Жул Верн
Матиаш Шандор (34)

Трета глава
Къщата на Сиди Хазам

Беше към девет часа вечерта. Гърмежи, свирни, викове — всичко бе спряло внезапно. Тълпата започна да се разпръсва постепенно; едни се прибираха в Триполи, други се връщаха в оазиса Меншие и съседните села от областта. До един час равнината Сунг Етелате щеше да утихне и опустее. Прибрали шатри, вдигнали биваци, негри и бербери бяха поели вече път към различните краища на Триполитания, а сенуситите се отправяха към Киренайка, главно към вилаета Бенгази, с цел да се съсредоточат там всичките сили на техния халиф.

Само доктор Антекирт, Петер и Луиджи нямаше да напуснат това място цяла нощ. Готови за всякакви събития след изчезването на Поант Пескад, всеки от тях избра веднага наблюдателния си пост в самото подножие на зида около къщата на Сиди Хазам.

А Поант Пескад, след като се хвърли с изумителен скок в момента, когато Кап Матифу вдигна пръта нагоре, бе паднал върху парапета на една тераса в подножието на минарето, което се издигаше над дворовете на жилището.

Никой не бе го видял в тъмната нощ, нито отвън, нито отвътре, нито дори от скифата във втория вътрешен двор, където неколцина кхуани спяха или бодърствуваха по нареждане на мокадема.

Поант Пескад не бе успял, естествено, да състави окончателен план на действие, който толкова непредвидени обстоятелства можеха да променят. Вътрешното разположение на къщата на Сиди Хазам му беше съвсем неизвестно; той не знаеше къде е затворена девойката, дали е сама или охранявана, дали ще има достатъчно физически сили, за да избяга. Затова беше принуден да действува малко наслуки. Все пак си казваше:

„Най-напред със сила или с хитрост трябва да стигна до Савина Шандор. Ако тя не може да ме последва веднага, ако не успея да я отвлека още тази нощ, трябва поне да узнае, че Петер Батори е жив, че е тук зад стената, че доктор Антекирт и неговите другари са готови да й помогнат и ако бягството й се позабави малко, не трябва да отстъпва пред никакви заплахи!… Вярно е, че мога да бъда изненадан, преди да стигна до нея!… Но тогава ще размисля как да се оправя!“

След като прескочи парапета — някакъв дебел зъбчат перваз, — първата грижа на Поант Пескад беше да развие едно тънко въженце с възли, което бе скрил под леката си клоунска дреха; върза го за един от ъгловите зъбци, така че да провисне отвън чак до земята. Това беше само евентуална предпазна мярка, но трябваше да бъде взета. След това, преди да тръгне по-нататък, Поант Пескад легна по корем до парапета. И зачака в това положение, без да мърда, както налагаше благоразумието. Ако са го забелязали, хората на Сиди Хазам щяха да нахълтат скоро на терасата и в такъв случай му оставаше само да използува за себе си въженцето, с което се надяваше да спаси Савина Шандор.

В жилището на мокадема цареше пълна тишина. Тъй като нито Сиди Хазам, нито Саркани, нито някой от техните хора бе участвувал в празника на щъркелите, вратата на зауйята не се бе отваряла, откакто бе изгряло слънцето.

След като почака няколко минути, Поант Пескад се приближи мълчешком към ъгъла, където се издигаше минарето. Стълбата за горната част на това минаре очевидно започваше от първата градинка. И наистина през една врата на терасата можеше да се слезе към вътрешните дворчета.

Вратата беше затворена отвътре, и то не с ключ, а с резе, което не можеше да се изтегли отвън, ако не се пробие дупка. Поант Пескад би могъл, разбира се, да свърши тази работа, защото в джоба му имаше ножче с няколко остриета, скъп подарък от доктора, което много би му помогнало. Но това би било продължителен, а може би шумен труд.

А се оказа и излишен. Едно прозорче във вид на бойница зееше стената на минарето на три стъпки над терасата. Прозорчето беше тясно, но и Поант Пескад не беше дебел. Освен това не беше ли като котка, която може да се издължи, за да се провре там, където изглежда невъзможно да се мине? Той опита и с леки ожулвания по рамената се намери скоро в минарето.

„Такова нещо Кап Матифу никога не би могъл да направи!“ — помисли основателно той.

Върна се пипнешком към вратата и дръпна резето, за да може да я отвори, ако се наложи да мине по същия път.

На слизане по извитата стълба на минарето Поант Пескад просто се плъзна по нея, вместо да стъпва по дървените стъпала, които можеха да изскърцат под краката му. Долу се намери пред втора затворена врата, но тя се отвори, щом я побутна.

Тази врата извеждаше в една галерия с колонки около първия вътрешен двор и от нея се влизаше в няколко стаи. След пълния мрак на стълбището тук беше сравнително по-светло. Отвътре нито светлина, нито шум.

В средата на градинката се виждаше басейн с шадраван, заобиколен с големи пръстени делви, откъдето стърчаха разнообразни храсти: пиперово дръвче, палми, олеандри и кактуси, които образуваха плътна зелена ограда около бордюра на басейна.

Поант Пескад обиколи тази галерия, като стъпваше на пръсти и се спираше пред всяка стая. Стаите изглеждаха необитавани. Не всички обаче, защото зад една врата ясно се дочуваше шепот.

Поант Пескад се стъписа отначало. Беше гласът на Саркани, същият глас, който бе чувал няколко пъти в Рагуза; но макар да долепи ухо на вратата, не успя да долови нищо от това, което се говореше в стаята.

В същото време се чу много по-силен шум и Поант Пескад едва успя да се отдръпне зад една от големите делви около басейна.

Саркани излезе от стаята. Придружаваше го някакъв висок арабин. Двамата продължиха да разговарят, като се разхождаха по галерията около градинката.

За нещастие Поант Пескад не можа да разбере какво си казваха, защото не знаеше арабски. Две думи, или по-скоро две имена, все пак му направиха впечатление: името Сиди Хазам — този, който говореше със Саркани, беше действително мокадемът — и името Антекирта, повторено на няколко пъти в разговора.

„Много странно! — помисли Поант Пескад. — Защо говорят за Антекирта?… Дали Сиди Хазам, Саркани и всички триполитански пирати не замислят нападение срещу острова ни? Дяволите ще ги вземат! Как не разбирам нищо от жаргона на тия негодници!“

Поант Пескад се стараеше да долови още друга подозрителна дума, като приклякваше зад делвите със зеленина, щом Саркани и Сиди Хазам се доближаваха до басейна. А нощта беше доста тъмна и те не можеха да го видят.

„Поне да беше сам в двора тоя Саркани — си мислеше той, — бих успял може би да му скоча на врата и да го извадя от строя! Но това не ще спаси Савина Шандор, а нали заради нея направих смъртоносния скок!… Търпение!… Ще дойде редът и на тоя Саркани!“

Разговорът между Сиди Хазам и Саркани продължи двадесетина минути. Името на Савина бе произнесено няколко пъти, придружено с определението аруе, и Поант Пескад си спомни, че бе чувал вече тази дума, която на арабски значи годеница. Очевидно намеренията на Саркани бяха известни на мокадема и той му помагаше.

После двамата мъже се оттеглиха през една от ъгловите врати на градинката, откъдето галерията се свързваше с другите отделения на къщата.

Щом изчезнаха, Поант Пескад се плъзна покрай галерията и се спря пред тази врата. Трябваше само да я блъсне, за да се озове в тесен коридор. Той тръгна опипом покрай стената. В края на коридора имаше двойна аркада с колонка по средата, а оттам се отиваше във втория двор.

Доста силна светлина, процеждана през отворите, откъдето скифата се осветяваше откъм дворчето, чертаеше широки светли сектори на земята. Не беше разумно да ги пресече в такъв момент. Зад вратата на залата се чуваха многобройни гласове.

Поант Пескад се поколеба за миг. Онова, което търсеше, беше стаята, където е затворена Савина, а можеше да разчита само на случайността, за да я открие.

Внезапно в другия край на двора се появи светлина. Една жена с арабски фенер, украсен с медни фигури и пискюли, излезе от стаята в срещуположния ъгъл на градинката и тръгна по галерията, където беше вратата на скифата.

Поант Пескад я позна… Беше Намир.

Тъй като мароканката отиваше навярно в стаята, където се намираше девойката, трябваше да измисли начин да я проследи. А за да я проследи, трябваше да й даде път, без да допусне да го забележи. Този момент щеше да реши изхода на смелия му опит и съдбата на Савина Шандор.

Намир се приближаваше. Фенерът й, почти до самата земя, оставяше горната част на галерията в тъмнина, толкова по-дълбока, колкото по-силно беше осветен мозаичният паваж. А тъй като тя щеше да мине под аркадата, Поант Пескад вече се чудеше какво да прави, когато един лъч от фенера освети горната част на аркадата, която се състоеше от ажурни арабески в мавритански стил.

Да се покатери по централната колонка, да се хване за една от тия арабески, да се издигне с едно усилие на китките си, да се свие в средната овална украса ида остане там неподвижен като светец в ниша — всичко това Поант Пескад извърши само за миг.

Намир мина под аркадата, без да го забележи, и тръгна по отсрещния край на галерията. Стигна до вратата на скифата и я отвори.

Светла струя заля двора и угасна, щом затвориха вратата.

Поант Пескад се замисли. Къде ли всъщност би могъл да се отдаде по-добре на размишления?

„Наистина Намир влезе в залата — си каза той. — Очевидно не отиваше в стаята на Савина Шандор. Но може би идваше оттам; в такъв случай дали стаята не е онази, срещу ъгъла на градинката?… Да проверим!“

Поант Пескад почака известно време, преди да напусне поста си. Светлината в скифата като че постепенно намаляваше, а гласовете стихнаха до обикновен шепот. Сигурно бе настъпил часът, когато хората на Сиди Хазам щяха да си поотпочинат. Тогава обстановката щеше да бъде по-благоприятна за действие, защото част от жилището щеше да потъне в тишина, макар и не напълно в тъмнина. Така и стана в действителност.

Поант Пескад се плъзна по колонката на аркадата, пропълзя по плочите на галерията, мина пред вратата на скифата, заобиколи края на градинката и стигна до срещуположния й ъгъл пред стаята, от която бе излязла Намир.

Отвори вратата, която не беше заключена. После, при светлината на една арабска лампа с намален фитил под опушеното стъкло успя да разгледа набързо стаята.

Няколко килима, закачени по стените, тук-там трикраки столчета в мавритански стил, натрупани възглавници по ъглите, двоен килим върху мозаичния под, ниска маса, по която имаше още останки от храна, в дъното един диван, покрит с вълнен плат — ето какво видя най-напред Поант Пескад.

Той влезе и затвори вратата.

Една жена, по-скоро задрямала, отколкото заспала, лежеше на дивана, полузавита с бурнус, наметало, с което арабите обикновено се загръщат от глава до пети.

Беше Савина Шандор.

Поант Пескад не се поколеба нито за миг: срещал бе няколко пъти девойката из улиците на Рагуза. Колко променена му се стори сега! Бледността, както в момента, когато сватбената й кола срещна погребалното шествие с Петер Батори, позата, тъжното изражение, болезнената отпадналост — всичко свидетелствуваше какво бе преживяла и все още преживяваше!

Нямаше нито миг за губене.

Защото вратата не беше заключена, а това означаваше, че Намир ще се върне при Савина. Може би мароканката я пазеше денонощно? И все пак, дори ако успее да напусне стаята си, как би могла девойката да избяга без помощ отвън? Нима жилището на Сиди Хазам не беше оградено със стена като истински затвор!

Поант Пескад се наведе над дивана. И бе поразен от приликата, която не бе забелязал дотогава, приликата между Савина Шандор и доктор Антекирт!

Девойката отвори очи.

Като видя непознатия, който се бе навел над нея с пръст на устните и умоляващ поглед, в това странно облекло на акробат, тя изпита не толкова страх, колкото смущение. Но макар че скочи, прояви достатъчно хладнокръвие да не извика.

— Тихо! — каза Поант Пескад. — Няма защо да се плашите от мене!… Дошъл съм да ви спася!… Зад тия стени ви чакат приятели, готови да дадат живота си, за да ви изтръгнат от ръцете на Саркани! Петер Батори е жив…

— Петер!… Жив?… — извика Савина, притиснала разтуптяното си сърце.

— Четете!

И Поант Пескад протегна на девойката една бележка, която съдържаше само следните думи:

„Савина, доверете се на този, който рискува живота си, за да стигне до вас!… Аз съм жив… Тук съм, наблизо!…

Петер Батори“

Петер беше жив!… Отвъд стената! По какво чудо?… По-късно щеше да узнае!… Но Петер беше тук!

— Да бягаме! — каза тя.

— Да! Да бягаме — повтори Поант Пескад, — но като вземем всички мерки да успеем! Само един въпрос: има ли навик Намир да нощува в тази стая?

— Не — отговори Савина.

— Заключва ли ви, когато ви оставя за известно време?

— Да!

— Значи ще се върне?…

— Да!… Да бягаме!

— Веднага! — отговори Поант Пескад.

Най-напред трябваше да се качат по стълбата на минарето, за да стигнат до терасата, откъдето се виждаше равнината.

Щом стигнат там, лесно щяха да избягат по въженцето, провесено отвън.

— Да вървим! — каза Поант Пескад и хвана за ръка Савина.

Той се готвеше вече да отвори вратата на стаята, когато по плочите на галерията се чуха стъпки, а в същото време и нечий повелителен глас. Поант Пескад позна гласа на Саркани, който се бе спрял пред прага на стаята.

— Той е!… Той е!… — прошепна девойката. — Загубени сте, ако ви намери тук!

— Няма да ме намери! — отговори Поант Пескад.

И сръчното момче се просна на земята; после с ловкостта на акробат, толкова често практикувана из панаирджийските бараки, се уви в един килим и се търкулна до най-тъмния ъгъл в стаята.

В същия миг вратата се отвори пред Саркани и Намир и се затвори след тях.

Савина бе легнала отново на дивана. Защо ли Саркани идваше по това време при нея? Дали за да се опита да сломи с ново настояване нейното отрицателно отношение?… Но Савина беше вече силна! Защото знаеше, че Петер е жив, че я чака отвън!…

Ако увитият в килима Поант Пескад не можеше нищо да види, то поне можеше всичко да чува.

— Савина — каза Саркани, — утре сутринта ще напуснем тази къща и ще отидем другаде. Но не искам да тръгна оттук, преди да се съгласите да се оженим, преди да стане сватбата. Всичко е готово и трябва още сега…

— Нито сега, нито по-късно! — отговори хладно и решително девойката.

— Савина — подзе Саркани, сякаш не бе чул този отговор, — в интерес и на двама ни е да дадете доброволно съгласието си, в интереса и на двама ни, разбирате ли?…

— Нямаме и никога не ще имаме общ интерес!

— Внимавайте!… Трябва да ви припомня, че бяхте дали това съгласие в Рагуза…

— Поради причини, които вече не съществуват!

— Слушайте, Савина — започна Саркани, чието привидно спокойствие едва прикриваше страшното му раздразнение, — за последен път идвам да искам вашето съгласие…

— Което ще ви отказвам, докато имам сили за това!

— Добре, ще ви отнемем тези сили! — извика Саркани. — Не ме принуждавайте към крайности! Да! Ако потрябва, Намир ще съумее да сломи тази сила, която използувате срещу мен! Не ми се противете, Савина!… Имамът е тук, готов да извърши бракосъчетанието ни според обичаите на тази страна, която е моя родина!… Хайде, елате с мен!

Саркани тръгна към девойката, която скочи и отстъпи в дъното на стаята.

— Негодник! — извика тя.

— Ще дойдете с мене!… Ще дойдете! — повтаряше Саркани, неспособен вече да се владее.

— Никога!

— Така ли!… Внимавай!

И Саркани улови грубо девойката за ръка, за да я отвлече с помощта на Намир в скифата, където ги чакаха Сиди Хазам и имамът.

— Помощ!… Помощ!… — извика Савина. — Помощ… Петер Батори!

— Петер Батори! — изсмя се Саркани. — Мъртвец ще викаш на помощ!

— Не!… Той е жив!… Помощ, Петер!

Този отговор беше такъв неочакван удар, че дори призракът на жертвата му не би изплашил повече Саркани. Но той бързо се съвзе. Петер Батори жив!… Петер, когото лично бе убил, чието тяло бе видял да носят на гробището в Рагуза!… Всъщност така можеше да говори само луда; а не беше невъзможно Савина да е полудяла от отчаяние!

Поант Пескад чу целия разговор. Като заяви на Саркани, че Петер Батори е жив, Савина очевидно залагаше живота си. Затова ако негодникът би употребил насилие, акробатът беше готов да изскочи с нож в ръка. Да допуснем, че може да се поколебае, значи, че не познаваме Поант Пескад!

Но не се стигна дотам. Саркани изведе неочаквано Намир. После заключиха вратата, докато решат съдбата на девойката.

Поант Пескад отви килима и се показа:

— Хайде! — каза той.

Ключалката на вратата беше откъм стаята, така че за сръчното момче не беше трудно да я развинти бързо и безшумно с отвертката на ножчето си.

Щом отвори, Поант Пескад излезе, следван от девойката, затвори вратата и тръгна из галерията покрай стената на градинката.

Трябва да беше към единадесет и половина през нощта. През пролуките на скифата все още се промъкваше светлинка. Затова Поант Пескад избягна да мине през тази стая, за да тръгне от отсрещния ъгъл към ходника, който щеше да ги изведе в първото дворче на жилището.

Като стигнаха този коридор, двамата продължиха по него. Оставаше им да направят още няколко стъпки, за да достигнат стълбата на минарето, когато Поант Пескад се спря внезапно и задържа Савина, която не бе пускал нито за момент.

Трима мъже се разхождаха около басейна в първия двор. Единият, Сиди Хазам, даде някакво нареждане на другите двама. Те изчезнаха почти веднага по стълбището на минарето, а мокадемът се прибра в една странична стая. Поант Пескад разбра, че Сиди Хазам е наредил да наблюдават околностите на къщата. Така че когато девойката и той стигнат на терасата, тя щеше да бъде заета и пазена.

— Все пак трябва да рискуваме всичко — каза Поант Пескад.

— Да… всичко! — отговори Савина.

Те минаха по галерията и се добраха до стълбата, по която се изкачиха извънредно предпазливо. После, като стигнаха на последното стъпало, Поант Пескад се спря.

На терасата не се чуваше никакъв шум, нито дори стъпките на стража.

Поант Пескад отвори полека вратата и следван от Савина, се промъкна покрай зъбчатия парапет.

Внезапно от върха на минарето се чу вик; извикал бе единият пазач. В същия миг другият се нахвърли върху Поант Пескад, Намир се втурна към терасата, а хората на Сиди Хазам изскочиха на дворчетата.

Щеше ли Савина да се остави да я заловят? Не!… Попадне ли отново в ръцете на Саркани, тя беше загубена!… И стократно предпочиташе да умре!

Затова, поверила съдбата си на провидението, безстрашната девойка изтича към парапета и скочи от терасата, без да се колебае.

Поант Пескад не успя дори да се намеси; само отблъсна този, който се бореше да го задържи, хвана въжето и за една секунда се озова в подножието на стената.

— Савина!… Савина!… — извика той.

— Ето госпожицата!… — отговори един добре познат глас. — Без нищо счупено!… Бях тъкмо на място, за да…

Яростен вик, последван от глух шум, прекъсна думите на Кап Матифу.

За да не изпусне плячката, която й се изплъзваше, Намир бе скочила в яростта си и се бе пребила на земята, както би се пребила и Савина, ако две яки ръце не бяха я уловили при падането.

Доктор Антекирт, Петер и Луиджи настигнаха Кап Матифу и Поант Пескад, които тичаха към брега. Макар и припаднала, Савина никак не тежеше в ръцете на спасителя си.

Няколко минути по-късно, последван от двадесетина въоръжени араби, Саркани се впусна след бегълците.

Когато бандата достигна малкото заливче, където чакаше „електрикът“, докторът беше вече на борда му заедно с другарите си и след няколко завъртания на витлото бързият плавателен съд изчезна от обсега й.

Савина, останала сама с доктора и Петер Батори, се бе вече свестила. Научила, че е дъщеря на граф Матиаш Шандор, тя се намираше сега в прегръдката на баща си!