Ейми Дженкинс
Меден месец (26)

26.

Когато пристигнах у Мак, направо от летище „Джей Еф Кей“, малкото приветствено празненство по случай завръщането ми беше в разгара си. Мак, Дела, Вен, Пол — всички бяха там.

— Съжалявам, че студената риба се оказа червена херинга — промърмори в ухото ми Пол, докато ме прегръщаше.

— Какво? — недоумях аз.

— Младата любов — обясни той.

— О, разбирам. Да.

Дела се приближи с шампанско. Разклати бутилката и я изля върху всички с крясъци:

— Тя се върна!

— Уха! — възкликнах аз.

Вен седна до мен и ме прегърна.

— Трябва да поговорим — заяви с най-мръсния си тон. Веждите й се съсипваха от работа.

— Трябва — съгласих се аз.

Мак ми помаха за поздрав с цигарата си, после избута една висока перхидролена блондинка.

— Това е Чикита — съобщи той, — настоящата ми съпруга.

Погледнах Дела. Тя ми намигна. Никога преди не бе намигала. Може би беше нюйоркски навик. Може би се променяше. Може би всички се променяхме.

— Хей, хубавице — обади се Чикита, — чух за теб.

— Съпруга? — обърнах се към Мак. — Съпруга?

— Дълга история — отвърна Мак.

— Която включва Бертолучи, Лос Анджелис, ретроспекция на италианското кино и една луда компания на излет в Тихуана. О, както и твърде много мескалито, облози на пияна глава и импровизирани сватби във Вегас — допълни Дела.

— И духането на века — вметна Мак.

— Което не спаси брака — подхвърли натъртено Дела. — Когато представих Мак на съпругата му, той не можа да я настани. Мислеше, че цялата работа може да се изглади с малко юридическа хитрост и няколко документа.

— Но сега го съдя — заяви Чикита.

— Наистина ще му свали кожата от гърба — обясни разгорещено Дела, като постави ръка върху тази на Мак.

— Вие двамата пак ли сте заедно? — попитах аз.

— Но, разбира се — възкликна Дела. Погледнах Мак. Беше зает да пуши. Изглеждаше достатъчно щастлив. Когато ми се удаде възможност, отведох Дела настрана. Влязохме в банята.

— Какво стана с пръстена?

— О, дадох го на Чикита — отвърна тя.

— А Мак какво каза?

— Какво може да каже? — сряза ме тя. — Не може да обикаля и да моли половината свят да се ожени за него.

— Ти си единственият човек, за който някога е искал да се ожени — възразих аз.

Дела избягна погледа ми, а Вен подаде глава зад вратата.

— Харесва ли ти цвета? — поинтересува сетя. Помещението беше наскоро облепено с плочки, от пода до тавана, в ярко лимоново жълто.

— Жълто — изкоментирах аз.

— Хм, всъщност е по-скоро лимонено зелено. За хармония — обясни Вен.

— Напомня ми цвета на урината — обади се Пол, изникнал неочаквано, — след вземане на витамини. Вен стана прочут майстор на фенг шуй — продължи той. — Всички звездички на Мак чакат на опашка да им каже, че трябва да поставят леглото си в кухнята и общо взето съсипват апартаментите си.

В този момент на вратата се позвъни. Всички се огледаха стреснато.

— Това ще е Любовта На Живота Ми — възкликнах аз. Излязох и натиснах звънеца за външната врата.

Всички се скупчиха.

— Кой? — попитаха в един глас.

— Любовта На Живота Ми — повторих аз.

— О, боже мой — изписка Вен. — О. Боже. Мой.

— Беше в хотела — обясних аз, — да събере багажа ни. — И отворих вратата на Ед.

 

 

По пътя към летището разказах на Вен и Дела малко за случилото се в Мексико и Вен каза, че ще отиде да посети Тикскакалкупул — ако някога се научела да го произнася.

Когато пристигнахме на летището, ни изнесе кратка лекция върху не особено вероятния инцидент на внезапен спад в налягането, при който първо трябва да си сложим собствените кислородни маски, преди да се опитаме да помогнем на другите. Помислих, че се тревожи за нашата безопасност по време на полета, но се оказа, че било метафора за поддържането на здрав брак.

— Радвам се, че вие двамата отново сте влюбени — завърши тя.

Когато се озовахме пред „Заминаващи“, Дела каза:

— Е, това е сбогуване. Бих искала да можех да се разплача, но не мога. Прекалено много е за една кучка.

— Няма ли да се върнеш в Лондон? — попита я Ед.

— Може би — отвърна тя, — но очаквам, че ще стана дама, която обядва. — Изглеждаше примирена.

Вен ни накара двамата с Ед да позираме за снимка.

— О, не — възмути се Дела. — Пак се започва.

— Кое? — попита Вен.

— Историята с истинската любов. Усещам как я излъчват.

И потръпна като човек, видял собствения си гроб.

 

 

Когато се прибрахме у дома, с Ед отидохме за няколко дни при Тереза. Каза, че ще чака и чакаше.

Беше топла лятна вечер, кравите пасяха в полето и всичко останало. След като пихме чай с Тереза, заведох Ед на тавана, където изрових цигарената си кутия и му показах обета никога да не се омъжа, наред с четирилистната детелина. Постоянно ми се въртеше в ума, този обет. Главно заради всички онези пъти, когато трескаво бях пожелавала да го спазя.

Горе беше почти тъмно, затова Ед трябваше да отвори малкия прозорец на капандурата, за да прочете свещения документ под последните слънчеви лъчи. Щом приключи с четенето на моята идиотщина, заплаши да я скъса.

— Не! — извиках аз и сграбчих жълтеещия лист хартия. Той ме погледна. Имаше право. Както обикновено. Затова развях обета на вятъра и го пуснах, пуснах листа да се понесе от лекия вятър. И двамата наблюдавахме как се търкаля по покрива и през градината. Беше някак колебливо. Но ефикасно. (Надявам се.) После дадох на Ед четирилистната детелина. Реших, че е за него.

 

 

Когато се събудих на следващата сутрин, имах чувството, че съм изминала дълъг път. Дълъг, дълъг път. За момент не знаех къде се намирам, в коя страна съм, с кого съм. Отворих очи и първото, което видях, бяха чифт обувки на Ед до леглото, удобните му смачкани „Тимбърланд“, наклонени леко наляво и познати като собствените ми палци. Изглеждаха толкова доволни и уютни, сякаш бяха открили целта си в живота. Като ги погледах, разбрах, че съм там, където трябва да бъда и че всичко ще бъде наред!

И тогава се сетих — празни обувки! Мразя празните обувки. Потърсих в себе си признаци на отвращение. Никакви. Хрумна ми, че може би съм се излекувала, че приключенията от последните няколко седмици може би са подействали като някаква терапия с отвращение, както когато хората застават лице в лице с тарантула и в същия миг се разделят с фобия от паяци, преследвала ги цял живот. Но после си спомних чехлите на Мак в гардероба в Челси и си казах, че може би изобщо не съм излекувана.

— Ти си Човекът — промълвих.

Ед се размърда, измърмори нещо полубуден, после се обърна и се сгуши до мен. Обичаше да го прави.

Въздъхнах дълбоко. Понякога го правя. Не знам защо.

— Определено ти си Човекът — добавих.

— О, така ли? — подхвърли Ед, малко поразсънен. — Мислех, че той е Човекът.

— Виж, това, което никога не съм ти казвала, е, че има Човек — добре, — но има и Другият. Изглеждаше, че той е Човекът, но в действителност ти си Човекът, а той беше Другият.

— Нагласяваш нещата — заяви Ед. — По същия начин можех да съм Другият.

— Не, не — възпротивих се аз, — ти си Човекът.

— Щом Човекът е тук, защо да го няма Вторият? Ами ако се появи Вторият?

— Не бъди глупав.

— Глупав? — повтори той. — Мисля, че ако някой ще обвинява другия в глупост…

— Не искаш ли да си Човекът? — засегнах се аз.

— Ами, честно казано, дотук ми създаваше само неприятности. Какво ще кажеш да зарежем цялата теория?

— Революционна идея — съгласих се аз.

За: [email protected]

От: [email protected]

Тема: Здрасти

Дата: двайсет и първи август — девет и четирийсет и две

Мим-версия: едно

Скъпа Хъни,

Една последна дума. Пилеем толкова време и усилия да се питаме кого да обичаме и дали го обичаме достатъчно. Но най-трудното е да бъдем обичани. Това е най-трудното от всичко.

Познай кой беше на седалката до мен в самолета към къщи?

Ще се видим в следващия живот.

Пази се, Алекс