Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Honeymoon, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Маргарита Спасова, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 2,7 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Midnight_sun17 (2016)
- Разпознаване и корекция
- egesihora (2017)
Издание:
Автор: Ейми Дженкинс
Заглавие: Меден месец
Преводач: Маргарита Спасова
Година на превод: 2001
Език, от който е преведено: английски
Издание: Първо
Издател: „Весела Люцканова“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2001
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: Петекстон
Редактор: Вихра Манова
Художник: Валентин Киров
ISBN: 954-8453-66-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1389
История
- — Добавяне
11.
В събота бях свободна. Мак трябваше да бъде в града, затова Дела бе насрочила прощалната ми нощ две седмици преди сватбата, но сега той нямаше да дойде — понеже вече беше идвал, — а Ед бе заминал за Къмбърланд да разгледа някаква градина, отворена само веднъж годишно. Отидох сама на късно следобедно кино, а после се прибрах пеш в сгъстяващия се здрач.
Минавах покрай разни жилищни кооперации и в ярко осветените прозорци на апартаментите виждах как разни тийнейджърки се приготвят за излизане — вдигната коса, спусната коса, твоето бюстие, моето бюстие, тези обувки, онези обувки, мога ли да взема спиралата ти за мигли? О, господи, каква носталгия, да се обличаш, за да се наливаш с ябълково вино на горния етаж на автобуса. На коя ще се правя тази вечер?
Позаобиколих малко, за да мина покрай жилището на Дела, и с учудване установих, че лампите светят, а щорите й са спуснати. С учудване, понеже, в края на краищата, беше събота вечер.
Е, по мое мнение съботната вечер е и винаги е била боза, след последните диви дни на тийнейджърските ми години. Оттогава насам никога не съм имала какво да правя в събота вечер. Това е вечерта, когато трябва да си навън и никой не урежда нищо от страх да не изникне нещо по-хубаво и никой не кани хора от страх да не са заети с нещо друго, защото, в края на краищата, е събота вечер.
Дори когато ходех по клубове, страхотните вечери винаги се оказваха в четвъртък или в неделя, или по друго също толкова неудобно време. Що се отнася до мен, съботната вечер е един от онези градски митове — да, вярно, има неколцина провинциалисти по улиците, но моята теория е, че голямото мнозинство лондончани седят кротко зад спуснатите завеси и си представят как всички останали навън се забавляват страхотно, понеже е събота вечер.
Но Дела не е съгласна с нищо от гореописаното. Мисля, че според нея съботната вечер не е по-лоша от всяка друга, когато става дума за свалки. Позвъних на вратата й. Никакъв отговор. Все пак лампите определено бяха включени. Позвъних отново. Пак никакъв отговор. Проявих упоритост. Извадих мобилния си телефон и й се обадих. След около стотина позвънявания тя вдигна.
— Какво?
— Пред вратата ти съм — отвърнах аз.
— На покрива съм — заяви тя.
— Какво правиш там, за бога?
Покривът й е плосък и Дела се опитва да го представя за градина, като поставя няколко от онези саксии босилек, които можете да намерите в супермаркетите между кашпите за камина. Но рядко се качва горе дори в хубаво време, а тази вечер беше доста хладно.
— Обмислям дали да скоча — обясни приятелката ми.
— Не го прави — посъветвах я аз. — Хвърли ми ключа, а аз ще се кача и ще те придумам да слезеш.
След миг главата й се появи точно над предния парапет и минута по-късно голяма връзка ключове, закачени на един от онези забележителни държачи за презервативи, които бяха на мода през осемдесетте, се приземи в краката ми.
Когато се качих горе, лицето й ми се стори малко зачервено.
— Тази маска от моркови ти е свалила кожата — отбелязах аз.
— Ха-ха — отвърна Дела, но без обичайния сарказъм, и скочи на малката стена, която делеше нейния покрив от съседния. Наистина изглеждаше малко рисковано там горе, но поне й се откриваше страхотен изглед — слънцето залязваше.
— Какво става? — попитах я.
— Тази вечер ще си остана вкъщи — заяви тя така, както Линда Макартни би казала: „За мен пържола и пържени картофи“.
Изсумтях.
— Защо не го правиш на канапето като всички останали?
Седнах на някакви разхлопани керемиди. Огледах се — много комини, старият Лондон. Всъщност, друг свят. Всеки момент очаквах Дик ван Дайк да изскочи отнякъде и да изпълни едно от онези цигански колела във въздуха, които правят в мюзикълите, но без да опират ръце на земята.
— Вен ще дойде на сватбата, в края на краищата — подхвърлих, за да завържа разговор. Знаех, че няма никакъв смисъл да питам Дела какво не е наред. Знаех, че нямаше да ми каже. Не обича да признава никакъв вид чувства.
Разказах й, че Вен ми се е обадила, за да каже, че има фенг шуй работа и няма да е тук за подготовката на сватбата.
— Така ли? — подхвърли Дела. Не се впечатли.
— Вен ми поиска номера ти — продължих аз. — Не знам за какво — може би иска двете заедно да ми организирате някаква изненада или нещо такова.
Дела сви рамене.
— Не й позволявай да се увлича.
Пак сви рамене.
После каза:
— На това придумване да сляза ли му викаш?
— Мак, от друга страна, е решил да не идва — така че си в безопасност. Ще ходи на някаква конференция в Ямайка.
Не сви рамене, нищо не направи. Дори не мигна. И аз разбрах.
— О, не — възкликнах. — О, не! — Мисля, че втория път беше вой. Хванах с ръце главата си.
— Каза, че ще се обади — измънка Дела.
— Естествено, че няма да се обади — заявих аз.
— Защо? — попита тя.
Размахах ръце. Устата ми се отваряше и затваряше беззвучно като на шаран. Не знаех откъде да започна. Казах й го.
— Мак е твърде зает, за да се обажда — обясних най-сетне. — Мак не може да има връзка. Твърде зает е да поддържа връзка със собственото си его. Няма време. Няма място. Няма пространство. Не мога да повярвам, че водя този разговор с теб. Уча баба си да пие яйца.
— Никога не съм разбирала този израз — отбеляза Дела.
— Той не е мъжа, от когото да очакваш да ти се обади по телефона — изрекох членоразделно аз.
— Това ще бъде като един от онези филми, когато жилавото ченге се качва на покрива, за да уговори човека, който стои на ръба на небостъргача, и накрая казва: „Хайде, самоубий се, по дяволите, смахнат лайнар такъв“ или нещо подобно, и това по някаква причина кара онзи да реши да не скача.
— Да — съгласих се аз, — точно така ще бъде. Замисляла ли си се за психотерапия?
Аз самата съм ходила две години при една приятна жена преди две години.
— Ще ти дам телефона й. — Хрумна ми, че шансовете да заведа Дела при нея са минимални, но предложението можеше да подейства като слаб лъч надежда в тъмния пейзаж на съзнанието й. — Може да ти обясни някои основни житейски факти за недостъпните мъже.
— Значи те е излекувала — отбеляза Дела и се страхувам, че може би със сарказъм.
Открих, че си играя с кондомо-ключодържателя в ръката си, като непрекъснато го отварях и затварях. Малкият контейнер беше празен.
— И някои факти за натрапчивото поведение — добавих.
— Мак ме разсмива — прошепна тя.
— Мак е разказал виц?
— Не. Просто ме разсмива с всичко, което прави.
— Значи, един вид му се смееш на него?
— И е различен. Не намираш ли, че колкото по-възрастен ставаш, всичко ти се струва все по-еднакво? — Мрачна усмивка.
— Ще ти насроча посещението — заявих аз.
И го направих. Не знам как е минало. Дори не знам дали Дела е отишла. Знам само, че не скочи от покрива. Постоянно повтаряше, че ще го направи, докато не й напомних, че по телевизията започва „Звезди в очите им“ — това я свали долу достатъчно бързо.
Когато се прибрах у дома, се обади Вен и каза, че ще долети в Лондон в съботната сутрин на моята сватба. Заяви, че полетът ще пристигне около десет часа при добър попътен вятър, затова лесно ще стигне до ритуалната служба до единайсет и трийсет.
Произнесох дълга прочувствена реч, изпълнена с често пресекващ глас. Спрях се на непредсказуемостта на попътните ветрове, но наблегнах главно на факта, че тя е единственият член от семейството ми и най-важният човек за мен в целия свят. Изобщо не помогна.
— Аз съм твоя сестра, както знаеш, а не твоя майка — заяви Вен. — Замисляла ли си се отново да се върнеш на психотерапия? — Вен си назначи психотерапия на шестнайсетгодишна възраст и оттогава насам дъх не си е поемала.
— Не, не съм — отвърнах аз. — Няма да се върна на психотерапия. Скоро ще съм щастливо омъжена.
— Моли се за вятър.
Вен беше сигурна, че тази сватбена фенгшуй-работа ще бъде дебютът й на лосанджелиска сцена.
Когато приключихме разговора, се чудех дали аз да не скоча от покрива, но вместо това си легнах и когато се събудих на сутринта, Ед се бе надвесил над мен с поднос със закуска и китка цветя.
— Да отидем до гробовете — предложи той.
Родителите на Ед са погребани един до друг в едно гробище в Кенсъл Грийн и два-три пъти годишно той обича да ги посещава. Първият път, когато ме заведе, беше малко след предложението. Най-напред изпаднах в ужасен страх: дотогава никога не бях ходила на среща, която да включва посещение на бъдещите ми свекърва и свекър на три метра под земята. Изпробвах около петдесет тоалета, а накрая се схванах в кръста, ровейки за чифт обувки в шкафа. Излизането трябваше да се отмени — не можех дори да стоя изправена, докато не отидох на остеопат през първия ден на следващата седмица.
— Всичко това е много интересно — отбеляза загадъчно Ед, а аз лежах на пода в агония.
— Просто търсех едни обувки — отвърнах. — Няма нищо интересно.
— Къде са погребани родителите ти?
— Разпилени са над Мексико. Загинаха при самолетна катастрофа. — Знаеше това, разбира се.
— И нямат никакви гробове? — попита той.
— Не. Тази седмица не съм плувала, затова стана. Винаги се схващам в кръста, когато не плувам известно време.
— Аха — каза Ед. — Така ли?
Когато накрая се озовахме при гробовете две седмици по-късно, наистина добре си прекарахме. Гробището беше красиво, с множество богато украсени викториански мавзолеи.
Ед поградинарства малко по гроба, погрижи се за миниатюрната роза, която бе посадил там, а аз стоях почтително и се стараех да не мисля как гният бъдещите ми роднини. После се поразходихме наоколо, като разглеждахме надгробните плочи, радвахме се на имената.
— „О, виж, две сестри, Инид и Итъл, умрели на осемдесет“ и търсехме такива, които да ни развълнуват по страховит начин. „О, боже, това малко момче е умряло на единайсет“, такива неща.
Тогава Ед каза:
— Мисля, че трябва да отидем в Мексико за медения ни месец. — Моментално разбрах накъде биеше. — Според мен ще бъде хубаво да почетем родителите ти по този начин — допълни той.
— Ед, не мисля, че е добра идея да отваряме точно тази консерва червеи през медения ни месец. — Никога не съм ходила в Мексико — или някъде наблизо — по тази причина.
— Може би не е консерва червеи — възрази той. — Може да е консерва… боб.
— Печен боб?
— Двойно пържен боб.
— Но определено не желирани бонбони — подметнах аз.
— Можеш да отгледаш бобено растение.
— Хайде да престанем с глупостите — помолих го. — Според мен Мексико не е добра идея.
— Това е изключително мое право, нали? — отвърна Ед. — Като младоженец, трябва да те отмъкна в неизвестна посока.
— Ед, това не е шега.
— Довери ми се — заключи той.
Започваше есента, листата бяха много меки и гробището беше огромно. Сякаш се простираше безкрайно и ставаше все по-диво. Ед каза, че ме желае и се опита да ме замъкне в храстите. Съпротивлявах се, но после му позволих да ме целуне зад един паметник с ангел и той ме облегна на него, така че се сгуших под мраморното му крило, а Ед ме целуна толкова смело и нежно, че прошепнах:
— Добре, доверявам ти се.
— Погледни нагоре — подкани ме Ед и когато вдигнах глава, видях красивите студени бели очи на ангела да ме гледат с безкрайна искреност. — Виж, твоят ангел хранител.
Целунахме се отново, но като отворих очи, видях да се приближава някакъв гробар с преметната на рамо лопата, затова се освободих от любовната хватка на Ед и избягах. Той хукна след мен. Криволичех лудешки между гробовете, но накрая ме хвана. Винаги ме хваща. Надявах се гробарят да не ни е помислил за прекалено непочтителни. После намерихме чайна и ядохме кифли със стафиди.
Затова сега, когато Ед каже: „Да идем до гробовете“, се сещам за стафидените кифли и отвръщам: „Да, хайде“.
Разходихме се хубаво, както обикновено, и му разказах за Вен, а той не се опита да разсее разочарованието ми.
Каза, че е ходил до Трейлфайндърс, за да вземе билетите ни до Мексико и цялата екипировка, която бил купил. Беше особено впечатлен от специална помпа за вадене на жила на насекоми. Когато ми предложи да си взема раница, заявих:
— Това е меден месец, тръгвам с високи токчета и съответния багаж — но не се впуснахме в спор.
След чайната решихме да си вземем видео касета, да се приберем у дома и да я изгледаме в леглото. По пътя към къщи Ед се изгуби, като тръгна по нов маршрут, за да избегне задръстването, но не се оплаках — дори не го накарах да попита някой за пътя. (Прочетох в една книга, че питането за пътя застрашава мъжествеността им или нещо подобно.) Вкъщи си приготвихме нещо за хапване, докато слушахме музика в споделено мълчание, а когато си легнахме, аз казах:
— Радвам се, че се омъжвам за теб.
В сряда Дела се обади с жизнерадостен глас — нова жена всъщност и заяви, че ще ме води на предсватбено гласене (произнесено с френски акцент).
— Очевидно си ходила при психотерапевта — реших аз.
— О, да — възкликна тя. — Нещо такова.
Оказа се, че гласенето включва множество страховити разкрасителни процедури и жени изтезателки в бели престилки, които питаха:
— Сигурно ще ходите на някое хубаво място на почивка тази година?
Когато най-сетне стигнахме до парната баня — миг покой, — в мъглата постоянно се материализираха разни жени с хлъзгави бедра, които си разменяха реплики като:
— Нямаш представа какво изтърпях — нямаш представа.
— Брачен живот — прошепна ми Дела. — Е, Вен обади ли се?
— Да — подозрително отвърнах аз, — обади се. Ще пристигне чак сутринта преди сватбата.
— Само това ли каза?
— Да, защо? — попитах аз. — Ти говорила ли си с нея? Планирате изненада, нали? Каква? Бомба от конфети?
— Ами, да — отвърна Дел.
Разговорът замря, затова преминахме в сауната.
— Мислила ли си да разкажеш на Ед за Любовта На Живота Ти? — изтърси най-неочаквано Дела.
— Защо ми е да искам да го правя?
— Защото по време на церемонията, когато питат дали някой знае някакви пречки за встъпването в брак и така нататък…
— Не. И какво да кажа на Ед? Че има един човек, с когото прекарах една нощ и който, всъщност, въобще не познавам, и повече никога не сме се видели, но аз изобщо не съм го преживяла и продължавам да го поддържам жив в дъното на ума си, и че това вероятно е сложен защитен механизъм, за да избягвам истинските връзки с хора, които искат да бъдат с мен?
— Да, защо не?
— Или да му кажа, че има един човек, за когото тайно мисля, че може да е предопределеният за мен? Че никога не съм изпитвала към друг нещо подобно на чувството, което съм изпитвала към този мъж — включително към Ед? Че когато за пръв път срещнах очите му, сякаш ме прониза в гърдите? Че ако наистина се замисля какво съм изгубила — ако наистина се замисля, — ще плача, ще плача и никога няма да спра?
— Определено — заяви Дела.
— Да му кажа, че когато се сетя за кожата на този мъж, за синия цвят на очите му, за начина, по който ръкавите на ризата му бяха навити до половина до лактите, за начина, по който подреждаше думите си и… Да му кажа, че все още изпитвам физическа болка в гърдите, когато се сетя за тези неща седем години по-късно? Да му го кажа, така ли? Какво смяташ?
— Наистина ли това чувстваш? — попита Дела, като се надигна внезапно и седна изправена, без обичайните си извивки.
Въздъхнах като парен локомотив.
— Голяма въздишка — отбеляза тя.
— Или да му кажа — продължих, малко по-спокойно, — че само преди две години се събудих посред нощ и вих близо час заради сигурното усещане, че повече никога няма да видя този човек?
Малко мълчание. Неудобно мълчание, всъщност. Двете с Дела винаги се шегувахме за Алекс, но никога не бях говорила за него по този начин.
— Както когато се събуждаш нощем и знаеш със сигурност, че ще умреш — прошепна тя.
— Изпитвала ли си го? — възкликнах, леко шокирана. Дела обикновено не признава тленността.
— Да, изпитвала съм го — отвърна тя. — Кажи на Ед истината.
— Не знам каква е истината.
Настъпи ново затишие, докато преминем в джакузито. Дела каза:
— Ако изпитваш всичко това към Алекс, според мен трябва да го откриеш.
— Как? Дори не му знам фамилията.
— В името на спора да кажем, че има начин — заяви Дел.
— Не мога.
— Защо?
— Може да оплешивява, да е дебел и женен с осем деца. Или по-лошото, може да изглежда страхотно и да има дълбокомислена връзка със супермодел.
— Ами ако не е така?
Замислих се.
— Бележката под линия е, че ако искаше, можеше да дойде и да ме намери.
— Все пак смятам, че трябва да кажеш нещо на Ед — настоя Дела.
— Защо? — отново попитах аз, без да се впечатля от упорството й. — Искам да кажа, не е реално, нали? Нищо реално. Просто някаква глупост, която подхранвам в главата си. Откога се брои за реално?
Тя нямаше отговор на този въпрос.
— Както и да е, това не е пречка за встъпване в брак — добавих след малко. — Ако искаш истинска пречка, трябва да потърсиш в цигарената ми кутия.
— Какво има в цигарената ти кутия?
— Обетът ми — всезнаещо отвърнах аз.
Не си направи труда да ме пита. Седяхме мълчаливо известно време, после аз казах:
— Не мисля, че в ритуалните служби питат за пречки за встъпване в брак, нали?
— Надявай се да не питат.
По пътя към къщи Дела заяви, че трябва да се отбием в някакъв текила бар, който знаела, за да възстановим част от изгубените токсини. След половин час се появи костюмиран мъж с вид на бизнесмен с класическа красота — нищо общо с обичайния тип на Дела, — и я прегърна със собственически жест. Тя грейна с усмивка до уши. Той изглеждаше доста приятен мъж, занимаваше се с компютри.
Когато отидохме на бара да си вземем питиета и аз отбелязах, че не е нейният обичаен тип, Дела ми съобщи, че бил избягал затворник с доживотна присъда, но офейкал преди две години, имал фалшива самоличност, работа и всичко останало.
— За какво е бил вътре?
— За убийство — успокои ме Дел. — Но от онези случаи, когато всъщност не го е извършил той, а комбината му. Той е сладур. Не се притеснявай. Напълно безопасен е.
— А-ха — запънах се аз. — Къде го срещна?
— В приемната — отвърна тя, — на онази психотерапевтка, при която ме изпрати. — След минута добави: — Имаше право за нея. Много е добра.