Жул Верн
Матиаш Шандор (10)

Девета глава
Последни усилия в последна борба

Андреа Ферато бе онемял и нищо не можа да отговори на граф Шандор. Корсиканската му кръв кипеше в него. Той бе забравил двамата бегълци, за които се бе изложил на такава опасност. Сега мислеше само за испанеца, не виждаше вече никого другиго освен Карпена!

— Подлецът! Подлецът! — прошепна най-сетне той. — Да! Той знае всичко! Държи ни в ръцете си! Как не го разбрах!

Матиаш Шандор и Ищван Батори гледаха тревожно рибаря. Очакваха какво ще каже, какво ще направи. Не трябваше да губят нито миг. Може би издайничеството бе вече свършено.

— Господин графе — каза най-сетне Андреа Ферато, — полицията може да нахлуе в къщата ми всеки миг. Да, този негодник сигурно знае или най-малкото предполага, че сте тук. Дошъл бе да ми предложи сделка. Дъщеря ми като награда за мълчанието му! Той ще ви погуби, за да си отмъсти на мене. Ако полицаите дойдат, невъзможно е да се измъкнете, и веднага ще бъдете открити. Да, трябва моментално да бягате!

— Прав сте, Ферато — отговори граф Шандор, — но преди да се разделим, позволете ни да ви благодарим за всичко, което направихте и искахте да направите за нас…

— Което исках да направя, пак съм готов да го направя — каза сериозно Андреа Ферато.

— Отказваме се! — отговори Ищван Батори.

— Да, отказваме се — добави граф Шандор. — Вече твърде много се изложихте. Ако ни намерят у вас, чака ви каторга. Хайде, Ищван, да напуснем този дом, докато не сме му навлекли нещастие. Да бягаме, но да бягаме сами!

Андреа Ферато спря с ръка граф Шандор.

— Къде ще идете? — каза той. — Целият край е под наблюдението на властта. Полицейски агенти и стражари обикалят ден и нощ из полето. Няма точка на брега, откъдето можете да отплавате, няма свободна пътека, която да ви отведе до границата. Да заминете без мене, значи да тръгнете към сигурна смърт!

— Последвайте баща ми, господа — намеси се Мария. — Каквото и да се случи, той само изпълнява дълга си, като се опитва да ви спаси.

— Добре каза, дъще моя — отговори Андреа Ферато. — Наистина изпълнявам само дълга си. Брат ти сигурно ни чака при лодката. Нощта е много тъмна. И ще излезем в открито море, преди да ни забележат. Целуни ме, Мария, и да тръгваме!

Но граф Шандор и приятелят му не се съгласиха. Отказваха да приемат такава саможертва. Да напуснат незабавно тази къща, за да не напакостят на рибаря — да! Да отплават с него, за да го изложат на каторга — не!

— Ела — каза Матиаш Шандор на Ищван Батори, — излезем ли веднъж от тази къща, опасността заплашва само нас.

Двамата се готвеха вече да се втурнат през отворения прозорец на стаята в градинката, за да стигнат брега или вътрешността на страната, когато Луиджи нахълта внезапно.

— Полицаите! — каза той.

— Сбогом! — извика Матиаш Шандор.

И скочи през прозореца, последван от другаря си.

В този момент група полицаи нахълта в ниската стая.

Водеше ги Карпена.

— Подлец! — каза Андреа Ферато.

— Това е отговорът ми на твоя отказ! — процеди испанецът.

Уловиха рибаря и му вързаха ръцете. Полицаите тръгнаха да претърсват къщата. Отвореният прозорец към градината им посочи пътя на бегълците и те се спуснаха да ги гонят.

В този момент и двамата бяха стигнали оградата, зад която течеше поточето. Матиаш Шандор я бе прескочил и тъкмо помагаше на Ищван Батори да го последва, когато на петдесет крачки от тях се чу изстрел.

Ищван Батори бе улучен от куршума, който наистина засегна леко рамото му, но ръката му увисна неподвижна и му попречи да се възползува от усилията на приятеля си.

— Бягай! — извика той. — Бягай, Матиаш!

— Не, Ищван! Заедно ще умрем! — отговори граф Шандор, като се опита още веднъж да вдигне на ръце ранения си другар.

— Бягай, Матиаш! — повтори Ищван Батори. — И живей, за да накажеш издайниците!

Бягай, Матиаш, и живей, за да накажеш издайниците

Тези думи на Ищван Батори прозвучаха като заповед за граф Шандор. Само на него оставаше сега делото на тримата. Магнатът на Трансилвания, заговорникът от Триест, другарят на Ищван Батори и Ласло Затмар трябваше да отстъпи място на съдника!

— Сбогом, Ищван, сбогом! — извика той.

Прехвърли се с изумителен скок отвъд поточето, което течеше край оградата, и изчезна.

Още пет-шест изстрела бяха дадени в същата посока, но куршумите не засегнаха беглеца, който сви встрани и хукна към морето.

Полицаите бяха по петите му. Като не можеха да го видят в тъмнината, те не се и опитаха да го настигнат, а се разпръснаха, за да му пресекат пътя за отстъпление — както към вътрешността на областта, така и към града или високия нос, който загражда залива на север от Ровиньо. На помощ им бе дошло едно отделение стражари, което се движеше така, че на граф Шандор оставаше достъп само към брега. Но какво щеше да прави там пред пояса от подводни скали? Ще успее ли да скочи в някоя лодка и да се впусне из Адриатика? Не, не ще успее и още преди да я отвърже, ще падне под куршумите. Разбрал бе все пак, че пътят за отстъпление в източна посока му беше отрязан. Изстрелите, виковете на наближаващите полицаи и стражари сочеха, че е вече обкръжен откъм сушата. Оставаше му само да бяга към морето и по море. Това означаваше сигурна смърт, но по-добре да я намери във вълните, отколкото да я дочака пред взвода за екзекуция в двора на пизинската крепост.

Затова граф Шандор се втурна към брега и с няколко скока достигна първите ниски вълни на прибоя. Чувствуваше, че полицаите са зад него, а куршумите, изстрелвани наслуки, профучаваха понякога край главата му.

И тук, както по цялото крайбрежие на Истрия, подводните скали започваха до самия бряг и тук-там стърчаха усамотено. Многобройни локви изпълваха трапчините по пясъка между скалите; някои бяха дълбоки няколко стъпки, други надали стигаха до глезените.

Това беше последният път, все още отворен пред Матиаш Шандор. Макар да не се съмняваше, че там го чака смъртта, той не се поколеба да тръгне по него.

Започна да прескача локвите, да скача от скала на скала. Обаче сега силуетът му се очерта още по-ясно върху по-светлия фон на хоризонта. Веднага се чуха викове, от които личеше, че е открит, и полицаите се спуснаха към него.

Но граф Шандор бе решил да не се предаде жив. Само морето можеше да го предаде, но вече като труп.

Това трудно преследване по хлъзгави и неустойчиви камъни, по лепкави морски водорасли, през локви, където на всяка стъпка можеш да паднеш, продължи десетина минути. Беглецът запазваше преднината, но сушата скоро щеше да свърши.

И наистина той стигна до една от последните скали. Двама-трима полицаи бяха само на десет крачки от него, а други — на двадесетина зад тях.

Тогава граф Шандор се изправи. От устните му се изтръгна последен, прощален вик, отправен към небето. И когато един залп го обсипа с град от куршуми, той се хвърли в морето.

Стигнали до границата на скалите, полицаите съгледаха главата на беглеца като черна точка, насочена към открито море.

Водата около Матиаш Шандор закипя от нов залп. Навярно засегнат от няколко куршума, той потъна във вълните и не се показа вече.

Водата закипя от нов залп

Стражари и полицаи останаха до сутринта да наблюдават пояса от подводни скали и пясъчния бряг от високия нос на север от залива до укрепленията на Ровиньо. Но напразно. Нищо не сочеше, че граф Шандор е успял да излезе на брега. Затова решиха, че ако не е бил убит, сигурно се е удавил.

Обаче въпреки най-грижливите издирвания никакъв труп не бе открит нито по скалите, нито по брега на повече от две левги. И тъй като вятърът идваше от сушата и течението беше към югозапад, трупът на беглеца сигурно бе отнесен навътре в морето.

Така Адриатическо море бе станало гробница на маджарския благородник.

След старателни издирвания австрийските власти възприеха тази версия като най-естествена. А правосъдието продължи своите действия. Заловен при условията, които вече знаем, Ищван Батори бе върнат още същата нощ под силна охрана в крепостта Пизино, където само за няколко часа остана с Ласло Затмар.

Екзекуцията бе определена за следния ден, 30 юни.

В този съдбоносен момент Ищван Батори би могъл вероятно да се види за последен път с жена си и детето си; а Ласло Затмар — да прегърне стария си прислужник; защото беше получено разрешение да ги допуснат в крепостта Пизино.

Но госпожа Батори и синът й, както и Борик, освободен от затвора, бяха напуснали Триест. Като не знаеха къде са били откарани задържаните, защото арестуването се пазеше в тайна, те тръгнаха да ги търсят чак в Унгария, в Австрия и не успяха да ги намерят навреме след произнасянето на присъдата.

Така Ищван Батори нямаше последната утеха да види пак жена си и сина си. Не можа да им каже имената на издайниците, които нямаше да бъдат достигнати и от отплатата на Матиаш Шандор.

В пет часа следобед Ищван Батори и Ласло Затмар бяха разстреляни в двора на крепостта. Те умряха като мъже, пожертвували живота си за родината.

Сайлас Торонтал и Саркани можеха да се смятат вече запазени от всякаква разплата. Тайната на издайничеството беше известна всъщност само на тях двамата и триесткия губернатор; то бе възнаградено с половината от имотите на Матиаш Шандор, а другата им половина бе запазена по специално нареждане за наследницата на графа, когато достигне осемнадесетата си година.

Безчувствени към угризенията на съвестта, Сайлас Торонтал и Саркани можеха да се наслаждават спокойно на богатствата, придобити с такова отвратително издайничество.

Още един издайник изглежда нямаше от какво да се страхува: това беше испанецът Карпена, на когото платиха петте хиляди флорина, обещани за предателството.

Но докато банкерът и неговият съучастник можеха да останат в Триест с вирнати глави, защото никой не знаеше тайната им, Карпена бе принуден от всеобщото порицание да напусне Ровиньо и да се засели неизвестно къде. Но това беше без значение за него. Нямаше вече от какво да се страхува, нито дори от отмъщението на Андреа Ферато.

Рибарят бе задържан, даден под съд и осъден на доживотна каторга за това, че бе приютил бегълците. А за Мария и братчето й Луиджи оставаше само един бедняшки живот в дома, където баща им нямаше да се върне.

Така от чиста корист, без да са изпитвали дори омраза към жертвите си — с изключение може би на Карпена, — тримата негодници, единият, за да оправи застрашеното си финансово положение, а другите двама, за да спечелят повече пари, не се погнусиха да извършат това отвратително дело.

Нямаше ли за тази безчестна постъпка наказание на тоя свят, където божието правосъдие невинаги се проявява? Нямаше ли да бъде отмъстено за тримата родолюбци — граф Шандор, граф Затмар и Ищван Батори, и за скромния, добродетелен Андреа Ферато?

Бъдещето ще покаже.