Жул Верн
Матиаш Шандор (9)

Осма глава
Домът на рибаря Ферато

Андреа Ферато беше корсиканец, родом от Санта Манца, малко пристанище в околията Сартена, разположено зад една извивка на южния край на острова. Санта Манца, Бастиа и Порто Векио са единствените пристанища по източното крайбрежие, така причудливо изрязано преди няколко хиляди години, а сега уеднаквено поради непрестанното разяждане от пороите, които постепенно са разрушили носовете, заличили заливите, запълнили заливчетата му.

В Санта Манца именно, из тясната ивица море между Корсика и италианската суша, а понякога дори сред скалите на протока Бонифачо и на Сардиния, Андреа Ферато упражняваше своята професия.

Преди двадесет години той се бе оженил за една девойка от Сартена. Две години по-късно се бе родило едно момиченце, което нарекоха Мария. Занаятът на рибаря е доста тежък, особено когато към риболова се прибавя и лов на корали, чиито подводни образувания трябва да се търсят по дъното на най-опасните места в протока. Но Андреа Ферато беше смел, здрав, неуморим и работеше еднакво сръчно както с мрежата, така и с драгата. Работата му спореше. Жена му, трудолюбива и умна, се грижеше да поддържа в ред малката им къщичка в Санта Манца. И двамата бяха грамотни, т.е. относително образовани, ако ги сравним със сто и петдесетте хиляди неграмотни, които статистиката сочи и днес при двеста и шестдесет хилядите жители на острова.^[1]

Освен това — може би благодарение на тази образованост — Андреа Ферато беше французин по мисъл и чувства, макар че беше от италиански произход, като повечето корсиканци. А това в ония години бе предизвикало известна неприязън към него в околията.

Тази околия, разположена в южния край на острова, далеко от Бастиа, Аячо, от главните административни и съдебни центрове, е всъщност и досега непримирима към всичко, което не е италианско или сардинско — неприятно положение, което — нека се надяваме — ще изчезне с възпитанието на новите поколения.

Както казахме значи, към семейството Ферато съществуваше известна малко скрита неприязън. В Корсика обаче неприязънта се превръща лесно в омраза, а още по-лесно от омраза в насилие. Някои обстоятелства бяха влошили още повече тези отношения. Един ден Андреа Ферато бе изгубил търпение и в гнева си бе „одрал някому кожата“. Убил бе някакъв нехранимайко от селището, който го заплашвал, и бе принуден да избяга.

Но Андреа Ферато не беше човек, който може да потърси убежище в планината и да заживее в ежедневна борба както с полицията, така и с другарите или приятелите си по съдба, да започне поредица от отмъщения, за които щяха може би да пострадат и негови близки. Той реши да емигрира, успя да напусне тайно Корсика и намери убежище на сардинското крайбрежие. След като продаде къщата в Санта Манца, покъщнината, лодката и мрежите, жена му отиде при него заедно с детето. Той бе решил вече окончателно да не се връща в родния си край.

Но убийството, макар и извършено при законна отбрана, тежеше на съвестта на Андреа Ферато. Поради суеверието, присъщо на произхода му, той страстно желаеше да го изкупи. Смяташе, че смъртта на този човек ще му бъде опростена само ако спаси живота на друг човек, като рискува своя. И бе решил да го стори, ако му се удаде случай.

След напускането на Корсика Андреа Ферато бе останал малко време в Сардиния, където лесно можеха да го познаят и открият. Той не се страхуваше за себе си, понеже беше енергичен и смел, но трепереше за своите близки, които семейните отмъщения можеха да засегнат. И изчака подходящ момент да замине за Италия, без да събуди подозрение. Когато стигна в Анкона, удаде му се случай да пресече Адриатика и да се добере до истрийското крайбрежие.

Поради тези причини и обстоятелства корсиканецът се бе заселил в малкото пристанище Ровиньо. Седемнадесет години вече той продължаваше да упражнява и тук своя рибарски занаят, който му бе дал възможност да си възвърне предишното състояние. Девет години след пристигането тук му се роди син, когото нарекоха Луиджи. Но раждането отне живота на майката.

Откакто бе останал вдовец, Андреа Ферато живееше само с дъщерята и сина си. Осемнадесетгодишната Мария заместваше майката за това момченце, което започваше осмата си година. И ако не беше горчивата болка от това, че е загубил смелата си другарка, рибарят от Ровиньо щеше да бъде щастлив като всеки човек, който се труди и изпитва задоволство от изпълнения дълг. Всички от околността го обичаха, защото беше услужлив и разумен. Смятаха, и то с основание, че е майстор в занаята си. Сред дългата поредица скали по крайбрежието на Истрия той не съжаляваше за своя риболов в залива Санта Манца и в протока Бонифачо. Освен това беше много добър лоцман из тези места, където говореха същия език, както в Корсика. Приходите от корабите, които водеше по крайбрежието, от Пола до Триест, се прибавяха към дохода, получаван от риболова. Затова в къщата му имаше винаги храна за бедните, а дъщеря му Мария го подпомагаше в тази благотворителна дейност.

Рибарят от Санта Манца не бе забравил обета, който си бе дал: живот за живот! Отнел бе живота на един човек. Щеше да спаси живота на друг.

Ето защо, когато двамата бегълци се появиха пред вратата на дома му, отгатнал кои са и на какво наказание се излага, той не се поколеба да им каже: „Влезте!“, като добави наум: „И бог да ми е на помощ!“

Но полицейското отделение мина пред вратата на Андреа Ферато, без да се спре. Така че граф Шандор и Ищван Батори можеха да се смятат в безопасност поне за няколко часа през нощта в дома на корсиканския рибар.

Къщата беше построена не в града, а на петстотин крачки извън стените, отвъд пристанището, върху високите крайбрежни скали. По-нататък, на по-малко от един кабелт^[2], морето се разбиваше в подводните скали по брега, а далеко някъде, накрай кръгозора, се сливаше с небето. Към югозапад се очертаваше закръгленият висок нос, който затваряше малкия адриатически залив Ровиньо.

Домът на Андреа Ферато се състоеше от един приземен етаж с четири стаи — две отпред, две отзад — и един навес от летви, където той поставяше рибарските си съоръжения. Лодката му беше обикновена платноходка, дълга тридесет стъпки, с четвъртита кърма и голяма мачта с кливер — много удобна за риболов с драга. Когато не си служеше с нея, тя стоеше закотвена между скалите, които я пазеха. До нея се отиваше с мъничка тясна лодка, изтеглена на брега. Зад къщата се простираше градина от двадесетина ара, в която растяха зеленчуци, черници, маслинови дръвчета и лози. Отвъд оградата й течеше поток, широк пет-шест стъпки, който я отделяше от полето.

Такъв беше скромният, но гостоприемен дом, където провидението бе довело бегълците, такъв беше стопанинът, който рискуваше свободата си, за да им даде убежище.

Щом вратата се затвори зад тях, граф Шандор и Ищван Батори разгледаха стаята, в която рибарят ги бе поканил.

Това беше главното помещение в къщата, подредена с малко, но чисто поддържани мебели, които доказваха вкуса и старанието на една грижлива домакиня.

— Най-напред трябва да похапнете, нали? — предложи Андреа Ферато.

— Да, умираме от глад! — отговори граф Шандор. — Не сме яли от дванадесет часа!

— Чуваш ли, Мария? — каза рибарят.

Само след миг Мария сложи на масата малко солена сланина, варена риба, хляб, бутилка местно вино, сухо грозде, две чаши, две чинии и бели кърпи. Едно велионе, кандило с три фитила в чаша със зехтин, осветяваше стаята.

Граф Шандор и Ищван Батори веднага седнаха на масата: силите им бяха съвсем изчерпани.

— Ами вие? — обърнаха се те към рибаря.

— Вечеряхме вече — отговори Андреа Ферато.

Двамата гладници изгълтаха — именно изгълтаха! — всичко, което им бе поднесено скромно и от сърце.

Докато се хранеха, те не преставаха да наблюдават рибаря, дъщерята и сина му, които седяха в единия край на стаята и ги гледаха, без да продумат.

Андреа Ферато имаше може би четиридесет и две години. Беше със строга, дори малко тъжна външност, с изразителни черти на загорялото лице, с черни очи и жив поглед. Облечен беше като рибарите от Адриатика; а под дрехите личеше здрава, едра снага.

Мария, напомняща по фигура и лице майка си, беше едра, стройна, почти красива, с пламенни черни очи, кафяви коси и топъл тен, поруменял от буйната корсиканска кръв. Сериозна поради задълженията, които трябваше да изпълнява от най-ранна възраст, със спокойно държане и движения, присъщи на всяко разумно същество, всичко в тази девойка издаваше енергия, която тя нямаше да загуби никога, в каквито обстоятелства и да попадне. Неведнъж млади рибари от околността бяха пожелали да се оженят за нея, но тя не искаше и да чуе. Целият й живот принадлежеше на баща й и на детето, за което се грижеше като майка.

Луиджи беше решително, смело и работливо момче, вече свикнало с рибарския живот. Той придружаваше баща си при риболова и при лоцманството, гологлав във вятър и дъжд. Обещаваше да стане силен, здрав, добре сложен мъж, не само смел, а неустрашим, привикнал към несгодите и бурите. Той обичаше баща си и обожаваше сестра си.

Граф Шандор наблюдаваше внимателно тези три същества, свързани с такава затрогваща любов. За него нямаше съмнение, че се намира у честни хора, на които може да се довери.

Когато се нахраниха, Андреа Ферато стана и се приближи към Матиаш Шандор:

— Елате да си легнете, господа — каза той просто. — Никой не знае, че сте тук. Утре ще решим какво да правим.

— Не, Андреа Ферато, не! — отговори граф Шандор. — Уталожихме гледа си и възстановихме силите си! Оставете ни да напуснем веднага този дом, където присъствието ни е толкова опасно за вас и за вашите близки!

— Да, да вървим — подкрепи го Ищван Батори, — и бог да ви възнагради за това, което направихте.

— Елате да си легнете, налага се! — настоя рибарят. — Крайбрежието е под наблюдение тази вечер. Всички пристанища на полуострова са затворени. Тази нощ не може да се направи нищо.

— Така да бъде, щом настоявате! — отговори граф Шандор.

— Настоявам.

— Само една дума още. Откога се знае за нашето бягство?

— От тази сутрин — отговори Андреа Ферато. — Но вие сте били четирима в пизинската крепост. Тук сте само двама. Казват, че третият щял да бъде освободен…

— Саркани! — възкликна Матиаш Шандор, но потисна веднага яростния гняв, който го бе обзел при споменаването на това омразно име.

— А четвъртият?… — запита Ищван Батори, без да посмее да довърши изречението си.

— Четвъртият е още жив — отговори Андреа Ферато. — Отложили са екзекуцията.

— Жив! — извика Ищван Батори.

— Да — отговори иронично граф Шандор. — Ще почакат, докато ни заловят, за да ни доставят радостта да умрем заедно!

— Мария — каза Андреа Ферато, — отведи нашите гости в задната стая, към градината, но няма да палиш лампа. Тази вечер не бива да се види, че прозорецът свети. После можеш да си легнеш. Ние с Луиджи ще пазим.

— Да, татко! — отговори момчето.

— Елате, господа — каза девойката.

Граф Шандор и другарят му се ръкуваха сърдечно с рибаря. После минаха в задната стая, където ги чакаха два хубави сламеника с царевична шума, на които най-сетне щяха да си отпочинат след толкова умора.

Андреа Ферато бе излязъл вече от къщи заедно с Луиджи. Той искаше да се увери, че никой не скита наоколо, нито по брега, нито отвъд поточето. Бегълците можеха спокойно да си почиват до сутринта.

Нощта мина без особени събития. Рибарят излиза на няколко пъти, но не видя нищо подозрително.

На следния ден, 18 юни, докато гостите му още спяха, Андреа Ферато отиде да поразузнае към центъра на града и по кейовете на пристанището. На няколко места се бяха събрали бъбривци и любопитни. Разговаряха за разлепената вчера обява, която съобщаваше за бягството, за обещаната награда и възможното наказание. Хората бъбреха, споделяха си новини, повтаряха смътни слухове, които не казваха нещо особено. Нищо не даваше основание да се сметне, че граф Шандор и неговият другар са били забелязани насам, нито че подозират присъствието им в околността. Все пак към десет часа сутринта, когато старшият стражар и неговите хора се прибраха в Ровиньо от нощния обход, се разнесе слух, че двама чужденци били забелязани преди двадесет и четири часа край канала Лем. Претърсили бяха цялата местност до морето, но не бяха открили никакви следи от тях. Абсолютно нищо не сочеше тяхното минаване. Дали бяха успели да стигнат до брега, да се доберат до някоя лодка и да се прехвърлят в друг край на Истрия или дори да избягат отвъд границата? Имаше доста основания да се вярва, че е така.

— Е, държавата ще спести пет хиляди флорина! — си казваха хората.

— И ще ги използува по-уместно, вместо да възнаграждава с тях подли доносници!

— Ех, дано се измъкнат!

— Да се измъкнат ли!… Та те са се измъкнали вече!… И са на сигурно място, отвъд Адриатика!

Според тези разговори, водени в повечето групи от спрели пред обявите селяни, работници и граждани, личеше, че общественото мнение е по-скоро на страната на осъдените — поне между гражданите на Истрия от славянски или италиански произход. Така че австрийските чиновници не можеха да разчитат на съдействие от тяхна страна. Затова не пестяха усилията си да търсят бегълците. Всички полицейски отделения и жандармерийски бригади бяха на крак от вчера, а между Ровиньо, Пизино и Триест неспирно се разменяха телеграми.

Когато се прибра у дома си към единадесет часа, Андреа Ферато донесе тези по-скоро добри, отколкото лоши новини.

В това време граф Шандор и Ищван Батори довършваха закуската, която Мария им бе донесла в стаята, където бяха прекарали нощта. Тези няколко часа сън, силната храна и добрите грижи им помогнаха да се съвземат напълно от умората си.

— Е, какво има, приятелю? — запита граф Шандор, щом Андреа Ферато затвори вратата след себе си.

— Господа — отговори рибарят, — мисля, че засега няма от какво да се страхувате.

— Какво се говори из града? — запита Ищван Батори.

— Говорят със съчувствие за двамата чужденци, които вчера сутринта били съгледани, че слизат на брега на Лем. А това се отнася очевидно за вас… господа…

— За нас се отнася, наистина — отговори Ищван Батори. — Един местен работник от солниците ни е видял и издал.

И те разказаха на Андреа Ферато какво се бе случило в порутената ферма, докато се криеха в нея.

— А не знаете ли кой е издайникът? — запита веднага рибарят.

— Не можахме да го видим — отговори граф Шандор, — а само го чухме.

— Жалко — продължи Андреа Ферато, — но важното е, че са загубили следите ви. Ако никой не подозира укриването ви в моя дом, мисля, че няма защо да се безпокоите от издайничество. В Ровиньо и околността му всички ви съчувствуват!

— Да — отговори граф Шандор, — и това не ме изненадва. Населението в тези области е почтено. Но трябва да имаме предвид австрийските власти, а те не ще отстъпят пред нищо, за да ни заловят.

— Има все пак нещо благоприятно за вас, господа — добави Андреа Ферато. — И то е почти общото мнение, че може би сте вече отвъд Адриатика.

— Дай боже така да стане! — прошепна Мария, сключила ръце като за молитва.

— Ще стане, мило дете — отговори убедено Матиаш Шандор, — ще стане с божия помощ…

— И с моята, господин графе! — възрази Андреа Ферато. — А сега ще се заемем с обичайните си занимания. Хората са свикнали да ни виждат с Луиджи как кърпим на брега мрежите или почистваме платноходката си. Не трябва да променим нищо в навиците си. Пък трябва да разгледам и какво е небето, преди да вземем решение. Вие ще останете в тази стая и в никакъв случай няма да я напускате. За да не се пробудят съмнения, отворете, ако искате, прозореца към градината, но стойте в дъното на стаята и не се показвайте. Аз ще се върна след един-два часа.

С тези думи Андреа Ферато излезе заедно със сина си, като остави Мария да върши всекидневната си работа пред вратата на къщата.

Неколцина рибари се движеха по брега. От предпазливост Андреа Ферато реши да размени няколко думи с тях, преди да разпростре мрежите си на пясъка.

— Хубав източен вятър подухва — каза един от тях.

— Да — отговори Андреа Ферато, — завчерашната буря добре очисти хоризонта.

— Но привечер ветрецът може да се засили и да се превърне във вихрушка, ако се намеси бората! — добави друг.

— Е, все ще е вятър откъм сушата и няма да е опасно между скалите.

— Ще видим!

— Ще излезеш ли на риболов тази нощ, Андреа?

— Сигурно, ако времето позволи.

— Ами забраната?…

— Забраната се отнася за големите кораби, а не за лодките, които не се отдалечават много от крайбрежието.

— Дано да е така. Защото откъм юг са забелязани пасажи от тонини^[3] и ще трябва по-скоро да поставим нашите мадраги^[4].

— Е, има време — отговори Андреа Ферато.

— Кой знае!

— Има, ти казвам; а пък аз, ако изляза тази нощ, ще ида да ловя бонику към Орсера или Паренцо.

— Както искаш, но ние ще започнем да поставяме мадрагите недалеч от скалите.

— Ваша работа!

След това Андреа Ферато и Луиджи отидоха да вземат мрежите си, оставени под навеса, и ги разстлаха на пясъка, за да съхнат на слънце. Два часа по-късно рибарят се върна в къщи, като поръча на сина си да приготви куките за доубиване на бонику, риба с тъмночервено месо, от рода на тона.

Андреа Ферато постоя десетина минути на прага, докато изпуши лулата, и влезе при гостите си; Мария продължаваше да шета пред къщи.

— Господин графе — каза рибарят, — вятърът е откъм сушата и не допускам, че морето ще бъде бурно тази нощ. Най-простият и затова най-добър начин да избягате, без да оставите следи, е да отплаваме с моята лодка. Ако се решите, най-удобно ще бъде да тръгнем тази вечер, към десет часа. Вие ще се промъкнете между скалите, докъдето стига прибоят. Никой няма да ви види. С лодката ще ви закарам до платноходката и веднага ще отплаваме, без да направим впечатление, защото вече казах, че ще изляза тази нощ. Ако вятърът се засили много, ще се движа покрай брега, за да мога да ви сваля оттатък австрийската граница, отвъд устията на Катаро.

— Какво смятате да правите, ако не се засили? — запита граф Шандор.

— Ще излезем в открито море — отговори рибарят, — ще пресечем Адриатика и ще ви сваля към Римини или при устието на По.

— Може ли лодката ви да издържи такъв път? — запита Ищван Батори.

— Да! Добър съд е, наполовина покрит с палуба. Неведнъж съм я изпитал със сина си при лошо време. Пък трябва и да се рискува…

— Да рискуваме ние — отговори граф Шандор, — за да спасим главите си, е съвсем естествено; но вие, приятелю, защо ще се излагате на опасности?

— Това си е моя работа, господин графе — възрази Андреа Ферато. — Като ви помагам да се спасите, аз изпълнявам само дълга си.

— Дълга си?…

— Да!

И Андреа Ферато разказа онази случка, заради която бе напуснал Санта Манца в Корсика, и вярата си, че доброто, което щеше да стори, е само едно справедливо възмездие за злото, което бе извършил.

— Благородно сърце! — извика граф Шандор, развълнуван от разказа му; после добави:

— Но за да стигнем до устията на Катаро или до италианския бряг, ще се наложи да отсъствувате доста дълго, а това може да се стори странно на хората от Ровиньо. Не бива, след като сте ни спа сили, да бъдете арестуван, като се върнете.

— Не се страхувайте, господин графе — отговори Андреа Ферато. — По време на големия улов понякога оставам пет-шест дни в морето. Впрочем пак ви казвам — това си е моя работа. Така трябва да се постъпи, така ще постъпим!

Решението на рибаря не подлежеше на разискване. Неговият план беше очевидно най-добър и най-лек за изпълнение, защото платноходката — така поне се надяваше той — нямаше защо да се плаши от състоянието на морето. Трябваше да внимават само при качването в нея. Но в десет часа щеше да е вече тъмно, нощта беше безлунна и още привечер по крайбрежието щеше да се спусне навярно обичайната гъста мъгла, която не се простира и над морето. В това време по пустинния бряг може да се мярнат само един-двама митничари, излезли да обиколят своя район. Що се отнася до съседите на Андреа Ферато, те, както бяха казали, щяха да опъват мадрагите на колове недалеч от скалите, т.е. на две-три мили под Ровиньо. Когато забележат платноходката, ако въобще я забележат, тя ще е вече в открито море с двамата бегълци под палубата.

— А колко е по права линия разстоянието от Ровиньо до най-близката точка на италианския бряг? — запита Ищван Батори.

— Около петдесет мили.

— Колко време е необходимо, за да ги преминем?

— При попътен вятър може да стане за дванадесетина часа. Но вие нямате пари, а ще ви потрябват. Затова вземете този колан с триста флорина и го запашете около кръста си.

— Приятелю!… — каза Матиаш Шандор.

— Ще ми ги върнете после — възрази рибарят, — когато бъдете в безопасност. А сега стойте тук и ме чакайте.

След като се споразумяха така, Андреа Ферато излезе от стаята и отиде да се заеме отново с ежедневните си занимания, като работеше ту на брега, ту у дома си. Луиджи можа да пренесе незабелязано на платноходката храна за няколко дни, завита в едно резервно платно. Не можеше да възникне никакво подозрение, което да провали плановете на Андреа Ферато. В своята предпазливост той стигна дотам, че до вечерта не се отби при гостите. Матиаш Шандор и Ищван Батори стояха скрити в стаичката, като държаха прозореца все отворен. Рибарят бе обещал да ги предупреди, щом стане време да напуснат къщата.

През този следобед неколцина съседи дойдоха да си поприказват свойски за улова и за появата на тонините по крайбрежието на Истрия. Андреа Ферато ги прие в голямата стая и ги почерпи с вино, както му е редът.

По-голямата част от деня мина така, във влизане-излизане и в разговори. На няколко пъти стана дума за избягалите затворници. По едно време дори се пръсна слух, че били заловени към канала Куарнеро, на срещуположното крайбрежие на Истрия: но малко по-късно слухът бе опроверган.

Всичко се нареждаше сякаш най-благоприятно. Че брегът се охраняваше по-грижливо от всякога и от митничари, и от полицейски агенти и стражари — това беше положително. Но настъпи ли нощта, сигурно нямаше да е трудно да измамят това наблюдение. Както знаем, забраната се отнасяше до корабите за далечно плаване и за рейсове по Средиземноморието, но не и за рибарските лодки, които се движеха около крайбрежието. Така че отплаването на платноходката нямаше да възбуди някакво подозрение.

Но Андреа Ферато бе правил сметките си, без да има предвид едно посещение, което стана към осем часа вечерта. Отначало това посещение го изненада, без да го обезпокои. Разбра опасността от него едва след като посетителят си отиде.

Осем бе ударил и Мария се занимаваше с вечерята. Масата беше вече сложена в голямата стая, когато на входната врата се почука два пъти.

Андреа Ферато отиде веднага да отвори. И се изненада, като видя испанеца Карпена.

Този Карпена беше родом от Алмайате, малко градче в провинцията Малага. Както Андреа Ферато бе напуснал Корсика, така и той, навярно принуден от някое нечисто дело, бе заминал от Испания и бе дошъл да се установи в Истрия. Той разнасяше из вътрешността производството на солниците от западното крайбрежие — неблагодарен занаят, от който печелеше колкото да преживее.

Беше як, още съвсем млад, едва двадесет и пет годишен мъж, нисък и набит, с голяма глава, покрита с гъста, къдрава черна коса, с лице на булдог — нещо обезпокоително и у човек, и у куче. Карпена не беше общителен; беше злобен, отмъстителен, доста подъл и никой не го обичаше. Не се знаеше и защо е бил принуден да напусне родината си. Многобройни скарвания с другари от солниците, заплахи и сбивания му бяха създали не много добро име. Хората предпочитаха да го избягват.

Но Карпена нямаше лошо мнение за себе си и за личността си. Напротив. Така може да се обясни — а ще видим и по какъв повод — защо се бе опитал да влезе във връзка с Андреа Ферато. Трябва да признаем, че рибарят го бе посрещнал доста зле още при първите му думи. Това ще разберем, когато узнаем претенциите на този човек от разговора, който двамата поведоха.

Щом Карпена влезе в стаята, Андреа Ферато го спря с думите:

— Защо идвате?

— Минавах оттук и като забелязах, че свети, рекох да се отбия.

— Защо?

— На гости, съседе.

— Нали знаете, че вашите посещения не ми са приятни?

— Обикновено да — отговори испанецът, — но днес може би няма да е така.

Андреа Ферато не разбра и не можеше да отгатне какво означават тези загадъчни думи на Карпена. Но все пак не можа да сдържи едно леко трепване, което не убягна от погледа на госта.

Карпена затвори вратата.

— Идвам да поговоря с вас — каза той.

— Не!… Няма какво да ми казвате!

— Да… трябва да ви говоря… и то насаме — добави испанецът, като сниши малко глас.

— Хайде, елате — отговори рибарят, който имаше основание този ден да не отказва никому достъп у дома си.

По даден знак от Андреа Ферато Карпена пресече голямата стая и го последва в неговата.

Тази стая беше отделена само с една тънка преграда от другата, където се намираха граф Шандор и другарят му. Едната гледаше към улицата, а другата — към градината.

— Какво искате от мен? — запита рибарят, щом затвориха вратата.

— Пак идвам, съседе — отговори Карпена, — да проверя приятелските ви чувства.

— Във връзка с какво?

— Във връзка с дъщеря ви. — Нито дума повече!

— Слушайте!… Вие знаете, че обичам Мария и най-голямото ми желание е тя да ми стане жена!

Това бяха претенциите на Карпена.

И наистина от няколко месеца насам той преследваше девойката с ухажванията си. Ясно е, че го правеше повече от интерес, отколкото от любов. За един прост рибар Андреа Ферато беше заможен, особено в очите на испанеца, който нямаше нищо. Съвсем естествено беше, че Карпена е намислил да му стане зет; но също така съвсем естествено беше рибарят винаги да го отпраща, защото никак не го харесваше.

— Карпена — отговори студено Андреа Ферато, — вие се обърнахте вече към дъщеря ми и тя ви каза „не“! Обърнахте се към мене, аз ви казах също „не!“ Днес пак настоявате и аз за последен път ви повтарям „не!“

Лицето на испанеца се бе сгърчило от ярост. През полуразтворените устни се мярнаха зъбите му. Очите му светнаха свирепо. Но слабо осветената стая не позволи на Андреа Ферато да забележи това зло изражение.

— Това ли е последната ви дума? — запита Карпена.

— Това е последната ми дума, ако за последен път отправите искането си — отговори рибарят. — Ако го подновите, ще получите същия отговор!

— Ще го подновя! Да! Ще го подновя — повтори Карпена, — ако Мария ми каже да го сторя!

— Тя ли? — извика Андреа Ферато. — Тя!… Та вие добре знаете, че дъщеря ми не изпитва към вас нито обич, нито уважение.

— Чувствата й могат да се променят, след като поговоря с нея — отговори Карпена.

— След като поговорите ли?

— Да, Ферато, искам да говоря с нея.

— Кога?

— Веднага!… Чувате ли?… Трябва да й говоря!… Трябва… още тази вечер!

— Отказвам от нейно име!

— Внимавайте какво правите — извика Карпена, като повиши глас. — Внимавайте!

— Да внимавам ли?…

— Ще си отмъстя!

— Добре! Отмъсти си, Карпена, ако можеш или ако смееш! — отговори Андреа Ферато, като избухна на свой ред. — Много добре знаеш, че заканите ти не могат да ме уплашат! А сега излез или ще те изхвърля оттук!

Кръв нахлу в очите на испанеца. Искаше му се да се нахвърли върху рибаря, но успя да се овладее, бутна яростно вратата, втурна се в голямата стая, а оттам навън, без да продума.

Веднага след излизането му вратата на съседната стая, където бяха бегълците, се отвори. Граф Шандор, не пропуснал нито дума от разговора, се появи на прага, приближи се до Андреа Ферато и му каза тихо:

— Този човек ни издаде на старшия стражар. Той ни познава. Видял ни е, когато слизахме покрай канала Лем и ни е проследил до Ровиньо. Очевидно знае, че сте ни прибирали в къщата си. Позволете ни да избягаме или сме загубени… и вие заедно с нас!