Ейми Дженкинс
Меден месец (12)

12.

Представете си нещо. Представете си тълпа хора на стълбите на ритуалната зала, видени през прозореца на такси. Някои от тях носят шапки. („О, боже, защо носят шапки? Кажете им да ги свалят. Няма да сляза, ако са с шапки.“) Представете си своята изненада, когато тези хора се окажат най-близките ви приятели. Представете си колко странно изглеждат с шапки.

Представете си, че решите да се омъжите облечена като русалка. („Русалките не плачат ли по скалите за отдавна изгубените си любовници моряци?“ — Дела. „Ами, да, всъщност.“) Представете си, че ви изблъскват пред жертвения олтар, докато смътно отбелязвате миризма на прах, редици ярко тапицирани столове, червени завеси и висок мъж с щръкнала коса, с когото очевидно ще прекарате остатъка от живота си. Представете си как се оглеждате истерично наоколо за сестра си и усещате, че я няма.

Представете си професионалната сърдечност на служителките от гражданското. Представете си ги като акушерки, кротките им усмивки ви казват да не се тревожите, виждали са го и преди. Някак добротата на непознатите е по-трогателна от всичко останало. Иска ви се да се вкопчите в онази трътлестата в костюма с цвят на слива и да я помолите да ви спаси.

Представете си как започват формалностите и изведнъж настава суетня, която се оказва пристигането на Вен и двете с Дела се сгушват в задната редица. Установявате, че ви е трудно да се съсредоточите, защото чувате висок шепот. Освен това искате да приключите и да ви прегърнат.

После си представете как чувате, че служителят стига до мястото, когато се пита дали някой знае за някаква пречка за встъпване в брак, защото — да, — това нещо го има в гражданските сватби и си представете как сестра ви съобщава високо и ясно, но възхитително спокойно:

— Ами, всъщност да.

Всички се обръщаме и се вторачваме във Вен, която изглежда объркана и сръгана с лакът от Дела. В този момент Дела среща очите ми от другия край на залата и много улегнало моли:

— Може ли да си кажем две думи?

Когато излизаме навън, Вен се появява зад Дела, веждите й се съсипват от работа, и ме вкарват в тоалетната. За миг се питам защо всички важни моменти в живота ми стават в тоалетната. Забелязвам, че и Дела, и Вен имат стряскащо сериозни изражения на лицата си.

— Открит е — заявява Дела. — Жив и здрав.

Вен вади от чантата си твърда бяла сватбена покана и я размахва.

— Имаш приблизително осем часа — настойчиво казва тя, сякаш упоритостта й изведнъж е изчезнала, за да бъде заменена от облекчение.

Взимам поканата от ръката й и я разглеждам. Трябват ми около осем часа, за да включа. Две странни имена, калифорнийски адрес. Препрочитам имената отново: „дъщеря Черил за Алегзандър Лайъл“.

— Какво е това? — питам и сега наистина се чувствам странно. Всъщност, уплашена.

— Сватбата, която фенгшуизирах — отвръща Вен.

Поглеждам поканата още веднъж.

— Алекс — промълвявам.

— Наистина е той — уверява ме Вен. — Срещнах го в Лос Анджелис.

— И се жени днес?

Двете кимат нетърпеливо.

— Но още не е женен? — питам аз.

Още по-енергични кимания.

— Нито пък аз.

Бесни движения с глава, както преди.

— И си го… видяла? — обръщам се към Вен.

— Ами, да — признава сестра ми.

— Говорила си с него?

— Ами, да — повтаря тя.

— О, боже мой — безсилно прошепвам, като се опитвам да го преглътна.

Трябва много да съм пребледняла, защото изведнъж Вен се обръща към Дела и крясва ядосано:

— Казах ти, че не трябваше да й казваме!

Дела не й остава длъжна:

— Този мъж е Любовта На Живота Й! — набляга силно върху последните четири думи. — Освен това — добавя приятелката ми, — ти казах за Уордорския мирен договор.

Уордорският мирен договор отбеляза края на Студената война между мен и Дела. Студената война започна в нощта, когато хванах Дела в „Лав Ранч“ да танцува с Дейвид. Дейвид вече се беше появил в аналите на сърдечните връзки — на моята страница. Появи се в графа шест в Един от онези, които се изплъзнаха, подкатегория СР, тоест Сърцеразбивач. Нещо повече, онази вечер в „Лав Ранч“ мастилото на въведението му още не беше изсъхнало.

Престанах да говоря на Дела, въпреки че по онова време деляхме едностаен апартамент. Чувствах се толкова напълно предадена, че не можех да се принудя да обеля дори една дума. Тоест, казвах неща като „За теб е“, когато звънеше телефонът, но нищо повече.

Дела също не ми говореше. След няколко седмици и двете се бяхме обгърнали с много твърди черупки. Уредих да се изнеса, но дори тогава не си разменихме нито дума. Накрая не се бяхме виждали около година. Беше като да изгубиш ръка.

После един ден се разминахме на улица „Уордор“. И в кратката секунда, когато очите ни се срещнаха, никоя от нас не успя да прикрие радостта си. Седнахме на кафе.

Обясних на Дела, че макар да ме бе заболяло да я видя с Дейвид, най-много ме беше наранило предателството, че не ме бе предупредила. Тя каза, че се опитвала да ме предпази. Доверих й, че е постигнала обратния ефект.

Накрая се съгласи, че отсега нататък няма да се опитва да ме предпазва от нищо. Ще ми казва всичко. А аз обещах, че повече никога няма да се вледенявам и да й мълча. Нарекохме го Уордорския мирен договор. (Скоро последва Договора от Шепърдс Буш, когато отново наехме апартамент заедно.)

— Уордорския мирен договор! — възкликва язвително Вен, като притиска Дела към умивалника.

— Предупредих те — отвръща Дела и отказва да я притискат. — Казах ти да внимаваш какво ми разказваш.

— Трябваше да й кажа — обяснява ми Вен, — какво каза вчера Алекс. Трябваше да кажа на някого. Щях да се пръсна!

Виждам, че е страдала. Усещам лек прилив на обич.

— Какво точно каза Алекс? — питам, за да ги разтърва.

— Ами… той… говореше за… ами… ще започна отначало.

— Спри — изведнъж я прекъсвам аз, като вдигам поканата, за да й попреча да продължи. — Размислих. Хайде просто да го посечем в зародиш, става ли? — Късам поканата наполовина.

И двете ме гледат опулено.

— Всичко е наред — успокоявам ги. — Всичко е наред, глупави кокошки, какво смятахте, че ще направя? Ще зарежа Ед?

— Надписът на поканата е адресът на Алекс — бързо вмята Дела. Много е изчерпателна.

— Ами? — подхвърлям. Накъсвам поканата на малки парчета, влизам в кабината и ги изсипвам в тоалетната чиния. Пускам водата.

И двете ме наблюдават с нещо, което мога да опиша единствено като страхопочитание.

— Сериозно — казвам, като се обръщам към тях, — край на тази история с Любовта На Живота Ми. Съгласни ли сте?

Моментът ми се струва подходящ да изляза.

— Лъжлива тревога — обяснявам на служителките, плъзвам се на мястото до Ед, без нито един разбъркан кичур. Е, иска ми се да си го представите. Вероятно бях малко раздърпана и макар че трябваше да е плъзгане, беше по-скоро препъване. Виновна е русалската рокля.

Тя беше синьо-сребристо зелена — малко люспеста — и си променяше цвета при всяко движение. Имаше прилепнал корсаж, а полата се разширяваше като пясъчен часовник и се стесняваше към глезените ми с малък шлейф, наподобяващ рибя опашка.

Отвратително ли звучи? Не беше. Беше най-красивото нещо, което съм виждала някога. Но ме спъваше.

Вдигнах очи и открих, че Ед вече не ми изглеждаше като непознат. Беше познат и утешителен, просто защото бе Ед. Нещо повече, не беше ядосан, усмихваше се.

— Съжалявам за това — прошепнах.

— Няма значение — отвърна той и взе ръката ми.

Помислих, че ще го обичам завинаги заради това. Моята скала в бурята.

— Ъ, втори дубъл — започна отново служителката.

Когато стигнахме до клетвите, осъзнах, че съм имала нужда точно от този смешен антракт в дамската тоалетна.

На мястото на предишното зашеметяване сега имаше остра като бръснач яснота. На мястото на предишния опит да поддържам кисело съзнание, сега имаше желание да хвърля иронията в канавката и да го направя както трябва. На мястото, където бях смятала, че ще плача, но така, както плача, когато гледам Децата на железницата и Джени Ейгътър вика: „Татко“ и тича в забавен кадър по мъгливия перон с разперени ръце — тоест сантиментално, — сега истински сълзи пареха клепачите ми.

Реших, че ако ще правя това, ще го направя както трябва. Заради Ед. И заради мен.

Така и направих.

 

 

После на стълбите имаше снимки. Тереза ми мушна малък бял пакет с огромна розова панделка. Вътре имаше медальон с камея, нещо, което обикновено не бих носила, но неподправената му старомодност ми хареса.

— Беше на майка ти — прошепна Тереза. — Погледни вътре.

В медальона имаше малка къдрица коса. За момент бях потресена. Сигурно звучи ужасно, но по някаква причина не можех да понеса мисълта, че косата е на майка ми.

— Да не е…? — попитах, без да прикривам добре чувствата си. Държах медальона далеч от себе си, неспособна да докосна косата.

— Спокойно. Косата е твоя — успокои ме Тереза. — Една от бебешките ти къдрици. Майка ти я сложи вътре.

— О — въздъхнах аз. Това беше нещо съвсем различно. Извадих къдрицата и я разгледах.

— Пазех я за такъв случай — добави тя.

Прегърнах я силно. Бива я в подобни жестове Тереза.

Струва ми се, че едва когато се озовах в тоалетната в „Бръшляна“, вторачена в отражението си в огледалото, наистина осъзнах, че съм го направила. Бях омъжена.

Запитах се дали се чувствам по-различно. Всички казват, че е различно да си омъжена — и толкова. Пипнах водата. Помислих за Ед. Не успях да доловя никаква разлика, но реших, че страничните ефекти още не се бяха проявили. Действително се чувствах някак свързана с Ед, пък макар и само защото бяхме преминали заедно през неудобството на цялата процедура.

Погледнах медальона на шията си и си казах, сега съм истинска жена.

Не се притеснявайте, не се взех на сериозно.

Пък и какво ме правеше това дотогава? Фалшива жена? Престорена жена? Хм, може би.

Понечих да си оправя червилото и ми хрумна, че не си струва да го правя, щом пак ще го изям, а после се запитах дали това не е началото на запускането ми. Бяха ме предупредили за опасността от запускане при омъжените жени. Панически извадих червилото си.

Сетих се за Алекс веднъж. Веднъж. И честна дума, втори път не помислих за него. Качих се горе, където слънцето отскачаше от белия лен и всичките ми любими хора в целия свят бяха събрани около една маса.

Там бяха Тереза, Роланд и Дела, приятелките ми Джени и Рейчъл, които специално бяха пристигнали от Япония, лудият брат на баща ми, Ричард, и Керим и Филип, с които работех навремето, и госпожа Рамзи, която някога ми беше съседка, и сестрата на Ед, Матилда, и порасналия му племенник, и леля му, която не живееше в Австралия — и Морис. Строго погледнато, Морис не спадаше към категорията „любими хора в целия цвят“, тъй като беше новото, избягало от затвора гадже на Дела, но изпитвах чувство на обич и нямах намерение да позволя присъствието му да развали всичко. Освен това, може би беше невинен — при британското правосъдие винаги има голяма вероятност. Искам да кажа, Четворката от гилдията и Бирмингамската шесторка, и човекът, който крещи: „Дайте му да се разбере!“, за да споменем поне няколко.

Когато се стигна до пудинга, настъпи нова суетня и нов шепот, затова реших, че ще има някаква изненада. С Ед се държахме за ръце и се чувствахме като деца на празненство за рожден ден. Бях поръчала лимонова торта и сега се запитах лениво дали ще я украсят със свещи или нещо подобно, затова бях наистина изненадана, когато се появи Мак, във вечерно сако, понесъл най-огромната яркожълта многоетажна сватбена торта.

Оказа се, че по пътя насам от летището се отбил в „Хародс“, попитал за бяла торта, открил, че трябва да я поръчаш три месеца предварително, и убедил продавачката да му свали един от моделите на витрината очевидно много против волята й. (Но предизвиквам всеки смелчага да устои на Мак повече от трийсетина секунди.)

Тортата беше малко изсъхнала — но важно е намерението. Освен това стигаше да изхрани няколко армии, затова помолихме да изпратят парче на всички в ресторанта и се надявам, че бездомните по-късно са се гощавали с нея седмици наред.

Мак ме потупа по гърба няколко пъти и ме попита дали наистина съм смятала, че ще пропусне сватбата ми, а аз отвърнах да, наистина мислех така. Всъщност не бях осъзнала, че ме харесва толкова много, но това го премълчах.

После келнерите, които пуснаха усмивки щом го видяха, донесоха стол и го поставиха на мястото до Дела, което ме разтревожи леко. Но Мак незабавно се впусна в разговор с Морис, така че не се притесних твърде много.

Стиснах ръката на Ед, огледах се и ми хрумна, че животът е страхотен и не е чак толкова лошо да се омъжиш.

Което ме отвежда към Шеста стъпка в моето надеждно ръководство по И Заживели Щастливо. Трябва да ви предупредя, обаче, че шеста стъпка представлява огромно изпитание.

Само истински решените ще успеят да я осъществят. Тази стъпка не е за онези със слабо сърце. Тук страхливите ще се спрат. Тази стъпка, както се казва, ще отсее мъжете от момчетата.

Нещо окуражително: можете да се справите.

Възможно е. Зная го, защото съм я преминала. Редовната всекидневна практика на ашанга йога може да спомогне за изграждане на сила и устойчивост. Вероятно вегетарианството е добра идея. Медитацията несъмнено би свършила работа и можете да опитате да закусвате накиснато ленено семе всяка сутрин, защото чувам, че регулирало чревната перисталтика.

Излишно е да казвам, че аз не съм се възползвала от гореизброеното. Предприех шеста стъпка неподготвена — всъщност, на пълен стомах след обилен, богат обяд с омари в „Бръшляна“.

Шеста стъпка: тръгнете на медения си месец (на всяка цена), но пристигнете на летището със закъснение и изпуснете самолета.

Ето какво правите: оставяте всичко да тече по вода и да поднесат кафето. После подхвърляте шеговито:

— Да има някакви други изненади? — и в този момент четирима полицаи се втурват в залата, двама от които цивилни, и арестуват Морис, осъденото гадже на най-добрата ви приятелка.

Тук малко се сконфузвате, но се окопитвате. Морис е отведен със сълзи на очите и Мак, който изглежда го е харесал, тръгва с Дела към полицейския участък, за да види дали може да помогне по някакъв начин.

Но вие — вие се придържате като залепена към идеално начертаните си планове. Ед се прибира вкъщи да вземе багажа, който не искате да разнасяте цял ден из Лондон. А вие отивате с Тереза в елегантния й хотел, за да се преоблечете в пътните си дрехи стилно и удобно. Тъй като Ед ще бъде в другия край на града, ще вземете отделни таксита до летището.

След като взимате душ и се преобличате в хотела, ви се обажда Мак, който ви казва, че сега самият той е арестуван. Не иска да ви каже защо, но настоява да отскочите в полицейското управление с британската му чекова книжка, която е в Челси, понеже в полицията, глупаво по негово мнение, не взимат кредитни карти за гаранция.

Тук се запъвате здраво. Но Мак ви убеждава, че имате време да отидете до Челси и да се върнете. Подхваща тънката струна как знае, че няма да го зарежете в кафеза — уверява ви, че разполагате с много време, но той за всеки случай ще се обади на своя приятел главния директор на „Бритиш Еъруейз“ и ще им каже да задържат полета за вас. А-ха?

(В защита на Мак ще добавя, че по-късно ми разказа как бил на път да сключи сделка с Морис за биографичен филм за живота му.)

Запъвате се. Склонявате. Когато стигате до полицейското управление, пътьом през Челси, установявате, че Мак е бил обвинен в… тютюнопушене.

Тютюнопушене?

В чакалнята за непушачи.

Колко неразумно, мислите си. Но, естествено, ги е изкарал от търпение.

Мак се пеняви:

— Откога има места за шибани непушачи в шибания арест? Тези места са предназначени за пушене! Никой ли не е гледал Суини. Хората са пушили като комини на подобни места. В какво се е превърнала тази страна, по дяволите?

Давате му чековата книжка. Питате Дела как полицията е открила Морис. Мак отговаря. Убеден е, че шефът на полицията е обядвал в „Бръшляна“ и е разпознал Морис.

Преди да си тръгнете, като оставите Дела и Мак заедно, хвърляте на приятелката си поглед, който трябва да й напомни какво сте й казали за нея и Мак, и как е обречено да завърши с това, че вие ще си загубите работата и колко ужасно се е чувствала последния път, когато той не й се обади, и как сте й казали, че Мак не може да поддържа връзка с никой друг, освен с банковия си управител (с когото има изключително хармонична връзка), но се оказва невъзможно да сместите всичко в един поглед, а и тя не ви обръща внимание.

Във всеки случай, нямате никакво време за нещо повече от един поглед. Хуквате като луда към таксито си. Поглеждате си часовника с разтуптяно сърце, имате видения за магистралата „Хамърсмит“ гладка, приканваща и празна — каквато беше в пет часа в неделя сутринта, когато се връщахте от командировка. Решавате, че имате предостатъчно време.

Отнема ви двайсет и пет минути, за да се доберете до улица „Странд“. Нещата малко се уталожват — стигате до магистралата „Хамърсмит“ и тогава всичко се обърква започва да вали. Движението из цял Лондон се превръща послушно в пълен застой. Това е природен закон, както нощта следва деня.

Когато таксито слиза от магистралата, правите последен отчаян опит, като изскачате от колата и скачате на метрото. Но се ловите за сламка. Метрото спира в тунела — повреден светофар в Хейнолт. Когато пристигате на летището, самолетът за Мексико не само е затворил врати, но и е излетял. Също, както изглежда, и Ед.