Жул Верн
Матиаш Шандор (35)

Четвърта глава
Антекирта

Петнадесет часа след като бе напуснал бреговете на Триполитания, „Електрик 2“ бе забелязан от охраната на Антекирта и в следобеда пусна котва в пристанището.

Лесно е да си представим какво посрещане бе устроено на доктора и на неговите храбри другари.

Но макар Савина да се намираше вече вън от опасност, решено бе все още да запазят в пълна тайна връзките, които я свързваха с доктор Антекирт.

Граф Матиаш Шандор искаше да остане неизвестен, докато завърши окончателно своето дело. Но щом се узна, че Петер, когото, той бе приел за свой син, е годеник на Савина Шандор, и в „щатхауса“, и в градчето Артенак хората дадоха трогателен израз на радостта си.

Можем да си представим какво е почувствувала госпожа Батори, когато Савина й бе върната след толкова изпитания! Девойката щеше да се възстанови бързо — няколко дни щастие щяха да й бъдат достатъчни.

Що се отнася до Поант Пескад, несъмнено беше че бе рискувал живота си. Но тъй като той намираше това за съвсем естествено, нямаше как да му засвидетелствуват и най-обикновена признателност поне с думи. Петер Батори го притисна така горещо към гърдите си и доктор Антекирт го погледна така мило, че той не искаше нищо повече. Освен това, според навика си, прехвърляше всички свои заслуги в случая върху Кап Матифу.

— На него се полага да благодарите! — повтаряше Поант Пескад. — Той направи всичко. Ако милият Кап не бе проявил такава сръчност при номера с пръта, никога не бих успял да се прехвърля с един скок в къщата на оня нехранимайко Сиди Хазам; а Савина Шандор щеше да се пребие, ако моят Кап не се бе оказал там, за да я улови в ръцете си!

— Хайде!… Хайде!… — отговаряше Кап Матифу. — Прекаляваш малко! А кой намисли…

— Мълчи, мили Кап — продължаваше Поант Пескад. — Дявол да го вземе! Не съм толкова як, за да получавам комплименти от такъв калибър, докато ти… Я Да идем да се погрижим за градинката си!

И Кап Матифу млъкваше, връщаше се в хубавата си вила и накрая приемаше поздравленията, които му налагаха, „за да не наскърби своя малък Пескад“!

Решено бе, че сватбата на Петер Батори и Савина Шандор ще се извърши в най-близко време, на 9 декември. След като стане съпруг на Савина, Петер щеше да се погрижи за признаване правата на жена му върху наследството на граф Матиаш Шандор. Писмото на госпожа Торонтал не оставяше никакви съмнения върху произхода на девойката, а ако потрябва, щяха да получат нужната декларация и от банкера. Това установяване щеше да се извърши, разбира се, в съответното време, тъй като Савина Шандор още не бе достигнала определената възраст за признаване правата й. Тя встъпваше едва след шест седмици в осемнадесетата си година.

Освен това трябва да добавим, че от петнадесет години насам един политически обрат, твърде благоприятен за унгарския въпрос, бе смекчил положението, и най-вече спомена, останал у някои държавници за начинанието на граф Матиаш Шандор, така бързо и така отдавна задушено.

Колкото до испанеца Карпена и банкера Сайлас Торонтал — съдбата им щеше да се реши окончателно едва след като Саркани се озове при своите съучастници в карцера на Антекирта. Тогава щеше да приключи разплатата.

Но докато обмисляше средствата за постигане на тази цел, докторът беше принуден да се погрижи неотложно и за сигурността на колонията. Агентите му в Киренайка и Триполитания съобщаваха, че сенуситското движение придобива изключително значение, особено във вилаета Бенгази, който е най-близък до острова. Специални куриери свързваха постоянно Жерхбуб, „този нов полюс на ислямския свят“, както го нарича Анри Дювейрие^[1], тази, така да се каже, триполитанска Мека, където живееше тогава Сиди Мохамед Ел Махди, сегашен велик главатар на Братството, заедно с второстепенните главатари из цялата страна. Но тъй като тези сенусити в действителност са просто достойни потомци на някогашните арабски пирати и хранят смъртна омраза към всичко европейско, докторът имаше основание да бъде извънредно бдителен.

И наистина, не трябва ли да бъдат приписани на сенуситите убийствата, записани в африканската некрология^[2] от двадесет години насам? Ако Бьорман загина в Канем през 1863; Ван дер Декен и неговите другари при голямата река Джуба през 1865; госпожица Алексин Тине и нейните хора в Уеди Абеджуш през 1865; Дурно Дюпере и Жубер близо до кладенеца Ин Азхар през 1874; отците Полмие, Бушар и Меноре отвъд Ин Салах през 1876; отците Ришар, Мора и Пуплар от мисията в Гхадамес, в Северен Азджер, полковник Флатерс, капитаните Масон и дьо Диану, доктор Гиар, инженерите Беренже и Рош по пътя за Уаргла през 1881 — то е, защото кръвожадни съмишленици на сенусизма бяха приложили на практика неговата доктрина срещу тези смели изследователи.

Докторът често се съвещаваше по този повод с Петер Батори, Луиджи Ферато, капитаните от флотилията си, командирите на милицията и първенците на острова. Можеше ли да устои Антекирта срещу една атака на тези пирати? Да, несъмнено, макар че системата от укрепления още не беше довършена, но при условие че числеността на нападателите не ще бъде извънредно голяма. От друга страна — имаха ли сенуситите интерес да завземат острова? Да, защото той държеше целия залив Сидра, образуван от закръглените брегове на Киренайка и Триполитания.

Помним, че на две мили югоизточно от Антекирта се намираше островчето Кенкраф. Това островче, което не бяха успели да укрепят, представляваше опасност, ако някоя флотилия го превърне в своя база за действие. Затова докторът бе наредил да го минират. И сега един страшен експлозив пълнеше фугасите, заровени в неговата скалиста почва.

Достатъчно беше една електрическа искра, изпратена по подводния кабел, който го свързваше с Антекирта, и Кенкраф щеше да бъде унищожен заедно с всичко, което се намира по него.

Що се отнася до другите отбранителни средства на острова, ето какво бе направено. Крайбрежните батареи, поставени в бойна готовност, чакаха само обслужващия ги персонал от милицията да заеме поста си. Укреплението на централния конус беше готово да открие огън с дългобойните си оръдия. Многобройни торпили, поставени в протока, бранеха входа към малкото пристанище. „Ферато“ и трите „електрика“ бяха готови да посрещнат всякакво събитие, било като изчакат нападението, било като нападнат сами наближаващата вражеска флотилия.

Обаче островът имаше и една уязвима точка в югозападното си крайбрежие. В тази част на брега можеше да се извърши дебаркиране, защото тя не беше защитена от огъня на батареите и укреплението.

Тук именно се криеше опасността, а беше може би твърде късно за задоволителни защитни работи.

Но все пак съвсем сигурно ли беше, че сенуситите мислят да нападнат Антекирта? Това беше всъщност една опасна експедиция, която изискваше значителни съоръжения. Луиджи все още се съмняваше. Това именно изтъкна той един ден, когато заедно с доктора и Петер инспектираха укрепленията на острова.

— Не съм на същото мнение — отговори докторът. — Антекирта е богат остров, който владее Сиртско море. И дори само затова ще бъде нападнат рано или късно. Сенуситите имат много голям интерес да го завладеят!

— Положително — подкрепи го Петер. — Това е евентуалност, срещу която трябва да бъдем готови!

— Но това, което най-много ме кара да се опасявам от близко нападение — продължи докторът, — е, че Саркани е съмишленик на кхуаните. И дори зная, че винаги е бил техен агент в чужбина. Припомнете си, драги приятели, че Поант Пескад бе дочул в къщата на мокадема един разговор между Сиди Хазам и него. В този разговор името Антекирта било произнесено няколко пъти, а Саркани знае, че този остров принадлежи на доктор Антекирт, тоест на човека, от когото той се страхува, срещу когото изпрати Зироне по склоновете на Етна. Щом не успя в Сицилия, няма съмнение, че ще се опита да успее тук, и то при по-добри условия!

— Изпитва ли той някаква лична омраза срещу вас, господин докторе — запита Луиджи, — и познава ли ви?

— Възможно е да ме е видял в Рагуза — отговори докторът. — Във всеки случай сигурно знае, че там бях във връзка със семейство Батори. Освен това той научава, че Петер е жив, тъкмо когато Поант Пескад се готви да отвлече Савина от къщата на Сиди Хазам. Сигурно е свързал всичко това и не се съмнява, че Петер и Савина са намерили убежище в Антекирта. Това му е предостатъчно, за да тласне срещу нас всички сенуситски орди, от които не можем да очакваме милост, ако успеят да завземат острова ни!

Тези доводи бяха твърде правдоподобни. Саркани положително не знаеше още, че докторът е граф Матиаш Шандор, но достатъчно беше и това, което знаеше, за да поиска да изтръгне наследницата на владението Артенак. Затова никак не беше чудно да подбуди халифа за една експедиция срещу антекиртската колония.

Междувременно настъпи 3 декември, а все още нищо не подсказваше предстоящо нападение.

Пък и радостта, че са се събрали, караше всички освен доктора да си правят илюзии. Мисълта за близката сватба на Петер Батори и Савина Шандор занимаваше изцяло всички сърца и съзнания. Всеки мислеше, че лошите дни са отминали и не ще се върнат вече.

Трябва да кажем, че Поант Пескад и Кап Матифу споделяха общото самоуспокоение. Те бяха толкова доволни от щастието на другите, че живееха в някакво постоянно очарование от всичко.

— Просто да не вярваш! — повтаряше Поант Пескад.

— Какво да не вярваш?… — питаше Кап Матифу.

— Че си станал добродушен рентиер, мили Кап! Положително ще трябва да помисля да те оженя!

— Да ме ожениш!

— Да… за някоя хубава малка женичка!

— Защо пък малка?…

— Правилно!… За някоя едра, грамадна, красива жена!… Да! Госпожа Кап Матифу!… Ще ти потърсим такова чудо между патагонките!

Но докато дойде време за сватбата на Кап Матифу, комуто все пак щяха да намерят най-после достойна другарка, Поант Пескад се занимаваше със сватбата на Петер и Савина. С разрешение на доктора той намисли да организира народно празненство, с акробатски игри, песни и танци, с оръдейни салюти, голям банкет на открито, серенади за новобрачните, факелно шествие, бенгалски огньове. Можеха да му се доверят! Беше майстор в това! Щеше да бъде великолепно! Дълго време щяха да разправят за това празненство! Завинаги щяха да го запомнят!

Но целият устрем замря още в зародиш.

През нощта на 3 срещу 4 декември в тиха, но облачна нощ в кабинета на доктор Антекирт в „щатхауса“ дрънна електрическият звънец.

Беше десет часът вечерта.

При това повикване докторът и Петер напуснаха салона, където прекарваха вечерта заедно с госпожа Батори и Савина. Като стигнаха в кабинета, разбраха, че ги търсят от наблюдателния пост, установен върху централния конус на Антекирта. Веднага се размениха въпроси и отговори по телефонния апарат.

Дежурните наблюдатели съобщаваха, че на югоизток от острова наближава флотилия от лодки, която се виждала още много смътно в тъмнината.

— Трябва да се свика съветът — каза докторът.

След по-малко от десет минути докторът, Петер, Луиджи, капитаните Нарсос и Кьострик и началниците на милицията пристигнаха в „щатхауса“. Тук им съобщиха вестта, предадена от дежурната стража на острова. Четвърт час по-късно всички бяха на пристанището, застанали в края на големия вълнолом, където блестяха светлините му.

От това място, не много високо над морското равнище, беше невъзможно да се различи флотилията, която наблюдателите бяха успели да забележат от централния конус. Но като осветят хоризонта на югоизток, сигурно биха могли да установят броя на тези лодки и къде мислят да дебаркират.

Не беше ли неуместно обаче да посочат по този начин местоположението на острова? Докторът не мислеше така. Ако наближаваше очакваният неприятел, той не идваше наслука. Сенуситите знаеха местоположението на Антекирта и нищо не би им попречило да я достигнат.

Така че апаратите бяха пуснати в действие и двата мощни електрически прожектора, насочени към морето, осветиха внезапно широк сектор от хоризонта.

Стражите не се лъжеха. Най-малко двеста лодки напредваха в строй: шебеци, полакри, трабаколи, саколеви, а и други по-малки съдове. Нямаше съмнение, че това е флотилията на сенуситите, събрана от тези пирати из всички пристанища по крайбрежието. Тъй като не духаше вятър, те се приближаваха към острова с весла. Бяха минали без помощта на вятъра този относително кратък преход между Антекирта и Киренайка. Тихото време и морето дори помагаха на техните намерения, като им даваха възможност да извършат дебаркиране при по-благоприятни условия.

В този момент флотилията се намираше още на четири-пет мили югоизточно от острова. Така че не можеше да акостира преди съмване. Би било всъщност непредпазливо да стори това, било за да форсира входа на пристанището, било за да извърши десант по южното крайбрежие на Антекирта, както вече казахме, недостатъчно защитено.

След това разузнаване електрическите прожектори угаснаха и просторът отново потъна в мрак. Оставаше само да се дочака денят.

По заповед на доктора обаче всички хора от милицията дойдоха да заемат поста си. Трябваше да бъдат готови да нанесат първите удари, от които може би щеше да зависи изходът на този двубой.

Очевидно нападателите не можеха вече да се надяват, че ще изненадат острова, щом прожекторите позволиха да се определи посоката и числеността им.

През последните часове на нощта бдителността бе засилена до крайност. Хоризонтът бе осветен отново на няколко пъти, а това позволи да се разузнае по-точно разположението на флотилията.

Нямаше никакво съмнение, че нападателите са многобройни. Но беше твърде вероятно да не разполагат с достатъчна материална сила, за да се справят с батареите на Антекирта. Може би дори изобщо нямаха артилерия. Поради числеността на бойците обаче, които началникът на операцията можеше да хвърли едновременно в различни точки на острова, сенуситите ставаха опасни.

Най-сетне постепенно се развидели и първите лъчи на слънцето разпръснаха ниските мъгли по хоризонта.

Всички погледи се насочиха към морето, на изток и на юг от Антекирта.

Флотилията се разгъваше в широка дъга, която се стремеше да обкръжи острова. Не бяха по-малко от двеста плавателни съда, някои с тридесет-четиридесет тона водоизместимост. Общо носеха може би от хиляда и петстотин до две хиляди души.

В пет часа флотилията се намираше на една линия с островчето Кенкраф. Дали нападателите ще акостират там, за да заемат позиция, преди да нападнат пряко острова? Подобно действие от тяхна страна би било благоприятно обстоятелство. Ако не разрешат изцяло въпроса, миниранията, извършени по нареждане на доктора, щяха поне да провалят още от начало атаката на сенуситите.

Мина половин час, изпълнен с тревога. Човек би допуснал, че лодките, които се бяха приближили постепенно до островчето, ще извършат дебаркиране… Но това не стана. Нито една лодка не се отби към него и неприятелската линия се изви още по на̀ юг, като го остави вдясно. От този момент стана ясно, че Антекирта ще бъде пряко нападната или, по-точно казано, до един час щяха да нахълтат в нея.

— Сега не ни остава нищо друго, освен да се защищаваме — каза докторът на началника на милицията.

По даден сигнал всички жители на острова, пръснати из полето, побързаха да се приберат в града, където всеки зае предварително определения му пост.

По заповед на доктора Петер Батори отиде да поеме командуването на укрепленията в южната част, а Луиджи — в източната. Защитниците на острова, най-много петстотин милиционери, бяха разпределени така, че да пресрещнат врага навсякъде, където би се опитал да направи пробив в крепостните стени на града. Докторът си запази правото да отива във всеки пункт, където би сметнал, че присъствието му е необходимо.

Госпожа Батори, Савина Шандор и Мария Ферато трябваше да останат в хола на „щатхауса“. Що се отнася до другите жени, решено бе, ако неприятелят стъпи на острова, да се приютят с децата в бункерите, където нямаше никаква опасност, дори ако нападателите притежаваха няколко дебаркационни оръдия.

След като въпросът за Кенкраф бе решен — за нещастие във вреда на Антекирта, — оставаше въпросът за пристанището. Ако флотилията имаше намерение да насили входа му, укрепленията на двата вълнолома, които можеха да кръстосат огъня си, оръдията на „Ферато“, „електриците“ торпильори и поставените торпили в прохода положително щяха да се справят с нея. Би било твърде благоприятна случайност нападението да се извърши от тази страна.

Но личеше, че главатарят на сенуситите познава великолепно отбранителните средства на Антекирта и знае, че за десант е удобен южният й край. Да атакува фронтално пристанището, означаваше да се изложи на бързо и пълно унищожение. Затова той бе възприел плана да извърши дебаркирането в южната част на острова, твърде удобна за тази операция. Така че, като отмина входа на пристанището, както бе избягнал да заеме позиция на островчето Кенкраф, той насочи с помощта на греблата флотилията си към слабите точки на Антекирта.

Щом разбра това, докторът взе мерките, налагани от обстановката. Капитаните Кьострик и Нарсос се качиха всеки на един торпильор, обслужван от няколко моряка, и се впуснаха в открито море.

Четвърт час по-късно двата „електрика“ се втурнаха сред флотилията, разкъсаха линията й, преобърнаха пет-шест лодки и разбиха десетина. Все пак броят на нападателите беше толкова голям, че двамата капитани, застрашени да бъдат взети с абордаж, бяха принудени да се върнат под заслона на вълноломите.

В това време „Ферато“ бе заел позиция и започна да обстрелва флотилията; но неговият огън заедно с този на батареите, които можеха да действуват ефикасно, беше недостатъчен да попречи на пиратите да дебаркират. Макар че доста голям брой от тях загина и двадесетина лодки бяха вече потопени, повече от хиляда нападатели можаха да стъпят върху скалите на южния бряг, където стигнаха много лесно поради съвършено тихото море.

Тогава се разбра, че сенуситите имат и артилерия. По-големите шебеци носеха по няколко полски оръдия, монтирани на подвижни лафети. Те успяха да дебаркират в онази част от крайбрежието, която беше разположена извън обсега на оръдията от града и от укреплението на централния конус.

От поста, който бе заел върху най-близката височина, докторът проследи изцяло тази операция. Не можеше да й се противопостави поради относително малкия брой на хората си. Но тъй като беше по-силен зад заслона на стените, действията на нападателите, колкото и да бяха многобройни, щяха да се затруднят.

Влачейки леката си артилерия, сенуситите се бяха групирали в две колони. Те вървяха, без да правят опит да се разтегнат, с безгрижната решителност и фанатична смелост на арабина, поддържана от презрение към смъртта, надежда за предстоящ грабеж и омраза към европейците.

Когато се явиха на удобно разстояние, батареите почнаха да бълват върху тях гюллета, снаряди и картеч. Повече от стотина паднаха, но другите не отстъпиха. Поставиха на позиция полските оръдия и започнаха да правят пробив в част от стената, в ъгъла на южната недовършена връзка между двата бастиона.

Невъзмутимо спокоен всред тези, които падаха наоколо, главатарят ръководеше акцията. До него Саркани го подбуждаше да щурмува, като хвърли няколкостотин души срещу пробива.

Доктор Антекирт и Петер Батори го познаха отдалече. Позна ги и той.

Междувременно масата от нападатели бе започнала да се насочва към онази част от стената, чието срутване щеше да им отвори път. Ако успееха да минат през пробива и да нахлуят в града, обсадените, в невъзможност да окажат съпротива, щяха да бъдат принудени да отстъпят. А при кръвожадния темперамент на тези пирати победата щеше да бъде последвана от общо клане.

Затова ръкопашният бой в тази точка беше страшен. Ръководени от доктора, хладнокръвен в опасността и сякаш неуязвим всред куршумите, Петер Батори и другарите му извършиха чудеса от храброст. Поант Пескад и Кап Матифу им помагаха със смелост, която се равняваше само на щастието им да избягват лошите удари.

С нож в едната ръка и брадва в другата, нашият херкулес разчистваше всичко наоколо си.

— Смело, мили Кап, смело!… Удряй! — викаше Поант Пескад, чийто непрестанно зареждан и изпразван револвер бълваше картеч.

Но неприятелят не отстъпваше. На няколко пъти изтласкван от пробива, той щеше вече да мине през него и да нахлуе в града, когато бе нападнат в тил.

„Ферато“ бе пристигнал полека на около три кабелта от брега. И с всичките си оръдия от единия борд, с дългобойното оръдие, револверните оръдия „Хочкис“ и картечниците „Гатлинг“ започна да коси нападателите като жито под жътварка. Нападаше ги в тил, поваляше ги по плажа, а същевременно разрушаваше и потопяваше лодките, пуснали котва или завързани в подножието на скалите.

Това беше ужасен и съвсем неочакван удар за сенуситите. Не само бяха нападнати в тил, но и всички средства за бягство щяха да им бъдат отнети, ако лодките им бъдат унищожени от снарядите на „Ферато“.

Нападателите се спряха пред пробива, който милицията бранеше упорито. Над петстотин нападатели бяха вече загинали по крайбрежието, докато числото на обсадените бе намаляло в относително слабо съотношение.

Главатарят на акцията разбра, че трябва незабавно да се върнат към морето, ако не иска да изложи своите хора на сигурно и пълно унищожение. Напразно Саркани настояваше да ги хвърли върху града; дадена бе заповед за оттегляне към брега и сенуситите извършиха отстъплението си така покорно, както биха и загинали до един, ако биха им заповядали да умрат.

Но на тези пирати трябваше да се даде такъв урок, че никога да не го забравят.

— Напред, приятели, напред! — извика докторът.

Стотина милиционери, командувани от Петер и Луиджи, се втурнаха след бегълците, които се стараеха да достигнат брега. Попаднали между огъня на „Ферато“ и огъня откъм града, пиратите бяха принудени да се разпръснат. В редовете настъпи паника! Те се спуснаха към седем-осем лодки, малко-много оцелели при стрелбата откъм морето.

В настъпилия ръкопашен бой Петер и Луиджи се стремяха преди всичко да заловят един човек. Този човек беше Саркани. Но те искаха да го хванат жив и по чудо избягваха револверните изстрели, които този негодник даваше срещу тях.

Съдбата обаче щеше сякаш още веднъж да го запази от тяхното възмездие.

Следвани от десетина свои хора, Саркани и главатарят на сенуситите бяха успели да достигнат един малък полакър, който беше вече отвързан и се стремеше да избяга в открито море. „Ферато“ беше твърде далече, за да му дадат знак да преследва тази лодка и тя щеше скоро да им се изплъзне.

В този миг Кап Матифу забеляза на пясъка едно полско оръдие, демонтирано от своя лафет.

Той се впусна светкавично към това все още заредено оръдие, вдигна го със свръхчовешка сила на една скала, запъна се здраво, за да го задържи на място, и изрева:

— Пескад! По-скоро!

Поант Пескад чу зова на Кап Матифу, видя какво бе направил „неговият Кап“, разбра намерението му, завтече се, насочи срещу полакъра оръдието, поддържано от живия лафет, и гръмна.

Снарядът удари лодката и я раздроби… Нашият херкулес не се и олюля дори от ритването на оръдието.

Главатарят на сенуситите и неговите хора, изхвърлени във вълните, се издавиха почти до един. Саркани още се бореше с прибоя, когато Луиджи се хвърли в морето. Само след миг негодникът бе предаден в широките лапи на Кап Матифу, които го сграбчиха веднага.

Победата беше пълна. От двете хиляди нападатели, които се бяха нахвърлили върху острова, едва няколкостотин успяха да се спасят от разгрома и да стигнат до бреговете на Киренайка.

Можеше да се смята, че никакъв пиратски десант нямаше да заплаши вече Антекирта.