Жул Верн
Матиаш Шандор (11)

Първа глава
Пескад и Матифу

Петнадесет години след разказаните събития, които приключват пролога на тази история, на 24 май 1882 г., в Рагуза^[1], един от главните градове на далматинската област, беше празник.

Далмация е тясна ивица земя, затворена между северната част на Динарските Алпи, Херцеговина и Адриатическо море. В нея има място за не повече от четири-петстотин хиляди души, и то като се посгъстят.

Красиви хора са далматинците; непретенциозни в своята бедна земя, където плодородната почва е рядкост; горди всред многобройните политически превратности, които са преживели; непреклонни към Австрия, на която договорът от Кампо Формио ги бе предал в 1815 г.; и най-сетне, извънредно честни, щом според хубавия израз, съобщен от г. Ириарт, земята им е била наречена „страната с врати без ключалки“!

Далмация^[2] има четири окръга, подразделени на околии. Окръзите са: Зара, Спалато, Катаро и Рагуза. В Зара, столица на провинцията, се намира главният губернатор. В Зара се събира диетата, от която няколко члена заседават в горната камара във Виена.

Много са се променили времената от шестнадесетия век, когато, ускоките, турци бегълци, в постоянна война с мюсюлмани и с християни, със султана и с Венецианската република, всяваха ужас в тази крайморска област. Но ускоките са изчезнали и само в Карниола се срещат тук-там следи от тях. Така че Адриатикът е сега тъй сигурен, както всеки друг край от великолепното, поетично Средиземно море.

Рагуза, или по-скоро държавицата Рагуза, е била дълго време република, дори преди Венеция, с други думи, още от деветия век. Едва през 1808 г. един декрет на Наполеон I я присъединява от следващата година към кралство Илирия и образува от тях херцогство за маршал Мармон. Още в деветия век рагузките кораби кръстосват моретата в Близкия изток и имат монопола за търговията с неверниците — даден от Светия престол, а това придава особено значение на Рагуза сред малките републики в Южна Европа. Но Рагуза се отличава и с други, по-благородни качества: славата на нейните учени и литератори, изисканият вкус на нейните художници й спечелват името на славонска^[3] Атина.

За нуждите на морската търговия обаче е необходимо пристанище за удобно и сигурно пускане на котва, достатъчно дълбоко за кораби с голям тонаж. Но Рагуза няма такова пристанище. Нейният залив е тесен, задръстен е подводни скали и в него могат да влизат само малки крайбрежни корабчета или обикновени рибарски лодки.

За щастие на половин левга на север в едно врязване на залива Омбла Фумера в сушата по прищявка на природата е образувано великолепно пристанище, задоволяващо всички изисквания на най-оживеното мореплаване. Това е Гравоза, най-доброто може би по далматинското крайбрежие. Тук водата е достатъчно дълбока дори за военни кораби; има място и за докове, и за корабостроителници; тук най-сетне могат да спират онези големи пътнически параходи, с които бъдещето ще обогати скоро всички морета по земното кълбо.

Затова пътят между Рагуза и Гравоза се бе превърнал в истински булевард, ограден е красиви и очарователни вили, посещаван от населението на града, което наброяваше по това време шестнадесет-седемнадесет хиляди души.

В този хубав пролетен ден към четири часа следобед рагузчани се отправяха масово към Гравоза.

В това предградие — както можем да наречем Гравоза, застроена пред вратите на града — имаше местен празник с игри, панаирджийски бараки, музика и танци на открито, народни лекари шарлатани, акробати и виртуози, чиито викове, хвалби, свирни и песни огласяха шумно не само улиците, но и самите кейове на пристанището.

За чужденеца това беше случай да види различни типове от славянската раса заедно с какви не цигани. На празника се бяха стекли не само тия скитници, дошли да използуват любопитството на посетителите, но и селяни от планините и равнината, решили да се повеселят.

Имаше необикновено много жени — дами от града, селянки от околностите, рибарки от крайбрежието. Облеклото на първите се стремеше да догони последната мода в Западна Европа. Носиите на другите се различаваха според областите: бели блузи с бродирани ръкави и нагръдници, наметала с разноцветни десени, колани с хиляди сребърни пулчета — истинска мозайка, в която багрите се преплитаха като в персийски килим, бели шапчици върху сплетени с цветни панделки коси, „окронгата“, от която се спуска воал като пискюл на ориенталски фес, гети и обуща, вързани с лико. А вдобавък на тия труфила безброй най-различни накити — гривни, гердани или ситни сребърни монети украсяваха врата, ръцете, гърдите или талията. Тези украшения се срещаха дори в селските носии, които не пренебрегват и пъстрите шевици по краищата на дрехите.

Но между тези рагузки костюми, носени елегантно дори от пристанищните моряци, най-много привличаше погледа с облеклото си привилегированата корпорация на носачите. Тези хамали бяха истински ориенталци — с фес, сетре, елек, пояс, широки турски шалвари и папуци^[4]. Те не биха нарушили тона на кейовете в Галата или на площада Топхане в Цариград.

Празникът беше в разгара си. Бараките на площада и по кейовете бяха пълни с посетители. Имаше и допълнително „развлечение“, макар и за ограничен брой любопитни: спускането във водата на един трабаколо — особеност на Адриатика, кораб с две мачти и две трапецовидни платна, прикрепени за горната и долната шкаторини^[5].

Спускането трябваше да стане в шест часа вечерта и корпусът на трабаколо, вече освободен от дървената си скеля, очакваше само да махнат ключа, за да се плъзне в морето.

Дотогава фокусниците, пътуващите музиканти и акробатите щяха да си съперничат по умение и сръчност за най-голямо удоволствие на публиката.

Трябва да се каже, че музикантите привличаха най-много зрители. Най-добри постъпления имаха гусларите. Те пееха с гърлен глас песните на своята страна, като си акомпанираха със своите странни инструменти и заслужаваше човек да се спре и да ги послуша.

Гуслата на тези улични виртуози има няколко струни, опънати върху грамадна дръжка, по които те чисто и просто стържат с друга струна. Що се отнася до гласа им, няма опасност да сбъркат мелодията, защото тя е толкова в главата, колкото и в душата им.

Един от тези певци — едър здравеняк с възжълта кожа и кафяв косъм, стиснал между коленете инструмента си, който приличаше на малко виолончело — допълваше с мимики и движения някаква канцонета, на която даваме почти буквалния превод:

Щом зазвучи песента,

песента на Цингара^[6],

внимавай, чуй добре

какво ти казва тя.

        Или се пази,

        пази се от Цингара!

Ако си далеч от нея,

ако дълги, гъсти мигли

скриват пламналия от нежност поглед,

Можеш да я гледаш, можеш да я слушаш!

        Щом зазвучи песента,

        песента на Цингара,

        внимавай, чуй добре

        какво ти казва тя.

                Или се пази,

                пази се от Цингара!

След първия куплет певецът тръгна да обхожда с паничка в ръка присъствуващите, за да му подарят по някоя медна монета. Но изглежда, че сборът беше незначителен, защото той се върна на мястото си с намерение да разчувствува аудиторията с втори куплет на канцонетата.

Но ако Цингара, като пее,

насочи към тебе черните си очи,

сърцето ти ще бъде в миг пленено,

а плени ли го веднъж, не го връща тя!

        Щом зазвучи песента,

        песента на Цингара,

        внимавай, чуй добре

        какво ти казва тя.

                Или се пази,

                пази се от Цингара!

Един петдесет-петдесет и пет годишен мъж слушаше спокойно песента на циганите. Но безчувствен към тази поетична съблазън, не бе посегнал досега към кесията си. Вярно е, че не пееше Цингара, насочила към него черните си очи, а едрият мъжага. Непознатият щеше да напусне площада, без да му даде нещо, но девойката, която го придружаваше, го спря с думите:

— Татко, аз нямам пари. Моля ти се, дай нещо на тоя добър човек!

Така гусларят получи четири-пет кройцера, които нямаше да му дадат, ако не бе се намесила девойката. Не че богатият й баща беше дотолкова скъперник, та би отказал милостиня на един беден панаирджия: но беше навярно от тези, които не могат да се трогнат от човешкото нещастие.

После и двамата тръгнаха из тълпата към други не по-малко шумни бараки, докато гусларите започнаха да се разпръсват по близките кръчми, за да „ликвидират“ печалбата. Те не се скъпяха на шишенцата „сливовица“, която циганите гълтаха като сироп.

Но не всички артисти на открито, певци и жонгльори се радваха на еднакво благоволение от публиката. Между най-пренебрегнатите бяха двама акробати, които напразно се стараеха на една естрада без публика.

Над естрадата висяха как да е нарисувани платна в доста лошо състояние. Те представляваха бездарно надраскани хищни зверове с най-фантастични очертания — лъвове, чакали, хиени, тигри, боа и така нататък, които скачаха или се спотайваха всред невероятни пейзажи. Отзад се виждаше малка кръгла арена, оградена с толкова изпокъсани стари платнища, че любопитните не можеха да не надникнат през тях — а това сигурно се отразяваше зле на прихода.

Отпред на един слабо забит кол беше закачена нечиста дъска — съвсем примитивна фирма от пет думи, грубо написани с въглен:

Физически, а вероятно и нравствено, двамата мъже бяха толкова различни един от друг, колкото могат да бъдат две човешки същества. Само общият им произход сигурно ги бе сближил, за да обикалят заедно света и да водят съвместно „борбата за живот“. И двамата бяха от Прованс^[7].

Откъде имаха тези странни имена, които се радваха може би на известност в далечния им роден край? Дали от двете географски точки, затварящи залива на град Алжир — кап Матифу и поант Пескад^[8] Всъщност имената им подхождаха великолепно, както името Атлас — на някой грамаден панаирджийски борец.

Кап Матифу е огромен, могъщ, непоклатим хълм, който се издига в североизточния край на обширния алжирски залив, като предизвикателство към стихиите и за да заслужи знаменития стих:

„Неговата неразрушима гръд умори времената!“

Такъв беше атлетът Матифу, същински Алкид^[9], или Портос^[10], достоен съперник на Ондрай, Никола Крест и други знаменити борци, прочути по арените на Южна Франция.

Този атлет — за когото може да се каже: „Трябва да го видите, за да повярвате“, беше почти шест стъпки висок, с грамадна глава и съответни рамене, с гърди като ковашки мях, крака като греди, ръце като машинни лостове. Той олицетворяваше човешката сила в цялото й великолепие и ако сам знаеше възрастта си, щеше да изненада всички, като каже, че едва е започнал двадесет и втората си година.

Това същество, вероятно посредствено по ум, имаше добро сърце и кротък, благ характер. Не мразеше и не се гневеше. На никого не би сторил зло. Едва смееше да стисне протегнатата ръка — от страх да не я смачка. В мощната му фигура не се криеше кръвожадност на тигър, макар че имаше неговата сила. Подчиняваше се на приятеля си още при първата дума или жест, сякаш по някаква прищявка на природата великанът се бе превърнал в син на дребосъка.

За разлика от кап Матифу поант Пескад в западния край на алжирския залив е тънка, удължена скалиста ивица, която навлиза дълбоко в морето. Оттам произхожда името Пескад, дадено на този дребен, слаб двадесетгодишен младеж, който нямаше в ливри четвъртината от теглото на другия в килограми, но гъвкав, сръчен, умен, с равно настроение и в добро и в зло, философ посвоему, находчив и практичен — истинска маймуна, но без злоба — и неразривно свързана от съдбата с едрия дебелокож добряк, когото ръководеше през всички превратности в живота на пътуващите акробати.

И двамата бяха професионални акробати и обикаляха панаирите. Матифу или Кап Матифу — така го наричаха — се бореше по арените, правеше упражнения, изискващи особена сила, извиваше железни пръти на лакътя си, вдигаше с протегната ръка най-тежките зрители, подхвърляше младия си приятел като билярдна топка. Пескад или Поант Пескад — както обикновено го наричаха — се перчеше, пееше, правеше се на шут, забавляваше публиката с неизчерпаемите си остроумия и я учудваше със своите номера на еквилибрист. Изпълняваше ги много ловко, а понякога смайваше зрителите със своите фокуси с карти, с които би затруднил и най-изпитаните фокусници, като се наемаше да спечели срещу най-изкусните коя да е хазартна или обмислена игра.

— Аз съм минал своя „зрелостен изпит“ — повтаряше той весело.

Но „защо, ще кажете вие“ — често употребяван израз от Поант Пескад, — защо днес на гравозкия кей тези двама клетници бяха изоставени от зрителите заради другите бараки? Защо нищожният приход, който им беше така нужен, нямаше да се получи? Беше наистина необяснимо. А при това техният говор — приятна смесица от провансалски и италиански — беше напълно достатъчен, за да бъдат разбрани от далматинската публика. Откакто бяха заминали от провансалския край, без да знаят кои са били родителите им, истински продукт на спонтанна любов, те все успяваха зле-добре — и повече зле, отколкото добре — да преживеят, като обикаляха пазарите и панаирите; но все пак преживяваха. Ако не обядваха всеки ден, то поне вечеряха, а това стигаше, защото, както обичаше да повтаря Поант Пескад, „не бива да искаме невъзможното“.

Но днес, макар че не искаше невъзможното, този мил младеж се опитваше да привлече поне няколко десетки зрители пред своята естрада с надеждата, че ще се решат да посетят мизерната му арена. Обаче нито подканванията му, които бяха много забавни поради чуждестранния акцент, нито дърдоренето, което би било цяло богатство за някой автор на водевили, нито гримасите, които биха разсмели дори каменен светец в нишата на катедрала, нито кълченето и кривенето, истински чудеса на клоунадата, нито подскачането на перуката му от троскот с опашка от козя брада, която се люшкаше по червената шутовска дреха, нито остроумните шеги, достойни за римския Пулчинело или за флорентинския Стентарело, не привличаха публиката.

А при това и той, и приятелят му се знаеха с тази славянска публика от няколко месеца насам.

След напускането на Прованс двамата приятели бяха прекосили Приморските Алпи, Миланската област, Ломбардия и Венецианската област, качени, така да се каже, един върху друг: Кап Матифу, прочут със силата си, Поант Пескад, известен с ловкостта си. Успехът ги бе тласнал чак до Триест, в сърцето на Илирия. От Триест през Истрия бяха слезли по далматинското крайбрежие — в Зара, в Салоне, в Рагуза, като смятаха за по-изгодно да вървят все напред, вместо да се връщат назад. Назад — бяха вече изтъркани. Напред носеха нов репертоар, от който можеше да спечелят малко. Сега обаче беше съвсем явно, че турнето им, което никога не беше особено сполучливо, ще стане много лошо. Затова нещастните имаха само едно желание, но не знаеха как да го осъществят: да се върнат в родината си, да видят отново своя Прованс, да не скитат вече толкова далеко от родния край! Само че бяха с тежки окови — оковите на мизерията, а да вървиш стотици левги с такива окови на нозете, беше много трудно!

Обаче преди да мислят за бъдещето, трябваше да се погрижат за настоящето, тоест за вечерята, която съвсем не беше осигурена. В касата им — ако можеше да се нарече с това претенциозно име кърпата, в която Поант Пескад връзваше богатството на двамата сътрудници — нямаше нито един кройцер. Напразно подскачаше той по естрадата. Напразно отправяше отчаяни покани наляво и надясно. Напразно Кап Матифу показваше мускулите си, където вените изпъкваха като преплетени клони на бръшлян около някой възлест ствол. Никакъв зрител не проявяваше намерение да влезе в оградената с платнища арена.

— Не обичат развлеченията тези далматинци — казваше Поант Пескад.

— Тикви! — отговаряше Кап Матифу.

— Убеден съм, че трудно ще направим днес сефте. Знаеш ли, Кап Матифу, ще трябва да си обираме крушите оттук!

— И къде ще идем?

— Много си любопитен — измърмори Поант Пескад.

— Кажи все пак!

— Добре, какво ще кажеш за една страна, където ще ядем поне веднъж на ден?

— Коя е тази страна, Поант Пескад?

— Ех, далече е тя, доста далече, много далече… и дори от далече по-далече, Кап Матифу!

— Накрай земята ли?

— Земята няма край — отговори поучително Поант Пескад. — Ако имаше край, нямаше да е кръгла! Ако не беше кръгла, нямаше да се върти! Ако не се въртеше, щеше да е неподвижна, а ако беше неподвижна…

— Какво ще стане? — запита Кап Матифу.

— Какво ли? Ще падне върху слънцето по-бързо, отколкото аз мога да задигна някой заек!

— После?…

— После ще се случи това, което се случва на несръчния жонгльор, когато две от топките му се срещнат във въздуха! Трас! Прас! Удрят се, падат, публиката свирка, иска си парите: те трябва да й ги върнат и вечерята пропада!

— Значи — попита Кап Матифу, — ако земята падне върху слънцето, няма да вечеряме?

И се задълбочи в тези безкрайни възможности. Седнал в единия край на естрадата, скръстил ръце, той клатеше глава като китайска кукла, без да продума, без да вижда и да чува нещо, потънал в най-неразбираем хаос от мисли. Всичко се обърка в голямата му кратуна. Стори му се, че се изкачва високо, много високо… по-високо от най-високото — този израз на Поант Пескад за далечината го бе просто поразил. После го пуснаха изведнъж и той падна… в собствения си стомах, с други думи, в празно пространство!

Същински кошмар. Клетникът стана от трикракото столче, протегнал ръце напред като слепец. Без малко не падна от естрадата.

— Ей! Кап Матифу, какво става с тебе? — извика Поант Пескад, като сграбчи другаря си за ръката и с мъка успя да го върне назад.

— Аз ли?… Аз ли?… Какво ли ми е?

— Да… ти!

— Трябва… — каза Кап Матифу, овладявайки постепенно мислите си, което беше мъчна работа, макар че броят им не беше голям — трябва да ти говоря, Поант Пескад.

— Казвай, мили Кап, и не се бой, че ще те чуят. Публиката съвсем се е изпарила!

Кап Матифу седна на столчето и с яката си ръка, но съвсем полека, сякаш се страхуваше да не го пречупи, притегли до себе си своя верен мъничък приятел.