Жул Верн
Матиаш Шандор (29)

Четвърта глава
Последното залагане

Салоните на Клуба на чужденците — просто казано, Казиното — бяха отворени от единадесет часа. Макар че броят на играчите беше още съвсем ограничен, няколко маси с рулетка започваха да действуват.

Хоризонталността на масите бе предварително проверена, защото от решително значение е тя да бъде съвършена. И наистина, някакъв дефект, който би променил движението на топката, хвърлена във въртящия се цилиндър, би бил скоро забелязан и използуван в ущърб на банката.

Върху всяка от шестте маси с рулетка бяха поставени по шестдесет хиляди франка в злато, сребро и банкноти; върху всяка от двете маси за „трант е карант“ — по сто и петдесет хиляди. Това е обикновеният залог на банката в очакване да се открие големият сезон и твърде рядко се случва управата да бъде принудена да го поднови. Само с блъфа и при нула, когато печалбата е за нея, тя трябва да печели — и то винаги. Така че играта е не само непочтена, но и глупава, защото се върши при такива неравни условия.

Пред всяка маса с рулетка осем крупиета със своето рато^[1] в ръка заемаха вече своите места. Около тях, седнали или прави, стояха играчите и зрителите. Инспекторите се разхождаха из салоните, като наблюдаваха както крупиетата, така и играчите, а сервитьорите сновяха, за да обслужват и публиката, и администрацията, която наброява не по-малко от сто и петдесет служители, заети с игрите.

Към дванадесет и половина влакът от Ница докара своя обичаен контингент от играчи. Този ден те бяха може би по-многобройни. Тази поредица от седемнадесет излизания на червената бе произвела естественото си въздействие. То беше някаква кова примамка и всичко, което живее от хазарта, бе дошло да следи с още по-голямо увлечение перипетиите му.

След един час салоните се напълниха. В тях се говореше най-вече за това изключително събитие, но полугласно. Въобще въпреки разточителството на позлата, фантазия и украси, на лукса в мебелировката, на изобилието от полилеи, които разливаха потоци светлина от въздушен газ, без да споменаваме висящите петролни лампи със зеленикави абажури, които осветяваха по-специално масите за игра, едва ли можем да си представим нещо по-мрачно от тези огромни зали. И въпреки наплива на публика тук доминираше не шумът от разговорите, а звънтенето на златни и сребърни монети, преброявани или хвърляни върху сукното, шумоленето на банкнотите, постоянните: „Червена печели и цветно“ или „Седемнадесет, черна, нечетно и губи“, изричани с безразличен глас от ръководителите на игрите — всичко така ужасно тъжно!

Но двама между най-известните губещи от предния ден още не се виждаха в салоните. Няколко играчи си опитваха вече щастието в различни комбинации, едни на рулетка, други на „трант е карант“. Но случаите на печалба и загуба се компенсираха и не изглеждаше, че „събитието“ от предната вечер ще се повтори.

Саркани и Сайлас Торонтал влязоха в Казиното едва към три часа. Преди да се появят в игралните зали, те се поразходиха из хола, където бяха донегде обект на общественото любопитство. Гледаха ги, дебнеха ги, чудеха се дали пак ще поведат борба със случайността, която им бе струвала толкова скъпо. Неколцина „професори“ биха се възползували с удоволствие от случая, за да им продадат „съвсем сигурни комбинации“, ако те не бяха толкова недостъпни в този момент. Банкерът беше разсеян и надали виждаше какво става около него. Саркани беше по-сдържан, по-затворен от когато и да е. И двамата се съсредоточаваха в себе си за момента, когато щяха да предприемат последния удар.

Между хората, които ги наблюдаваха с онова особено любопитство, с което гледаме пациенти или осъдени, се намираше един чужденец, решен сякаш да не ги изпуска нито за миг.

Беше млад, двадесет и две-три годишен мъж с нежни черти, хитро изражение и остър нос — от тези носове, които гледат. Необикновено живите му очи се криеха зад едно пенсне с прости стъкла. Сякаш живак течеше в жилите му, та бе пъхнал ръце в джобовете на пардесюто си, за да се сдържи да не жестикулира, а краката си бе прибрал като войник, застанал мирно, за да бъде съвсем сигурен, че ще стои на място. Облечен прилично, но непретенциозно, неповлиян от последната мода, той не се чувствуваше сякаш много удобно в своя костюм, макар че му беше точно по мярка.

Това не би могло да ни изненада: младият мъж беше Поант Пескад.

В градината го чакаше Кап Матифу.

Човекът, изпратил и двамата със специална мисия в този рай или ад в територията на Монако, беше доктор Антекирт.

А лодката, която ги бе свалила в Монте Карло, беше „Електрик 2“ от флотилията на Антекирта.

Ето с каква цел се намираха тук:

Два дни след докарването му на борда на „Ферато“ Карпена бе свален на сушата и въпреки протестите му затворен в един от бункерите на острова. Тук този беглец от испанската каторга скоро разбра, че просто бе сменил един затвор с друг. Вместо да е във властта на затворническия персонал в колонията, без да знае, той беше в ръцете на доктор Антекирт. Къде? Не би могъл да каже. Спечелил ли бе от тази промяна? Този именно въпрос си задаваше неспокойно той. И бе решил да направи всичко възможно, за да подобри положението си.

Затова още при първото запитване, зададено от самия доктор, не се поколеба да отговори съвсем искрено.

Познавал ли Сайлас Торонтал и Саркани?

Сайлас Торонтал — не; Саркани — да, но го виждал рядко.

Имал ли е Саркани връзки със Зироне и бандата му, откакто действуваше в околностите на Катания?

Да, защото Саркани беше очакван в Сицилия и сигурно щеше да дойде, ако онази нещастна акция не бе завършила със смъртта на Зироне.

Къде е той сега?

В Монте Карло, освен ако е напуснал напоследък този град, където живееше от известно време, вероятно заедно със Сайлас Торонтал.

Карпена не знаеше нищо повече; но това, което съобщи, беше достатъчно на доктора, за да поведе отново борбата.

Естествено, испанецът не знаеше какви подбуди са ръководили доктора да улесни бягството му от Сеута и да го държи в свои ръце. Не подозираше дори, че този, който го разпитва, знае за предателството му към Андреа Ферато, нито че Луиджи е син на рибаря от Ровиньо. В този бункер режимът беше по-строг, отколкото в каторгата на Сеута, и затворникът нямаше възможност да вижда никого до деня, когато щеше да се реши съдбата му.

Така от тримата издайници, довели кървавата развръзка в Триест, единият беше вече в ръцете на доктора. Оставаше да бъдат заловени другите двама, а Карпена бе казал къде могат да ги намерят.

Все пак, тъй като Сайлас Торонтал познаваше доктора, а двамата със Саркани познаваха и Петер, стори им се по-разумно да не се намесват до момента, когато ще могат да го сторят с изгледи за успех. Но след като бяха открили отново следите на двамата съучастници, важно беше да не ги изпускат из очи, докато обстоятелствата позволяват да се действува срещу тях.

Ето защо — първият, за да ги следва навсякъде, където отидат, и вторият, за да му помогне при нужда — Поант Пескад и Кап Матифу бяха изпратени в Монако, където докторът, Петер и Луиджи щяха да дойдат с „Ферато“, щом настъпи моментът за това.

Пристигнали през нощта, двамата приятели веднага се заловиха за работа. Не беше трудно да открият хотела, в който бяха отседнали Сайлас Торонтал и Саркани. Докато Кап Матифу се разхождаше наблизо в очакване да се мръкне, Поант Пескад, който дебнеше двамата съучастници, ги видя да излизат към един часа следобед. Стори му се, че банкерът изглежда сломен и приказва малко, макар че Саркани му говореше доста оживено. Сутринта Поант Пескад бе чул, че се разисква за станалото миналата вечер в салоните на Клуба, тоест за невероятната поредица, причинила многобройни жертви, между които най-вече споменаваха Саркани и Сайлас Торонтал. От това заключи, че разговорът им сигурно засяга необикновената зла съдба. Освен това, тъй като от известно време насам двамата играчи редовно губели огромни суми, той стигна до съвсем правилния извод, че и последните им източници трябва да са почти изчерпани и наближава моментът, когато докторът ще може успешно да се намеси.

Тези сведения бяха изложени в една телеграма, която Поант Пескад, без да споменава имена, бе изпратил още сутринта до станцията в Ла Валета, откъдето частната телеграфна линия щеше да я предаде веднага в Антекирта.

Щом Саркани и Сайлас Торонтал влязоха в хола на Казиното, Поант Пескад ги последва; а когато минаха в салона с рулетка и „трант е карант“, и той влезе след тях.

Часът беше три следобед. Играта започваше да се оживява. Банкерът и неговият приятел най-напред обиколиха залите. Спираха пред различни маси, наблюдаваха хода на играта, но не вземаха участие в нея.

Поант Пескад се разхождаше насам-нататък като зрител, но не ги изпускаше из очи. Дори сметна за необходимо, за да не привлича вниманието, да пожертвува няколко монети от пет франка върху колоните или дузините на рулетката, и, както се полага, загуби — с великолепно хладнокръвие впрочем. Но защо ли не последва добрия съвет, който току-що му бе дал поверително един много опитен „професор“: „За да печелите в играта, господине, трябва да се стараете да губите малките залози и да печелите големите! В това се състои цялата тайна!“

Биеше четири часът, когато Саркани и Сайлас Торонтал сметнаха, че е настъпил моментът да опитат щастието си. На една от масите с рулетка имаше още няколко свободни места. Двамата седнаха там един срещу друг и ръководещият играта скоро бе заобиколен не само от играчи, но и от зрители, жадни да присъствуват на реванша на двамата знаменити неудачници от предната вечер.

Естествено, Поант Пескад застана в първата редица на любопитните, тъй като беше от най-заинтересованите в превратностите на тази борба.

През първия час шансовете бяха почти равни. За да ги разпределят по-добре, Сайлас Торонтал и Саркани играеха всеки поотделно, като залагаха значителни суми било на простите или сложните комбинации, възможни на рулетката, било на няколко комбинации едновременно. Щастието не се произнасяше нито за, нито против.

Но между четири и шест часа то сякаш им се усмихна. Максимума от шест хиляди франка на рулетка те спечелиха няколко пъти на пълни номера.

Ръцете на Сайлас Торонтал трепереха, когато ги простираше над сукното, за да подаде залога или да сграбчи почти изпод ратото златото и банкнотите на крупиетата.

Успяващ както винаги да се владее, Саркани не допускаше нито едно вълнение да се изрази по лицето му. Задоволяваше се да окуражава с поглед своя съдружник, тъй като в този момент успехът беше главно на страната на Сайлас Торонтал.

Макар и малко опиянен от честото мяркане на златото и банкнотите, Поант Пескад не преставаше да наблюдава и двамата. Питаше се дали ще бъдат достатъчно благоразумни да запазят това състояние, което се натрупваше отново в ръцете им, дали ще съумеят да спрат навреме.

После му хрумна, че ако Саркани и Сайлас Торонтал проявят такава мъдрост — в което впрочем се съмняваше, — може би ще се помамят да напуснат Монте Карло, да избягат в друго кътче на Европа, където ще трябва да ги последва. Щом не им липсват пари, нямаше да попаднат толкова лесно в ръцете на доктор Антекирт.

„Явно е — помисли той, — че като вземем всичко предвид, по-добре ще е да се разорят; и много бих се изненадал, ако този негодник Саркани се окаже човек с мярка!“

Каквито и да бяха в това отношение мислите и надеждите на Поант Пескад, успехът не изостави двамата съдружници. В действителност те щяха на три пъти да провалят банката, ако ръководещият играта не бе направил добавки от двадесет хиляди франка.

Това беше цяло събитие за присъствуващите на тази борба, които бяха в мнозинството си на страната на двамата играчи. Не беше ли това реванш за дръзката червена поредица, така щедро облагодетелствувала управата предната вечер?

Накратко, когато в шест и половина спряха да играят, Сайлас, Торонтал и Саркани бяха спечелили над двадесет хиляди наполеона.^[2] Тогава станаха и напуснаха рулетката. Банкерът вървеше с несигурна стъпка, сякаш беше пиян — от вълнение и умствена преумора. Другарят му го наблюдаваше безстрастно, като се страхуваше само от едно: да не би Сайлас да избяга с тези така трудно възвърнати няколкостотин хиляди франка и по този начин да се освободи от неговата власт.

И двамата, без да си проговорят, минаха през хола, слязоха по широките външни стълби и тръгнаха към хотела.

Поант Пескад ги проследи отдалече.

На излизане бе забелязал до един павилион в градината седналия на пейка Кап Матифу.

Поант Пескад тръгна към него.

— Време ли е? — запита Кап Матифу.

— Какво време?

— Да… да…

— Да излезеш на сцената?… Не, мили Кап!… Още не!… Стой си зад кулисите… Вечеря ли?

— Да, Поант Пескад.

— Моите поздравления! А на мене стомахът ми се е залепил за гърба… Не му е там мястото, нали! Ще се погрижа и за него, стига да има време!… Значи няма да мърдаш оттук преди да съм се върнал!

И Поант Пескад се върна към стръмната улица, по която слизаха Саркани и Сайлас Торонтал.

Като се увери, че двамата съучастници са наредили да им занесат вечерята в апартамента им, Поант Пескад си позволи да седне на общата маса. Крайно време беше; и за половин час той върна, както бе казал, стомаха си на нормалното място, което този орган трябва да заема в човешката машина.

После излезе с великолепна пура в уста и продължи да наблюдава пред хотела.

„Положително съм бил роден за детектив! — промълви той. — Изпуснал съм призванието си.“

Единственият въпрос, който си поставяше в момента, беше: ще се върнат ли тези джентълмени вечерта в Казиното?

Към осем часа Сайлас Торонтал и Саркани се появиха на вратата на хотела. На Поант Пескад се стори, че спорят оживено.

Вероятно банкерът се опитваше за последен път да се противопостави на настояванията, на нарежданията на своя съучастник, защото най-сетне Саркани каза властно:

— Трябва, Сайлас!… Така искам!

И те тръгнаха нагоре по стръмната улица, към градините на Монте Карло. Поант Пескад ги последва, без да успее, за голямо съжаление, да долови нещо от разговора им.

Ето всъщност какво казваше Саркани с тон, непозволяващ възражение, на банкера, чиято съпротива постепенно отслабваше:

— Какво, Сайлас, да спрем, когато щастието ни се възвръща? Та това би било лудост!… Трябва да сте се побъркали!… Как, докато губехме, продължавахме упорито да играем като луди, а сега, когато печелим, да не упорствуваме като мъдри!… Веднъж да имаме случай, може би единствен случай, какъвто може вече и да не се повтори, да бъдем господари на съдбата, господари на богатство, и да оставим да ни се изплъзне по наша вина!… Не чувствуваш ли, Сайлас, че успехът…

— Ако не е отлетял вече! — измърмори Сайлас Торонтал.

— Не! Сто пъти не! — отговори Саркани. — Такова нещо не се обяснява, дявол да го вземе, но се чувствува, прониква във вас до мозъка на костите!… Един милион ни чака тази вечер на масите в Казиното!… Да! Един милион, и няма да го изпусна!

— Играйте тогава, Саркани!

— Аз?… Да играя сам?… Не! Ще играя с вас, Сайлас!… Да!… И ако трябва да се избира между двама ни, на вас бих отстъпил мястото!… Успехът е личен, а явно е, че се е върнал при вас!… Играйте и ще спечелите!… Настоявам!

Всъщност Саркани искаше Сайлас Торонтал да не се задоволи с тези няколкостотин хиляди франка, които биха му позволили да се изтръгне от неговата власт. Искаше неговият съучастник да стане отново милионер, какъвто беше, или да бъде напълно разорен. Ако забогатее, щеше да продължи съществуването, което водеше дотогава. Ако бъде разорен, ще бъде принуден да отиде навсякъде, където Саркани би поискал да го води. И в двата случая вече нямаше да бъде опасен за него.

Впрочем, макар че правеше опити да се съпротивлява, Сайлас Торонтал чувствуваше как всички страсти на играча се раздвижват в него. В позорното падение, до което бе стигнал, той изпитваше едновременно и страх, и желание да се върне в салоните на Казиното. Думите на Саркани разпалваха кръвта му. Очевидно съдбата се бе оказала на негова страна през последните часове, и то с такова постоянство, че би било непростимо да се спре!

Глупак! Както всички играчи, негови подобия, той поставяше в настояще време това, което може да бъде само минало! Вместо да си каже: „Имах щастие!“ — което беше вярно, той си казваше: „Имам щастие!“, което е неправилно. И все пак в главата на всички, които залагат на случая, не минава друга мисъл освен тази! Те не си спомнят онова, което неотдавна каза един от най-големите математици на Франция: „Случайността има прищевки, няма навици!“

Междувременно Саркани и Сайлас Торонтал бяха стигнали пред Казиното, все още следвани от Поант Пескад. Тук се спряха за момент:

— Сайлас — каза Саркани, — без колебание!… Решени сте да играете, нали?

— Да!… Решен съм да рискувам докрай! — отговори банкерът, у когото всички колебания изчезнаха, щом се намери на първите стъпала на перистила.

— Не трябва да ви влияя! — продължи Саркани. — Доверете се на вашето вдъхновение, не на моето! То не може да се излъже!… На рулетката ли ще отидете?

— Не… на „трант е карант“! — отговори Сайлас Торонтал, влизайки в хола.

— Прави сте, Сайлас! Слушайте само себе си!… Рулетката ви даде почти цяло състояние!… Сега „трант е карант“ трябва да довърши работата!

Влязоха заедно в салоните и най-напред се поразходиха из тях. Десет минути по-късно Поант Пескад ги видя да сядат на една от масите с „трант е карант“.

Тук наистина могат да се правят по-смели удари! Тук, ако шансовете на играта са прости, ако трябва да се борите само срещу блъфа, максимумът е от дванадесет хиляди франка и няколко ставки могат да дадат значителни разлики в печалба или в загуба. Затова тук е предпочитаното място на така наречените „големи играчи“. Тук най-сетне с главозамайваща бързина се създават или пропиляват състояния, на които борсите в Париж, Ню Йорк или Лондон биха могли да завидят!

Пред масата с „трант е карант“ Сайлас Торонтал забрави своята боязън. Сега той не играеше вече „от страх“, а настървено, или по-точно като човек, който скоро ще се увлече. Може ли впрочем да се каже, че има начин на игра, начин да „заложиш парите си“? Очевидно не, каквото и да твърдят рутинираните играчи, щом си зависим от случая. Така че банкерът играеше под наблюдението на Саркани, който имаше двоен интерес в тази съдбоносна партия, какъвто и да бъде нейният изход.

През първия час загубите и печалбите се редуваха почти равномерно. Все пак към края везните се наклониха на страната на Сайлас Торонтал.

Тогава и Саркани, и той сметнаха, че успехът им е сигурен. Те се „разпалиха“, както се казва, и правеха само максимални ставки. Но скоро предимството се върна към банката, чието хладнокръвие е ненарушимо, която не познава лудото увличане, а максимумът, налаган на играчите, защищава така добре интересите й.

Правеха се страшни ставки. Парите, спечелени от Сайлас Торонтал в следобедните часове, се стопяваха постепенно. Страшен наглед, зачервен, с обезумял поглед, банкерът се вкопчваше в ръба на масата, в стола си, в пачките банкноти, в свитъците златни монети, които ръката му не можеше да пусне, с движения, подскачания и конвулсии на човек, който се дави. А нямаше кой да го спре на края на бездната! Никаква ръка, която би се протегнала, за да го задържи! Никакъв опит от страна на Саркани да го откъсне от мястото му, да го отвлече преди окончателното разорение, преди главата му да е потънала в опустошителния порой!

В десет часа Сайлас Торонтал бе рискувал последната ставка, последния максимум. Бе спечелил, след това загубил. И когато стана, със замаяна глава, обзет от свирепо желание стените на Казиното да се сгромолясат, за да смажат всички събрани тук, той нямаше вече нищо… Нито следа от милионите на неговата банка, възстановена с милионите на граф Шандор.

Придружен от Саркани, който сякаш беше негов тъмничар, Сайлас Торонтал напусна игралните зали, пресече хола и се втурна вън от Казиното. После и двамата побягнаха през градината към пътеките, които се изкачват към Ла Тюрби^[3].

Поант Пескад беше вече по следите им. На минаване се отби при Кап Матифу, вдигна го от скамейката, където нашият херкулес дремеше, и му извика:

— Тревога!… Мобилизирай очите и краката си!

И Кап Матифу се впусна заедно с него по следата, която не трябваше вече да изпускат.

През това време Саркани и Сайлас Торонтал продължаваха да се изкачват постепенно по криволичещите пътечки, които лъкатушат по склоновете на планината всред градини с маслинови и портокалови дървета. Тези своеволни зигзаги даваха възможност на Поант Пескад и Кап Матифу да не ги губят из очи, при все че не можеха да ги чуят.

— Приберете се в хотела, Сайлас! — не преставаше да повтаря заповеднически Саркани. — Приберете се… и се успокойте!

— Не!… Съсипани сме!… Да се разделим!… Не искам вече да ви виждам!… Не искам…

— Да се разделим?… А защо?… Ще дойдете с мене, Сайлас! Утре напускаме Монако!… Имаме достатъчно пари, за да отидем до Тетуан, а там ще довършим делото си!

— Не!… Не!… Оставете ме, Саркани, оставете ме! — отговаряше Сайлас Торонтал.

И го отблъскваше грубо, когато другият се опитваше да го хване. После се втурваше така бързо, че Саркани мъчно го настигаше. Без да съзнава какво върши, Сайлас Торонтал можеше на всяка стъпка да падне в дълбоките долове, над които се виеше пътеката. Една-единствена мисъл го бе обзела властно и натрапчиво: да избяга от Монте Карло, където се бе разорил, да избяга от Саркани, чиито съвети го бяха докарали до това окаяно положение, и най-сетне да бяга наслуки, без да знае къде ще иде и какво ще прави!

Саркани чувствуваше, че не може вече да се справя със своя съучастник, че банкерът ще му убегне. Ех, ако не знаеше тайни, с които можеше да го погуби или поне безвъзвратно да провали последната партия, която искаше да изиграе, колко безразличен щеше да му бъде човекът, когото бе докарал до ръба на тази пропаст! Но преди да падне в нея, Сайлас Торонтал можеше да нададе един последен вик. Този вик именно трябваше да бъде задушен!

От замисленото престъпление до непосредственото му изпълнение оставаше само една стъпка и Саркани не се поколеба да я направи. Нима не можеше да извърши още тази нощ тук, из тия безлюдни места, това, което искаше да направи по пътя за Тетуан в усамотените марокански поля?

Но в това време по стръмния път между Монте Карло и Ла Тюрби все още се движеха закъснели хора. При един вик на Сайлас Торонтал те биха могли да му се притекат на помощ, а Саркани искаше убийството да стане така, че никога да не го заподозрат. Затова именно се налагаше да почака. По-нагоре, отвъд Ла Тюрби и границата на Монако, по пътя, закачен като корниз на повече от две хиляди стъпки височина по склоновете на първите възвишения от Приморските Алпи, Саркани би могъл спокойно да го довърши. Кой би помогнал тогава на жертвата му? Как биха открили трупа на Сайлас Торонтал в бездната на пропастите край пътя?

Все пак Саркани поиска за последен път да спре съучастника си и да го върне в Монте Карло.

— Ела, Сайлас, ела! — каза той, като го хвана за ръката. — Утре ще продължим!… Имам още малко пари!…

— Не!… Оставете ме!… Оставете ме!… — извика Сайлас Торонтал в последно яростно избухване.

Ако имаше сили да се бори със Саркани, ако носеше оръжие, не би се поколебал навярно да отмъсти за всичкото зло, което му бе сторил неговият бивш агент от Триполитания!

Придобил нови сили от гнева си, Сайлас Торонтал отблъсна Саркани, втурна се към последния завой на пътя и по няколко грубо изсечени в скалата стъпала слезе между малки, терасовидно разположени градинки. Скоро стигна до главната улица на Ла Тюрби, на тесния проход, който отделя Кучешката глава от масива на планината Ажел, някогашна граница между Италия и Франция.

— Върви, Сайлас! — извика за последен път Саркани. — Върви! Но няма да стигнеш далеко!

После пое вдясно, прехвърли се през нисък каменен зид, мина през една градинка на тераси и хукна напред, за да изпревари Сайлас Торонтал на шосето.

Поант Пескад и Кап Матифу не бяха чули нито дума от разговора, но видяха как банкерът отблъсна рязко Саркани и как той изчезна в тъмнината.

— Ех, по дяволите! — възкликна Поант Пескад. — Може би най-важният ни се изплъзна!… Остава само да изтървем и другия!… Както и да е, и Торонтал е хубава плячка!… Пък и нямаме избор! Напред, мили Кап, напред!

С няколко големи крачки двамата настигнаха Сайлас Торонтал.

Банкерът се изкачваше бързо по улицата на селището. След като остави вляво могилката с кулата на Август, той мина тичешком край затворените вече къщи и най-сетне се озова на шосето, опасало като корниз планината.

Поант Пескад и Кап Матифу го следваха петдесетина крачки по-назад.

Но за Саркани вече не можеше да става и дума, все едно дали бе тръгнал по хребета на склоновете вдясно или бе изоставил окончателно съучастника си, за да слезе обратно в Монте Карло.

Шосето „Корниза“, остатък от стар римски път, от Ла Тюрби започва да се спуска към Ница, все по склона на планината, между величествени скали, усамотени конуси, дълбоки пропасти, които продължават чак до железопътната линия, трасирана по крайбрежието. Нататък, в звездната нощ с изгряващата на изток луна, се виждаха смътно шест залива, островът Сент Оспис, устието на реката Вар, полуостровът Ла Гаруп, нос Антиб, заливът Жуан, островите Лерен, заливите Ла Напул и Кан, а в дъното планините Естерел. Тук-там блещукаха пристанищни огньове — в Болиьо, в базата Птит Африк, във Вилфранш, над която се издига планината Леуца, и няколко сигнални светлини на рибарски кораби, отразени в спокойните морски води.

Минаваше полунощ. В този момент, почти излязъл от Ла Тюрби, Сайлас Торонтал изостави шосето и се впусна по една пътека, която отива право в Еза, едно орлово гнездо с полудиво население, дръзко кацнало на скалата, над гора от рожкови и бор.

Пътеката беше съвсем пуста. Обезумелият вървя известно време по нея, без да забавя ход, без дори да обърне глава. После внезапно пое вляво, по тясна пътечка, по-близо до ръба на високите, отвесни крайбрежни скали, под които има тунел за железопътната линия и шосето. Поант Пескад и Кап Матифу се спуснаха подир него.

Стотина крачки по-нататък Сайлас Торонтал най-сетне се спря; стигнал бе до една скала, надвесена над пропаст, дълбока няколкостотин стъпки, в която се разбиваше прибоят.

Какво щеше да прави Сайлас Торонтал? Дали бе решил да се самоубие? И мислеше да свърши подлото си съществуване, като се хвърли в бездната?

— Дявол да го вземе! — извика Поант Пескад. — Трябва ни жив!… Хвани го, Кап Матифу, и здраво го дръж!

Но не бяха направили и двадесет крачки, когато видяха, че от дясната страна на пътечката се появи човек. Той се промъкваше покрай склона из сакъзовите и миртови храсти, после запълзя, за да стигне до скалата, на която стоеше Сайлас Торонтал.

Беше Саркани.

— Ех, дявол го взел! — извика Поант Пескад. — Сигурно иска да помогне на съдружника си да се прехвърли на оня свят!… Кап Матифу, дръж единия… аз — другия!

Но Саркани се бе спрял… Страхуваше се, че може да го познаят…

От устата му се изтръгна последно проклятие. Втурна се вдясно и докато Поант Пескад го настигне, изчезна сред храстите.

Миг по-късно, в момента, когато Сайлас Торонтал щеше да се хвърли, Кап Матифу го улови и извлече на пътечката.

— Оставете ме!… — викаше той. — Оставете ме!…

— Да ви оставя да се подхлъзнете, господин Торонтал? — отговори Поант Пескад. — Никога!

Умният младеж не беше подготвен за тази развръзка, непредвидена в инструкциите му. Но ако Саркани им се изплъзна, Сайлас Торонтал беше уловен и оставаше само да го откарат в Антекирта, където щяха да го приемат с всички почести, на които имаше право.

— Искаш ли да се заемеш с пренасянето на господина… по намалена тарифа? — се обърна Поант Пескад към Кап Матифу.

— С удоволствие!

Сайлас Торонтал, не успял дори да схване какво става, не би могъл да окаже никаква съпротива. Затова Поант Пескад тръгна по една доста стръмна пътечка, която се спускаше към брега, заобикаляйки пропастта. Кап Матифу го следваше, като ту влачеше, ту носеше това отпуснато тяло.

Слизането беше извънредно трудно и без изумителната сръчност на Поант Пескад, без изключителната сила на неговия другар и двамата биха се пребили.

Най-сетне, рискували двадесет пъти живота си, те стигнаха последните скали до самото море. Тук крайбрежието е назъбено от цял низ малки заливчета, причудливо изрязани в пясъчния масив, заслонени от високи червеникави стени и ръждиви рифове, от които вълните на прибоя получават кървав оттенък.

Зазоряваше се, когато Поант Пескад намери някакъв подслон в една пещера, издълбана в крайбрежните скали през епохата на геологичните сътресения и където Сайлас Торонтал можеше да бъде оставен под надзора на Кап Матифу.

Банкерът нито усети, нито прояви безпокойство от това, което вършеха с него, докато Кап Матифу го пренасяше в пещерата.

След това Поант Пескад се обърна към Кап Матифу:

— Ти ще останеш тук, мили Кап!

— Колкото трябва.

— Дори дванадесет часа, ако се наложи да отсъствувам толкова време?

— Дори дванадесет часа.

— Без ядене?

— Ако не обядвам, ще вечерям… и то за двама.

— Ако не вечеряш за двама, ще се нахраниш по-късно за четирима!

След този разговор Кап Матифу седна на една скала, така че да не изпуска из очи пленника си. А Поант Пескад тръгна по брега от заливче на заливче, за да се върне в Монако.

Той не се забави толкова, колкото предполагаше. За по-малко от два часа откри „електрика“, закотвен в едно от пустите заливчета, които подводните скали предпазваха от морското вълнение. След един час бързият кораб стигна пред тясното заливче, където, гледан от морето, Кап Матифу приличаше на митологичния Протей^[4], който пасе стадата на Нептун.

Малко по-късно Сайлас Торонтал и Кап Матифу бяха на борда. После, незабелязан дори от митничарите или рибарите по крайбрежието, „електрикът“ пое с пълна скорост в посока към Антекирта.