Ейми Дженкинс
Меден месец (5)

5.

От: [email protected]

За: [email protected]

Тема: Здрасти

Дата: дванайсети април — единайсет и четирийсет сутринта

Мим-версия: едно

Хъни,

Най-напред започнах да ти разказвам разни неща в колата. Помислих си какво ли щеше да е, ако беше до мен? И ми хрумна това. Хрумна ми, че може да те интересува.

Понякога, когато правя нещо ти мисля за нещо определено, изведнъж виждам в главата си уличен ъгъл. Без причина. Но винаги виждам един и същ уличен ъгъл. В мозъка ми трябва да имам някакъв неврон, който свързва дейността с образа — уж произволно, но все пак упорито. И този неврон все повече се износва, а мозъчният поток продължава да го използва.

Сещаш се как в парковете между пътеките се образуват по-малки пътеки по тревата, защото хората искат да минават оттам, наричат ги линии на желанието. Е, географията на моя мозък продължава да ме връща към теб.

И така, Хъни — моя стара приятелко, — как е животът? Как е ЖИВОТЪТ?

Колкото до мен, животът от тази страна на гьола е хубав, благодаря. Тоест Х.У.Б.А.В. — което тук означава хаотичен, убийствен, банален, адски вмирисан, но предполагам, че можеш сама да си подбереш прилагателните. Например безсърдечен? Та виждаш — добре съм. Намирам се в триизмерен свят на големи метални предмети, като карам съвсем бавно и макар да ми казват, че съм като всички останали, знам, че всъщност не съм. Вътре в мен стават неща, за които не бива да споменавам. Но имам добре скроен костюм, изключително важна цел и свой собствен метален предмет, който да карам насам-натам в преследване на тази цел. О, да, животът е хубав, много благодаря.

Животът — точно в тази минута — е апартамент в Шато Мормон с изглед към възвишенията над Сънсет. Следователно животът е хотелска стая, фалшиво старинна маса за кафе и изглед към прашен насип, който излъчва някаква преходност, като строителен обект.

Пиша на лаптопа си. Том, моят режисьор, се тежкари. Току-що ме унижи пред една от манекенките. Понеже тя го унижи. Има някакви дрехи по себе си — не много, но има нещо. В което е проблемът, както изглежда. Отказва да ги съблече. Дори прави сравнение с „перверзния стриптийз“ по кастингите. Том се обръща към мен: „Алекс, може би ще благоволиш да се завърнеш от Планетата Алекс и да кажеш на госпожица… госпожица… — отказва се, — да обясниш на тази млада дама за продукта“. Том е един от малцината, които са забелязали извънземния ми статут.

Отвръщам: „Ами, това е реклама на крем-депилатоар за — хм, — чувствителните зони“.

Манекенката заявява: „Бедрата ми са идеални, по дяволите“. Най-спокойно. Не проявява неуважение, само по същество, сякаш ни показва дипломата си от гимназията. Представлява най-близкото човешко подобие на прясно разцъфнала тигрова лилия — дългостеблена, гладка, златиста.

Забелязвам, че малко съм загрял отдолу. Желая ли я? Е, не точно, но полагам известни усилия да не я пожелая. Лаптопът ми влиза в работа. Избягвам контакта с очи. Не искам да започвам онова нещо с очите си. Том си въобразява, че пиша работни доклади за клиентите.

Черил — приятелката ми, — казва, че някои хора се ограждат със стени от хумор, а други се ограждат със стени от очарование. Казва, че различните хора се ограждат с различни стени — а моята е от лаптоп. Черил не е глупава. Компютърът ми е моя първи защитен фронт.

Имаш ли нещо против да ти разказвам тези неща? Струва ми се, че ще ме разбереш.

Не ти пиша за пръв път, да знаеш. Но преди го правех наум. Сега за пръв път се реших да го напечатам.

Любимото изречение за свалки на Том: коя е мръсната дума с О? Изчервяваме, заекване — всички знаят коя е мръсната дума с О. Да. Обвързване.

Том казва на манекенката, че доникъде няма да стигне с тази нагласа, но знам, че Тигровата лилия е получила работата. След като му отказа, Том ще трябва да види отблизо бедрата й. Казват, че мозъкът е най-големия полов орган.

После ми хрумна, че някой някъде в тази вселена си ляга с тази жена. Може би довечера. Може би някой ще си легне с нея довечера. Тази мисъл започва да ме вълнува, докато не си спомня, че съм спал с подобни създания. Спомените се изплъзват, не мога да ги уловя. Предполагам, че и случаите са били като този.

Става ли да ти пиша за такива неща? Не че ще ги прочетеш, най-вероятно. Потърсих те в мрежата. Най-близкото, което намерих, беше „гърне с мед“^[1] в Лондон. Едва ли си ти, но все пак ще опитам. Ще го изпратя в етера. Знаеш ли, че мисълта е енергиен импулс, който никога не умира? Очевидно пътува и пътува безкрайно. Ако трябва да съм честен, дори вдигнах слушалката и набрах твоя номер. Обади се някакъв странен глас от централата — сигурно си се преместила.

Пази се,

Алекс

От: [email protected]

За: [email protected]

Тема: Здрасти

Дата: дванайсети април — осем и четирийсет и три вечерта

Мим-версия: едно

Хъни,

В колата Том вика:

— Знаеш ли, гледах Том Сампрас по телевизията и каза, че жертвите, които се налага да прави човек, са страшно големи — всичките шибани жертви. Наистина беше тъжно, човече.

— Ами? И? — казах аз.

— Сещам се за себе си — продължава той.

Спасен съм от клетъчния телефон — Черил.

— Току-що видях Мадона — съобщава тя, — излезе от Томи Хилфигър и знаеш ли какво?

— Какво? — питам аз.

— Коремът й се издува, когато се навежда!

— Защо се навежда?

— За да погали едно куче. Провисна й!

— Шкембе! — възкликна внезапно Том — бях включил Черил на микрофона. — Алекс, не обичаш ли шкембе? Не е ли най-възбуждащото нещо? Накарай нашите хора да се обадят на хората на Мадона и да ни уредят среща.

Черил се разсмя, но знам, че всъщност не й е забавно. Знам, искрено вярва, че всеки момент бих отпрашил с Мадона. Че Мадона за нищо на света не би изпуснала възможността да се позабавлява с тиквеник като мен.

— Ще се виждаш ли с Мадона за рекламата? — пита тя. Не е глупава Черил, само че понякога забравя докъде е стигнала. Сякаш е стигнала до средата на някоя книга, но е толкова погълната от онова, което може да се случи, и това, което вече се е случило, че забравя на коя страница е.

— Не — отговарям аз. — Няма да се виждам с Мадона във връзка с реклама за обезкосмяване на интимните части.

— Трябва да свършваш, скъпа — обажда се Том, — има друго обаждане. — После я прекъсва и си мърмори под носа: — Господи. Сигурно е шибаната ти майка. — После крещи: — Спри! Спри!

Изминали сме само няколкостотин метра надолу по Сънсет.

— Хайде — предлага той, — ще пийнем по нещо в „Скай бар“.

Вътре Том казва:

— Работата е там — и разбърква енергично своята „Маргарита“, — живее си човек щастливо като теб — тук прегърбва рамене и ме имитира как се мотая насам-натам щастливо, — а после изведнъж — бум-тряс, гръм от ясно небе, човече — и си вън от играта. Край. И знаеш ли кога става това — едно е сигурно, става, когато тя е одрала кожата на майка ти.

— Черил и майка ми са съвършено различни — спокойно отвръщам аз. Когато Том е в подобно настроение, най-добре да не се впрягаш много.

— Разбирам Черил да имаше задника на века, ако схващаш какво имам предвид — не млъква той. — Нищо лично към задника на Черил, човече — готин задник, но на този свят има милиони готини задници. Защо точно този задник? Това искам да кажа. Защо точно този задник? Тя е твоята шибана майка. Пийни нещо. О, по дяволите, забравих.

В този момент поглежда тъжно своята „Маргарита“. Липсва му стария приятел по чашка. Самотно му е да пие сам. Не е задник. Знам, че прилича на такъв — абе, майната му. Няма да го защитавам, но Том не е задник, повярвай ми.

Оглеждам се и виждам, че Тигровата лилия е на бара. Погледите ни се срещат. Заведението се е напълнило — мислех, че е загубено, но тази вечер изглежда доста претъпкано. Том засича изражението ми, когато свеждам очи. Опитвам се да мисля за нещо неутрално — мюсли, мюсли, мюсли, — но вече е твърде късно, прочел ми е мислите. Главата му се завърта и той фиксира Тигровата лилия.

Щедростта му добива съвършено нови измерения. Кани я при нас, заедно с приятелката й, носи им столове и напитки — диетична кола. Казва на Тигровата лилия, че е получила работата.

— Естествено, по дяволите — отвръща тя. После се обръща към Том: — Как може да си такъв задник?

Което му харесва.

И на мен ми харесва, честно казано. Харесва ми, че е толкова спокойна, толкова сдържана и леденостудена. Изглежда, че трябва много време, за да я опознае човек.

Том се посвещава на тази работа в продължение на половин час. Разсмива ги. Опитвам се да определя дали съвпадението, че тя е тук, означава нещо. На кастинга успях да се справя, но сега е тук на бара, по дяволите. Опитвам се да се преструвам, че не съм налапал въдицата, която държи Тигровата лилия. Но не става.

В крайна сметка, докато приятелката й шепне нещо в ухото на Том, поглеждам Тигровата лилия и пускам усмивката — заговорническата усмивка.

Тя се обляга на масата и мърка:

— Заета съм.

Показва ми халката си и добавя, че не я носи на кастинги. После се усмихва отново и ме пита дали искам да бъда с нея.

— Защо аз? — питам. Смешно е, знам. Но точно това казах.

— Трябва да опиташ, за да разбереш.

— Искам да ми обещаеш, че ще се грижиш за себе си — заявявам аз. Това я изненадва. Дори нея.

— Какво?

— Знам, че си красива и всичките тези глупости, но не е необходимо да се съсипваш заради това.

— Добре — обещава тя и ми се смее.

— Знам, че боли.

— Харесваш ми — казва Тигровата лилия.

— И ти ми харесваш — казвам аз. И си тръгвам.

В минутата, когато се озовах навън, извадих клетъчния телефон и поисках от бащата на Черил ръката на дъщеря му. Каза, че ще ми се обади, когато приключи с вечерното съвещание.

Затова се качих в колата и отпраших към „Буржоазното прасе“. Което не е името, с което наричам бащата на Черил, а кафене във Венис. Сега съм там — сред кандидат-величията, които чукат по клавиатурите си, надвесени над чашите си кафе лате. Тук имат електрически контакти до масите. Лос Анджелис.

Ето че идва Президентът.

Пази се,

Алекс

Тема: Здрасти

От: [email protected]

За: [email protected]

Дата: дванайсети април — десет и двайсет и три вечерта

Мим-версия: едно

Хъни,

У дома съм си.

У дома е еднофамилна къща с басейн в западен Холивуд.

„Президентът“ е името, с което наричам бащата на Черил. Наистина е президент, макар че това нищо не значи — в Лос Анджелис гъмжи от президенти. Не можеш да се разминеш от президенти.

Каза, че мога да се оженя за нея. Разбира се, малко идиотско е да питам първо бащата, но като познавам семейството, повярвай ми, трябва да е на моя страна.

Признавам му, че не се поколеба. Но въздъхна — нещо такова. Помоли ме да се отнасям добре с нея. Каза, че съм достатъчно почтен мъж, нещо такова. И бързо премина към:

— Хей, Алекс, кажи ми какво е горещо?

Това казват хората тук, когато изчерпят темите си за разговор.

Не знам защо един президент на студио пита мен — мен, — какво е горещо. Аз съм студен като вещерска цица. Сигурно просто се опитва да бъде мил.

Казвам му, че двамата с Том искаме да направим римейк на „Бум, бум, тряс, тряс“ за деца днес. А той ме попита какво е според мен „Завръщане в бъдещето“. Все пак заговорих за нещо, което го интересува — колата като космическа ракета. Препоръча ми някаква книга със заглавие „Как се пише филм за двайсет и един дни“. Туш.

Почти минава холивудското време за лягане. Черил скоро ще се прибере.

Никога не съм мислил, че ще се вържа с Черил. Но през цялото време се държах така, сякаш ще се вържа за нея.

Отказах се да живея опасно — сигурно сама си го открила. Ако днес седнех до теб, красивата непозната, в някой ресторант, щях да погледна встрани. Но все си мисля, трябва да има нещо повече от това, нещо по-силно, нещо по-ярко, полусъзряла възможност — може би това е тя, но поглеждам отново и нея вече я няма. А през цялото време краката ми продължават да ме водят към Черил, винаги ме връщат при Черил. Черил е като условие на неустойка.

Отказах се да живея опасно, когато почти се отказах от живота. Отидох на едно ужасно място вътре в мен. Никога не бих повярвал, че е толкова ужасно — никога не бих повярвал, че е вътре в мен. Никога не ходи там. Обещай ми.

Но всичко се оправи, постъпих в клиника. Нищо особено. Тук не е кой знае каква новина: кокаинът проваля Еди-кой си от Холивуд.

Виновен е кокаинът. В клиниката установих, че не кокаинът ме е отвел на ужасното място, а точно обратното. Сега трябва да живея със себе си. Между другото, в случай че те интересува, не бях друсан, когато се запознахме в Лондон.

Един ден в лечебния център стоях на рецепцията, за да проведа някакъв телефонен разговор, и видях това хубаво момиче с права кестенява коса до кръста и огромни като на Барби очи, които сякаш бяха нарисувани в Дисни. Беше с някакъв възрастен мъж, нагласена, устни, нокти, елегантен часовник и т.н., само че заваляше думите и от време на време сякаш забравяше да държи главата си изправена, отпускаше я немощно на гърдите си, а после я разтърсваше силно.

Чух я да казва на мъжа: „Не ми причинявай това, татко“, но крайно неубедително. Ако човек я режисираше на сцената, би казал: „Още веднъж, с повече чувство“.

Тогава бащата отвърна: „Това е най-доброто, което мога да направя за теб, скъпа“, но също крайно неубедително. Двамата сякаш участваха в някаква лоша сапунена опера и само си подаваха репликите. После бащата каза „Довиждане“ и излезе, а тя го изпрати с „Майната ти, татко“ и медицинските сестри я отведоха. Господи, какви лоши актьори.

Така се запознах с Черил. Следващия път, когато я видях, се караше със сестрите: „Ако не ми дадете уокмена, ще си тръгна“. Когато постъпваш, ти взимат всичко, което би могло да ти достави някакво удоволствие, цялото ти оборудване за бягство от действителността. Но Черил не си тръгна, всеки ден обикаляше тичешком оградата десет пъти, без никаква аудио стимулация.

Един ден тя дойде и седна до мен на някаква лекция. Лекция за секса, по-точно. Обясняваха за здравите взаимоотношения. Най-основните неща, които смяташ, че всеки трябва да знае. Е, имах чувството, че ни преподават урок по гръцки.

Лекцията изглеждаше горе-долу така:

Първа фаза: опознаваш някого — обсъждате филми, играете тенис (тенисът беше широко застъпен в първа фаза, проблем за онези от нас, без образование в Бръшляновата лига^[2]).

Втора фаза: само срещи — държане за ръка, целувки.

Трета фаза: не генитален секс (и аз не си го представям по-добре от теб).

Четвърта фаза: генитален секс (сам си го обясняваш).

Останах с впечатлението, че между отделните фази трябва да минат месеци.

Докато траеше лекцията, въздухът някак се сгъсти между мен и Черил. Спомням си как лекторката спомена, че обикновено сме склонни да пристъпим направо към гениталния секс. Хрумна ми, че ако го нарече още веднъж „генитален секс“ повече никога няма да почувствам склонност към него.

След това Черил каза: „Искаш ли да пием кафе преди «Убийци на срама»?“ В клиниката чуваш неща, които наистина те разбиват. Дори започнаха да ми харесват, когато свикнах — особено, когато се излягахме край басейна или играехме волейбол, а от звуковата уредба се разнасяше онзи стържещ глас: „В зала двайсет и две започва «Преминаване в светлината».“

Пихме кафе заедно, аз и Черил, без кофеин, разбира се. Оказа се, че е влязла заради занакс. Търкулнало се гърнето и си намерило похлупака. Хубава двойка, ще кажеш.

Струва ми се, че все повече ме запленяваше. Отчасти, защото ако щях да се захващам с „кой е любимият ти филм и искаш ли да чукнем един сет“, бе най-добре да го направя с някой, който знае, че имам предвид тенис. И я харесвах. Черил излъчваше някаква сигурност. Сякаш е сигурна в правилното си място на тази земя. С Черил имаш чувството, че си в сигурен чифт ръце. И знаеше кое какво е. Черил знае всичко от това къде се сключват най-изгодните сделки с недвижима собственост, до това къде ще ти опънат най-хубаво клепачите. Не че си е правила пластична хирургия — но ако ти се наложи, тя иска да имаш най-доброто.

Както знаеш, според Том Черил ми е майка. Аз лично не виждам приликата между нея и мама. Първо, Черил знае как да се облича. Второ, не е боклук. Черил има солидни връзки.

Перкусии.

Това пишеш в сценария, когато искаш да обозначиш, че актьорът трябва да направи пауза за по-силно въздействие — „перкусии“.

Току-що се прибра. Беше излязла да кара велосипед и да пие сок с приятелка. Черил казва, че това е вид вдъхновяваща терапия с групово колоездене. Очевидно приемаш най-различни положителни послания за това колко си прекрасен, докато въртиш педалите. Когато го спомена за пръв път, помислих, че колелото говори, но се оказа, че има истински жив инструктор.

Сега сигурно ще помоля тази девойка да се омъжи за мен.

Стискай ми палци,

Алекс