човек започва да мисли, че цялата тази история с ненаситното желание на мъжете за секс е пълна измислица и че списание „Плейбой“ съществува единствено, за да намалява данъците на Хю Хефнър.

Но, когато най-накрая се събрахме, Ед се оказа приковаващия към стената. Приятна изненада. Казвам „когато най-накрая се събрахме“, защото се страхувам да призная, че след купуването на роклята и разходката с лодка не се разтопихме в ръцете на другия и не се сляхме в едно.

Което ме отвежда до пета стъпка в моя безценен пътеводител към истинската любов.

Пета стъпка: отказвайте да спите с човека в продължение на около шест месеца

До ден-днешен действително не знам защо не спах с него още първия път. Може би защото наистина се сприятелихме. Първоначално смятах, че сприятеляването ще провали всичко, а после мислех, че спането с него ще провали всичко — всъщност, дори бях напълно сигурна. Освен това не исках да спя с него, защото, както продължавах да повтарям на всички, „Нямам тръпка към него“.

— Определи „тръпка“ — сряза ме Вен по сателита някъде в пространството над Бразилия.

— Моля те, наистина не искам аматьорски психоанализ по телефона от някой, който първо ми е сестра, и второ е само пашкул — така я наричах, когато беше в утробата и известно време след това. — Отлично знаеш какво означава „тръпка“.

— Но какво означава за теб „тръпка“? — настоя тя.

— Означава омекване, означава — сещаш се, — онова пробождане в стомаха, онова особено чувство, не знам — обърках се аз, — не мога да го опиша. Знаеш какво е, всички знаем.

— Но какво става в онази част от секундата, преди да изпиташ чувството? Какво те кара да вземеш решението да имаш тръпка към някого?

— Не вземам решение — креснах аз. — Просто става.

— Грешиш — отсече Вен.

— Виж, накъде биеш? Защото ако смяташ да се опитваш да ме караш да спя с хора, към които нямам тръпка, просто няма да стане. Извратено е. Съжалявам. Предпочитам цял живот да бъда сама.

— Точно така — заяви тя.

— Казах — отсякох аз, — че няма да водим този разговор.

— Но го водим.

— Не, не го водим.

И така до безкрай.

Продължавах да сънувам как се качвам по стълбите в някаква къща, а стаите стават все по-малки и по-малки, а стълбите все по-тесни и по-тесни, така че едва успявам да се промъквам и накрая се озовавам на толкова малък таван, че ме смазва като „Алиса в Страната на чудесата“, когато тя става голяма, а покривът на къщата ме натиска по главата.

Понякога нощем Ед се надвесваше над мен и милваше лицето ми, прибираше косата ми зад ушите, защото след известно време спяхме заедно — спяхме, — когато не искахме вечерта и това да бъдем заедно да свърши. Наричахме го „нощуване“ — както когато сте дете и най-доброто ви приятелче идва след училище и се забавлявате толкова много, че молите родителите си да се съгласят на вълшебното нощуване.

През този период с Ед се прегръщахме и целувахме по бузата понякога, но толкова. Нямаше сексуално напрежение, което да може с нож да се реже, нито възел в стомаха ми, от който да ми се гади и да не мога да ям. После един ден Ед трябваше да посети баба си — леля Айда. Беше неделя и аз нямах нищо за вършене, затова казах, че ще му правя компания. Тя беше в старчески дом извън Бърнмаут — кожа, кости и жизненост, прехвърлила деветдесетте, с Паркинсон, широкоекранен телевизор, който гледаше по цял ден, и желязна воля. Остана доста очарована от мен и когато не гледаше телевизия, ме пронизваше с най-лъскавия поглед, който съм виждала някога. Всеки път, когато вдигнех очи, имах чувството, че се взира в мен.

По време на някакъв рекламен блок тя изведнъж извика:

— Нямам нищо против да се ожените. Глупости на търкалета.

Ед се намеси:

— Двамата с Хъни сме просто приятели — като повиши глас. Направи ми знак, за да покаже, че е леко глуха.

— Не е необходимо да викаш, скъпи — изрева леля Айда. — Може да съм изкукуригала, но не съм слабоумна и не съм глуха. — Обърна се към мен: — Всички мислят, че старите хора са глухи! — прогърмя тя.

Ед каза, че съжалява.

— Какво каза? — троснато кресна тя.

През следващия рекламен блок отново взе думата:

— През целия си живот съм била лесбийка. Знаеше ли? — После: — Нямам нищо против да се ожените. Глупости на търкалета.

Ед ме погледна извинително.

— Няма да се женим, лельо Айда. Но ако го направим, в никакъв случай няма да те поканя на сватбата.

— Да ме каниш на сватбата? — отвърна високо тя. — Голяма работа. Ще съм умряла.

— Сигурен съм, че няма — изтърси Ед поради липса на нещо по-добро.

— Дяволски се надявам да съм пукнала — беше отговорът.

Цялото й тяло се състоеше от ъгли, сгънато и очукано като сгъваем стол, забравен в градината дълги години. Когато станахме да си вървим, за момент двамата с Ед се озовахме един срещу друг от двете й страни. Погледнах го и усетих как някакво чувство премина през тялото ми, както когато цяла вечност сте си облягали ръката на стената, а после я дръпвате и тя се понася във въздуха със свой собствен ритъм. Гледах Ед и той сякаш се бе превърнал в… Господаря на вселената. Нямах представа, че е толкова висок, смел и силен. И аз също. Бях амазонка. И тогава се случи — вълната желание просто ме заля, прекатури ме. Не знам как да го опиша, беше като духовно преживяване — не че някога съм имала духовно преживяване, но си го представям като нещо подобно.

Двамата тръгнахме към колата, а аз не знаех какво да правя със себе си. Не можех да говоря. Мисля, че Ед разбра. И той не заговори. Подкара по крайбрежния път. Излязохме и той ме поведе надолу по скалата, докато не намерихме една покрита с трева издатина, после се нахвърлихме един върху друг, сякаш последните шест месеца не се бяха случвали и толкова. Раждането на страстната заешка.

Щастлив край. Макар че трябва да добавя, че правихме и от продължителния, разтеглив вид секс и в случай че мислите да опитате нещо от гореописаното, когато се изкачихме обратно, открихме възрастна двойка със странни изражения на лицата, седнали пред стативи да рисуват пейзажа.