Жул Верн
Матиаш Шандор (23)

Пета глава
Малта

И така този, който бе казал името си на доктор Антекирт, беше синът на рибаря от Ровиньо! По една щастлива случайност смелостта и сръчността на Луиджи Ферато бяха спасили от сигурна гибел кораба, пасажерите и екипажа.

Докторът беше готов да се втурне към Луиджи, за да го прегърне… Но се въздържа. Този изблик на признателност щеше да го издаде, че е граф Шандор; а граф Шандор трябваше да бъде мъртъв за всички, дори за сина на Андреа Ферато.

И Петер Батори бе принуден да прояви същата сдържаност по същите причини; той щеше да ги забрави, но докторът го спря с поглед. После и двамата слязоха в салона, като помолиха Луиджи да ги последва.

— Приятелю — каза докторът, — не сте ли син на един рибар от Истрия, на име Андреа Ферато?

— Да, господине — отговори Луиджи.

— Нямахте ли сестра?…

— Имам, живеем заедно в Ла Валета. Да не би — добави той с известно колебание — да сте познавали баща ми?

— Баща ви! — отговори докторът. — Преди петнадесет години баща ви бе приютил двама бегълци в къщичката си в Ровиньо. Тези бегълци бяха мои приятели, които неговото себеотрицание не можа да спаси. Но това себеотрицание струва свободата и живота на Андреа Ферато; той бе изпратен в каторгата Щайн, където умря…

— И умря там, без да е съжалявал за това, което бе извършил! — отговори Луиджи.

Докторът хвана младия рибар за ръката.

— Луиджи — каза той, — моите приятели ми възложиха задачата да издължа признателността им към вашия баща. От години търсех да узная какво е станало със сестра ви и вас, но следите ви се губеха след заминаването от Ровиньо. Бог да е благословен, че ви изпрати да ни помогнете! Корабът, който спасихте, се нарича „Ферато“ в спомен за Андреа!… Позволете да ви прегърна, мое дете!!

Докато докторът го притискаше към гърдите си, Луиджи усети, че в очите му напират сълзи.

Пред тази трогателна сцена Петер не можа да се сдържи. Цялото му същество го тласна неудържимо към този младеж, почти на неговата възраст, достоен син на рибаря от Ровиньо.

— И аз! — извика той, като протегна ръце.

— Вие… господине?

— Аз… синът на Ищван Батори!

Трябваше ли да съжалява докторът, че това признание се бе изплъзнало на Петер. Не! Луиджи Ферато щеше да запази тайната, както я бяха запазили Поант Пескад и Кап Матифу!

Разказаха му всичко, най-вече целта, преследвана от доктор Антекирт. Само едно не му съобщиха: младият рибар не биваше да знае, че се намира пред граф Матиаш Шандор.

Докторът пожела да го заведат веднага при Мария Ферато. Изпитваше нетърпение да я види, да узнае какъв е бил животът й — сигурно изпълнен с труд и мизерия, щом след смъртта на баща си бе останала да се грижи сама за себе си и за братчето си.

— Добре, господин докторе — отговори Луиджи, — да отидем още сега, щом желаете. Мария трябва да се безпокои за мене. Почти четиридесет и осем часа минаха, откакто се разделих с нея, за да ида на риболов в заливчето Мелеа, и тя може би се страхува да не се е случило нещастие с мене през време на бурята тази нощ.

— Много ли обичате сестра си? — запита доктор Антекирт.

— Тя ми е и майка, и сестра! — отговори Луиджи.

Дали остров Малта, разположен на сто километра от Сицилия, не принадлежи географски по-скоро към Африка, отколкото към Европа, макар да е отдалечен на двеста и петдесет километра от нея? Това е въпрос, който много е вълнувал географите. Както и да е, след като Карл V^[1], го бе дал на Ордена на Милосърдните братя, прогонени от Родос от Сюлейман II и установени тук под името Малтийски рицари, той принадлежи сега на англичаните, от които би било трудно да се отнеме.

Малта е остров, дълъг двадесет и осем и широк шестнадесет километра. Столица е Ла Валета заедно с присъединените към нея селища. Има и други градове и селища, като Чита Векия — нещо като свещен град, седалище на епископство по времето на рицарите — Боскето, Динги, Зебюг, Итар, Беркеркара, Лука, Фаруджи и други. Доста плодороден в източната си половина и твърде пустинен в западната, той е съвсем неравномерно населен, като по-голямата част от населението му, наброяващо повече от сто хиляди жители, е струпано в източната част.

Онова, което природата е направила за този остров, като е изрязала в крайбрежието му четири-пет от най-хубавите световни пристанища, надминава всичко, което можем да си въобразим. Навсякъде достатъчна дълбочина, навсякъде по-малки и по-големи носове, височини, удобни за укрепления и батареи. Затова още рицарите го бяха превърнали в трудно превземаема крепост, а англичаните, които го задържаха въпреки Амиенския мир^[2], го направиха непревземаем. Изглежда, че никакъв броненосец не би могъл да насили входа на Гранде Марсе или Голямото пристанище, както и на Карантинското пристанище или Марсе Мусчето. Би трябвало най-напред да се приближи до тях, а сега откъм морето има две оръдия по сто тона едното с хидравлична апаратура за зареждане и прицелване, които изстрелват на петнадесет километра снаряди от деветстотин кила. Това за сведение на силите, които съжаляват, че тази великолепна база в централното Средиземноморие, в която могат да се поберат всички флоти и ескадри на Великобритания, е именно в нейни ръце.

Естествено, в Малта има англичани. Там се намира един главен губернатор, настанен в бившия дворец на Великия майстор на малтийските рицари, един адмирал, началник на флотата и пристанищата, и гарнизон от четири-пет хиляди души. Но там има и италианци, които биха желали да са господари у дома си, и едно разнородно, космополитно население както в Гибралтар; и най-вече малтийци.

Малтийците са африканци. Те се движат из пристанищата със своите пъстри лодки; по улиците препускат с колите си по главоломни наклони; по пазарищата продават плодове, зеленчуци, месо, риба, под лампата на някоя малка шарена светица, всред оглушителна врява. Бихте казали, че всички мъже си приличат: с мургава кожа, черни, малко къдрави коси, живи очи, средни на ръст, но яки. Бихме могли да се закълнем, че всички жени са от едно и също семейство: големи очи с дълги мигли, тъмни, прекрасни коси, нежни крака, гъвкав, малко отпуснат бюст, бяла кожа, която не може да потъмнее от слънцето под „фалдзетата“ — черна копринена наметка, възприета от Тунис, обща за всички слоеве от населението, едновременно забрадка, дреха и дори ветрило.

Малтийците са с търговски дух. Ще ги срещнете навсякъде, където може да се направи някаква сделка. Работливи, пестеливи, сръчни, трезви, но буйни, отмъстителни, ревниви, те, особено хората от простолюдието, са най-подходящи за наблюденията на изследователя. Говорят някакво местно наречие, което има за основа арабския, остатък от завладяването, последвало падането на Източната римска империя^[3], един жив, ярък, изразителен език, годен за метафори, образи, поезия. Те са добри моряци, ако успеете да ги задържите, и смели рибари, свикнали с опасностите поради честите бури из тия морета.

На този остров сега Луиджи упражняваше своя занаят така смело, сякаш беше малтиец, и тук живееше от петнадесетина години със своята сестра Мария Ферато.

Казахме — Ла Валета и присъединените към нея селища. Защото на двете пристанища — Гранде Марсе и Карантината — в действителност има поне шест града: Сенглеа, Коспика, Виториоза, Слиема, Мизида, които не са предградия, нито обикновени квартали от къщички на бедната класа, а истински градове с разкошни сгради, богати частни домове, църкви, достойни за тази столица с двадесет и пет хиляди жители. Там можем да се възхищаваме на същински дворци, които се наричат провансалски, кастилски, овернски, италиански и френски „хан“.

Братът и сестрата живееха в Ла Валета. Може би ще бъде по-точно да се каже под Ла Валета, защото обитаваха някакъв подземен квартал, наречен Мандераджио, в който се влиза от Страда Сан Марко. Тук бяха успели да намерят жилище, отговарящо на слабите им доходи, и в това подземие именно Луиджи отведе доктора и Петер, щом яхтата хвърли котва.

След като отклониха поканите на стотици лодкари, които им предлагаха услугите си, тримата слязоха на кея. Минаха през Флотската врата, все още оглушали от звъна на камбаните, обгърнал столицата на Малта в някаква кънтяща атмосфера. След като минаха под укрепленията с двойни бункери, те се изкачиха по стръмен склон, после по тясна улица на стъпала. Между високи къщи със зеленикави еркери и ниши със запалени лампи стигнаха пред катедралата Свети Йоан всред най-шумното население на света.

Когато се изкачиха на билото на хълма, почти на еднаква височина с катедралата, започнаха да се спускат към пристанището на Карантината; после се спряха на Страда Сан Марко, някъде към средата на хълма, пред стълби, които слизаха вдясно към недрата на града.

Кварталът Мандераджио продължава чак до укрепленията, с тесни улици, където слънцето никога не може да проникне, с високи жълтеникави стени, неравномерно надупчени с хиляди открити или зарешетени отвори, които служат за прозорци. Навсякъде стръмни, извити стълби, които слизат в истински клоаки, ниски, влажни, мръсни врати като в къщите на някоя казба^[4], неравни тесни канали и мрачни тунели, които дори не могат да се нарекат улички. И пред всеки вход, на всяко избено прозорче, на всяко разкривено стълбище, по разклатените стъпала едно страшно население — стари жени с израз на вещици, майки с безкръвни лица, анемизирани от нечистия въздух, момичета от различна възраст в дрипи, полуголи, хилави момчета, които се търкалят из мръсотията, просяци с разнообразни рани и обезобразяващи буци, мъже — хамали и рибари със свирепи лица, — способни да извършат или да изпълнят срещу заплащане всякакво престъпление… А всред това човешко гъмжило няколко флегматични полицаи, свикнали с този невероятен свят; не само свикнали, но и станали близки с тази сган. Истински „Кур де миракъл“^[5], но пренесен всред странна среда, чиито последни разклонения стигаха до зарешетените отдушници в дебелите крепостни стени, до самия кей на Карантината, къпан от слънцето и морския бриз.

В най-горния етаж на една къща от този именно квартал живееха Мария и Луиджи Ферато. Само две стаи. Докторът бе поразен от нищетата, която се чувствуваше в това бедно жилище, но и от неговата чистота. Личеше ръката на грижливата домакиня, която бе поддържала някога къщата на рибаря от Ровиньо.

При влизането на доктора и на Петер Батори Мария стана. После се обърна към брат си:

— Момчето ми!… Луиджи!

Явно беше колко се е безпокоила по време на бурята от миналата нощ.

Луиджи прегърна сестра си и й представи хората, които го придружаваха.

Докторът разказа с няколко думи при какви обстоятелства Луиджи бе рискувал живота си, за да спаси един кораб в беда, и представи Петер, сина на Ищван Батори.

Докато той говореше, Мария го гледаше така внимателно и дори развълнувано, та докторът за момент се усъмни дали не е отгатнала, че е граф Шандор. Но това беше само за момент; блясъкът в погледа й бързо угасна. Как би могла да познае след петнадесет години този, който бе гостувал само няколко часа на баща й?

Дъщерята на Андреа Ферато беше сега на тридесет и три години, все така красива с правилните си черти, с големите топли очи. Няколко бели косъма, примесени в черните коси, свидетелствуваха, че е страдала повече от трудностите в живота, отколкото от продължителността му. Възрастта нямаше нищо общо с тези няколко косъма, предивременно побелели от умората, теглата и мъките, преживени след смъртта на рибаря от Ровиньо.

— Вашето бъдеще и бъдещето на Луиджи ни принадлежат отсега нататък! — каза доктор Антекирт в заключение на разказа си. — Нали моите приятели са длъжници на Андреа Ферато? Ще позволите ли, Мария, на Луиджи да не се разделя вече от нас?

— Господа — отговори Мария, — когато ви се е притекъл тази нощ на помощ, брат ми е извършил само това, което е бил длъжен да стори. И аз благодаря на небето, че му е вдъхнало тази мисъл. Той е син на човек, който е знаел винаги само едно — своя дълг.

— И ние знаем само едно — че трябва да изплатим дълга си към децата на този, който…

Той замълча. Мария го бе погледнала отново и този път просто го пронизваше с очи. Той се уплаши да не е казал повече, отколкото трябва.

— Мария — обади се и Петер Батори, — нали няма да попречите на Луиджи да ми бъде брат?…

— Нито ще откажете да станете моя дъщеря? — добави докторът, като й подаде ръка.

Тогава Мария трябваше да разкаже как бяха живели след заминаването от Ровиньо, където следенето от страна на австрийската полиция бе направило живота им непоносим, защо й бе хрумнало да дойде в Малта, където Луиджи би могъл да се усъвършенствува като моряк, продължавайки да бъде риболовец, как и двамата бяха принудени години наред да се борят с мизерията, защото малкото им средства се бяха изчерпали бързо.

Но Луиджи бе започнал много скоро да съперничи по смелост и сръчност на малтийците, които нямат равни на себе си в това отношение. Отличен плувец като тях, той би могъл да се мери със знаменития Николо Песчи, хлапе от Ла Валета, което, както разправяха, пренасяло телеграми от Неапол за Палермо, като преплувало Тирентско море. Така че за Луиджи беше лесно да ходи на лов за морски бекаси и диви гълъби из безбройните пещери, много опасни поради прибоя. Никога лодката на тоя смел рибар не бе отстъпила пред вихрушка, когато той трябваше да постави мрежите или въдиците си. В такова положение се намираше и през тая нощ в заливчето Мелеа, когато бе чул сигналите на попадналия в опасност параход.

Но морските птици, рибата и мидите се намират в Малта в такова изобилие, че поради ниската им цена техният улов не е никак доходен. Въпреки усърдието си Луиджи мъчно успяваше да посреща нуждите на малкото домакинство, макар че и Мария, от своя страна, се опитваше да припечели нещо с шиене. Затова, за да не разстроят окончателно ограничения си бюджет, се бе наложило да се задоволят с това жилище в Мандераджио.

Докато Мария разказваше всичко това, Луиджи, който бе отишъл в стаята й, се върна с писмо в ръка. Само няколко реда, които Андреа Ферато бе написал, преди да умре:

„Мария — казваше той, — поверявам на тебе брат ти! Скоро той ще има само тебе на света. Не съжалявам, деца мои, за това, което извърших; съжалявам само, че не успях да спася, дори с цената на свободата и живота си, тези, които ми се бяха доверили. Това, което направих, бих го сторил отново! Не забравяйте никога баща си, който ви изпраща, преди да умре, последните си целувки!

Андреа Ферато“

Докато слушаше това писмо, Петер Батори не се и опита да скрие вълнението си, а доктор Антекирт извръщаше глава, за да избегне погледа на Мария.

— Луиджи — каза най-после той с умишлена студенина, — вашата лодка се разби тази нощ, когато акостира до моя кораб.

— Тя беше вече стара, господин докторе — отговори Луиджи, — и за всеки друг освен за мене загубата не би била голяма.

— Добре, Луиджи, но ще ми позволите да я заменя с друга: с кораба, кой го спасихте.

— Какво?…

— Искате ли да станете помощник-капитан на „Ферато“? Трябва ми деен млад човек, добър моряк!

— Приеми, Луиджи, приеми! — извика Петер.

— А… сестра ми?…

— Сестра ви ще стане член на голямото семейство, което живее в моя остров Антекирта! — отговори докторът. — Вашият живот ми принадлежи отсега нататък и аз ще го направя така щастлив, че не ще съжалявате за нищо от миналото освен за загубата на баща си.

Луиджи бе сграбчил ръцете на доктора, стискаше ги и ги целуваше, докато Мария изказваше признателността си само със сълзи.

— Утре ви чакам на борда! — каза докторът.

И сякаш се страхуваше, че не ще може да овладее вълнението си, побърза да излезе, като направи знак на Петер да го последва.

— Много е хубаво, синко — каза той, — много е хубаво, когато трябва да възнаграждаваш!

— Да… по-добре, отколкото да наказваш — отговори Петер.

— Но трябва да се наказва!

На следния ден докторът очакваше на своя кораб Мария и Луиджи Ферато.

Капитан Кьострик вече бе взел мерки да поправят незабавно машината на кораба. Със съдействието на господа Самуел Грек и Сие, морски представители на Страда Леванте, на които повериха кораба, работата щеше да се извърши бързо. Все пак бяха необходими пет-шест дни, защото трябваше да демонтират въздушната помпа и кондензатора, в който няколко тръби не действуваха нормално. Това закъснение беше, разбира се, неприятно за доктор Антекирт, който искаше да стигне час по-скоро до бреговете на Сицилия. Затова за момент му мина през ум да извика в Малта яхтата „Саварена“, но се отказа. По-добре беше всъщност да почака няколко дни, за да отиде в Сицилия с бърз и добре въоръжен кораб.

Все пак от предпазливост и с оглед на възможни случайности изпратиха телеграма по подводния кабел, свързващ Малта с Антекирта. С тази телеграма наредиха на „Електрик 2“ да пристигне веднага край сицилианските брегове близо до носа Порцио ди Пало.

Към девет часа сутринта една лодка докара на борда Мария Ферато и нейния брат. И двамата бяха приети най-сърдечно от доктора.

Луиджи бе представен на капитана, боцмана и екипажа в качеството си на помощник-капитан. Офицерът, който изпълняваше тази длъжност, щеше да мине на борда на „Електрик 2“, щом стигнат до южния бряг на Сицилия.

Който видеше Луиджи, не можеше да се излъже: той беше истински моряк. А колкото до смелостта и безстрашието му, знаеше се как се бе проявил преди тридесет и шест часа в залива Мелеа. Посрещнаха го с възторжени викове. После приятелят му Петер и капитан Кьострик го разведоха из кораба, защото той искаше да го разгледа най-подробно.

През това време докторът разговаряше с Мария за брат й с думи, които сигурно дълбоко я трогваха.

— Да!… Той е същински бащичко! — каза тя.

Когато докторът й предложи да остане на борда до края на проектираната експедиция или да замине направо за Антекирта, където щеше да я изпрати, Мария предпочете да ги придружи до Сицилия. Уговориха, че тя ще се възползува от престоя на „Ферато“ в Ла Валета, за да прибере багажа, да продаде някои вещи, които не бяха ценни като спомен, да ликвидира малкото си имущество и да се върне на борда в навечерието на заминаването.

Докторът не бе скрил от Мария какви са плановете, които щеше да преследва до пълното им осъществяване. Една част от тях бяха вече изпълнени, щом децата на Андреа Ферато бяха с осигурено бъдеще. Оставаше да открият Сайлас Торонтал и Саркани, да заловят Карпена. Надяваха се да открият следите на първите двама в Сицилия. За третия щеше да е необходимо да го търсят.

Тогава Мария каза на доктора, че желае да му говори насаме.

— Досега смятах, че трябва да крия от брат си това, което искам да ви съобщя — каза тя. — Той не би могъл да се владее и сигурно биха ни сполетели нови беди.

— Луиджи разглежда в този момент помещението за екипажа — отговори докторът. — Да слезем в салона, Мария. Там ще можете да ми говорите, без да се опасявате, че ще ви чуят.

Когато вратата на салона се затвори след тях и двамата седнаха на дивана, Мария каза:

— Карпена е тук, господин докторе!

— В Малта?

— Да, от няколко дни.

— В Ла Валета?

— В самия Мандераджио, където живеем!

Докторът бе и много изненадан, и много доволен от това, което току-що узна.

— Не се ли лъжете, Мария? — запита той.

— Не, не се лъжа! Образът на този човек е останал в паметта ми. Сто години да изминат, пак бих го познала без колебание!… Той е тук!

— И Луиджи не знае?

— Да, господин докторе. Разбирате защо пожелах да не научи това. Ще потърси Карпена, ще го предизвика може би…

— Добре сте сторили, Мария! Този човек принадлежи само на мене! Мислите ли, че ви е познал?

— Не зная — отговори Мария. — Когато го срещах два-три пъти из уличките на Мандераджио, той се обръщаше да ме изгледа с подозрително внимание. Ако ме е проследил и попитал за името ми, сигурно е узнал коя съм.

— Никога ли не ви е заговарял?

— Никога.

— А знаете ли защо е дошъл в Ла Валета и какво прави, откакто е тук?

— Зная само, че живее сред най-противните жители на Мандераджио. Не излиза от подозрителните кръчми, където дружи с най-известните безделници. Изглежда, че не му липсват пари и мисля, че събира нехранимайковци като себе си, за да извърши някакво престъпление.

— Тук ли?

— Не зная, господин докторе.

— Аз ще узная!

В този момент в салона влезе Петер, последван от младия рибар, и разговорът свърши.

— Е, Луиджи — запита доктор Антекирт, — доволен ли сте от това, което видяхте?

— „Ферато“ е великолепен кораб! — отговори Луиджи.

— Щастлив съм, че ви харесва, Луиджи — каза докторът, — защото ще го управлявате в качеството на помощник, докато обстоятелствата ви направят негов капитан!

— О, господине!…

— Мили Луиджи — каза Петер в подкрепа на доктор Антекирт, — не забравяй, че всичко се случва!

— Да, Петер, всичко се случва с божия помощ!

Мария и Луиджи се сбогуваха с доктора и Петер, за да се приберат в малкото си жилище. Уговориха, че Луиджи ще започне службата си, когато сестра му се върне на борда. Мария не биваше да остава сама в Мандераджио, щом можеше да се допусне, че Карпена я е познал.

Когато братът и сестрата си отидоха, докторът заповяда да извикат Поант Пескад, с когото искаше да поговори в присъствието на Петер Батори.

Поант Пескад дойде веднага и застана като човек, винаги готов да получи заповед и винаги готов да я изпълни.

— Поант Пескад — каза докторът, — имам нужда от теб!

— От мене и от Кап Матифу?…

— Най-напред само от тебе.

— Какво трябва да направя?

— Да слезеш веднага на сушата, да отидеш в Мандераджио, един от подозрителните квартали на Ла Валета, и да наемеш някаква квартира, стая, кочина, в най-простата кръчма.

— Разбрано.

— Там ще трябва да следиш действията на един човек, когото е много важно вече да не изпускаш из очи. Но никой не трябва да заподозре, че ние с тебе се познаваме. Ако стане нужда, ще се предрешиш, ще се дегизираш.

— Това вече е моя специалност!

— Казаха ми — продължи докторът, — че този човек събирал с пари най-противните нехранимайковци от Мандераджио. За чия сметка, за каква цел — това не знаем и ти трябва да го научиш колкото е възможно по-скоро.

— Ще го науча.

— Когато разбереш каква е работата, не се връщай на борда, защото могат да те проследят. Прати ми само една бележка по пощата в Ла Валета и ми определи среща вечерта, на другия край на предградието Сенглеа. Аз ще дойда лично на срещата.

— Прието — отговори Поант Пескад. — Но как ще разпозная този човек?

— Е, няма да е трудно. Ти си умен, приятелю, и разчитам на твоята интелигентност.

— Мога ли поне да зная името на тоя джентълмен?

— Казва се Карпена!

Като чу това име, Петер извика:

— Какво?… Испанецът е тук!…

— Да — отговори доктор Антекирт, — и живее в същия квартал, където намерихме децата на Андреа Ферато, когото той изпрати на каторга и смърт!

И докторът разказа всичко, което бе научил от Мария. Тогава на Поант Пескад стана съвсем ясно колко наложително е да разберат намеренията на испанеца, който вършеше положително някакви тъмни дела из свърталищата на Ла Валета.

След един час Поант Пескад напусна яхтата. За да изиграе възможния съгледвач — в случай, че го следяха, — той започна да се разхожда безцелно по дългата Страда Реале, която отива от Форт Сан Елме до Флориана. А щом се стъмни, тръгна към Мандераджио.

За събирането на банда от нехранимайковци, еднакво готови за убийства и грабеж, наистина не би могло да се намери по-подходящо място от тоя вертеп. Тук сигурно имаше хора от всички страни, негодници от Запад и от Изток, бегълци от търговски параходи и дезертьори от военни кораби; главно малтийци от най-низша категория, опасни главорези, в чиито жили още течеше пиратската кръв на прадедите им, всявали ужас със своите нашествия откъм берберските брегове^[6].

Натоварен да намери дванадесетина смели мъже — решени на всичко, — Карпена имаше широки възможности за избор. Затова, откакто бе пристигнал, не напускаше кръчмите от крайните улици на Мандераджио, където клиентелата идваше сама да го търси. Така че за Поант Пескад не беше никак мъчно да го открие. Трудно беше да се узнае за чия сметка действува испанецът с пари на ръка.

Очевидно тези пари не бяха негови. Отдавна вече наградата от пет хиляди флорина, получена след случая в Ровиньо, бе похарчена. Изгонен от Истрия от общественото негодуване, недопускан в солниците по крайбрежието, Карпена бе тръгнал да скита по света. Бързо пропилял парите си, бедняк, преди да ги получи, той бе станал сега още по-окаян.

По това време — никой навярно не ще се учуди на това — той беше в услуга на едно опасно сдружение от престъпници, за което набираше доверени сътрудници, за да замести ония, които бяха увиснали заслужено на въжето. За тази цел именно той бе дошъл в Малта, и по-специално в квартала Мандераджио. Къде трябваше да отведе бандата си? Крайно недоверчив към тези, които бе завербувал, Карпена не им казваше нищо. Пък и те не държаха много да узнаят. Щом им плащаха в брой, щом пред тях се очертаваше бъдеще, изпълнено с кражби и грабежи, те биха отишли накрай света ей така — на доверие.

Тук трябва да отбележим, че Карпена беше немалко изненадан, когато срещна Мария из улиците на Мандераджио. След петнадесетгодишно отсъствие той я позна много добре, както го бе познала и тя. И се ядоса, че Мария можеше да разбере за какво е дошъл в Ла Валета.

Поант Пескад трябваше да действува следователно много хитро, за да научи онова, което докторът искаше да узнае, а което испанецът пазеше в такава тайна. И Карпена бе скоро заблуден от него. Та можеше ли да не забележи този млад, така предивременно узрял бандит, който се бе лепнал за него, проникваше в живота му, говореше с високомерие за тази паплач от Мандераджио! Той се хвалеше, че имал вече цяло досие, от което само една страница би му осигурила бесило в Малта, гилотина в Италия, удушване в Испания. Проявяваше най-дълбоко презрение към всички тия страхливци от квартала, които се смущаваха, щом видят полицай. С една дума — чудесен тип! Голям познавач в това отношение, Карпена не можеше да не го оцени!

Вероятно в резултат на така умело водената игра Поант Пескад успя да постигне своята цел, защото на 26 август сутринта докторът получи една бележка, с която му определяха среща същата вечер накрай Сенглеа.

През последните дни ремонтът на „Ферато“ бе ускорен. Най-много след три дни щяха да приключат поправките и щом попълнят запасите от въглища, щяха да отплават.

Вечерта докторът отиде на мястото, уговорено с Поант Пескад. То беше малко площадче с аркади в края на предградието, близо до крепостните стени.

Беше към осем часа. На площадчето имаше петдесетина души, защото там ставаше пазар, който още не бе привършил.

Доктор Антекирт се разхождаше между хората, почти всички малтийци, когато усети, че една ръка го хвана за рамото.

Някакъв ужасен нехранимайко в мръсни дрехи, със стара продънена шапка му подаваше една носна кърпа с думите:

— Ей сега ви я откраднах, ваше превъзходителство! Друг път пазете по-добре джобовете си!

Беше Поант Пескад, съвсем неузнаваем в тия дрехи.

— Лош шегобиец! — отвърна докторът.

— Шегобиец — съгласен!… Но лош — не, господин докторе?

Познал вече Поант Пескад, докторът не можа да сдържи усмивката си. И без някакъв преход запита направо:

— А Карпена?

— Наистина набира цяла дузина от най-закоравелите престъпници в Мандераджио.

— За кого?…

— За сметка на някой си Зироне?

Сицилианецът Зироне, другарят на Саркани! Каква връзка можеше да съществува между тези негодници и Карпена?

Ето до какво обяснение стигна докторът, след като поразмисли. И не се лъжеше.

Издайничеството на испанеца, довело до арестуването на бегълците от Пизино, не бе останало неизвестно за Саркани. Той бе наредил навярно да го потърсят и като го бе намерил без пукната пара, не бе се поколебал да го направи свой агент, когото Зироне използуваше за целите на сдружението. Карпена беше следователно първият жалон от следата, по която докторът щеше да се впусне, вече не наслуки.

— Знаеш ли с каква цел ги набира? — запита той Поант Пескад.

— За една банда, която действува в Сицилия!

— В Сицилия ли? Да!… Точно така!… И къде по-специално?…

— В източните области, между Сиракуза и Катания!

Следата беше положително открита.

— Как събра тези сведения?

— От самия Карпена, който ме смята за свой приятел и когото препоръчвам на ваше превъзходителство!

Отговорът беше само едно кимване.

— Можеш да се върнеш вече на кораба — каза докторът — и да облечеш по-прилични дрехи.

— Не, тези най-добре ми подхождат!

— Защо?

— Защото имам честта да съм член от бандата на споменатия Зироне!

— Приятелю — отговори докторът, — внимавай! Рискуваш живота си в тази игра…

— На вашите услуги, господин докторе — каза Поант Пескад. — Поне толкова ви дължа!

— Смело момче!

— Освен това аз падам малко хитрец, без да се хваля, и искам да натикам тези негодници в торбата си за хитрини!

Докторът разбра, че при тези условия съдействието на Поант Пескад може да бъде много полезно за неговите намерения. С тази роля умният младеж бе спечелил доверието на Карпена до такава степен, че бе узнал тайните му. Трябваше да го оставят да действува.

След петминутен разговор докторът и Поант Пескад се разделиха, за да не ги видят заедно. Поант Пескад тръгна по кея на Сенглеа, взе една лодка от голямото пристанище и се върна в Мандераджио.

Още не бе стигнал там, когато доктор Антекирт се бе върнал вече на своя кораб и разказа на Петер Батори всичко, което бе току-що научил. В същото време реши, че не трябва да крие от Кап Матифу опасното начинание, в което Поант Пескад се бе впуснал за общото благо.

Нашият херкулес поклати глава, разпери и прибра на три пъти грамадните си ръце. После започна да си повтаря:

— Само да не му липсва косъм от главата, като се върне! Нито косъм, иначе!…

Последните думи бяха по-изразителни от всичко, което Кап Матифу би казал, ако имаше дарбата да съчинява дълги изречения.