Жул Верн
Матиаш Шандор (24)

Шеста глава
В околностите на Катания

Ако бяха възложили на човека да изготви земното кълбо, той сигурно би го изработил на грънчарско колело. Би го направил механично, като билярдна топка, без да остави по него нито една грапавина, нито една бръчка. Но създаването му е било дело на творец. Затова по брега на Сицилия, по несравнимото крайбрежие между Ачи Реале и Катания има толкова носове, рифове, пещери, скали и планини.

В тази част от Тирентско море именно започва и Месинският проток, чийто срещуположен бряг е ограден от Калабрийската планинска верига. Този проток, този бряг, тези планини, над които се издига Етна, и днес са такива, каквито са били по времето на Омир — великолепни! Ако гората, в която Еней е намерил Акменида, е изчезнала, то пещерата на Галатея, пещерата на Полифем, островчетата на циклопите и малко по̀ на север скалите Сцила и Харибда са все така на своето историческо място и човек може да стъпи точно там, където е дебаркирал троянският герой, когато е дошъл да основе новото си царство.

Трябва да признаем, че гигантът Полифем е извършил подвизи, с каквито нашият херкулес Кап Матифу не можеше да се похвали. Но Кап Матифу имаше предимството, че е жив, докато Полифем бе умрял преди три хиляди години — ако въобще някога е съществувал, макар че Одисей ни уверява в това. Както отбелязва Елизе Реклю^[1], твърде вероятно е прочутият циклоп да е бил просто Етна, „чийто кратер блести при изригванията като грамадно око, отворено навръх планината, и изхвърля оттам отломки от скали, които се превръщат в островчета и рифове, каквито са Фаральоните“.

Тези Фаральони, на няколкостотин метра от брега и от пътя за Катания, до който сега минаваше успоредно железницата от Сиракуза за Месина, са някогашните островчета на циклопите. Пещерата на Полифем не е далече и цялото крайбрежие кънти от прибоя на морето под базалтовите сводове.

Точно сред тези скали вечерта на 29 август двама мъже, равнодушни към чара на историческото минало, разговаряха за някои неща, които сицилианската полиция с радост би узнала.

Единият от двамата, дошъл няколко минути преди другия, беше Зироне. Вторият, току-що пристигнал по шосето от Катания, беше Карпена.

— Най-сетне! — извика Зироне. — Много закъсня! Просто помислих, че Малта е изчезнала като остров Юлия, нейната древна съседка, и ти си заминал да нахраниш рибите на дъното на Средиземно море!

Виждаме, че въпреки изтеклите петнадесет години приятелят на Саркани бе запазил и бъбривостта, и вроденото си нахалство. С накривена на ухото шапка, с кафяво наметало на плещите, със стегнати до колената гамаши, той наистина изглеждаше такъв, какъвто беше, и не бе преставал да бъде — бандит.

— Не можах да се върна по-рано — отговори Карпена, — едва тази сутрин пристигнах в Катания.

— Заедно с хората си?

— Да.

— Колко доведе?

— Дванадесет.

— Само?…

— Да, но бива си ги!

— От Мандераджио ли са?

— По малко отвсякъде, но главно малтийци.

— Добър набор, може би недостатъчен — отговори Зироне, — защото от няколко месеца работата стана тежка и скъпа! Сицилия просто гъмжи от стражари и скоро ще станат колкото мидите покрай бреговете й. Нейсе, стига стоката ти да е доброкачествена!…

— Мисля, че е, Зироне — отговори Карпена, — ще се увериш при първия опит. Освен това доведох едно хубаво момче, бивш акробат по панаирите, сръчен и хитър, който при нужда би могъл да се преоблече като момиче. Мисля, че ще ни бъде от голяма полза.

— Какво правеше в Малта?

— Часовници, когато му се удаде случай, и носни кърпи, когато не му попаднат часовници!

— А как се казва?

— Пескадор.

— Добре! — отговори Зироне. — Ще се постараем да използуваме способностите и ума му. Къде си дянал толкова свят?

— В хана на Санта Грота, над Николози.

— Пак ли постъпваш там като кръчмар?

— Още утре.

— Не, още тази вечер — отговори Зироне, — щом получа новите нареждания. Очаквам тук една бележка, която трябва да ми бъде хвърлена от последния вагон на влака от Месина.

— Бележка… от него ли?

— Да… от него!… Тая негова сватба, която все се отлага — отговори със смях Зироне, — ме принуждава да работя, за да живея! Ех! Какво не прави човек за такъв добър приятел!

В този момент откъм Катания се зачу далечен тътен, който не можеше да се вземе за шума на прибоя. Беше влакът, очакван от Зироне. Сицилианецът се заизкачва по скалите, следван от Карпена. След малко и двамата застанаха край железопътната линия, пред която нямаше никаква ограда.

Две изсвирвания, дадени при навлизането в един малък тунел, известиха за наближаването на влака, който се движеше със средна скорост. След миг ревът на локомотива се засили, фаровете разкъсаха тъмнината и осветиха релсите с белия си блясък.

Зироне наблюдаваше внимателно влака, който се изнизваше на три крачки от него.

Малко преди последният вагон да се изравни с него, прозорецът се спусна и една жена подаде глава навън. Щом забеляза сицилианеца, тя хвърли ловко един портокал, който се търкулна на десетина стъпки от Зироне.

Беше Намир, шпионката на Саркани. След няколко секунди тя изчезна заедно с влака по посока на Ачи Реале.

Зироне се спусна да прибере портокала или по-скоро двете половинки на една портокалова кора, вързани с канапче. После отиде с испанеца да се прикрие зад една висока скала. Там Зироне запали едно фенерче, раздели кората на портокала и извади от нея бележка, която гласеше:

„Надявам се да дойда при вас в Николози след пет-шест дни. Пазете се особено от някой си доктор Антекирт!“

Очевидно Саркани бе научил в Рагуза, че загадъчната личност, възбудила общественото любопитство, е ходила на два пъти в къщата на госпожа Батори. Оттам идваше и безпокойството у този човек, свикнал да се пази от всички и от всичко. Затова изпращаше и бележката до своя другар Зироне, и то не по пощата, а по Намир.

Сицилианецът сложи хартийката в джоба си, угаси фенерчето и се обърна към Карпена:

— Чувал ли си за някакъв доктор Антекирт? — запита той.

— Не — отговори испанецът, — но възможно е малкият Пескадор да го познава. Това мило момче знае всичко!

— Ще видим — отговори Зироне. — Слушай, Карпена, не се боим да пътуваме нощем, нали?

— По-малко, отколкото да се движим през деня, Зироне!

— Да… Денем има стражари, които са много любопитни. Тогава, на път! За по-малко от три часа трябва да стигнем до хана на Санта Грога!

След като пресякоха железопътната линия, те се впуснаха по добре познатите на Зироне пътеки, които се губеха в полите на Етна из вторично образувани местности.

Преди осемнадесет години приблизително в Сицилия, главно в столицата й Палермо, съществуваше едно опасно сдружение от престъпници. Свързани чрез някакъв франкмасонски ритуал, те наброяваха няколко хиляди члена. Кражби и контрабанда с всички възможни средства — такива бяха целите на мафията, на която немалко търговци и индустриалци плащаха един вид годишен десятък, за да могат да се занимават без много неприятности със своята индустрия или търговия.

По това време — преди случая с конспирацията в Триест — Саркани и Зироне бяха едни от главните и най-усърдни привърженици на мафията.

Но с общия напредък, с по-доброто управление на градовете, ако не и на селата, сдружението започна да среща спънки в своята дейност. Десятъците и налозите започнаха да намаляват. Затова повечето участници се отделиха и се опитаха да намерят в разбойничеството по-доходно средство за съществуване.

По същото време политическият режим в Италия се бе променил поради обединението й. Сицилия трябваше, както останалите провинции, да понесе общата съдба, да се подчини на нови закони, по-специално на бремето на военната повинност. Като последица се появиха бунтовници, които не искаха да се подчинят на законите, младежи, които отказваха да отидат в казармата, разни хора без съвест, „мафиаси“ и други, които започнаха да грабят по селата.

Зироне беше начело на една такава именно банда и когато частта от имуществото на граф Матиаш Шандор, дадена на Саркани като награда за издайничеството му, бе прахосана, двамата приятели се върнаха тук, за да подновят предишния си живот в очакване на нов удобен случай да оправят положението си.

Случаят се бе представил: бракът на Саркани с дъщерята на Сайлас Торонтал. Знаем как и при какви обстоятелства той не бе осъществен до този момент.

И сега дори Сицилия е необикновено благоприятна страна за подвизаване на банди. В своята периферия от седемстотин и двадесет километра между върховете на този триъгълник, образуван от нос Фаро — на североизток, нос Марсала — на запад, и нос Песаро — на югоизток, древната Тринакрия включва планинските вериги Пелори и Неброди; един самостоятелен вулканичен масив — Етна; реките — Джиарела, Кантара, Платани; потоци, долини, равнини, градове с лоши съобщения, труднодостъпни градчета, села, прикътани в почти недостъпни скали, усамотени манастири из клисурите или в подножието на планините, много заслони, където може да се намери убежище, и безброй заливчета, с които морето предлага хиляди възможности за бягство. Тази сицилианска земя е в умален размер картина на земното кълбо, в която се срещат всички земни форми: планини, вулкани, долини, ливади, големи и малки реки, пороища, градове, села, селища, пристанища, заливчета, носове, рифове, подводни прагове — всичко това на разположение на едно население от почти два милиона жители, върху площ от двадесет и шест хиляди квадратни километра.

Къде би могло да се намери по-подходящо разположена местност за действията на бандитизма? Така, при все че и сицилианските бандити, както и калабрийските, постоянно намаляват, че времето им е отминало, че са изхвърлени поне из съвременната литература и започват да смятат труда за по-доходен от грабежа, добре е пътешествениците да не бродят непредпазливо из тази страна, скъпа на Какий^[2] и благословена от Меркурий.

Все пак през последните години сицилианската полиция, винаги будна, винаги на крак, бе предприела редица сполучливи експедиции из източните области. Няколко банди, попаднали на засади, бяха отчасти унищожени. Всред тях беше и тази на Зироне, която вече наброяваше само четиридесетина човека. Затова именно той бе взел решението да влее малко чужда, и то малтийска кръв в своята банда. Той знаеше, че из вертепите на Мандераджио, които някога бе посещавал, се намираха стотици незаети с нищо бандити. Затова Карпена бе отишъл в Ла Валета и ако бе довел оттам само една дузина мъже, то всички бяха отбор юнаци.

Няма нищо чудно в това, че испанецът се показваше толкова предан на Зироне. Просто занаятът му допадаше. Но тъй като беше страхлив по природа, не проявяваше особено усърдие в акциите, където можеше да има стрелба. Задоволяваше се само да подготвя нападенията, да комбинира плановете и да изпълнява длъжността кръчмар в местността Санта Грота, истински капан, скътан в първите скатове на вулкана.

Саркани и Зироне знаеха из живота на Карпена всичко свързано със случая на Андреа Ферато, но Карпена не знаеше нищо, разбира се, за случая в Триест. Просто вярваше, че се е свързал с почтени разбойници, упражняващи от години своя „занаят“ в планините на Сицилия.

През време на този преход от осем италиански мили, от скалите на Полифем до Николози, Зироне и Карпена нямаха лоша среща, в смисъл че никакъв стражар не се мярна на пътя им. Те се движеха по доста стръмни пътеки, между лозя, насаждения от маслинови, лимонови и портокалови дървета, всред горички от ясен, корков дъб и индийска смокиня. Понякога се изкачваха по руслото на пресъхнал порой, който, гледан откъм морето, прилича на настлана с чакъл пътека, по която още не е минал валяк. Сицилианецът и испанецът минаха през селата Сан Джовани и Траместиери на вече доста голяма височина над морското равнище. Към десет и половина стигнаха в Николози. Това селище е разположено в централната част на доста обширна котловина, заградена на север и запад от вулканичните конуси Монпилиери, Монте Роси и Сера Пидзута.

Това селище има шест църкви, един манастир, посветен на Сан Николо д’Арена, и две кръчми — които изтъкват значението му. Но двете кръчми не бяха нужни на Зироне и Карпена. Очакваше ги Санта Грота, на един час оттук, в една от най-мрачните клисури на Етна. Те пристигнаха там, преди камбанариите на Николози да са отзвънили за полунощ.

В Санта Грота не бяха заспали. Вечеряха с викове и ругатни. Тук бяха новобранците на Карпена, посрещнати от един стар член от бандата, на име Бенито — прекръстен така навярно на присмех.^[3] Останалата част от бандата, четиридесетина планинци и дезертьори, се намираше в това време на около двадесет мили по̀ на запад. Тя „експлоатираше“ отвъдните склонове на Етна и трябваше наскоро да се върне тук. Така че в Санта Грота сега се намираха само дванадесетте малтийци, набрани от испанеца. Между тях Пескадор — иначе казано Поант Пескад — вземаше достойно участие в този концерт от проклятия и хвалби. Но в същото време слушаше, наблюдаваше, отбелязваше онова, което можеше да му бъде полезно. Дори запомни едно предупреждение, което Бенито малко преди идването на Карпена и Зироне отправи към гостите си, за да ги поуспокои.

— Млъкнете, проклети малтийци, млъкнете! Ще ви чуят в Касона, където главният комисар, любезният управител на провинцията, е изпратил едно отделение карабинери!

Смешна заплаха, защото Касона е доста отдалечена от Санта Грота. Но новаците приеха, че техните викове могат да стигнат до ушите на карабинерите — така се наричат местните стражари. Те приглушиха виковете си, но продължиха да гълтат хубавото винце от Етна, което самият Бенито им наливаше за добре дошли. Така че всички бяха кой по-малко, кой повече пиян, когато вратата на кръчмата се отвори.

— Чудо момчета! — извика Зироне от прага. — На Карпена му е провървяло, а пък и Бенито си знае работата!

— Тия мили хора умираха от жажда! — отговори Бенито.

— И тъй като такава смърт е най-лоша — продължи със смях Зироне, — ти си решил да ги спасиш от нея! Добре! А сега да идат да спят! Утре ще се запознаваме!

— Защо ще чакаме до утре? — запита един от новаците.

— Защото сте много пияни и няма да разберете какво трябва да изпълнявате! — отговори Зироне.

— Пияни ли?… От няколко бутилки тукашно винце, когато сме свикнали на джин и уиски в кръчмите на Мандераджио!

— Я! Кой е пък този? — запита Зироне.

— Това е малкият Пескадор! — отговори Карпена.

— Я! Кой е пък този? — запита на свой ред Пескадор, сочейки сицилианеца.

— Това е Зироне! — отговори испанецът.

Зироне изгледа с внимание младия бандит, когото Карпена му бе описал толкова възторжено и който се представяше така непринудено. Сигурно хареса дръзкото му интелигентно лице, защото кимна одобрително. След това се обърна към Пескадор:

— И ти ли пи колкото другите?

— Повече от другите!

— И си запазил разсъдъка си?

— Не се дави той толкова лесно!

— Я слушай, малкият — подзе Зироне. — Карпена каза, че може би ще ми дадеш едно сведение, което ми е необходимо!

— Безплатно ли?…

— Дръж!

И Зироне хвърли монета от половин пиастър, която Пескадор мигновено скри в джоба на палтото си, както професионален жонгльор би постъпил с индийско орехче.

— Чудесен е! — каза Зироне.

— Дори много! — отговори Пескадор. — Е, каква е работата?

— Познаваш ли добре Малта?

— И Малта, и Италия, и Истрия, и Далмация, и Адриатика! — отговори Пескадор.

— Пътувал ли си?…

— Много, и все на мои разноски!

— Съветвам те никога да не пътуваш иначе, защото когато властта плаща…

— Излиза много скъпо! — отговори Пескадор.

— Точно така! — отвърна Зироне, очарован от този нов другар, с когото поне можеше да се разговаря.

— После?… — продължи умният младеж.

— После, ето какво! През време на многобройните си пътувания, Пескадор, не си ли чувал да се говори за някой си доктор Антекирт?

Въпреки цялата си досетливост Поант Пескад не очакваше „такова нещо“! Все пак прояви достатъчно хладнокръвие, за да не издаде изненадата си.

Как Зироне, който не беше в Рагуза при престоя на „Саварена“, нито в Малта при пристигането на „Ферато“, бе чул да се говори за доктора и дори знаеше името му?

Но със своята съобразителност разбра веднага, че отговорът ще му бъде от полза, и не се подвоуми.

— Доктор Антекирт ли? — каза той. — О, разбира се!… По цялото Средиземноморие се говори само за него!

— Виждал ли си го?

— Никога!

— А знаеш ли поне какъв е този доктор?

— Някакъв бедняк, стократно милионер, както казват, който никога не тръгвал на разходка без един милион във всеки джоб на пътническото си палто, а то имало най-малко шест джоба! Някакъв нещастник, принуден да се занимава с медицина като любител ту на яхтата, ту на парахода си, и притежава специални лекарства за двадесет и двете хиляди болести, с които природата е дарила човешкия род!

Някогашният панаирджийски смешник се прояви съвсем на време в думите на Поант Пескад; неговият брътвеж възхити и Зироне, и Карпена, който сякаш казваше:

— Виждаш ли какво съм ти довел!

Пескадор млъкна, след като бе запалил цигара, и започна да изпуска дим едновременно от носа, през очите и дори през ушите си.

— Казваш, че този доктор бил богат? — запита Зироне.

— Толкова богат, та може да купи цяла Сицилия и да я превърне в английска градина! — отговори Пескадор.

После реши, че е настъпил моментът да внуши на Зироне плана, който се стремеше да осъществи, и каза:

— Виж какво, капитан Зироне, ако не съм срещал този доктор Антекирт, поне съм видял една от неговите яхти; защото разправят, че имал цяла флотилия за разходки по море!

— Една от неговите яхти ли?

— Да, „Ферато“! Великолепен кораб, с който бих се поразходил чудесно из Неаполския залив с една-две отбрани принцеси!

— Къде си виждал тази яхта?

— В Малта — отговори Пескадор.

— Кога?

— Завчера, в Ла Валета! Когато тръгвахме с нашия сержант Карпена, тя беше закотвена във военното пристанище. Но чух, че щяла да замине след двадесет и четири часа!

— Закъде?…

— Тъкмо за Сицилия, за Катания!

— За Катания ли? — удиви се Зироне.

Съвпадението между заминаването на доктор Антекирт и предупреждението да се пази от него, естествено възбуди подозрения у другаря на Саркани.

Поант Пескад разбра, че някаква тайна мисъл вълнува Зироне, но каква? Като не можеше да я отгатне, реши да го предизвика. Затова, когато Зироне запита:

— За какво ли идва в Сицилия този дяволски доктор, и то точно в Катания?

— Света Агата да ми е свидетел — заяви Поант Пескад, — че идва да разгледа града! И да се изкачи на Етна. Пристига като богат пътешественик.

— Пескадор — каза Зироне, когото от време на време обземаше известно недоверие, — изглеждаш доста осведомен за тази личност!

— Не толкова, колкото бих се постарал да се осведомя, ако ми се удаде случай! — отговори Поант Пескад.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ако доктор Антекирт, както можем да допуснем, тръгне да се поразходи из нашите земи, ей богу, негово превъзходителство би трябвало да ни плати съответен пътен данък!

— Наистина ли? — възкликна Зироне.

— И ако плати само един-два милиона, ще значи, че евтино се е отървал.

— Така ли смяташ?

— Да, и в такъв случай ще излезе, че Зироне и неговите другари са били големи глупци!

— Добре! — каза със смях Зироне. — След този комплимент към нас върви да спиш!

— С удоволствие, капитане — отговори Поант Пескад, — а зная и какво ще сънувам!

— Какво?

— Милионите на доктор Антекирт… истински златни сънища!

Като каза това, Пескадор дръпна още веднъж от цигарата и се отправи към другарите си в плевнята на кръчмата, а Карпена се прибра в стаята си.

Но вместо да спи, смелият младеж започна да премисля всичко онова, което бе казал и извършил.

Дали бе постъпил целесъобразно, с оглед на поверените му интереси, след като Зироне му бе заговорил за негова голяма изненада за доктор Антекирт? Да преценим сами.

Когато отплава за Сицилия, докторът се надяваше да намери там Саркани, а в случай че са заедно, и Сайлас Торонтал — което беше възможно, щом бяха напуснали заедно Рагуза. Ако не открие Саркани, смяташе да потърси и улови неговия другар Зироне и с възнаграждение или заплахи да го принуди да каже къде се намират Саркани и Сайлас Торонтал. Такъв беше планът му и ето как смяташе той да го изпълни.

На младини докторът бе посещавал няколко пъти Сицилия и по-специално околностите на Етна. Той познаваше пътеките, по които се изкачват туристите; най-често използуваната минаваше покрай една къща, построена в подножието на централния конус и наричана Каза Инглезе — Английската хижа^[4].

Бандата на Зироне, за която Карпена бе потърсил подкрепления в Малта, действуваше сега по склоновете на Етна. Положително беше, че пристигането на такава знаменита личност като доктор Антекирт щеше да произведе в Катания обичайния ефект. И тъй като докторът щеше да разгласи намерението си да се изкачи на Етна, съвсем положително беше, че Зироне ще научи това, особено със съдействието на Поант Пескад. Видяхме как насочването към тази тема се бе оказало дори твърде лесно, тъй като самият Зироне бе започнал да разпитва Пескадор за въпросния доктор.

А ето и капана, който щяха да устроят на Зироне, с голяма вероятност да го уловят.

В навечерието на деня, когато докторът трябваше да се изкачи на вулкана, дванадесет добре въоръжени хора от „Ферато“ щяха да отидат тайно в Каза Инглезе. На следния ден, придружен от Луиджи, Петер и един водач, докторът щеше да напусне Катания и да тръгне по обичайния път, за да стигне в Каза Инглезе към осем часа вечерта и да прекара там нощта. Така правят туристите, които искат да видят от върха на Етна как слънцето изгрява над планините на Калабрия.

Нямаше съмнение, че Зироне, подтикнат от Поант Пескад, ще се опита да залови доктор Антекирт, смятайки, че ще има работа само с него и двамата му другари. Но в Каза Инглезе щяха да го посрещнат моряците на „Ферато“ и никаква съпротива не би била възможна.

Поант Пескад знаеше този план и се възползува успешно от обстоятелствата, за да внуши на Зироне мисълта да залови доктор Антекирт, богата жертва, която можеше да изнуди безскрупулно, като държи сметка и за полученото предупреждение. Впрочем, щом трябваше да се пази от тази личност, не беше ли най-добре да я залови, дори ако не успее да получи откуп за нея? Така именно реши Зироне, докато очакваше нови нареждания от Саркани. Но за да бъде по-сигурен, че ще успее и без цялата си банда, смяташе да извърши тази акция с малтийците на Карпена, нещо, което не можеше да разтревожи Поант Пескад, тъй като дванадесетте престъпници не изглеждаха годни да се справят с хората на „Ферато“.

Но Зироне никога не се осланяше на случая. Щом по думите на Пескадор корабът трябваше да пристигне на следния ден, той напусна рано сутринта хана на Санта Грота и слезе в Катания. Можеше да отиде там съвсем безопасно, защото никой не го познаваше.

Минали бяха вече няколко часа, откакто корабът бе пуснал котва. Заел бе място не близо до кейовете, винаги задръстени от плавателни съдове, а в края на нещо като преддверие на пристанището между вълнолома и една грамадна маса от възчерна лава, която изригването от 1669 г. бе изтласкало чак до морето.

Още на зазоряване Кап Матифу и единадесет мъже от екипажа под командата на Луиджи слязоха в Катания. После се отправиха поотделно към Каза Инглезе.

Зироне не узна това дебаркиране и тъй като „Ферато“ беше закотвен на един кабелт от сушата, не можеше дори да наблюдава какво става на борда му.

Към шест часа вечерта една голяма лодка свали на кея двама пасажери от кораба. Бяха докторът и Петер Батори. Те се отправиха по Виа Стезикоро и Страда Етнеа към Вила Белини, великолепен обществен парк, може би един от най-красивите в Европа със своите горички, цветя, причудливи хълмчета, поточета, засенчени от големи дървета, и чудния, обвит в изпарения вулкан, който се възправя на хоризонта.

Зироне проследи двамата пасажери, като не се съмняваше, че единият е именно доктор Антекирт. Дори се постара да се приближи към тях всред тълпата, привлечена от музиката във Вила Белини. Но не успя да го стори незабелязано: докторът и Петер проследиха веднага действията на този подозрителен хитрец. Ако той беше наистина Зироне, случаят беше удобен да го примамят още повече в подготвения капан.

Затова към единадесет часа вечерта, когато вече щяха да напуснат градината, за да се върнат на борда, докторът каза високо на Петер:

— Разбрахме се значи! Тръгваме утре и ще преспим в Каза Инглезе.

Узнал това, което му беше нужно, съгледвачът мигновено изчезна.