Жул Верн
Матиаш Шандор (22)

Четвърта глава
Край Малта

Докато ставаха последните събития, които засягаха много отблизо Петер Батори, неговото здравословно състояние се подобряваше с всеки изминат ден. Раната му вече не го безпокоеше, тъй като беше почти зараснала.

Но колко ли страдаше Петер, когато мислеше за майка си, за Савина, която смяташе, че е загубена за него!

Майка му!… Не биваше все пак да я оставят с впечатлението, че син й е умрял. Затова решиха да й съобщят предпазливо истината и да я доведат при него в Антекирта. Един от агентите на доктора в Рагуза получи нареждане да не я изпуска из очи, докато Петер се възстанови напълно, а това нямаше да се забави.

Що се отнася до Савина, Петер се бе заклел никога вече да не говори за нея на доктор Антекирт. Но как би могъл да я забрави, дори като мислеше, че тя е сега жена на Саркани? Престанал ли бе да я обича, след като узна, че е дъщеря на Сайлас Торонтал? Не! Та нима Савина беше отговорна за престъплението на баща си? А все пак това престъпление бе изпратило Ищван Батори в гроба! Оттук и онази вътрешна борба, чиито страшни и неспирни фази би могъл да опише само Петер.

Докторът чувствуваше това. И за да даде друга насока за мислите на младия човек, той не преставаше да му напомня възмездието, за което се налагаше да си сътрудничат. Издайниците трябваше да бъдат наказани и това щеше да стане. Не бяха решили още как да се доберат до тях, но щяха да се доберат.

„Хиляди пътища — към една цел!“ — повтаряше докторът.

И ако беше необходимо, той щеше да измине тия хиляди пътища, за да я достигне.

През последните дни на оздравяването си Петер има възможност да се поразходи из острова пеш или с кола и да го разгледа. Той бе наистина възхитен от това, в което доктор Антекирт бе превърнал малката колония.

Преди всичко се работеше усилено по укрепленията, които трябваше да защитят от нападение града, застроен в подножието на конуса, пристанището и самия остров. След завършването на тези строежи никакъв неприятелски кораб не би могъл да мине през кръстосания огън на дългобойните оръдия.

Електричеството щеше да играе важна роля в тази отбранителна система за възпламеняването на торпилите, които защищаваха протока, и за самото обслужване на батареите. Докторът бе успял да получи поразителни резултати от този двигател, на който принадлежи бъдещето. Една централна станция, снабдена с парни двигатели и съответни котли, притежаваше двадесет динамомашини от нов, много усъвършенствуван вид. Те произвеждаха електрически ток, който специални акумулатори с високо напрежение доставяха на различните служби в Антекирта — за разпределение на водата, за осветление на града, за телеграфа и телефона, за железопътен превоз по крайбрежието и във вътрешността на острова. С една дума, докторът, подпомогнат от сериозното учене на млади години, бе осъществил едно от желанията на съвременната наука — пренасяне двигателна сила на разстояние чрез електричество. После, благодарение на този толкова удобен двигател, бе построил лодките, които вече споменахме, и необикновено бързите „електрици“, които му позволяваха да се придвижва с бързината на експрес от единия край на Средиземно море до другия.

Тъй като за парните машини, които служеха за производство на електричество, бяха необходими каменни въглища, в складовете на Антекирта винаги се намираше значителен запас от тях, непрестанно подновяван с един кораб, който ги вземаше направо от Англия.

Пристанището, зад което се издигаше амфитеатрално малкото градче, беше естествено, но в него бяха направени големи подобрения. Два насипа и два вълнолома го защищаваха от всякакви ветрове. Водата беше достатъчно дълбока, дори до самия кей. Така че флотилията на Антекирта беше в пълна безопасност при всякакво време. Тази флотилия се състоеше от платноходната яхта „Саварена“^[1], парахода, предназначен за доставяне въглища от Суанси и Кардиф, кораба „Ферато“ със седем-осемстотин тона водоизместимост, и три „електрици“, два от които бяха превърнати в торпильори и можеха да допринесат твърде много за отбраната на острова.

Така под ръководството на доктора защитните средства на Антекирта растяха от ден на ден. А това беше добре известно на пиратите от Триполитания и Киренайка. И все пак най-голямото им желание беше да завземат острова, защото той би улеснил намеренията на Сиди Мохамед Ел-Махди, сегашния велик вожд на сенуситите^[2]. Но като знаеше колко трудно ще бъде подобно начинание, той чакаше удобния случай с онова търпение, което е едно от главните качества на арабите. Неговите намерения бяха известни на доктора и той бързаше с отбранителните строежи. За да се справят с тях след завършването им, сенуситите би трябвало да разполагат със съвременни разрушителни средства, каквито още нямаха. Освен това жителите на острова от осемнадесет до четиридесетгодишна възраст бяха организирани във военни части, снабдени с точни скорострелни оръжия, обучени бяха да действуват с артилерия, имаха отлични началници. Тази армия наброяваше пет-шестстотин души, на които можеше да се разчита.

Някои заселници работеха във фермите в полето, но повечето живееха в градчето, получило трансилванското име Артенак, в спомен на имението, което граф Шандор бе притежавал някога в склоновете на Карпатите. Артенак имаше много живописен изглед. Състоеше се само от няколкостотин къщи. Вместо да ги построят по американски образец върху планирана площ, с улици и булеварди, измерени с канап или начертани от перото на чертожник, те бяха разположени безредно по хълмистата местност, с прохладни градини наоколо, със сенчести дървета над покривите. Бяха застроени безразборно в европейски или арабски стил, покрай бистри поточета, изкопани с елеватори. Градът беше приятен, прохладен, привлекателен, прекрасен; град в скромния смисъл на думата, където жителите, членове на едно и също семейство, можеха да участвуват в общия живот, като бяха в същото време спокойни и независими в собствения си дом.

Да! Щастливи бяха жителите на Антекирта. „Ubi bene, ibi patria“^[3] е сигурно твърде непатриотичен девиз, но трябва да го позволим на тези смели хора, отзовали се на поканата на доктора. Нещастници в собствената си родина, те бяха намерили щастие и благосъстояние на този гостоприемен остров.

Заселниците наричаха къщата на доктор Антекирт „щатхаус“, т.е. градски дом. Тук живееше не господарят, а първият между тях. Тя беше прелестна мавританска постройка с чардаци, с решетки на прозорците, с вътрешен, постлан с плочи двор, с галерии, колонади, чешми, със салони и стаи, украсени от сръчни декоратори от арабските страни. За строежа бяха употребени най-ценни материали; мрамор и оникс от богатата планина Филфила, където един инженер, колкото учен, толкова и художник, имаше концесии близо до Нумидийския залив, на няколко километра от Филипвил. Тези карбонати се поддаваха великолепно на всички хрумвания на архитекта и под жаркия климат на Африка бяха придобили вече онзи златист оттенък, с който слънцето обагря като художник страните в Ориента.

В дъното на Артенак се издигаше стройната камбанария на малка църква, за която същата кариера бе доставила бял и чер мрамор, напълно подходящи за всички изисквания на архитектурата и скулптурата; а сините и жълти мрамори с бели жилки напомняха поразително някогашните материали от Карара и Парос.

Извън града, пръснати по съседните хълмове, се издигаха амфитеатрално по-усамотени жилища, няколко вили, една болница на по-високо място и по-чист въздух, където докторът, единствен лекар в колонията, смяташе да изпраща тези, които биха заболели. Освен това по хълмовете край морето имаше хубави летовищни сгради. Една от най-удобните, ниска като малък блокхаус, близо до входа за вълнолома, можеше да се нарече „Вила Пескад и Матифу“. Тук именно бяха настанени двамата неразделни с един саис^[4], предназначен да им прислужва. Щастие, за каквото не бяха посмели дори да мечтаят!

— Добре сме тук! — повтаряше постоянно Кап Матифу.

— Прекалено добре! — отговаряше Поант Пескад. — Повече, отколкото ни подобава. Знаеш ли, Кап Матифу, ще трябва да се образоваме, да ходим на училище, да спечелим награди по граматика, да получим зрелостни свидетелства!

— Но ти си образован, Поант Пескад! — възразяваше нашият херкулес. — Знаеш да четеш, да пишеш, да броиш…

И наистина, в сравнение със своя другар Поант Пескад можеше да мине за истински учен. Всъщност клетият младеж знаеше много добре какво му липсва. Къде и как би научил нещо, когато бе ходил на училище, както обичаше да казва, само в „лицея за шарани във Фонтенбло“? Затова сега не излизаше от библиотеката на Артенак, четеше и се трудеше, за да се образова; а през това време Кап Матифу разместваше с разрешение на доктора пясъка и скалите край брега, за да направи заливче за риболов.

Петер Батори, от своя страна, много насърчаваше Поант Пескад, защото бе оценил необикновената му интелигентност и виждаше, че му липсва само култура. Станал бе негов учител и го напътваше така, че да му даде добро основно образование. Ученикът бързо напредваше. За особената привързаност на Петер към Поант Пескад имаше и други причини. Нали момъкът знаеше неговото минало? Нали бе имал за задача да наблюдава дома на Торонтал? Нали беше на Страдоне, когато бе минало шествието и Савина бе отнесена в безсъзнание? Поант Пескад беше принуден да разкаже неведнъж тези тъжни събития, в които пряко бе участвувал. Така че само на него Петер можеше да говори и говореше, когато не можеше вече да сдържа мъката, преливаща от сърцето му. На това се дължеше и по-тясната връзка между тях.

Но наближаваше моментът, когато докторът щеше да започне изпълнението на двойния си план: най-напред — да възнагради, а после — да накаже.

Това, което не бе успял да направи за Андреа Ферато, починал в каторгата Щайн няколко месеца след осъждането му, той искаше да извърши за неговите деца. За нещастие въпреки усилията си неговите агенти не можаха да открият какво е станало с Луиджи и сестра му. След смъртта на бащата двамата бяха напуснали заедно Ровиньо и Истрия, емигрирайки за втори път. Къде бяха отишли? Никой не знаеше и не можеше да каже. Това беше едно от най-дълбоките огорчения на доктора. Но той не се отказваше да намери децата на човека, който се бе пожертвувал за него, и по негово нареждане издирванията продължаваха без прекъсване.

Що се отнася до госпожа Батори, Петер имаше само едно желание — да я доведе в Антекирта. Но докторът, който искаше да се възползува от фиктивната смърт на Петер, както се бе възползувал от своята, му бе дал да разбере, че е необходимо да действуват крайно предпазливо. Освен това той искаше да дочака оздравяващият да възстанови достатъчно силите си, за да може да го последва в борбата, която щеше да предприеме, а, от друга страна, като знаеше, че сватбата на Савина и Саркани е отложена поради смъртта на госпожа Торонтал, бе решил да не предприема нищо преди нея.

Един от агентите му в Рагуза го държеше в течение на всичко, което става там, и наблюдаваше къщата на госпожа Батори така внимателно, както и богатия дом на булевард Страдоне.

Такова беше положението по това време. Докторът чакаше с нетърпение да се премахнат причините за отлагането. Ако не знаеше какво е станало с Карпена, чиито следи бе загубил след заминаването му от Ровиньо, Сайлас Торонтал и Саркани живееха в Рагуза и не можеха да му убегнат.

Щом положението беше такова, можем да си представим какво бе изпитал докторът, когато едно съобщение от неговия агент пристигна на 20 август в „щатхауса“ по кабела, свързващ Малта с Антекирта. Тази телеграма известяваше най-напред за заминаването на Сайлас Торонтал, Савина и Саркани, а после — за изчезването на госпожа Батори и Борик, които бяха напуснали Рагуза, без да се знаят следите им.

Докторът не можеше да се бави повече. Той извика Петер и не скри пред него нито ред от съобщението, което бе получил. Какъв удар беше това за младежа! Майка му изчезнала, Савина отвлечена неизвестно къде от Сайлас Торонтал, без съмнение все така в ръцете на Саркани.

— Тръгваме още утре! — каза докторът.

— Още днес! — извика Петер. — Но къде да търся майка си?… Къде да я търся?

Той не довърши мисълта си. Доктор Антекирт го бе прекъснал, за да му каже:

— Не зная дали съвпадението между тези две събития не е само случайност. Ще узнаем дали Сайлас Торонтал и Саркани имат пръст в изчезването на госпожа Батори. Но най-напред трябва да намерим тези двама подлеци!

— Къде да ги търсим?

— В Сицилия… може би!

Спомняме си, че в разговора между Саркани и Зироне, дочут от граф Шандор в крепостта Пизино, Зироне бе споменал Сицилия като обичайно място на своите подвизи, където бе предложил на своя другар да се върнат някой ден, ако обстоятелствата го наложат. Докторът бе запомнил тази подробност, както и името на Зироне. Това беше, естествено, слабо указание, но при липса на други можеше да помогне за откриване следите на Саркани и Сайлас Торонтал.

Решиха да заминат веднага. Предупредени, че ще придружават доктора, Поант Пескад и Кап Матифу трябваше да бъдат готови да тръгнат с него. Така Поант Пескад научи какви хора са Сайлас Торонтал, Саркани и Карпена.

— Трима мръсници! — каза той. — Така и предполагах!

После се обърна към Кап Матифу:

— Ще излезеш на сцената!

— Скоро ли?

— Да, но трябва да изчакаш репликата си!

Заминаха още същата вечер. „Ферато“, винаги готов да отплава, с достатъчно хранителни запаси, с пълни шахти с въглища, с урегулирани компаси тръгна в осем часа.

От Голямото Сиртско море до най-южната точка на Сицилия, където стърчи нос Порцио ди Пало, има около шестстотин и петдесет мили. На този бърз кораб, чиято средна скорост надминаваше осемнадесет мили в час, бяха необходими само ден и половина за изминаването на това разстояние.

„Ферато“, кръстосвач от антекиртската флота, беше великолепен кораб. Построен във Франция, в корабостроителниците на Лоара, той можеше да развива близо хиляда и петстотин действителни конски сили. Парните му котли, направени по системата „Белвил“, при която през тръбите минава вода, а не пламък — имаха предимството да харчат по-малко въглища, да дават по-бърз добив на пара, да повишават лесно налягането на парата до четиринадесет-петнадесет килограма без опасност от експлозия. Тази пара, подета отново в нагреватели, се превръщаше по този начин в един двигател с чудна мощност и позволяваше на кораба да достига скоростта на големите кръстосвачи от европейските ескадри, макар че нямаше тяхната дължина.

Не е необходимо да изтъкваме, че „Ферато“ беше обзаведен с удобства, което осигуряваше приятно пътуване за неговите пасажери. Освен това той носеше четири стоманени топа, които се зареждаха откъм затвора и бяха разположени на издигната площадка, два револверни топа „Хочкис“, две картечници „Гатлинг“, а от предната част на палубата едно дългобойно оръдие можеше да изстрелва на шест километра конусовиден тринадесетсантиметров снаряд.

Щабът се състоеше от капитана далматинец Кьострик, помощник-капитан и двама лейтенанти. В машинното отделение имаше един пръв механик, един втори механик, четирима огняри и двама трюмови работници. Екипажът наброяваше тридесет моряка, от които един боцман и двама помощник-боцмани. За поддържането на кабините и за кухнята имаше двама готвачи и трима прислужници — саиси. Общо четирима офицери и четиридесет и трима моряци — такъв беше персоналът на борда.

През първите часове излизането от залива Сидра ставаше при доста добри условия. Макар че вятърът беше насрещен — един доста силен северозападен бриз, — капитанът успя да постигне забележителна скорост. Но беше невъзможно да използуват платната му: кливерите, стакселите, четириъгълните платна на фокмачтата, трапецовидните платна на грот- и на бизанмачтите.

През нощта докторът и Петер в двете съседни стаи, които заемаха на борда, а Поант Пескад и Кап Матифу в своите кабини в предната част можаха да почиват, без да ги е грижа за движението на кораба, който се клатеше доста силно, като всеки бързоходен съд. За да бъдем точни, трябва да кажем, че ако двамата приятели спаха, докторът и Петер, обзети от дълбоко безпокойство, едва можаха да дремнат.

Когато пасажерите излязоха сутринта на палубата, повече от сто и двадесет мили бяха вече изминати за дванадесетте часа след тръгването от Антекирта. Вятърът духаше от същата посока с изгледи да се засили. Слънцето се бе издигнало над бурния хоризонт и тежката атмосфера предвещаваше близко разразяване на стихиите.

Поант Пескад и Кап Матифу поздравиха доктора и Петер, като им пожелаха добър ден.

— Благодаря, приятели — отговори докторът. — Добре ли спахте през нощта?

— Като сънливци със спокойна съвест! — каза весело Поант Пескад.

— А Кап Матифу направи ли първата си закуска?

— Да, господин докторе, един супник черно кафе с две кила сухар!

— Хм! Малко твърдичък ще е бил този сухар.

— Е, не чак толкова за човек, който до неотдавна ядеше камъчета в промеждутъците между обедите си.

Кап Матифу кимна полека с голямата си глава — така потвърждаваше отговорите на своя другар.

През това време по специално нареждане на доктора „Ферато“ се движеше с пълна скорост, като правеше две пенливи бразди със своя вълнорез.

Бързането беше впрочем благоразумно. След разговор с доктора капитан Кьострик дори се питаше дали не е по-добре да направят престой в Малта, чиито светлини щяха да забележат към осем часа вечерта.

И наистина, състоянието на атмосферата ставаше все по-застрашително. Въпреки западния вятър, който се засилваше със залеза на слънцето, от изток продължаваха да прииждат облаци, закрили вече три четвърти от небето. На хоризонта, до самото море, се виждаше една плътна оловносива ивица, която ставаше мастиленочерна, когато някой слънчев лъч проникваше през нея. Няколко безмълвни светкавици вече прорязваха широкия наелектризиран облак, закръглен в горния си край с твърдо очертани тежки спирали. В същото време, сякаш бе започнала борба между западния вятър и източния — който още не се чувствуваше, но разбуненото море вече се огъваше под ударите му, — големи, високи вълни излитаха срещу дълбокото вълнение, разпръсваха се и започваха да се разливат по палубата на кораба. Към шест часа вече съвсем притъмня под гъстите облаци, закрили небето. Чуха се гръмотевици, ярки светкавици прорязаха тежкия мрак.

— Свободно маневриране! — каза докторът на капитана.

— Да, налага се, господин докторе — отговори капитан Кьострик. — В Средиземно море духа винаги единият или другият! Изтокът и западът се борят за надмощие, а поради бурята, страхувам се, че ще надделее първият. Морето ще бъде много, много опасно отвъд Гоцо или Малта и е възможно да изпаднем в затруднение. Не ви предлагам да се отклоним в Ла Валета, а да потърсим убежище до сутринта по западното крайбрежие на единия или другия остров.

— Направете необходимото — отговори докторът.

В този момент корабът се намираше на около тридесет мили западно от Малта. Остров Гоцо, който е разположен на северозапад от Малта, зад два тесни канала, образувани от едно междинно островче, имаше първостепенен фар с обсег двадесет и седем мили.

Въпреки бурното море „Ферато“ трябваше да стигне за по-малко от час района на този фар. След като го определяха внимателно, без да се доближават много до сушата, можеха да се заслонят няколко часа край него.

Това и направи капитан Кьострик, след като взе мерки да намали скоростта, за да избегне възможна злополука за корпуса или машините на „Ферато“.

Но един час мина, а фарът на Гоцо още не се виждаше. Невъзможно беше да забележат сушата, макар че скалистите й брегове бяха доста високи.

По това време бурята се разрази с пълна сила. Преваляваше да пристъпи топъл дъжд. Масата от изпарения на хоризонта, вече разкъсана от вятъра, се носеше с невероятна бързина в простора. Между облаците блясваха внезапно звезди, които угасваха веднага, а краят на разкъсаните облаци се влачеше по самото море и го метеше като грамадна метла. Тройни светкавици се забиваха във вълните и обхващаха понякога отвред кораба, а гръмотевиците вече тътнеха непрестанно.

Положението беше досега трудно; но скоро щеше да стане и тревожно.

Капитан Кьострик, който знаеше, че трябва да е навлязъл вече поне с двадесет мили в обсега на фара при Гоцо, не смееше да се доближи до острова. Страхуваше се дори, че може би не го забелязва поради високия бряг. В такъв случай се намираха може би съвсем близо до сушата. Но ако навлезеха между отделните канари покрай скалистия бряг, бяха моментално загубени.

Към девет часа и половина капитанът реши да остави кораба на дрейф при съвършено слаба пара. Ако не спря съвсем машините, то поне намали движението им само до няколко оборота на витлото — колкото беше необходимо корабът да се подчинява на кормилото и винаги да посреща вълните с носа си. При тези условия той щеше да бъде ужасно люшкан, но поне не рискуваше вече да се блъсне о брега.

Така продължи три часа — почти до полунощ. Тогава положението се влоши още повече.

Както се случва често по време на буря, борбата между противоположните ветрове от изток и запад спря внезапно. Вятърът се върна със страшен порив към посоката, която имаше през деня. Възпиран в продължение на няколко часа от срещуположните течения, той се понесе стремително из проясненото небе.

— Светлина пред десния борд! — извика един от дежурните моряци, застанал в подножието на бушприта.

— Кормилото пълен назад! — отговори капитан Кьострик, който искаше да се отдалечи от брега.

И той бе видял светлината. Прекъсваните проблясвания сочеха съвсем ясно, че е фарът на Гоцо. Крайно време беше да се върнат в обратна посока, защото насрещните ветрове се бяха разразили с неописуема ярост. „Ферато“ се намираше може би на две мили от носа, върху който внезапно се бе появил фарът.

Дадоха заповед на механика да повиши налягането; но машината забави неочаквано ход, а след това и съвсем престана да действува.

Докторът, Петер Батори, екипажът — всички бяха на палубата, предчувствувайки някакво сериозно усложнение.

И наистина, имаше авария. Клапанът на въздушната помпа не действуваше вече, а кондензаторът работеше лошо и след няколко шумни оборота, като детонация откъм кърмата, витлото съвсем спря.

Такава повреда беше непоправима, поне при тези условия. Би трябвало да се демонтира помпата, което би изисквало няколко часа. А тласканият от бурята кораб можеше да стигне брега само за двадесетина минути.

— Вдигни стаксела!… Вдигни големия кливер!… Вдигни бригантината!…

Такива бяха заповедите, давани от капитан Кьострик, който разполагаше само с платната, за да се справи с положението; и екипажът побърза да ги изпълни, като действуваше с великолепна съгласуваност. Не е нужно да казваме, че Поант Пескад със своята сръчност и неговият приятел с необикновената си сила се притекоха на помощ. Въжетата за вдигане на платната по-скоро биха се скъсали, отколкото да устоят на Кап Матифу.

Въпреки това положението на „Ферато“ продължаваше да е много тежко. Един кораб с удължени форми, недостатъчна ширина, плитко газене и недостатъчни платна, не е пригоден за плаване срещу вятъра или косо към него. Ако трябва да се движи с насрещен вятър при бурно море, той рискува да не направи успешен завой и да се озове с борд срещу вълните.

Именно това заплашваше „Ферато“. Освен че се затрудняваше от недостиг на платна, той не можеше да се върне на запад срещу вятъра. Постепенно тласкан към подножието на скалите, изглеждаше, че му остава само да избере мястото, където да бъде изхвърлен на брега при най-благоприятни условия. За нещастие поради дълбоката тъмнина капитан Кьострик не можеше да разпознае никак разположението на брега. Той знаеше, че два канала — Норт Комино и Саут Комино — и едно междинно островче отделят остров Гоцо от Малта. Но възможно ли беше да намери входа им сред тази тъмнина, да се втурне по някой от тях сред това побесняло море, за да потърси убежище в източните брегове на острова, или може би да стигне до пристанището Ла Валета? Само някой лоцман, някой местен човек би могъл да предприеме тази толкова опасна маневра. А в тази тъмнина, в бурната дъждовна нощ кой рибар би рискувал да помогне на изпадналия в беда кораб?

Все пак сирената на параходчето нададе оглушителни писъци всред рева на вятъра. Дадоха и три последователни топовни изстрела.

И изведнъж някакво черно петно откъм сушата се появи в мъглата. Към „Ферато“ се приближаваше лодка с прибрано платно. Сигурно беше някой рибар, когото бурята бе принудила да се приюти в дъното на заливчето Мелеа. Там, прислонил лодката си зад скалите и сам потърсил убежище в чудната пещера на Калипсо, която може да се сравни с Фингалската пещера в Хебридите, той бе чул рева на сирената и топовните гърмежи.

И този мъж не се бе поколебал да се притече веднага, с риск за живота си, в помощ на изпадналия в беда кораб. Ако „Ферато“ можеше да бъде спасен, само той щеше да го спаси.

Лодката се приближаваше полека. На борда приготвиха въже, за да му го хвърлят в момента, когато щеше да акостира. Минаха няколко минути, които изглеждаха безкрайни. Корабът беше вече само на стотина метра от рифовете.

В момента, когато хвърляха въжето, една огромна вълна грабна лодката и я блъсна в корпуса на „Ферато“. Тя се разби на парчета и рибарят, който се намираше в нея, сигурно би загинал, ако Кап Матифу не го бе уловил, изтеглил и сложил на палубата, сякаш бе издърпал дете.

Без да продума — имаше ли време за това! — рибарят се втурна към мостика, сграбчи кормилото и в момента, когато, насочил нос към скалите, „Ферато“ щеше да се разбие в тях, го завъртя и навлезе в тесния проход на канала Норт Комино. Премина го със заден вятър и за по-малко от двадесет минути се озова пред източното крайбрежие на Малта, в едно по-спокойно море. Тогава пое с натегнати шкоти покрай сушата, на половин миля от нея. После, към четири часа сутринта, когато първите дрезгавини на деня започваха да белеят на морския хоризонт, той навлезе в канала на Ла Валета и се закотви при кея Сенглеа до входа на военното пристанище.

Тогава доктор Антекирт се качи на мостика и каза на младия моряк:

— Вие ни спасихте, приятелю!

— Изпълних само дълга си.

— Лоцман ли сте?

— Не, обикновен рибар.

— А как се казвате?…

— Луиджи Ферато!