Жул Верн
Матиаш Шандор (17)

Седма глава
Усложнения

Четиринадесет години вече бяха минали, откакто Сайлас Торонтал бе напуснал Триест, за да се установи в Рагуза, във великолепния дом на Страдоне. Далматинец по произход, нямаше нищо по-естествено от това, че бе помислил да се завърне в родния си край, след като се бе оттеглил от деловия живот.

Тайната на издайниците бе много добре запазена. Цената на предателството им бе точно заплатена. По този начин цяло състояние се бе паднало на банкера и на Саркани, негов някогашен агент в Триполи.

След екзекуцията на двамата осъдени в крепостта Пизино, след бягството на Матиаш Шандор, загинал във вълните на Адриатика, изпълнението на присъдата бе завършено с конфискацията на техните имущества. От къщата и от малкия имот на Ласло Затмар не остана нищо, дори колкото да се осигури животът на стария му прислужник. От Ищван Батори също не остана нищо, тъй като той нямаше никакво състояние и живееше с доходите от уроците си. Но замъкът Артенак и богатите му земи, съседните мини, горите по северните склонове на Карпатите, всички тези имоти представляваха едно значително богатство, което принадлежеше на граф Матиаш Шандор. Тези имоти именно бяха разделени на две части: едната, продадена на публичен търг, послужи за възнаграждаване на издайниците; другата — блокирана от властта, щеше да бъде върната на наследницата на графа, когато започнеше осемнадесетата си година. Ако детето умреше, преди да достигне тази възраст, имотът оставаше на държавата.

Двете четвърти, присъдени на издайниците, им бяха донесли повече от милион и половина флорини, които те можеха да употребят, както си искат.

Отначало двамата съучастници намислиха да се разделят. Саркани нямаше желание да се вижда със Сайлас Торонтал. А банкерът, от своя страна, никак не държеше да продължи отношенията си с бившия си агент. Така Саркани напусна Триест, последван от Зироне, който не беше човек да го напусне в сполуката, след като не бе го изоставял в несполуките. И двамата изчезнаха и банкерът не чу вече нищо за тях. Къде бяха отишли! Навярно в някой голям град из Европа, където никой не се интересува за произхода на хората, стига да са богати, нито за източниците на тяхното богатство, стига да го пилеят, без да му мислят. Накратко казано, никой вече не спомена тези авантюристи в Триест, където впрочем бяха известни само на Сайлас Торонтал.

Когато се махнаха, банкерът си отдъхна. Помисли, че няма защо да се страхува вече от човека, който го държеше в ръцете си с някои факти и винаги можеше да използува това обстоятелство. Но макар че Саркани бе забогатял, човек не можеше да е спокоен с прахосници от тоя род и ако пропилееше състоянието си, той не би се подвоумил да се обърне отново към своя някогашен съучастник.

Шест месеца по-късно, след като възстанови разклатеното положение на своята сериозно компрометирана фирма, Сайлас Торонтал ликвидира банката си и напусна окончателно Триест, за да се настани в Рагуза. Макар че не допускаше някаква словоохотливост от страна на губернатора, който единствен знаеше ролята му при разкриване на конспирацията, този факт беше все пак много тежък за човек, който държи да бъде уважаван и е достатъчно богат да живее нашироко, където и да отиде.

Решението да напусне Триест му бе продиктувано може би и от едно особено обстоятелство — което ще открием по-късно, — известно само на него и на госпожа Торонтал. То именно го постави във връзка, но само веднъж, със същата Намир, чиито отношения със Саркани ни са известни.

И така банкерът избра за свое ново местожителство Рагуза. Той бе напуснал града съвсем млад, защото нямаше нито родители, нито близки. Бяха го забравили и той се върна като чужденец в града, където не бе се вестявал почти четиридесет години.

Обществото в Рагуза оказа добър прием на богаташа, пристигнал при тези условия. За него то знаеше само едно — че е имал завидно положение в Триест. Банкерът си купи голям и хубав дом в най-аристократичния квартал на града. Заживя на широка нога, с цял щаб прислужници, изцяло подновен в Рагуза. Уреждаше приеми, канеха го на приеми. И тъй като миналото му беше неизвестно, гой можеше да мине за един от галениците на съдбата, наричани щастливци на тоя свят.

Вярно е, че Сайлас Торонтал не беше податлив на угризения. Ако не беше страхът, че тайната на отвратителното му издайничество може да бъде някой ден открита, изглеждаше, че нищо не може да смути живота му.

И все пак срещу него като безгласен, но жив укор съществуваше госпожа Торонтал.

Тази нещастна, честна и правдива жена знаеше отвратителния заговор, изпратил на смърт тримата патриоти. Една дума, изплъзнала се от мъжа й по времето, когато работите му вървяха зле, непредпазливо изказаната надежда, че част от състоянието на граф Матиаш Шандор би му помогнала да се съвземе, подписите, които трябваше да поиска от госпожа Торонтал, го бяха принудили да признае участието си в разкриването на триестката конспирация.

Непреодолимо отвращение към човека, с когото беше свързана — такова беше чувството, изпитано от госпожа Торонтал, още по-силно поради това, че беше унгарка по произход. Но както вече казахме, тя беше жена без душевна сила: Беше сломена от този удар и не можа да се съвземе. Оттогава, отначало в Триест, след това и в Рагуза, тя заживя усамотено, поне доколкото положението й позволяваше. Тя се явяваше, разбира се, на приемите в дома на Страдоне; това беше необходимо и мъжът й би я заставил да го стори. Но щом изпълнеше ролята си на светска жена, тя се оттегляше в своите стаи. Там се отдаваше изцяло на възпитаването на своята дъщеря, върху която бе съсредоточила чувствата си, като се опитваше да забрави. Да забрави, когато човекът, извършил това дело, живееше под един покрив с нея!

Но случи се така, че две години след настаняването им в Рагуза положението се усложни още повече. И ако това усложнение създаде нов повод за неприятности на банкера, за госпожа Торонтал то стана нов източник на терзания.

Госпожа Батори, нейният син и Борик бяха напуснали Триест, за да се установят в Рагуза, където имаха още някои роднини. Вдовицата на Ищван Батори не познаваше Сайлас Торонтал; дори не подозираше, че са съществували някакви отношения между банкера и граф Матиаш Шандор. Не би могла и да се усъмни, че този човек е участник в престъпното дело, струвало живота на тримата унгарски благородници, защото мъжът й не бе успял да й съобщи преди смъртта си името на негодниците, които ги бяха предали на австрийската полиция.

Но ако госпожа Батори не познаваше банкера, той я познаваше. Да знае, че тя е в същия град, да я среща понякога, бедна, започнала да работи, за да отгледа детето си — това му беше повече от неприятно. Ако госпожа Батори вече живееше в Рагуза, когато той намисли да се установи там, може би щеше да се откаже от това намерение. Но когато вдовицата се настани в скромната къщица на улица Маринела, той бе купил вече своя голям дом, настанил се бе в него, беше приет и признат в обществото. И той не се реши да промени за трети път местожителството си.

„Свиква се с всичко!“ — си каза той.

И реши да затвори очи пред това постоянно напомняне за неговата подлост.

Изглежда, че за Сайлас Торонтал беше достатъчно да затвори очи, за да не вижда нищо в себе си.

Но това, което беше все пак само една неприятност за банкера, за госпожа Торонтал стана повод за непрестанни терзания и угризения. Тя се опита на няколко пъти да изпрати тайно пари на вдовицата, която нямаше други източници освен труда си; но тази помощ бе винаги отказвана, както и толкова други, които неизвестни приятели й изпращаха. Енергичната жена не искаше нищо и нищо не желаеше да получава.

Едно непредвидено, почти невероятно обстоятелство щеше да направи това положение още по-непоносимо — дори ужасно, поради усложненията, които щеше да причини.

Госпожа Торонтал бе съсредоточила цялата си обич върху дъщеря си, която беше едва на две години и половина, когато в края на 1867 година се бяха установили в Рагуза.

Сега Савина беше почти седемнадесетгодишна. Беше очарователна девойка, която приличаше повече на унгарка, отколкото на далматинка. Гъста черна коса, големи пламенни очи, високо чело с „психически очертания“, ако можем да си послужим с тази дума, която хиромантите прилагат към ръката, красиви устни, топъл тен, елегантна фигура, малко над средния ръст — това съчетание от физически качества не би оставило нито един поглед безразличен.

Но това, което най-много поразяваше в нея, което оставяше най-живо впечатление в чувствителните души, което привличаше и опечаляваше, беше сериозното изражение и замислено лице на тази девойка, заета сякаш непрестанно с търсене на заличени спомени. Оттам и крайната сдържаност, налагана от нея на всички, които посещаваха приемите на баща й или я срещаха понякога по Страдоне.

Лесно ще разберем, че като наследница на състояние, което минаваше за огромно и един ден щеше да й принадлежи изцяло, Савина беше много желана партия. Но когато се явиха кандидати, отговарящи на всички обществени изисквания, девойката, запитана от майка си, винаги ги отхвърляше, без да даде обяснения за отказа си. Самият Сайлас Торонтал никога не бе я разпитвал, нито бе настоявал по този въпрос. Зетят, който беше необходим — повече на него, отколкото на Савина, — навярно още не бе се явил.

За да завършим портрета на Савина Торонтал, трябва да изтъкнем подчертаната й склонност да се възхищава от доблестни и смели дела, извършени от родолюбие. Тя не се занимаваше с политика, но разказите за родината, жертвите, направени за нея, най-новите примери, които са гордост за историята на нейната страна, дълбоко я вълнуваха. Ако не бе наследила такива чувства по рождение — а положително не идваха от страна на Сайлас Торонтал, — тогава естествено бе намерила това благородство и великодушие в собственото си сърце.

Не те ли именно — както вече предположихме — обясняваха симпатията, сближила Петер Батори и Савина Торонтал? Да, някаква зла съдба се бе намесила в плановете на банкера, като бе пожелала двамата млади да се срещнат. Савина беше едва дванадесетгодишна, когато казаха веднъж пред нея, посочвайки Петер:

— Това е синът на един човек, умрял за Унгария!

Тези думи не се изличиха вече от паметта й.

После и двамата пораснаха. Савина мислеше за Петер още преди той да бе я забелязал. Виждаше го винаги сериозен и замислен. Беше беден, но работеше, за да бъде достоен за името на баща си, чиято история тя бе научила вече.

Останалото е известно; знаем как Петер Батори бе пленен от чара на Савина, от характера й, така сроден с неговия, как докато девойката още не съзнаваше чувството, което се заражда в нея, младежът вече я обичаше с дълбока любов, наскоро споделена и от нея.

За да имаме пълна представа за Савина Торонтал, трябва да знаем положението й в семейството на банкера.

Към баща си Савина се държеше винаги крайно сдържано. Никаква сърдечност от страна на банкера и никаква ласка от страна на дъщеря му. Ако у единия тази сдържаност се дължеше на душевна студенина, у другия произлизаше от пълно несъгласие във всичко. Савина изпитваше към Сайлас Торонтал уважението, което дъщерята изпитва към баща си, нищо повече. Той я оставяше всъщност да постъпва свободно, не се противопоставяше на склонностите й, не я ограничаваше в благотворителната й дейност, много удобна за неговото вродено самохвалство. Въобще у него съществуваше пълно безразличие. Докато тя, трябва да признаем, чувствуваше към него по-скоро неприязън, почти отвращение.

По отношение на госпожа Торонтал Савина изпитваше съвсем друго чувство. Макар че търпеше игото на своя мъж, който не проявяваше към нея почти никакво уважение, жената на банкера беше поне добра, струваше хиляда пъти повече от него с почтения си живот, с грижата за собственото си достойнство. Госпожа Торонтал обичаше дълбоко Савина. Съумяла бе да открие най-ценни качества под сдържаността на девойката. Но в тази обич имаше известна екзалтираност, почти възхищение, с примес на уважение и даже с малко боязън. Тази странна майчина любов можеше да се обясни с благородния характер на Савина, с нейната правдивост, а в известни случаи и с нейната непоколебимост. Девойката също отговаряше на обичта й с обич. Дори без тази кръвна връзка и двете биха били привързани една към друга.

Нищо чудно следователно, че госпожа Торонтал първа отгатна, това, което ставаше в душата, а после и в сърцето на Савина. Девойката често й говореше за Петер Батори и семейството му, без да забелязва мъчителното впечатление, което това име оставяше у майка й. Затова, когато разбра, че Савина обича младежа, госпожа Торонтал си помисли:

„Така е наредил господ!“

Лесно можем да отгатнем какво означаваха тези думи, изречени от госпожа Торонтал; но онова, което още не можем да знаем, е до каква степен любовта на Савина към Петер би била справедливо възмездие за злото, причинено на семейство Батори.

И все пак, ако благочестивата и вярваща госпожа Торонтал мислеше, че така е отредило провидението, тя трябваше да има съгласието на мъжа си за сродяването на двете семейства. Затова, без да казва на Савина, реши да разбере какво е мнението му по този въпрос.

Още при първите думи на жена си Сайлас Торонтал избухна, без да направи дори опит да овладее гнева си. Когато госпожа Торонтал, сломена от това усилие, се оттегляше в стаята си, той я заплаши:

— Внимавайте, госпожо!… Ако посмеете да ми заговорите отново за това намерение, ще се каете!

Така онова, което Сайлас Торонтал наричаше съдба, не само бе довело семейство Батори в същия град, но Савина и Петер не бяха закъснели да се видят и обикнат!

Можем да се запитаме защо банкерът проявяваше такова раздразнение. Дали имаше тайни намерения за Савина, за нейното бъдеще, на които тези чувства пречеха? Не беше ли в негов интерес предварително да поправи, доколкото е възможно, последиците на подлото си дело, преди издайничеството да се узнае? Какво би могъл да каже тогава Петер Батори, станал съпруг на Савина Торонтал? Какво би могла да направи госпожа Батори? Такова положение би било наистина ужасно — синът на жертвата, оженен за дъщерята на убиеца, — но ужасно главно за тях, а не за него, Сайлас Торонтал!

Да, разбира се; ако не беше Саркани, който не се обаждаше, но винаги можеше да се завърне, ако не бяха вероятните задължения на банкера към съучастника му. А този съучастник не беше човек да ги забрави, ако щастието му обърнеше гръб.

Сайлас Торонтал се интересуваше, разбира се, от съдбата на някогашния си агент в Триполи. Той не бе чул нищо за него, откакто се бяха разделили след аферата в Триест, а оттогава бяха изминали вече петнадесет години. Дори в Сицилия, където знаеше, че Саркани има известни връзки чрез своя другар Зироне, издирванията бяха останали безплодни. Но Саркани можеше да се появи всеки ден. Това беше постоянна заплаха за банкера, освен ако онзи безделник беше умрял — вест, която Сайлас Торонтал би посрещнал с лесноразбираемо задоволство. Тогава би погледнал може би иначе на възможното сродяване със семейство Батори. Сега във всеки случай не трябваше да се мисли за такова нещо.

Така че Сайлас Торонтал не пожела да промени държането, с което посрещна опита на жена си да му заговори за Петер Батори. Не й даде дори някакво обяснение по този въпрос. Само се погрижи да наблюдава по-строго Савина, дори нареди да я следят. А с младия инженер реши да се държи високомерно, да извръща глава, когато, го срещне, с една дума, да му отнеме всяка надежда. И успя наистина да му докаже, че всякакво предложение от негова страна би било съвсем безполезно.

При тези обстоятелства на 10 юни вечерта името на Саркани се чу из салоните в дома на булевард Страдоне. Същата сутрин Саркани, придружен от Намир, бе заминал с влака от Катаро за Рагуза. Отседнал бе в един от големите хотели на града, облякъл се бе елегантно и без да губи време, бе отишъл да се представи у бившия си съучастник.

Сайлас Торонтал го прие и нареди да не ги безпокоят. Но как посрещна посещението на Саркани? Успя ли достатъчно да овладее чувствата си, за да не прояви това, което изпита от новата среща, можа ли да се споразумее с него? Държа ли се Саркани както някога властно и нахално? Припомни ли на банкера дадените обещания, отдавна постигнатите споразумения? Говориха ли най-сетне за миналото, за настоящето, за бъдещето? Не бихме могли да кажем, защото разговорът им не бе смутен от никого.

Но ето какво последва.

Двадесет и четири часа по-късно из града се разнесе една наистина изненадваща новина. Заговори се за женитбата на Саркани — някакъв богат триполитанец — с госпожица Савина Торонтал.

Очевидно банкерът бе принуден да отстъпи пред заплахите на човека, който можеше да го погуби с една дума. Затова не го трогнаха нито молбите на жена му, нито ужасът на Савина, когато узна, че баща й иска да разполага с нея, както му е изгодно.

Да кажем сега няколко думи за интереса на Саркани от сключването на този брак, интерес, който той не скри от Сайлас Торонтал. Саркани се бе разорил. Точно такъв дял от имуществото, който бе позволил на банкера да възстанови кредита на фирмата си, едва бе стигнал на безделника да изкара петнадесет години. След заминаването от Триест Саркани скиташе по Европа като прахосник, който се чуди как да пилее парите си из хотелите в Париж, Лондон Берлин, Виена и Рим. Като се насити на всички възможни удоволствия, той се обърна за окончателно доразоряване към хазартните игри както в ония швейцарски и испански градове, където още се играе комар, така и по игралните маси на княжество Монако, врязало се в границите на френската държава.

Излишно е да казваме, че Зироне не бе престанал да му бъде помощник през цялото време. Когато им останаха само няколко хиляди флорина, те се върнаха заедно в скъпия за сицилианеца източен край на Сицилия. Там не бездействуваха, докато изчакваха събитията, т.е., докато настъпи за Саркани време да поднови отношенията си с триесткия банкер. И наистина, какво по-просто от това да оправи положението си, като се ожени за Савина, единствената наследница на богатия Сайлас Торонтал, който не можеше да му откаже нищо?

Така и стана. Никакъв отказ не беше възможен, не бе направен и опит дори. А може би между двамата мъже, и в задачата, която се стремяха да разрешат, имаше все пак нещо неизвестно, което бъдещето щеше да разкрие?

Междувременно Савина поиска съвсем ясно обяснение от баща си. Защо разполагаше той по такъв начин с нея?

— От този брак зависи честта ми — каза най-сетне Сайлас Торонтал — и той ще се сключи!

Когато Савина предаде този отговор на майка си, тя почти припадна в прегръдките на дъщерята и заплака от отчаяние.

Сайлас Торонтал бе казал самата истина!

Сватбата бе определена за 6 юли.

Представяме си какъв трябва да е бил животът на Петер Батори през тия три седмици. Душевният му смут беше страшен. Обзет от пристъпи на безсилен гняв, той ту стоеше затворен в къщата на улица Маринела, ту излизаше извън проклетия град, за ужас на майка си, която се страхуваше, че може вече и да не го види.

Как би могла да го утеши? Преди да се заговори за този брак, макар и отблъскван от бащата на Савина, младежът можеше да има известна надежда. Но омъжат ли девойката, изпречваше се нова бездна, този път непреодолима! Въпреки всичките си обещания и доктор Антекирт бе изоставил Петер. И все пак, питаше се той, как това момиче, което го обичаше, чийто енергичен характер познаваше, се бе съгласило на този брак? Каква загадка се криеше в богатия дом на булевард Страдоне, където ставаха такива неща? Колко по-добре би сторил, ако бе приел службите, които му предлагаха вън от тоя град, далече от Савина, която предаваха в ръцете на чужденеца Саркани!

„Не! — повтаряше си той. — Това е невъзможно!… Аз я обичам!“

И отчаянието нахлу в този дом, озарен за няколко дни от лъч на щастие.

Поант Пескад, който продължаваше своите наблюдения, добре осведомен за слуховете из града, беше между първите, научили за подготвяните събития. Щом узна новината за женитбата на Савина Торонтал и Саркани, той писа в Катаро. А след като разбра в какво състояние е изпаднал от тази новина младият инженер, за когото той живо се интересуваше, веднага съобщи това на доктор Антекирт.

В отговор получи нареждане да наблюдава и занапред събитията в Рагуза и да уведомява Катаро за всичко.

Но колкото повече злокобната дата 6 юли наближаваше, толкова повече състоянието на Петер Батори се влошаваше. Майка му вече не успяваше да го успокои. Нима можеха да се променят намеренията на Сайлас Торонтал? Не личеше ли по бързината, с която известиха и определиха датата за този брак, че той е бил отдавна решен, че Саркани и банкерът са се познавали отдавна, че „богатият триполитанец“ има вероятно някакво особено влияние върху бащата на Савина?

Обзет от тези натрапчиви мисли, Петер Батори реши да пише на Сайлас Торонтал осем дни преди датата, определена за бракосъчетанието.

Писмото му остана без отговор.

Тогава Петер се опита да срещне банкера на улицата. Но не успя…

Поиска да бъде приет у дома му. Не го допуснаха да прекрачи прага…

Савина и майка й бяха станали невидими. Никаква възможност да стигне до тях.

Но ако не успя да се срещне нито със Савина, нито с баща й, Петер Батори се размина на няколко пъти по Страдоне със Саркани. На изпълнените е омраза погледи на младежа Саркани отвръщаше с нахално пренебрежение. Тогава на Петер Батори хрумна мисълта да го предизвика, за да го принуди да се дуелират. Но под какъв предлог? И дали Саркани би приел да се бие, когато в негов интерес беше да избегне такъв двубой в навечерието на брака със Савина Торонтал?

Шест дни минаха. Въпреки молбите на майка си и на Борик, Петер излезе от къщи на 4 юли вечерта. Старият прислужник се опита да го последва, но скоро изостана. Петер вървеше без посока, като луд, из най-пустите улици на града, покрай крепостните стени.

След един час го донесоха умиращ в къщата на госпожа Батори. Удар с кама бе пронизал горната част на левия бял дроб.

Не можеше да има никакво съмнение: стигнал до крайната точка на отчаянието, Петер бе направил опит да се самоубие.

Щом научи за това нещастие, Поант Пескад изтича до телеграфната станция. След един час доктор Антекирт получи в Катаро новината за самоубийството на младежа.

Трудно е да се предаде болката на госпожа Батори, когато се озова пред сина си, на когото оставаха може би само няколко часа живот. Но силата на майката надделя над слабостта на жената. Най-напред трябваха грижи. Сълзите — по-късно.

Повикаха лекар. Той дойде веднага, прегледа ранения, вслуша се в слабото пресекливо дишане на дробовете, почисти и превърза раната, оказа му цялата помощ на своето изкуство, но не даде никаква надежда.

След петнадесет часа състоянието на младежа се влоши още повече от много силен кръвоизлив и едва доловимото му дишане можеше всеки миг да угасне в последна въздишка.

Коленичила, госпожа Батори се молеше за спасението на сина си.

В този момент вратата на стаята се отвори… Доктор Антекирт влезе и се отправи към леглото на умиращия.

Госпожа Батори понечи да се впусне към него, но той й направя знак да не става.

След това се наведе над Петер и внимателно го прегледа, без да продума. После го загледа продължително и втренчено. Очите му излъчваха някаква магнетична сила, за да влеят сякаш в този мозък с угасваща мисъл собствения си живот и воля.

Петер се полуизправи. Клепачите му се отвориха, той изгледа доктора… и се отпусна безжизнен.

Госпожа Батори се втурна към сина си, извика и припадна в ръцете на стария Борик.

В същия миг докторът затвори очите на младия смъртник; после стана и напусна стаята, нашепвайки една мъдрост от индийските легенди:

„Смъртта не разрушава; само ни прави невидими!“