Жул Верн
Матиаш Шандор (6)

Пета глава
Преди, по време на присъдата и след нея

Истрия, включена в Австро-Унгарската империя по договорите от 1815 година, е един триъгълен полуостров. Този полуостров се простира от Триесткия залив до залива Куарнеро, из който са прикътани доста много пристанища. Между тях, почти на южния му връх, се намира Пола, която властите се бяха заели по това време да превърнат в първостепенно военноморско пристанище.

Тази област от Истрия, и по-специално западното й крайбрежие, е все още твърде италианска, дори твърде венецианска както по обичаи, така и по език. Възможно е славянският елемент там все още да се бори с италианския; но положително е, че немското влияние с мъка се задържа между двата.

Няколко големи градове по крайбрежието или във вътрешността създават живота на тази област, която се мие от водите на Северния Адриатик. Това са Капо д’Истрия и Пирано, чието население работи почти изключително на големите солници в устието на Ризано и Корна Лунга; Паренцо, седалище на диетата и резиденция, на епископа; Ровиньо, богат със своите маслинови гори; Пола, където туристите посещават великолепни паметници от римско време, определена да стане най-значителното военноморско пристанище на целия Адриатик.

Но нито един от тези градове няма правото да се нарича столица на Истрия. Само Пизино, разположен почти в средата на триъгълника, има право на това звание и именно там, без сами да знаят, щяха да бъдат отведени задържаните след тайното им арестуване.

Пред вратата на Ласло Затмар чакаше пощенска кола. Четиримата бяха вкарани веднага в нея и двама австрийски стражари — от ония, които охраняват твърде прилично пътниците из равнините на Истрия — седнаха до тях. Щеше да им бъде забранено, значи, да разменят по време на пътуването и най-незначителната дума, която би могла да ги изложи или да им позволи да се споразумеят преди съденето.

Охрана от дванадесет конни стражари, командувана от един лейтенант, се проточи отпред, отзад и отстрани на пощенската кола, която само след десет минути беше вече вън от града. Борик, отведен направо в триесткия затвор, беше поставен в единична килия.

Къде ги водеха? В коя крепост щяха да ги затворят австрийските власти, щом не се задоволяваха с триестката? Граф Шандор и неговите приятели се стремяха напразно да узнаят това.

Нощта беше тъмна и фенерите на пощенската кола осветяваха пътя едва до първата двойка конни стражари. Конвоят се движеше бързо. Матиаш Шандор, Ищван Батори и Ласло Затмар седяха безмълвно и неподвижно в своя ъгъл. Саркани дори не се опитваше да наруши мълчанието, нито да протестира срещу арестуването или да попита защо го бяха задържали.

На излизане от Триест пощенската кола направи остър завой, с който се насочи косо към брега. Тогава, сред тропота на конете и дрънченето на сабите, граф Шандор можа да долови далечния шум на прибоя в крайбрежните скали. Няколко светлинки блеснаха за миг в нощта и почти веднага угаснаха. Беше малкото селище Муджия, което пощенската кола отмина, без да спира в него. После на граф Шандор се стори, че пътят отново се връща в полето.

В единадесет часа вечерта колата се спря, за да сменят конете. Тук имаше само една ферма и конете чакаха да бъдат впрегнати. Това не беше пощенска станция. Избягнали бяха да отидат в тази на Капо д’Истрия.

Конвоят продължи пътя си. Колата се движеше между заградени лозя, чиито ластари се преплитаха като дантели в клоните на черниците; бяха все още в равнината и това позволяваше да се движат бързо. Мракът бе станал още по-гъст, защото тежки облаци, подгонвани от силния югоизточен „сироко“, изпълваха целия простор. Макар че от време на време спускаха стъклата на вратичките, за да влезе малко въздух в колата — защото юнските нощи в Истрия са горещи, — невъзможно беше да се различи нещо, дори съвсем наблизо. Колкото и да се стараеха да запомнят най-дребните събития по пътя, например посоката на вятъра, изтеклото време от тръгването, граф Шандор, Ласло Затмар и Ищван Батори все не успяваха да разберат в каква посока се движеше пощенската кола. Властта сигурно желаеше следствието по това дело да се води в най-голяма тайна и в място, което да остане неизвестно на широката публика.

Към два часа сутринта смениха втори път конете. Както при първата спирка, това не продължи повече от пет минути.

На граф Шандор се стори, че забелязва в тъмнината няколко къщи, струпани край пътя; сигурно беше някакво предградие.

Беше околийският център Бужа, разположен на двадесетина мили южно от Муджия.

Щом смениха конете, полицейският лейтенант прошепна няколко думи на кочияша и пощенската кола отново потегли в галоп.

Към три и половина започна да се развиделява. След един час затворниците биха могли поне да разберат по изгряващото слънце в каква посока ги карат — на север ли или на юг. Но точно тогава стражарите спуснаха завеските на вратичките и вътрешността на колата потъна в пълен мрак.

Нито граф Шандор, нито двамата му другари направиха някаква забележка. Положително беше, че няма да им отговорят. Не им оставаше друго, освен да се примирят и да чакат.

Един-два часа по-късно — трудно би било да се определи изтеклото време — пощенската кола спря за последен път и смени конете в селището Визинада.

От този момент единственото нещо, което можаха да забележат, беше, че пътят става много труден. С викове и с камшик кочияшът непрекъснато подкарваше конете, които тропаха с подковите си по твърдата камениста почва на тази планинска местност. Няколко хълма, обрасли с възсиви горички, ограничаваха хоризонта. На два-три пъти задържаните дочуха звуци от кавал. Млади овчари свиреха странните си песни, докато пазеха стада черни кози; но това указание беше съвсем недостатъчно за разпознаване пресичаната област и те трябваше да се примирят с тази неизвестност.

Навярно към девет часа сутринта пощенската кола започна да се движи съвсем другояче. Нямаше никакво съмнение — тя се спускаше бързо надолу, след като се бе изкачила до най-високата точка на пътя. Скоростта беше много голяма и на няколко пъти трябваше да слагат спирачки на колелата, за да могат да се задържат, и то при доста голям риск.

Всъщност, след като се изкачва из една твърде стръмна местност, над която се издига Монте Маджоре, пътят се спуска към Пизино. Макар че се намира на скат, доста високо над морското равнище, сред окръжаващите го височини, този град изглежда заровен в дъното на долина. Много време преди да го достигнем, можем вече да забележим камбанарията, която се издига над къщите, живописно разположени на тераси.

Пизино е център на околия, която наброява към двадесет и пет хиляди жители. Разположен почти в центъра на триъгълния полуостров, в него се стичат морлаки^[1], славяни, дори цигани, особено по време на панаирите, когато става доста оживена търговия.

Старинен град и столица на Истрия, той е запазил феодалния си вид. Това особено личи по укрепения му замък, който се издига над няколко по-нови военни сгради, където са настанени административните служби на австрийската власт.

В двора на този именно замък на 9 юни, към десет часа сутринта, спря пощенската кола, след като бе пътувала петнадесет часа. Граф Шандор, двамата му другари и Саркани бяха изведени от колата. Няколко минути по-късно ги затвориха поотделно в сводести килии, до които стигнаха, след като изкачиха петдесетина стъпала.

Това беше най-строга изолация.

Макар че Матиаш Шандор, Ласло Затмар и Ищван Батори нямаха никаква връзка помежду си и не можеха да си съобщават своите мисли, и тримата се вълнуваха само от едно: как е била разкрита тайната на конспирацията? Дали полицията бе случайно попаднала в следите на съзаклятието? Но как, когато нищо не можеше да се надуши отвън? Никаква кореспонденция не се разменяше вече между Триест и главните градове на Унгария и Трансилвания. Предателство ли беше? Но кой можеше да е предателят? Никога и никому не се бяха доверявали. Никаква хартийка не би могла да попадне в ръцете на някой шпионин. Всички документи бяха унищожени. И в най-тайните кътчета в дома на улица Акведото да бяха ровили, пак не биха намерили някаква подозрителна бележка. Така и беше всъщност. Полицейските агенти не бяха открили нищо освен мрежата, която граф Затмар не бе унищожил, защото беше възможно пак да му потрябва. За нещастие тъкмо тази мрежа щеше да стане вещественото доказателство; защото употребата й можеше да се обясни само с нуждите на една шифрована кореспонденция.

Така че — това затворниците още не знаеха — всичко почиваше върху копието от бележката, което Саркани, в споразумение със Сайлас Торонтал, бе предал на губернатора на Триест, след като бе възстановил точния смисъл на текста. Но за нещастие то беше достатъчно за обвинение в заговор срещу сигурността на държавата. И следователно стигаше, за да изпратят граф Шандор и неговите другари пред специален военен съд, който щеше да действува по-военно.

Предател значи имаше и той не беше далеч. Като остави да го задържат, без да възрази, като се оставяше да го съдят и дори да го осъдят — за да го помилват след това, — този предател искаше да отстрани всякакви подозрения. В това именно се състоеше играта на Саркани и той я играеше със самоувереността, която влагаше във всяко нещо.

Между това граф Шандор, измамен от този двуличник — кой ли не би бил на негово място? — реши да направи всичко, за да го оправдаят. Не ще бъде трудно, мислеше той, да докаже, че Саркани никога не е участвувал в заговора, че е един обикновен счетоводител, доведен наскоро в дома на Ласло Затмар и натоварен единствено с личните работи на графа, които никак не бяха свързани с конспирацията. При нужда щеше да се позове на показанията на банкера Сайлас Торонтал, за да оправдаят младия му служител. Той не се съмняваше, че Саркани ще бъде оправдан както по главното обвинение, така и по обвинение в съучастничество, ако се стигнеше до обвинение — което му се струваше малко вероятно.

Изобщо австрийската власт сигурно не знаеше за конспирацията нищо друго освен имената на тримата съзаклятници от Триест. Техните привърженици в Унгария и Трансилвания й бяха съвсем неизвестни. Не съществуваше никаква следа от тяхното съучастие. Така че Матиаш Шандор, Ищван Батори и Ласло Затмар нямаше защо да се безпокоят в това отношение. Що се отнася до самите тях, те бяха решени да отричат всичко, освен ако им предявят някакво веществено доказателство, потвърждаващо заговора. В такъв случай ще съумеят да се пожертвуват. Други щяха да оглавят някой ден неуспялото въстание. Делото на независимостта щеше да намери по-късно нови водачи. Ако бъдат разобличени, те щяха да признаят своите надежди, щяха да посочат целта, към която се стремяха и която все ще бъде достигната някой ден. Нямаше дори да се защищават, щяха да заплатят достойно проиграната си цел.

Не без основание граф Шандор и неговите двама приятели мислеха, че действията на полицията по това дело са твърде ограничени. В Буда, в Пеща, в Клаузенбург, във всички градове, където въстанието трябваше да избухне по даден сигнал от Триест, агентите бяха търсили напразно следи от заговора. Ето защо властта бе пристъпила така предпазливо към арестуването на тримата водачи в Триест. Ако ги затвориха в крепостта на Пизино, ако не искаха да се шуми около тази история преди нейната развръзка, то беше с надеждата, че някакви обстоятелства биха спомогнали да се узнаят авторите на шифрованата бележка, изпратена към столицата на Илирия, но дошла неизвестно откъде.

Тази надежда остана напразна. Очакваният сигнал не бе даден и нямаше скоро да се даде. Въстанието беше провалено, поне временно. Затова властите бяха принудени да се ограничат със съденето на граф Шандор и неговите съучастници, обвинени в държавна измяна.

За дознанието обаче бяха необходими няколко дни. Затова следствието по делото започна едва към 20 юни с разпита на обвиняемите.

Не бе направена дори очна ставка и те се видяха едва в съда.

Властите възложиха на един военен състав да съди водачите на съзаклятието от Триест. Известно е колко бързо се води следствието по дела, подчинени на извънредно съдопроизводство, колко бързо става съденето и изпълнението на присъдите.

Така стана и сега.

На 25 юни военният съд се събра в една от долните зали на крепостта в Пизино и същия ден обвиняемите бяха изправени пред него. Гледането на делото не беше нито продължително, нито бурно и никакъв инцидент не стана.

Военният съд откри заседанието си в девет часа сутринта. Граф Шандор, граф Затмар и професор Батори, от една страна, и Саркани, от друга, се видяха за пръв път след затварянето тук. Ръкостискането, което Матиаш Шандор и двамата му приятели си размениха на подсъдимата скамейка, беше ново доказателство, нова проява на обединяващите ги чувства. Само с едно движение Ласло Затмар и Ищван Батори дадоха на граф Шандор да разбере, че възлагат на него грижата да говори пред съда. Нито той, нито другите бяха приели да имат служебен защитник. Онова, което граф Шандор бе направил досега, беше добре направено. Каквото сметнеше за уместно да каже на съдиите, щеше да е добре казано.

Заседанието беше публично в този смисъл, че вратите на залата бяха отворени. Но присъствуваха много малко хора, защото нищо не се бе разчуло навън. Имаше най-много двадесетина зрители от персонала на крепостта.

Най-напред бе установена самоличността на обвиняемите. Веднага след това граф Шандор запита председателя на съда къде са докарани, но не получи отговор на въпроса си.

Самоличността на Саркани бе също така установена и той пак не каза нищо, което би могло да го отлъчи от каузата на неговите познати.

След това показаха на обвиняемите факсимилето, предадено подло на полицията.

Когато докладчикът поиска да ги запитат дали признават, че са получили оригинала от бележката, чието копие им е показано, те отговориха, че това трябва да бъде доказано от обвинителя.

При този отговор им показаха мрежата, намерена в стаята на Ласло Затмар.

Граф Шандор и двамата му другари не можеха да отрекат, че мрежата е тяхна. Не се и опитаха да го сторят. Какво можеха да възразят всъщност пред това веществено доказателство? Щом с помощта на тази мрежа можеше да се разчете шифрованата бележка, безспорно беше, че бележката е била получена от обвиняемите.

Едва сега те разбраха как е била открита тайната конспирация и върху каква основа почиваше обвинението.

От този момент въпросите и отговорите бяха съвсем ясно формулирани и от едната, и от другата страна.

Граф Шандор не можеше вече да отрича. Затова заговори и от името на двамата си другари. Те подготвяли едно движение, което трябвало да доведе до отделянето на Унгария от Австрия и до автоматичното възстановяване на древното Маджарско кралство. Ако не ги бяха арестували, въстанието щеше да избухне и Унгария би извоювала своята независимост. Признавайки, че е водач на съзаклятието, Матиаш Шандор се постара да отреди на своите приятели една второстепенна роля в него. Но те възразиха срещу това изказване на графа и заявиха, че щом са имали честта да са негови съучастници, трябва да имат и честта да споделят участта му.

Съдебното заседание не продължи много. Когато председателят на съда запита обвиняемите за връзките им в страната, те отказаха да отговорят. Не съобщиха нито едно име.

— Имате нашите три глави — отговори кратко граф Шандор, — те ви стигат!

Само три, защото граф Шандор се зае да оневини Саркани, младия счетоводител, работил в дома на Ласло Затмар по препоръка от банкера Сайлас Торонтал.

Саркани не можеше да не потвърди думите на граф Шандор. Каза, че не знае нищо за конспирацията и бил безкрайно изненадан, като научил, че в този спокоен дом на улица Акведото се е кроял заговор срещу сигурността на държавата. Не протестирал, когато го задържали, защото не знаел дори за какво го задържат.

Нито за граф Шандор, нито за него беше трудно да установят това положение, а пък и военният съд имаше навярно свое мнение по този въпрос. Затова по предложение на докладчика обвинението срещу Саркани бе почти веднага изоставено.

Към два часа следобед разискванията по делото приключиха и присъдата бе произнесена веднага.

Граф Матиаш Шандор, граф Ласло Затмар и професор Ищван Батори, обвинени в държавна измяна, бяха осъдени на смърт.

Осъдените щяха да бъдат разстреляни в двора на крепостта.

Екзекуцията щеше да бъде изпълнена в срок от четиридесет и осем часа.

Саркани бе освободен от обвинение, но оставаше в затвора до изпълнението на присъдата, след което щяха да го пуснат.

В същата присъда се постановяваше конфискация на имуществата на тримата осъдени.

Наредено бе граф Шандор, Ласло Затмар и Ищван Батори да бъдат върнати в затвора.

Саркани бе отведен в килията, която заемаше в дъното на един елипсовиден коридор на втория етаж от крепостта. А граф Шандор и двамата му приятели щяха да прекарат последните часове от живота си в една доста обширна килия на същия етаж, точно в срещуположния край от голямата ос на елипсата, описана от коридора. Този път уединяването бе отменено. Осъдените щяха да бъдат заедно до смъртта си.

Това, че бяха оставени сами, че можеха да дадат най-сетне воля на вълнението си, беше за тях облекчение, дори щастие. Съумели да се владеят пред съдиите, сега, без свидетели, те проявиха чувствата си; разтвориха обятия и се прегърнаха.

— Приятели мои — каза граф Шандор, — аз съм причина за вашата гибел! Но няма защо да ви искам прошка. Ние се борихме за независимостта на Унгария! Нашата кауза е права! Наш дълг беше да я защитим! Чест ще бъде да умрем за нея!

— Напротив, Матиаш — отговори Ищван Батори, — ние ти благодарим, че ни привлече в това патриотично дело, на което бе посветил целия си живот!…

— Като оставаме твои съратници и в смъртта! — добави хладнокръвно граф Затмар.

След минутно мълчание и тримата огледаха мрачната килия, в която щяха да прекарат последните си часове. Тесен прозорец, пробит на четири-пет стъпки височина в дебелата стена на крепостта, едва я осветяваше. В нея имаше три железни легла, няколко стола, маса и заковани на стената полици, но които бяха наредени различни съдове.

Ласло Затмар и Ищван Батори потънаха в мислите си, а граф Шандор започна да се разхожда из килията.

Сам в света, Ласло Затмар нямаше никакви семейни връзки и не оставяше никого след себе си. Само неговият стар прислужник Борик щеше да го оплаква.

С Ищван Батори обаче не беше така. Смъртта му нямаше да засегне само него. Той имаше жена и син, които щяха да изживеят тежко този удар. А дори като го понесат, какво съществуване ги чакаше! Какво бъдеще за тази жена без никакви средства, с едно осемгодишно дете! Пък и да имаше някакъв имот, от него нямаше да остане нищо след присъдата, която постановяваше смъртно наказание и конфискация на имуществата.

Граф Шандор си припомняше сега цялото си минало. Жена си, чийто образ никога не го напускаше. Момиченцето си, двегодишно дете, поверено на грижите на домоуправителя, който щеше да го отгледа. Мислеше за приятелите си, които бе увлякъл в своята гибел, и се питаше дали бе постъпил правилно, дали не бе отишъл по-далеко, отколкото изискваше дългът към родината, щом наказанието засягаше не само него, но и невинни хора!

„Не!… Не!… Аз изпълних само дълга си! — повтаряше си той. — Родината преди всичко, над всичко!“

Към пет часа вечерта в килията влезе един надзирател, остави на масата вечерята на осъдените и излезе, без да проговори. А Матиаш Шандор искаше да знае къде се намират, в коя крепост са затворени. Но председателят на военния съд не бе счел за нужно да отговори на тези въпроси и надзирателят имаше сигурно изрична заповед също да не отговаря.

Осъдените едва се докоснаха до донесената вечеря. Остатъка от деня прекараха в разговори за разни неща, като изказваха надежда, че проваленото въстание все пак ще избухне някой ден. На няколко пъти си припомниха и някои моменти от делото.

— Сега знаем — каза Ласло Затмар — защо бяхме задържани и как полицията е узнала всичко от бележката, попаднала в ръцете й.

— Да, Ласло, сигурно е така — отговори граф Шандор; — но в чии ръце е попаднала най-напред и кой е направил копието от тази бележка, една от последните, които сме получавали?

— А като го е направил — добави Ищван Батори, — как са успели да го дешифрират без мрежата?

— Значи нужно е било да откраднат мрежата, макар и за миг… — каза граф Шандор.

— Да я откраднат!… От кого? — отговори Ласло Затмар. — В деня на задържането ни тя си беше още в чекмеджето на бюрото в стаята ми; нали агентите я намериха там!

Беше наистина съвсем необяснимо. Че бележката е била намерена на шията на гълъба и е била преписана, преди да стигне до получателя; че къщата, където живееше този получател, е била открита — всичко това можеше и трябваше да се допусне. Но че шифрованото изречение е било възстановено без помощта на средството, послужило за образуването му — това беше необяснимо.

— И все пак — продължи граф Шандор — бележката е била прочетена, и то като са си послужили с мрежата! Тази бележка е насочила полицията по следите на заговора и само върху нея беше изградено цялото обвинение!

— Какво значение има в края на краищата! — отговори Ищван Батори.

— Напротив, има значение — извика граф Шандор. — Може би сме били предадени! А ако е имало предател… да не знаем…

Граф Шандор замълча. В главата му се бе мярнало името на Саркани, но той отхвърли тази мисъл далеко, много далеко, без дори да я сподели с приятелите си.

Матиаш Шандор и другарите му продължиха да разговарят така до късна нощ за всичко, което им се струваше необяснимо в този случай.

На сутринта влизането на надзирателя ги събуди от доста дълбок сън. Беше утрото на предпоследния им ден. Изпълнението на присъдата трябваше да стане след двадесет и четири часа.

Ищван Батори запита надзирателя дали ще му бъде позволено да се види със семейството си.

Надзирателят отговори, че нищо не му е наредено по този въпрос. Но не беше вероятно, че властите ще се съгласят да предоставят на осъдените тази последна утеха, щом бяха държали делото в пълна тайна до деня на съденето, щом дори не бе споменато името на крепостта, където ги бяха затворили.

— Можем ли поне да пишем и ще стигнат ли писмата ни до предназначението си? — запита граф Шандор.

— Ще ви донеса хартия, пера и мастило — отговори надзирателят — и ви обещавам, че писмата ви ще бъдат предадени на коменданта на крепостта.

— Благодарим ви, приятелю — каза граф Шандор, — че правите това, което е възможно. Но да ви се отплатим някак за добрите грижи…

— Вашите благодарности ми стигат, господа — отговори надзирателят, без да крие вълнението си.

Добрият човек не закъсня да донесе необходимите неща за писане. Осъдените прекараха част от деня в съставяне последните си писмени разпореждания. Граф Шандор написа всички съвети, които един любещ баща можеше да даде на своето момиченце, което щеше да остане сираче; Ищван Батори — цялата любов, която един съпруг и баща можеше да изрази в прощалните си думи към съпругата и сина; Ласло Затмар — всичко, което един господар изпитва към своя стар прислужник и последен приятел.

Но колкото и да бяха погълнати от тези грижи, затворниците се ослушваха неведнъж през тоя ден. Колко пъти се опитваха да доловят дали някакъв далечен шум не се дочува из коридорите на крепостта! Колко пъти им се стори, че вратата на килията ще се отвори, че ще им бъде позволено да прегърнат за последен път жена, син, дъщеря! Каква утеха би било това за тях! А всъщност беше може би по-добре, че като ги лишаваше от последното сбогуване, безмилостната заповед им спестяваше един непоносимо жесток момент.

Вратата не се отвори. Нито госпожа Батори и нейният син, нито домоуправителят Лендек, на когото беше поверена малката дъщеря на граф Шандор, не знаеха навярно къде са отведени арестуваните след задържането им; не знаеше и Борик, който все още беше в триесткия затвор. Не знаеха сигурно и каква присъда бе наложена на организаторите на заговора. Затова осъдените нямаше да видят своите близки преди изпълнението на присъдата.

Първите часове от деня протекоха така. Понякога Матиаш Шандор и двамата му приятели разговаряха. После потъваха в продължително мълчание, всеки унесен в собствените си мисли. В такива моменти целият живот минаваше през ума им със свръхестествена яснота. Това не беше никакво връщане към миналото. Всичко призовано от спомена се превръщаше в настояще. Не беше ли това прозрение за вечността, която се разкриваше пред тях, за непонятното и неизмеримо състояние, наричано безкрай?

Но докато Ищван Батори и Ласло Затмар се отдаваха изцяло на спомените си, Матиаш Шандор беше непреодолимо овладян от една упорита мисъл. Той не се съмняваше, че в тази загадъчна история е имало предателство. А за човек с неговия характер да умре, без да е наказал предателя, който и да е той, без дори да е узнал кой е извършил предателството, означаваше двойна смърт. Кой бе открил, кой бе намерил начин да прочете, кой бе предал, а може би и продал бележката, по която полицията бе открила заговора и арестувала заговорниците?… Възбуденият мозък на граф Шандор беше обзет от треска пред тази неразрешима задача.

Затова, докато неговите приятели пишеха или стояха мълчаливи и неподвижни, той ходеше, неспокойно възбуден, покрай стените на килията като затворен в клетка звяр.

Едно странно, но напълно обяснимо по законите на акустиката явление щеше да му разкрие най-сетне тайната, която се бе отчаял, че ще узнае някога.

Няколко пъти вече граф Шандор се бе спирал на минаване край ъгъла, образуван от стената на килията му и стената на коридора, където се намираха килиите от същия етаж на крепостта. В този ъгъл откъм пантите на вратата му се бе сторило, че чува някакъв далечен, едва доловим шепот. Отначало не му бе обърнал внимание, но неочакваното произнасяне на едно име — неговото собствено — го накара да се вслуша по-внимателно.

Тук очевидно ставаше акустично явление от ония, които се наблюдават във вътрешността на галерии, куполи или под елипсовидни сводове. Гласът, който изхожда от едната страна на елипсата заобикаля стените и се чува в другия й край, без да е бил доловен в някоя междинна точка. Това се случва в криптите на Пантеона в Париж, под купола на „Свети Петър“ в Рим; както и в „Уиспъринг галъри“. „кънтящата галерия“ на „Свети Павел“ в Лондон. При тези условия и най-кратката дума, прошепната в единия център на елипсата, се чува съвсем ясно в срещуположния.

Нямаше никакво съмнение, че двама или може би повече души разговаряха в коридора или в килия, разположена в самия край на неговия диаметър, а фокусът на елипсата се намираше съвсем близо до вратата на килията, в която беше Матиаш Шандор.

Той повика с ръка при себе си своите двама другари. Тримата заслушаха напрегнато.

До слуха им достигнаха доста ясно части от изречения, които се прекъсваха, щом събеседниците се отдалечаваха, макар и съвсем за малко от фокуса, т.е. от точката, която предизвикваше това явление.

Така дочуха с прекъсвания следните думи:

— Утре след екзекуцията ще бъдете свободен.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

— И тогава имотите на граф Шандор, на два дяла…

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

— Без мене може би не щяхте да дешифрирате бележката.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

— А без мене, ако не бях я взел от шията на гълъба, тя нямаше да попадне никога в ръцете ви.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

— Както и да е, никой не ще заподозре, че благодарение на нас полицията…

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

— А сега, дори ако осъдените биха подозирали нещо…

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

— Никой вече няма да ги види… нито приятели… нито близки…

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

— Довиждане, Саркани…

— Довиждане, Сайлас Торонтал…

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Гласовете заглъхнаха, чу се затваряне на врата.

— Саркани!… Сайлас Торонтал! — извика граф Шандор. — Те са!… Ето предателите!

Той погледна двамата си приятели съвсем пребледнял. Свито от спазма, сърцето му престана за миг да тупти. Страшно разширените зеници, вцепененият врат, главата, почти изхвръкнала из раменете, всичко в този енергичен мъж издаваше страшен, неудържим гняв.

— Те са!… Негодниците!… Те са!… — ръмжеше той.

Най-сетне се изправи, огледа се наоколо, обходи с едри крачки килията.

— Да избягаме!… Да избягаме! Трябва да избягаме!

И този човек, който преди няколко часа беше готов да посрещне смъртта, който не бе помислил дори да се бори за живота си, този човек беше овладян сега само от една мисъл: да живее, да живее, за да накаже предателите, Саркани и Торонтал!

— Да! Трябва да отмъстим! — извикаха Ищван Батори и Ласло-Затмар.

— Да отмъстим ли? Не!… Да накажем!

В тези думи беше целият граф Шандор.