Жул Верн
Матиаш Шандор (31)

Шеста глава
Призракът

Корабът тръгна малко преди обед под командуването на капитан Кьострик и помощника му Луиджи Ферато. Пасажери бяха само докторът, Петер и Мария, натоварена да се грижи за госпожа Батори, в случай че би било невъзможно да я превозят незабавно от Картаген в Антекирта.

Не е необходимо да обясняваме каква е била тревогата на Петер Батори… Той вече знаеше къде е майка му, щеше да я намери! Но защо Борик я бе извел така набързо от Рагуза, и то на далечния туниски бряг? В каква ли нищета щеше да я завари?

Безпокойствата, които Петер й доверяваше, Мария смекчаваше с думи на признателност и надежда. Личеше, че в пристигането на това писмо за доктора тя чувствува намесата на провидението.

Наредено бе „Ферато“ да се движи с максимална скорост. Затова с помощта на свръхнагревателните приспособления той изминаваше средно петнадесет мили в час. Разстоянието между залива Сидра и нос Бон в североизточния край на Тунис е най-много хиляда километра; а преходът от нос Бон до туниското пристанище Ла Гулет се взема от бързите параходи само за час и половина. За тридесет часа, ако не се случеше лошо време или някаква злополука, „Ферато“ трябваше да пристигне на местоназначението си.

Морето вън от залива беше прекрасно, но духаше северозападен вятър, макар и без тенденции да се усили. Капитан Кьострик заповяда да вземат курс към Бон, само че малко по̀ на юг, за да бъдат под заслона на сушата, ако вятърът се засили. Така че, щом възнамеряваха да минат колкото е възможно по-близо до носа, нямаше да видят остров Пантелария, разположен някъде по средата между Малта и нос Бон.

Зад залива Сидра брегът се врязва широко на запад и описва дъга с голям радиус. Тук се намира по-специално крайбрежието на регентство Триполи, което се простира до залива Габес между остров Джерба и град Сфакс; после брегът се вдава малко на изток към нос Диниас, за да образува залива Хамамет, и оттам се разгръща от юг към север до нос Бон.

Всъщност „Ферато“ взе посока към залива Хамамет. Там именно щеше да се доближи до сушата и да не се отдалечава вече много от нея чак до Ла Гулет.

На 3 ноември през деня, както и през следващата нощ, вълнението чувствително нарасна. Не е необходим особено силен вятър, за да се развълнува Сиртско море, през което минават най-неустановените течения в Средиземно море. Но още на другия ден към осем часа забелязаха сушата точно при нос Диниас и под заслона на този висок бряг плаването мина спокойно и бързо.

„Ферато“ плаваше на две мили от крайбрежието и можеше да го наблюдава най-подробно. Отвъд залива Хамамет на една географска ширина с Келибия той мина още по-близо до малкото заливче Сиди Юсуф, защитено на север с дълъг пояс от скали.

Зад него се простираше великолепен песъчлив бряг. По-нататък се очертаваше верига от възвишения, покрита с ниски храсти, израснали върху почва, където имаше повече камъни, отколкото пръст. В дъното високи хълмове се свързваха с „джебелите“^[1] — планините от вътрешността. Тук-там някое усамотено марабу^[2] се белееше сред зеленината на далечните възвишения. На преден план стърчеше едно малко укрепление в развалини, а по-нагоре — някаква крепост в по-добро състояние, построена върху хълма, който затваря от север заливчето Сиди Юсуф.

Но местността не беше безлюдна. Заслонени зад скалите, няколко левантински^[3] кораби, шебеци и полакри се бяха закотвили на половин кабелт от брега при пет-шест разтега дълбочина. Прозрачността на тези зелени води е такава, че ясно се виждаше дъното с черни камъни и леко набразден пясък, в който бяха забити котвите, придобили фантастични форми от отражението във водата.

Покрай брега в подножието на малките дюни, осеяни със сакъзови и тамарисови дръвчета, един дуар от двадесетина шатри бе разгънал избелелите си платнища на жълти черти. Отдалече приличаше на широко арабско наметало, проснато нехайно на брега. Извън диплите на тоя бурнус пасяха овце и кози, напомнящи едри черни гарвани, които от един изстрел биха литнали с крясък. Десетина камили, едни легнали в пясъка, други неподвижни, почти вкаменени, преживяха близо до тясна ивица скали, която можеше да служи за деблокиране.

Когато минаваха пред заливчето Сиди Юсуф, докторът забеляза, че на сушата се стоварят муниции, оръжие и дори няколко леки полски оръдия. Разположено по най-отдалечените брегове на регентство Тунис, заливчето Сиди Юсуф беше твърде удобно за този род контрабанда.

Луиджи, който също забеляза разтоварването, отиде да съобщи на доктора.

— Да, Луиджи — отвърна доктор Антекирт, — и ако не се мамя, тия хора са араби, дошли да получат оръжие. Не съм много сигурен дали то е предназначено за планинците, които оказват съпротива на френските части, дебаркирали наскоро в Тунис. Или може би за многобройните привърженици на сенусизма — пирати по суша и по море, — които се съсредоточават сега в Киренайка. Струва ми се, че тези араби са по-скоро от вътрешността на Африка, отколкото от туниски тип.

— Но как — запита Луиджи — властите на регентството или поне французите не се противопоставят на това разтоварване на оръжие и муниции?

— Никой в Тунис не знае какво става в този край отсам нос Бон — отговори докторът, — а дори когато французите завладеят Тунис, трябва да се опасяваме, че цялата източна област на джебелите ще бъде още дълго време извън тяхната власт. Както и да е, това дебаркиране ми се вижда твърде подозрително и ако не беше скоростта на „Ферато“, поради която не могат да го настигнат, мисля, че тази флотилия не би се поколебала да го нападне.

Ако арабите имаха такова намерение, както предполагаше докторът, опасност наистина нямаше. За по-малко от половин час корабът отмина малкия залив Сиди Юсуф. После достигна крайната точка на нос Бон, така мощно изрязан в туниския масив, и заобиколи бързо фара, който осветява края му, настръхнал от великолепно струпани скали.

Сега „Ферато“ тръгна с пълна скорост през Туниския залив, включен между нос Бон и нос Картаген. От лявата му страна се разгръщаха стръмните склонове на джебела Бон Карнин, на джебела Росас и на джебела Загхуан с няколко села, затулени тук-там в дъното на клисурите им. Вдясно, с цялото си великолепие на арабска казба, сияеше свещеният град Сиди Бу Саид, който е бил може би някога предградие на древния Картаген. На заден план самият град Тунис, светнал на слънцето, се издигаше над езерото Бахира, малко по-назад от ръката, която Ла Гулет протяга на всички пасажери, пристигнали с големите европейски параходи.

На две-три мили от пристанището стоеше на котва ескадра от френски кораби; а по-близо до сушата няколко търговски кораби се полюшваха на котвените си вериги и различните им флагове придаваха на залива голямо оживление.

В един часа „Ферато“ пусна котва на три кабелта от пристанището Ла Гулет. Пасажерите му получиха разрешение да слязат на сушата, след като изпълниха формалностите на здравната служба. Доктор Антекирт, Петер, Луиджи и сестра му седнаха в голямата лодка, която отплава веднага. След като заобиколи вълнолома, тя се плъзна по тесния канал, винаги задръстен от лодки, наредени покрай двата кея, и стигна пред засадения с дървета и ограден с вили, търговски кантори и кафенета площад с неправилна форма, който беше начало на главната улица в Ла Гулет и гъмжеше постоянно от малтийци, евреи и араби, от френски и туземни войници.

Писмото на Борик имаше печат от Картаген; това име заедно с пръснатите тук-там развалини е единствената останка от града на Ханибал.

За да се отиде до Картаген, не е нужно да се вземе италианското влакче, което обслужва Ла Гулет и Тунис, като заобикаля езерото Бахира. До подножието на хълма, където се намират параклисът Сен Луи и манастирът на алжирските мисионери, се отива било покрай брега, чийто дребен и твърд пясък предлага на пешеходците чудесно място за разходка, било по един прашен път през равнината малко по-навътре от брега.

В момента, когато докторът и неговите другари пристигнаха, на площада чакаха няколко коли, впрегнати с малки кончета. Те се качиха в една от тия коли и заповядаха на кочияша да кара бързо към Картаген. След като мина в галоп по главната улица на Ла Гулет, кочияшът пое пътя между величествените вили, където богатите тунисци отиват през големите горещини, и дворците Кередин и Мустафа, които се издигат на брега близо до някогашните пристанища на Картаген. Преди повече от две хиляди години съперникът на Рим е заемал целия бряг от Ла Гулет до носа, запазил неговото име.

Параклисът Сен Луи, построен върху хълмче, високо двеста стъпки, се издига на мястото, където се смята, че френският крал е умрял през 1270 година. Той е в центъра на неголямо заградено пространство, където има много повече древни останки от строежи, отломки от статуи, вази, колони, капители и надгробни плочи, отколкото дървета или храсти. По-назад се намира манастирът на мисионерите, чийто игумен по това време беше отец Дьолатр, учен археолог. От тази височина се вижда целият песъчлив бряг, от нос Картаген до първите къщи на Ла Гулет.

В подножието на хълмчето се издигат няколко дворци с арабска архитектура, с английски „пийрси“, протегнали над морето елегантните си кейове, където могат да акостират лодките от залива. По-нататък е великолепният залив, където всеки нос, всеки провлак, всяка планина, ако няма развалини, пази поне някакъв исторически спомен.

Но ако има дворци и вили дори там, където са били някогашните военни и търговски пристанища, из гънките на хълма, сред срутените камънаци, по възсивата, негодна за обработване почва са пръснати бедни къщурки, обитавани от местните сиромаси. Единственият занаят на повечето от тях е да търсят на повърхността или в първия пласт на земята какви да е останки от картагенската епоха — бронзови статуйки, обработени камъни, грънчарски изделия, медали, монети, които манастирът откупва за своя археологически музей по-скоро от състрадание, отколкото от нужда.

Някои от тези жилища имат само по две-три полуразрушени стени. Бихте ги взели за развалини от марабу, непотъмнели от климата на тоя слънчев бряг.

Докторът и другарите му влизаха от къща в къща да търсят госпожа Батори и не можеха да повярват, че е стигнала до такава нищета.

Изведнъж колата спря пред една разнебитена сграда, в която се влизаше през някаква дупка в обрасла с бурени стена.

Стара жена, покрита с късо черно наметало, седеше пред тази „врата“.

Петер я позна и извика… Беше майка му.

Спусна се към нея, коленичи, прегърна я… Но тя не отговори на ласките му, сякаш не го познаваше!

— Майко!… Майко!… — мълвеше той, докато докторът, Луиджи и сестра му ги наобиколиха.

В този момент откъм ъгъла на тая развалина се показа един старец.

Беше Борик.

Той позна най-напред доктор Антекирт и коленете му се подкосиха.

После забеляза Петер… Петер, на чието погребение бе присъствувал на гробищата в Рагуза!… Това вече не можа да издържи. И падна без сили, като промълви:

— Тя не е с ума си.

Така, когато синът намери отново майка си, тя беше само едно инертно тяло. Дори появата на сина, когото бе смятала мъртъв и виждаше сега неочаквано пред себе си, не можа да й възвърне спомена за миналото.

Госпожа Батори стана с блуждаещ, но още жив поглед. После, без да вижда нещо, без да продума, влезе в полуразрушеното марабу, където Мария я последва по знак от доктора.

Петер остана неподвижен пред вратата, без да посмее, без да може ля пристъпи.

Благодарение на доктора обаче Борик дойде на себе си. Първите думи изразяваха недоумение:

— Вие, господин Петер!… Вие!… Жив!…

— Да!… — отговори Петер. — Да!… Жив!… А по-добре би било да съм мъртъв!

С няколко думи докторът обясни на Борик станалото в Рагуза. След това старият прислужник разказа с мъка за двата месеца, преживени в пълна нищета.

— Но — запита докторът — от смъртта на сина си ли госпожа Батори загуби ума си?

— Не, господине, не! — отговори Борик.

И разказа следното:

Останала сама на света, госпожа Батори пожелала да напусне Рагуза и отишла да живее в селцето Винтичело, където имала някои живи роднини. През това време трябвало да разпродадат малкото вещи, останали в скромната й къща, където нямала намерение да се върне. Шест седмици по-късно тя дошла отново в Рагуза заедно с Борик, за да приключи работата си. На улица Маринела заварила едно писмо, пуснато в пощенската кутия.

Това писмо именно причинило първите смущения в разума й. Госпожа Батори извикала, изскочила на улицата, хукнала към Страдоне, почукала у Торонтал, където веднага й отворили.

— У Торонтал ли? — извика Петер.

— Да — отговори Борик, — но когато успях да я настигна там, тя не ме позна!… Беше…

— Но защо майка ми е отивала у Торонтал? Да!… Защо? — повтаряше Петер и гледаше стария прислужник така, сякаш не беше в състояние да го разбере.

— Сигурно е искала да говори с господин Торонтал — отговори Борик. — Но два дни преди това той бе напуснал дома си заедно със своята дъщеря, без да знаят къде е отишъл.

— А писмото?… Писмото?…

— Не можах да го намеря, господин Петер — отговори старецът. — Дали госпожа Батори го бе загубила или унищожила, дали й го бяха отнели — все едно, не можах да узная съдържанието му.

Тук имаше някаква загадка. Докторът изслуша този разказ, без да продума; не можеше да си обясни постъпката на госпожа Батори. Каква повелителна причина бе могла да я отправи към дома на булевард Страдоне, откъдето всичко би трябвало да я отблъсква? И защо, научила за изчезването на Сайлас Торонтал, бе изпитала такова силно сътресение, че бе полудяла?

Старият прислужник довърши с няколко думи своя разказ. След като успял да скрие състоянието на госпожа Батори, той се заел да продаде онова, което им останало. Тихата лудост на нещастната вдовица му дала възможност да действува, без да възбуди подозрения. Да напуснат Рагуза, да се подслонят където и да е, само да са далече от този проклет град — не мислел за нищо друго. След няколко дни Борик успял да замине с госпожа Батори с един от пътническите параходи, които обслужват средиземноморското крайбрежие. Така пристигнали в Тунис или по-точно в Ла Гулет. И решил да останат тук.

В това изоставено марабу старецът се отдал изцяло на грижите, изисквани от умственото състояние на госпожа Батори, която загубила и говора едновременно с разсъдъка си. Но средствата им били толкова оскъдни, че скоро ги очаквала пълна мизерия.

При тези условия именно старият прислужник си спомнил за доктор Антекирт, проявявал винаги интерес към семейството на Ищван Батори. Но не знаел постоянното му местожителство. Все пак написал писмото с отчаяната молба и го поверил на грижите на провидението. А то, както изглежда, има доста добра пощенска служба, щом писмото бе стигнало до получателя си.

Това, което трябваше да се направи, беше съвсем ясно. Без съпротива от нейна страна госпожа Батори бе отведена до колата, където седна със сина си, Борик и Мария, която щеше да се грижи за нея. И докато колата поемаше обратно към Ла Гулет, докторът и Луиджи тръгнаха пеш по брега.

След един час всички бяха на кораба, който ги чакаше под пара. Вдигнаха веднага котва и щом заобиколиха нос Бон, „Ферато“ се отправи към огньовете на Пантелария. Призори на другия ден той пусна котва в пристанището на Антекирта.

Госпожа Батори бе отведена в Артенак и настанена в една от стаите на „щатхауса“. Мария напусна къщата си и отиде да живее при нея.

Какъв нов повод за мъка за Петер Батори! Майка му, загубила разсъдъка си, полудяла при условия, които сигурно щяха да останат неизяснени! Ако знаеха поне причината за това полудяване, биха могли да предизвикат може би някаква благоприятна реакция! Но нищо не знаеха, нищо не можеха да узнаят!

„Трябва да я излекуваме!… Да! Трябва“ — си каза докторът и се отдаде всецяло на тази задача.

Трудна задача, защото госпожа Батори нищо не съзнаваше и никакъв спомен от миналото не проблясваше у нея.

А не можеше ли да използува силата на внушението, която безспорно притежаваше, за да промени умственото състояние на госпожа Батори? Не можеше ли да й върне разума чрез хипноза и да я поддържа така, докато настъпи реакция?

Петер Батори умоляваше доктора да опита дори невъзможното, за да излекува майка му.

— Не, Петер — отговаряше докторът, — тук няма изгледи за успех. Тъкмо душевно болните са най-неподатливи на този вид внушения. За да повлияя на майка ти, би трябвало тя да има собствена воля, която да заменя с моята. Повтарям, че внушението е неприложимо към нея.

— Не!… Не мога да се съглася — възразяваше Петер. — Не мога да допусна, че майка ми не ще успее някой ден да познае сина си… Сина си, когото смята за умрял!…

— Да!… Когото смята за умрял! — продължи докторът. — Но… ако би допуснала, че си жив… или ако, заведена при гроба ти, те видеше ненадейно…

Докторът се спря на тази мисъл. Защо такова морално сътресение, предизвикано при благоприятни условия, да не въздействува на госпожа Батори?

— Ще опитам! — извика той.

И когато обясни на какво основава надеждата си да излекува майка му, Петер го прегърна.

От този ден всичките им грижи се насочиха към най-успешна постановка на опита. Трябваше да съживят у госпожа Батори спомените, изчезнали в сегашното й състояние, и то при обстоятелства, които биха разтърсили душата й.

Докторът помоли Борик и Поант Пескад да възстановят най-правдоподобно обстановката в гробището на Рагуза и гробницата на семейство Батори.

За щастие в гробището на острова на една миля от Артенак под група зелени дървета се издигаше малък параклис, почти като този в Рагуза. Трябваше само да засилят сходството между двата паметника. После поставиха на стената в дъното плоча от черен мрамор с името на Ищван Батори и годината на смъртта му — 1867.

На 13 ноември като че настъпи моментът да започнат подготвителните опити за събуждане разума у госпожа Батори чрез едно почти неусетно степенуване.

Към седем часа вечерта Мария, придружена от Борик, хвана под ръка вдовицата, изведе я от „щатхауса“ и тръгна с нея през полето към гробището. Пред входа на малкия параклис госпожа Батори се спря, неподвижна и безмълвна, както винаги, макар че при светлината на лампата, която гореше вътре, би могла да прочете името на Ищван Батори, гравирано върху мраморната плоча. Само когато Мария и старецът коленичиха на прага, в погледа й сякаш пробягна искра, която веднага угасна.

След един час госпожа Батори се завърна в „щатхауса“ заедно с всички, които отблизо или отдалече я придружаваха при този първи опит.

На другия ден, както и през следващите дни, опитите бяха повторени без никакъв резултат, Петер ги наблюдаваше с мъчително вълнение и се бе отчаял вече от тяхното безсмислие, макар че, според доктора, времето беше най-добрият им помощник. И той чакаше да нанесе последния удар само когато госпожа Батори щеше да изглежда достатъчно подготвена да почувствува цялата му сила.

Все пак при всяко посещение в гробището в душевното състояние на вдовицата настъпваше известна промяна, която не можеше да се отрече. Така една вечер, когато Борик и Мария бяха коленичили пред прага на параклиса, госпожа Батори, останала малко по-назад, се приближи бавно, сложи ръка на желязната ограда, погледна към ярко осветената стена в дъното и рязко се отдръпна.

Мария, която се приближи веднага към нея, я чу да прошепва на няколко пъти едно и също име.

За пръв път от толкова време устните на госпожа Батори се полуотваряха да проговорят!

Но каква изненада, повече от изненада — какво изумление за всички, които успяха да я чуят!…

Не бе прошепнала името на сина си, на Петер… а на Савина!

Ако разбираме какво е почувствувал Петер Батори, кой би могъл да опише какво ставаше в душата на доктора при това така неочаквано споменаване името на Савина Торонтал? Но той не каза нищо, е нищо не издаде какво е изпитал.

На другата вечер опитът бе подновен. Този път, водена сякаш от невидима ръка, госпожа Батори сама коленичи пред прага на параклиса. Тя наведе глава, от гърдите й се изтръгна въздишка, очите отрониха една сълза. Но устните й не промълвиха никакво име, сякаш бе забравила за Савина.

Когато я върнаха в „щатхауса“, госпожа Батори изпадна в нервност, каквато обикновено не проявяваше. Спокойствието, досега характерно за душевното й състояние, бе сменено от необикновена възбуда. Очевидно в мозъка й започваше някакъв обнадеждващ процес.

И наистина нощта мина неспокойно и тревожно. Госпожа Батори изрече на няколко пъти някакви неясни думи, които Мария едва успя да долови; очевидно сънуваше. А ако сънуваше, то значеше, че разсъдъкът й започва да се възвръща, че ще бъде излекувана, ако поддържат разума й във все същото състояние.

Затова докторът реши да направи още на следния ден нов опит, като я постави при още по-вълнуваща инсценировка.

През целия ден на 18 ноември госпожа Батори беше силно възбудена. Мария беше смаяна, а Петер, който прекара почти цялото време до майка си, имаше много обнадеждващо предчувствие.

Настъпи нощта — тъмна нощ, без никакъв полъх, след горещия ден в този южен остров.

Придружена от Мария и Борик, госпожа Батори напусна „щатхауса“ към осем и половина. Докторът ги следваше малко по-назад, придружен от Луиджи и Поант Пескад.

Малката колония очакваше тревожно резултата. Няколко факли, запалени под големите дървета, светеха и димяха край параклиса. В далечината се чуваше на равни промеждутъци църковната камбана на Артенак. Биеше като за погребение.

Единствен Петер Батори липсваше в това шествие, което вървеше през полето. Преварил го бе, за да се появи при развръзката на този последен опит.

Наближаваше девет, когато госпожа Батори стигна в гробището. Тук пусна изведнъж ръката на Мария и се приближи към малкия параклис.

В дълбоката тишина, прекъсвана само от камбанния звън, вдовицата се спря и застана неподвижно. После коленичи на прага, наведе глава и се разплака.

В този миг вратата на параклиса бавно се отвори. Загърнат в бял саван, сякаш бе излязъл от гроба, Петер се появи в светлия кръг.

— Сине!… Сине!… — извика госпожа Батори, протегна ръце и падна в безсъзнание.

Но това беше без значение. Споменът и разумът се бяха събудили в нея! Майката се бе проявила! Познала бе сина си!

Грижите на доктора скоро я съживиха и когато дойде на себе си, когато очите й срещнаха очите на сина, тя извика:

— Жив!… Милият ми Петер!… Жив!…

— Да!… Жив съм, майко, жив съм, за да те обичам…

— Да обичаш… и нея!

— Нея ли?

— Нея!… Савина!…

— Савина Торонтал?… — извика докторът.

— Не!… Савина Шандор!

Госпожа Батори извади от джоба си смачкано писмо, написано от умиращата госпожа Торонтал, и го подаде на доктора.

Тези редове не оставяха никакво съмнение за произхода на Савина!… Тя беше детето, откраднато от замъка Артенак!… Дъщерята на граф Матиаш Шандор!