Жул Верн
Матиаш Шандор (15)

Пета глава
Разни събития

Докторът обаче не бързаше да напусне Гравоза, както предполагаше госпожа Батори.

След като напразно се опита да подпомогне майката, той си даде дума да помогне на сина. Ако Петер Батори не бе успял да си намери служба, подходяща за блестящото му образование, сигурно нямаше да отклони предложението, което докторът мислеше да му направи. Да му създаде положение, достойно за неговите способности, за името, което носеше — това вече не беше благодеяние! А просто справедливо възмездие, дължимо на този млад човек.

Но, както бе казал Борик, Петер Батори бе заминал по работа в Зара.

Все пак докторът не искаше да отлага и му писа още същия ден. В писмото си само казваше, че ще бъде щастлив да приеме Петер Батори на борда на „Саварена“, тъй като искал да му направи предложение, което би могло да го заинтересува.

Писмото бе пуснато в пощата и оставаше само да дочака завръщането на младия инженер.

До това време докторът продължи да живее още по-затворено на борда на яхтата. Закотвена сред пристанището, с екипаж, който никога не слизаше на сушата, „Саварена“ беше така изолирана, като че се намираше насред Средиземно море или в Атлантика.

Това странно държане беше много подходящо да заинтригува любопитните журналисти или обикновени граждани, които не бяха се отказали от желанието да „интервюират“ легендарната личност, макар че нямаха достъп на яхтата, не по-малко легендарна от самия собственик… И тъй като Поант Пескад и другарят му Кап Матифу имаха „свобода на действие“, пресата се опита да изтръгне някои сведения именно от тях.

Знаем, че Поант Пескад беше елементът на жизнерадост, докаран на борда по желание на доктора, естествено. И ако Кап Матифу беше не само силен, но и сериозен като рудан^[1], Поант Пескад винаги се шегуваше и пееше, подвижен и лек като сигнално флагче на боен кораб. Когато не се катереше по мачтите, за голяма радост на екипажа, на който даваше уроци по акробатика, сръчен като моряк и ловък като юнга, той забавляваше всички със своите нескончаеми остроумия. Да. Нали доктор Антекирт му бе препоръчал да запази хубавото си настроение? Ето — той го пазеше и го споделяше с другите.

Както казахме по-горе, двамата с Кап Матифу имаха свобода на действие. Това означаваше, че бяха свободни да напускат яхтата. Екипажът си стоеше на борда, но те отиваха на сушата, когато пожелаеха. Затова бе възникнал и съвсем естественият стремеж у любопитните да ги следят, да ги спират, да ги разпитват. Но никой не можеше да накара Поант Пескад да проговори, когато искаше да мълчи, а когато заговореше, казваше съвсем незначителни неща.

— Кой е този доктор Антекирт?

— Знаменит лекар! Ще ви излекува от всякаква болест, дори от тази, която току-що ви е отнесла на оня свят!

— Богат ли е?

— Няма нито стотинка!… Аз му давам в заем пари всяка неделя!

— Откъде идва?

— От една страна, на която никой не знае името!

— А къде се намира тя?

— Само едно мога да ви кажа: на север граничи с нещо дребно, а на юг — изобщо не граничи с нищо!

Невъзможно беше да изтръгнат други сведения от веселия другар на Кап Матифу, който, от своя страна, стоеше ням като гранитен блок.

Но ако не отговаряха на нескромните въпроси на репортерите, двамата приятели разговаряха непрестанно помежду си, и то често за новия си господар, когото вече искрено обичаха. Имаха само едно желание — да проявят своята преданост към него. Между тях и доктора се бе създал един вид химически афинитет, някаква спойка, която все повече и повече ги свързваше.

И всяка сутрин те очакваха да ги повика в стаята си, за да им каже:

— Приятели, имам нужда от вас!

Но за голямо тяхно разочарование това не ставаше.

— Докога ли ще продължава така? — каза един ден Поант Пескад. — Тежко е да стоиш без работа, особено когато не си научен на такова нещо, мили Кап!

— Да, раменете ми ръждясват! — отговори нашият херкулес, като погледна грамадните си мускули, незаети с никаква работа, като лостовете на машина в покой.

— Слушай, Кап Матифу!

— Какво да слушам, Поант Пескад?

— Знаеш ли какво мисля за доктор Антекирт?

— Не зная. Ти ще ми кажеш, Поант Пескад, какво мислиш за него! Тогава ще мога да ти отговоря.

— Виж какво: мисля, че в миналото му има нещо… нещо!… Личи по очите му, които святкат понякога така, че могат да те ослепят!… А когато падне гръм…

— Ще има трясък!

— Да, Кап Матифу, ще има трясък… и ще падне работа! Тогава сигурно и ние ще му потрябваме!

Поант Пескад говореше така не без основание. Макар че на борда на яхтата владееше пълно затишие, умният младеж бе забелязал някои неща, които будеха размисли. Че докторът не е обикновен турист, тръгнал със своята яхта за удоволствие из Средиземноморието — това беше съвсем явно. „Саварена“ беше сигурно някакъв център, в който се съсредоточаваха немалко нишки, събрани в ръката на нейния загадъчен собственик.

И наистина, писма и телеграми пристигаха почти от всички краища на това великолепно море, чиито вълни къпят бреговете на толкова различни страни: както от френското или испанското крайбрежие, така и от Мароко, Алжир и Триполитания. Кой ги изпращаше? Очевидно кореспонденти, натоварени с важни задачи или може би клиенти, които искаха писмено съвети от прочутия лекар — при все че това беше доста невероятно.

Нещо повече; и в телеграфната служба на Рагуза дори биха се затруднили да разберат смисъла на тези телеграми, написани на непознат език, известен, както изглежда, само на доктора. А дори ако този език беше разбираем, какво би могло да се заключи от такива изречения:

„Алмейра. Смятахме, че сме по следите на З. Р. — Погрешна следа, вече изоставена.“

„Отново намерихме кореспондента на Х. В. 5. — Свързахме се с групата на К. З., между Катания и Сиракуза. Следва продължение.“

„Установихме минаването на Т. К. 7 в Мандераджио, Ла Валета, Малта“.

„Кирена… Чакаме нови заповеди… Флотилията на Антек… готова. «Електрик 3» стои денонощно под пара.“

„Р. О. З. По-късно умрял в каторгата. — И двамата изчезнали“.

И още една телеграма, носеща специално съобщение чрез уговорено число:

„2117. Сарк. Някога борсов посредник… Служба Торонт. — Преустановил връзките с Триполи в Африка.“

И накрая неизменният отговор, изпращан от „Саварена“ на повечето телеграми:

„Издирванията да продължат. Не щадете нито средства, нито труд. Пратете нови сведения.“

С тази неразбираема кореспонденция се държеше сякаш под наблюдение цялото крайбрежие на Средиземноморието. Докторът не беше следователно така бездеен, както се представяше. И все пак въпреки професионалната тайна размяната на такива телеграми не можеше да остане неизвестна за обществото. И така се удвояваше любопитството към този загадъчен човек.

Един от най-озадачените сред елита на Рагуза беше бившият триестки банкер Сайлас Торонтал. Спомняме си, че той срещна на кея в Гравоза доктор Антекирт малко след пристигането на „Саварена“. И от тази среща единият бе изпитал дълбоко отвращение, а другият — тревожно любопитство. Но и до този момент обстоятелствата не бяха позволили на банкера да го удовлетвори.

Присъствието на доктора бе направило наистина на Сайлас Торонтал особено впечатление, което сам той не би могъл да определи. Това, което се разправяше в Рагуза, инкогнитото, в което докторът искаше да остане, мъчният достъп до него — всичко това създаваше у банкера едно остро желание да го види отново. За тази цел той бе ходил няколко пъти до Гравоза. Застанал на кея, банкерът гледаше яхтата, изгарящ от желание да я посети. Веднъж дори отиде до нея, но получи неизменния отговор на кормчията:

— Доктор Антекирт не приема.

Тогава у Сайлас Торонтал се създаде някакво хроническо раздразнение от препятствието, което не можеше да преодолее.

Но на банкера хрумна мисълта да уреди за своя сметка проследяване, на доктора. Поръча на един агент, в когото беше сигурен, да следи действията и постъпките на загадъчния чужденец, дори когато той идваше само в Гравоза или околностите й.

Можем да си представим безпокойството на Сайлас Торонтал, узнал, че старият Борик бе разговарял с доктора, който на следния ден бе отишъл да посети госпожа Батори.

— Какъв е всъщност този човек? — се питаше той.

От какво можеше да се страхува банкерът при сегашното си положение? Петнадесет години никой нищо не бе узнал за някогашната му подлост. Но всичко, свързано със семействата на тия, които бе издал и продал, не можеше да не го тревожи. Ако угризенията не измъчваха съвестта му, страхът често се промъкваше там и постъпката на този непознат лекар, влиятелен с името и състоянието си, не беше никак от естество да го успокои.

— Кой е този човек? — повтаряше си той. — Какво търси в Рагуза, в къщата на госпожа Батори?… Да са го извикали като лекар?… Какво общо може да има между нея и него?

Невъзможно беше да си отговори. Все пак след старателно проучване Сайлас Торонтал се поуспокои: посещението у госпожа Батори не бе повторено.

Но решението на банкера да влезе на всяка цена във връзка с доктора още повече се затвърди. Тази мисъл го владееше денонощно. Трябваше да сложи край на натрапчивото желание. С измамата на свръхвъзбудените мозъци той си въобразяваше, че ще си възвърне спокойствието, ако види отново доктор Антекирт, ако поговори с него, ако узнае защо е дошъл той в Гравоза. И започна да търси повод за среща с него.

Стори му се, че го е открил, и то ето как.

От няколко години насам госпожа Торонтал страдаше от някаква отпадналост, с която лекарите в Рагуза не можеха да се справят. Въпреки техните грижи и грижите, с които я обкръжаваше дъщеря й, госпожа Торонтал, макар че не беше на легло, явно гаснеше. Не се ли дължеше това състояние на някаква чисто душевна причина? Може би, но никой не бе успял да надникне досега в душата й. Само банкерът би могъл да каже дали жена му, която знаеше цялото му минало, не изпитваше непреодолимо отвращение към този живот, който не можеше да не я гнети.

Както и да е, здравословното състояние на госпожа Торонтал, почти изоставена от лекарите в града, се стори на банкера удобен случай за среща с доктора. Ако го помолеше за една лекарска консултация, той сигурно нямаше да откаже; поне от хуманност.

И така, Сайлас Торонтал написа едно писмо, което изпрати на „Саварена“ по един от своите хора. „Бих бил щастлив — пишеше банкерът — да чуя мнението на един лекар с такива безспорни способности.“ Като се извиняваше за безпокойството, с което нарушава усамотението му, той молеше доктор Антекирт „да определи деня, когато ще може да го очаква в дома си на булевард Страдоне“.

На следния ден, когато получи писмото, докторът най-напред погледна подписа, но нито един мускул по лицето му не трепна. Прочете го докрай, без да издаде с нещо мислите, пробудени от него.

Какъв отговор щеше да даде? Дали да се възползува от представения случай, за да проникне в дома на Торонтал, да завърже връзки със семейството на банкера? Но да влезе там дори като лекар, не означаваше ли да влезе при условия, които никак не бяха изгодни за него?

Докторът не се поколеба. Той отговори с обикновена бележка, предадена на прислужника на банкера. Бележката гласеше:

„Доктор Антекирт съжалява, че не може да прегледа госпожа Торонтал. Той не практикува в Европа.“

Нищо повече.

Когато получи този лаконичен отговор, банкерът смачка ядосано бележката. Съвсем очевидно беше, че докторът отказва да се срещне с него. Този едва замаскиран отказ сочеше някакво предубеждение у тази странна личност.

— Ако не практикува в Европа — си каза той, — защо е приел да лекува госпожа Батори… Или е отишъл у нея по съвсем друг повод!… Защо е ходил?… Какво има между тях?

Тази неизвестност разяждаше Сайлас Торонтал, съвършено разстроен от присъствието на доктора в Гравоза; и това състояние щеше да продължава, докато „Саварена“ вдигнеше котва. Впрочем той не каза нито на жена си, нито на дъщеря си за безполезната молба, която бе отправил. Той запази само за себе си своето основателно безпокойство, но не престана да държи под наблюдение доктора, за да бъде в течение на всичките му постъпки както в Гравоза, така и в Рагуза.

Още на следния ден друго събитие му даде нов повод за също така сериозни тревоги.

Петер Батори се бе върнал от Зара обезсърчен. Не бе успял да постигне споразумение за предлаганата служба да ръководи една голяма металургична фабрика в Херцеговина.

— Условията не бяха приемливи — каза той кратко на майка си. Госпожа Батори погледна сина си, но не попита защо условията са неприемливи. После му предаде едно писмо за него, пристигнало, докато бе отсъствувал.

Беше писмото, с което доктор Антекирт канеше Петер Батори да отиде на борда на „Саварена“, за да поговорят по въпрос от интерес за него.

Петер Батори подаде писмото на майка си. Предложението на доктора не я изненада.

— Очаквах това — каза тя.

— Това предложение ли очаквахте, майко? — запита младежът, доста изненадан от отговора й.

— Да… Петер!… Доктор Антекирт ме посети през време на отсъствието ти.

— А знаете ли кой е този човек, за когото се говори напоследък в Рагуза?

— Не, сине, но доктор Антекирт е познавал баща ти; бил е приятел на граф Шандор и на граф Затмар и като такъв дойде у нас.

— Майко — запита Петер Батори, — какви доказателства ви даде докторът, че е бил приятел на баща ми?

— Никакви! — отговори госпожа Батори, като не искаше да посочи изпращането на стоте хиляди флорина, за които и докторът не трябваше да спомене пред младия човек.

— Ами ако е някакъв интригант, шпионин, австрийски агент? — продължи Петер Батори.

— Ти ще го прецениш, сине.

— Съветвате ме значи да се срещна с него?

— Да, съветвам те. Не трябва да пренебрегнеш един човек, който желае да пренесе върху тебе своето приятелство към баща ти.

— Но защо е дошъл в Рагуза? — подзе Петер. — Има ли някак ви интереси тук?

— Може би смята да ги създаде — отговори госпожа Батори. — Разправят, че е много богат; може би ще ти предложи служба, достойна за теб.

— Ще отида да го видя, майко, и ще разбера защо ме търси.

— Иди още днес, сине; така ще му върнеш и посещението, защото самата аз не мога да сторя това.

Петер Батори прегърна майка си и дълго я задържа до гърдите си. Би казал човек, че го души някаква тайна, която не смееше да признае. Какво толкова болезнено, така сериозно ставаше в сърцето му, че не смееше да го довери на майка си?

— Клето дете! — прошепна госпожа Батори.

В един часа следобед Петер тръгна по Страдоне към пристанището на Гравоза.

Пред дома на Торонтал той се спря за миг, само за миг. Погледът му се отправи към едното крило на сградата с прозорци към улицата. Щорите бяха спуснати. Всички врати и прозорци бяха затворени, като че никой не живееше в този дом.

Петер Батори продължи пътя си; всъщност не бе се и спирал, а само бе позабавил стъпките си. Но това не убягна от погледа на една жена, която се разхождаше по отсрещния тротоар на Страдоне.

Беше висока. Възрастта й?… Между четиридесет и петдесет години. Походката й?… Равномерна, почти механична, сякаш нямаше стави. Тази чужденка — произходът й личеше веднага по черната къдрава коса и по мургавия тен на мароканка — беше с тъмно наметало и качулка, която закриваше прическата й, украсена със стари венециански монети. Дали беше циганка, скитница, „романишелка“, както се казва на парижко арго, от египетски или индуски произход? Не би могло да се каже, защото тези хора много си приличат. Не просеше във всеки случай и сигурно не би приела милостиня. Стоеше тук, за да наблюдава и шпионира за себе си дома на Торонтал и къщата на улица Маринела.

Затова щом забеляза младежа, който вървеше по Страдоне към Гравоза, тя не го изпусна вече из очи, като внимаваше да не я забележи. Но Петер Батори беше така потънал в мислите си, че не виждаше какво става зад него. Когато забави стъпките си пред дома на Торонтал, жената също забави своите. Когато той тръгна отново, тя го проследи, съобразявайки своя ход с неговия.

Петер Батори отмина доста бързо външните укрепления на Рагуза, но чужденката не изостана от него. След крепостната врата тя се озова на пътя за Гравоза и на двадесет стъпки зад него тръгна по засадената с дървета странична алея на булеварда.

По същото време Сайлас Торонтал се връщаше с открита кола в Рагуза и щеше да срещне Петер Батори на пътя.

Щом го забеляза, мароканката се спря за миг. Може би помисли, че единият от двамата ще заговори другия. Погледът й засвятка и тя потърси да се скрие зад някое дебело дърво. Как би могла обаче да чуе двамата мъже, ако започнеха да разговарят?

Но такова нещо не се случи. Сайлас Торонтал забеляза Петер Батори едва когато младежът беше на двадесетина крачки срещу него. Този път той не му отговори дори с оня надменен поздрав, който не можа да си спести на кея в Гравоза, когато дъщеря му го придружаваше. Сега отвърна глава точно в момента, в който младият мъж повдигаше шапката си; и колата го отнесе бързо към Рагуза.

Чужденката не изпусна нищо от тази сцена и някакво подобие на усмивка оживи безстрастното й лице.

А Петер Батори, явно повече огорчен, отколкото раздразнен от държането на Сайлас Торонтал, продължи пътя си малко по-бавно, без да се обръща.

Мароканката го последва отдалече и прошепна на арабски:

„Време е да дойде!“

Четвърт час по-късно Петер стигна до пристанищния кей на Гравоза. Известно време постоя да се полюбува на елегантната яхта с флагче, развявано леко от морския бриз на върха на гротмачтата.

— Откъде ли е този доктор Антекирт? — се питаше той. — Това знаме ми е съвсем непознато!

После се обърна към един лоцман, който се разхождаше по кея:

— Приятелю, знаете ли чие е това знаме? — запита той.

Лоцманът не знаеше. Можа да каже само, че според здравния лист, яхтата идвала от Бриндизи и книжата й, прегледани от пристанищния чиновник, били напълно редовни. А тъй като се отнасяше до яхта за разходка, властите бяха уважили нейното инкогнито.

Петер Батори повика една лодка и каза да го отведат до борда на „Саварена“, а мароканката, крайно изненадана, остана да гледа как се отдалечава.

След малко младежът стъпи на палубата на яхтата и попита дали доктор Антекирт е на борда.

Нареждането, което не допускаше никакъв чужденец на „Саварена“, очевидно не важеше за него. Затова боцманът му отговори, че докторът е в стаята си.

Петер Батори подаде картичката си и запита дали докторът ще може да го приеме.

Един кормчия взе картичката и се спусна по стълбата, която водеше към салона в задната част. След миг се върна и каза, че докторът очаква господин Петер Батори.

Младежът бе въведен веднага в един салон, където през леките перденца на люка проникваше слаба светлина. Но щом стигна до вратата, на която бяха отворени и двете крила, светлината, отразена в огледалата на насрещната стена, го освети ярко.

Доктор Антекирт седеше на диван в полумрака. Когато видя сина на Ищван Батори, той изпита някакво сепване, което Петер не можа да забележи, а от устните му просто се изплъзна:

— Същият!… Съвсем същият!

И наистина, Петер Батори беше жив портрет на баща си, такъв, какъвто благородният унгарец вероятно е бил на двадесет и две годишна възраст: същият енергичен поглед, същото благородно държане, същите очи; винаги готов да се въодушеви за доброто, истината и красотата.

— Господин Батори — каза докторът, като стана, — много съм щастлив, че пожелахте да се отзовете на поканата, която ви изпратих.

И посочи с ръка на Петер Батори да седне в другия ъгъл на салона.

Докторът говореше на унгарски, защото знаеше, че това е роден език на младежа.

— Господине — каза Петер Батори, — щях да ви върна посещението, което сте направили на майка ми, дори ако не бяхте ме поканили на яхтата си. Зная, че вие сте един от ония непознати приятели, на които е скъпа паметта на баща ми и на двамата патриоти, загинали с него!… Благодаря ви, че сте им запазили място в сърцето си!

Докато припомняше това минало, вече толкова далечно, докато говореше за баща си, за неговите приятели граф Матиаш Шандор и Ласло Затмар, Петер не можа да скрие вълнението си.

— Моля да ме извините, господине! — каза Петер. — Като си припомних какво са направили, не можах…

Не чувствуваше ли Петер, че доктор Антекирт е може би по-развълнуван от него и ако не отговаря, то е за да не издаде вълнението си?

— Господин Батори — каза най-сетне докторът, — не трябва да се извинявате за една така естествена мъка. Нали и вие имате унгарска кръв! А кой унгарец би бил толкова безучастен, та да не усети, че сърцето му се свива при такива спомени! По това време, преди петнадесет години — да, има вече петнадесет години! — вие бяхте съвсем малък. Едва ли можете да кажете, че сте знаели баща си и събитията, в които е участвувал.

— Майка ми е негово второ аз, господине — отговори Петер Батори. — Тя ме възпита в култ към този, когото не е престанала да оплаква. Всичко, което е направил или замислял, целия му живот на преданост към близките му, на любов към родината му аз узнах от нея! Бях едва на осем години, когато баща ми умря, но струва ми се, че той е все още жив, защото живее чрез майка ми!

— Вие обичате майка си, Петер Батори, както тя заслужава да бъде обичана — отговори доктор Антекирт, — а ние я почитаме като вдовица на един мъченик!

Петер можеше само да благодари на доктора за чувствата, които изразяваше така. Сърцето му се разтуптя, докато го слушаше, и той дори не забеляза, че докторът продължаваше да говори с известна естествена или преднамерена сдържаност, която сякаш бе залегнала в характера му.

— Мога ли да ви попитам — подхвана той, — дали сте познавали лично баща ми?

— Да, господин Батори — отговори докторът с известно колебание, — но аз го познавах само доколкото един студент може да познава своя професор — един от най-изтъкнатите в унгарските университети. Следвах медицина и физика във вашата страна. Бях ученик на баща ви, който беше само десетина години по-възрастен от мен. Научих се да го уважавам, да го обичам, защото чувствувах, че в лекциите му звучеше всичко онова, което впоследствие го превърна в пламенен патриот. Разделих се с него едва когато бях принуден да отида в чужбина, за да довърша там следването, започнато в Унгария. Но скоро след това професор Ищван Батори пожертвува службата си за идеите, които смяташе за благородни и справедливи, без някакъв личен интерес да го възпре по пътя към дълга. И напусна Пресбург, за да се установи в Триест. По времето на тези изпитания вашата майка го подкрепяше със съветите и ограждаше с грижите си. Тя притежаваше всички добродетели на една жена, както баща ви бе проявил всички добродетели на мъж. Ще ми простите, господин Петер, че ви напомням тези мъчителни неща, но го сторих само защото вие не сте човек, който може да ги забрави!

— Не, господине, не! — отговори младежът с кипящия ентусиазъм на своята възраст. — Както и Унгария никога не ще забрави тримата мъже, които пожертвуваха живота си за нея: Ласло Затмар, Ищван Батори и може би най-смелия от тримата — граф Матиаш Шандор!

— Ако той е бил най-смелият — отговори докторът, — повярвайте, че неговите приятели не му отстъпваха нито по себеотрицание, нито по самопожертвователност, нито по храброст! И тримата имат право на същото уважение! И тримата имат еднакво право да се отмъсти за тях…

Докторът замълча. Чудеше се дали госпожа Батори бе съобщила на Петер обстоятелствата, при които водачите на съзаклятието бяха издадени, дали бе произнесла пред него думата „предателство“?…

Но младежът не зададе никакъв въпрос.

Всъщност госпожа Батори бе премълчала това. Вероятно не бе поискала да посее омраза в живота на своя син и да го насочи може би по неверни следи, тъй като никой не знаеше имената на издайниците.

Докторът сметна, че и той ще трябва занапред да проявява същата резервираност и не каза нищо по този въпрос.

Но не се подвоуми да добави, че без подлостта на испанеца, който бе предал бегълците в дома на Андреа Ферато, граф Матиаш Шандор и Ищван Батори биха могли да се изплъзнат от преследването на полицаите в Ровиньо. А измъкнат ли се от пределите на австрийската държава, където и да отидат, всички врати биха се разтворили за тях.

— При мене — добави той, — биха намерили всякога убежище.

— В коя страна, господине? — запита Петер.

— В Кефалония, където живеех по това време.

— Да, в Йонийските острови, под закрилата на гръцкия флаг, те щяха да се спасят и баща ми щеше да е жив и досега!

Разговорът се прекъсна за миг от това възвръщане към миналото. Но докторът го възобнови с думите:

— Нашите спомени, господин Петер, ни отнесоха много далече от настоящето. Искате ли да поговорим за него и особено за бъдещето, което предвиждам за вас?

— Слушам ви, господине — отговори Петер. — В писмото си вие ми давахте да разбера, че става дума за моите интереси…

— Действително, господин Батори, аз зная не само какво е било себеотрицанието на майка ви по време на вашата младост, но и това, че сте били достоен за нея и след толкова тежки изпитания сте станали мъж…

— Мъж! — въздъхна горчиво Петер Батори. — Мъж, който още не може да се издържа, нито да отплати на майка си за онова, което е направила за него!

— Така е — отговори докторът, — но вината никак не е ваша. Известно ми е колко е трудно да си създадеш положение при тази конкуренция, която изправя толкова много съперници за толкова малко места. Инженер ли сте?

— Да, господине. Завърших образованието си с инженерска титла, но свободен инженер, без никакви връзки с държавата. Затова трябваше да си потърся сам място в някое индустриално предприятие; обаче не успях да намеря досега нищо подходящо, поне в Рагуза.

— А вън от нея?

— Вън от нея! — повтори Петер Батори, като се поколеба пред въпроса.

— Да!… Нали във връзка с някаква длъжност сте ходили преди няколко дни в Зара?

— Да, споменали ми бяха наистина за някаква служба в едно металургично предприятие.

— И какво стана с тази служба?…

— Предложиха ми я!

— Но вие не я приехте?…

— Отказах я, защото би трябвало да се установя окончателно в Херцеговина…

— В Херцеговина ли? Сигурно госпожа Батори не би могла да ви придружи там?…

— Майка ми, господине, би ме последвала навсякъде, където интересът би ме принудил да отида.

— А защо не приехте това място? — настоя докторът.

— Господине — отговори младежът, — при обстоятелствата, в които се намирам, имам сериозни основания да не напускам Рагуза.

При този отговор докторът забеляза известно смущение в държането на Петер Батори. Гласът му потрепери, докато изказа това желание, дори нещо повече от желание — това решение да не напуска Рагуза. Каква беше тази толкова важна причина, заради която бе отказал направеното предложение?

— Тогава и работата, за която исках да говоря с вас, ще ви се стори неприемлива — продължи доктор Антекирт.

— Необходимо ли е да замина?…

— Да… за една страна, където съм предприел значителни строежи, и щях да бъда щастлив да ги поверя на вашето ръководство.

— Съжалявам, господине, но повярвайте, че ако съм взел това решение…

— Вярвам, господин Петер, и съжалявам може би повече от вас. Щях да бъда толкова щастлив помежду ни да възникне такава дружба, каквато ни свързваше с вашия баща!

Петер Батори не отговори. Обзет от вътрешна борба, той явно и дълбоко страдаше. Докторът чувствуваше, че младежът иска, но не смее, да заговори. Най-сетне един неудържим подтик тласна Петер Батори към този човек, който проявяваше такава симпатия към майка му и него.

— Господине… господине!… — започна той, без да се опитва да прикрие своето вълнение. — Не мислете, че ви отказвам от каприз или от упорство… Вие ми говорихте като приятел на Ищван Батори!… Искате да възобновите с мене това хубаво приятелство!… Да, господине, изпитвам към вас цялата обич, която бих имал към баща си!…

— Петер!… Сине! — извика докторът и взе ръката на младежа.

— Да, господине! — продължи Петер Батори. — Ще ви кажа всичко!… Обичам една девойка от този град!… Но между нас съществува пропастта, която разделя бедността от богатството!… Аз не обръщам внимание на тази пропаст, а може би и тя не я съзира! Колкото рядко и да я виждам на улицата или на прозореца й, за мене това е щастие, от което не бих намерил сили да се откажа!… Само при мисълта, че ще трябва да замина, и то за дълго, бих полудял!… Ох, господине!… Разберете ме и простете, че ви отказвам…

— Да, Петер — отговори доктор Антекирт, — разбирам ви и няма какво да ви прощавам! Добре направихте, че ми говорихте откровено; това обстоятелство променя много неща… Знае ли майка ви това, което ми съобщихте?

— Още нищо не съм й казал, господине! Не посмях, защото при нашето скромно положение тя щеше да прояви може би мъдростта да ми отнеме всяка надежда… Но може би е отгатнала и разбрала, от какво страдам… и колко много страдам!

— Петер — каза докторът, — вие постъпихте съвсем правилно, като ми се доверихте!… Богато ли е момичето?…

— Много!… Много богато! — отговори младежът. — Да, премного богато за мене!

— Достойно ли е за вас?

— Но, господине, бих ли помислил да доведа на своята майка дъщеря, която няма да е достойна за нея?

— Тогава, Петер — продължи докторът, — може би няма непреодолима пропаст!

— Господине — извика младежът, — не ми давайте неосъществима надежда!

— Неосъществима ли?

Тонът, с който доктор Антекирт произнесе тази дума, беше така самоуверен, че Петер Батори сякаш се преобрази; почувствува се господар на настоящето, господар на бъдещето.

— Да, Петер — подзе докторът, — имайте доверие в мене!… Когато сметнете, че е време да действувам, ще ми кажете името на тази девойка…

— Господине — отговори Петер Батори, — защо ще го крия от вас?… Това е госпожица Торонтал!

Усилието, което докторът бе принуден да направи, за да запази спокойствие при това омразно име, беше усилие на човек, който не трепва, когато в нозете му пада гръм. Само за миг — само за няколко секунди — остана неподвижен и ням.

После, без да издаде вълнението си, каза:

— Добре, Петер, добре… Оставете ме да помисля, да видя какво може да се направи…

— Отивам си, господине — отговори младежът, като стисна ръката, която докторът му подаде, — и позволете ми да ви благодаря, както бих благодарил на баща си!

Петер Батори напусна салона, където докторът остана сам. Отиде на палубата, качи се в лодката, останала пред стълбата, нареди да го закарат до кея и пое пътя за Рагуза.

Чужденката, която го бе чакала през цялото време на посещението му в „Саварена“, поднови следенето.

Петер Батори се чувствуваше странно успокоен. Най-сетне бе разтворил сърцето си! Доверил се бе на един приятел, на нещо повече от приятел… За него това беше един от ония щастливи дни, които съдбата раздава скъпернически на тоя свят!

И как да се съмнява, когато на минаване покрай дома на Страдоне крайчецът на една завеса се повдигна леко и веднага се спусна отново?

Чужденката също забеляза тази постъпка и остана пред къщата, докато Батори сви по улица Маринела. После отиде в пощенската станция и изпрати телеграма, която съдържаше само една дума:

„Ела!“

Адресът на телеграмата беше: „Саркани, пост-рестант, Сиракуза, Сицилия.“