Жул Верн
Матиаш Шандор (27)

Втора глава
Експериментът на доктора

Пасажерът, на когото не е известно закъде плава корабът, който го носи, не може да отгатне върху коя точка на земното кълбо стъпва, когато дебаркира в Гибралтар.

Най-напред се вижда кеят, прорязан от малки басейни за акостиране на лодките; после бастионът на една крепостна стена със съвсем обикновена врата; след това един неправилен площад, ограден от високи казарми, които се издигат терасовидно по хълма; и най-после началото на някаква дълга, тясна и криволичеща улица, която носи името Мен стрийт^[1].

При изхода на тази улица, чиято настилка е винаги влажна, всред хамали, контрабандисти, ваксаджии на ботуши, продавачи на пури и кибрит, всред двуколки, талиги, колички с плодове и зеленчуци сновяха в космополитна смесица малтийци, мароканци, испанци, италианци, араби, французи, португалци, немци — по малко от всичко и дори поданици на Обединеното кралство, по-специално представени от пехотинци с червени и артилеристи със синкави куртки, с барети като пита, които се задържат само по чудо на едното им ухо.

А все пак тук е Гибралтар и тази Мен стрийт обслужва целия град, от Морската, та чак до Аламедската врата. Оттам тя продължава към крайната точка на Европа, покрай разноцветни вили и зелени градинки, под сянката на грамадни дървета, между лехи с цветя, складове за снаряди, оръдейни батареи от всякакъв модел, растения от всички зони, на протежение от четири мили и триста метра. Това е приблизителната дължина на гибралтарската скала, прилична на едногърба камила без глава, клекнала на пясъка на Сан Роке и потопила опашка в Средиземно море.

Откъм континента тази грамадна скала се издига отвесно на четиристотин двадесет и пет метра и го заплашва със своите топове — „зъбите на старицата“, както казват испанците. Тук има повече от седемстотин артилерийски оръдия, чиито дула стърчат през безбройните амбразури на бункерите. Двадесет хиляди жители и гарнизон от шест хиляди души живеят в подножието на планината, което се къпе от водите на залива. В това число не влизат четириръките — знаменитите моноси, маймуни без опашка, потомци на най-старите местни обитатели и всъщност истински собственици на тази земя, които все още заемат височините на древния Калпе. От върха на тази планина се владее целият проток, наблюдава се цялото мароканско крайбрежие, от едната страна се вижда Средиземно море, от другата Атлантика и английските далекогледи могат спокойно да се взират — и се взират — в най-дребните гънки на един хоризонт от двеста километра.

Ако по някакво щастливо обстоятелство „Ферато“ бе пристигнал два дни по-рано в залива на Гибралтар, ако между изгрева и залеза на слънцето доктор Антекирт и Петер Батори бяха слезли на малкия кей, минали през Морската врата, тръгнали по Мен стрийт, пресекли Аламедската врата, за да стигнат до хубавите градини, които се простират чак докъм средата на възвишенията отляво, разказаните тук събития щяха да имат може би по-бърз и сигурно твърде различен развой.

И наистина, на 19 септември следобед на една висока дървена скамейка, каквито има из всички английски градини, под сянката на големите дървета и с гръб към батареите, разположени ниско над залива, двама души приказваха, като гледаха да не ги чуе някой. Това бяха Саркани и Намир.

Както си спомняме, Саркани трябваше да се срещне с Намир в Сицилия в момента, когато бе предприета акцията срещу Каза Инглезе, завършила със смъртта на Зироне. Предупреден навреме, Саркани промени плана си, затова и докторът го чака напразно осем дни в пристанището на Катания. А Намир напусна веднага Сицилия съобразно нарежданията, които бе получила, за да се върне в Тетуан, където живееше по това време. От Тетуан тя замина за Гибралтар, където Саркани й бе определил нова среща. Той бе пристигнал предната вечер и смяташе да замине на следния ден.

Намир, тази сурова приятелка на Саркани, му беше предана телом и духом. Тя го бе отгледала като майка в дуарите^[2] на Триполитания. Не бе го напускала никога, и тогава даже, когато той се занимаваше с комисионерство в Регентството^[3], където поддържаше тайни връзки с опасните привърженици на сенусизма, които — както вече казахме — заплашваха Антекирта.

Свързана донякъде с почти майчинска обич със Саркани и по мисли, и по дела, Намир му беше може би по-предана от Зироне, негов другар в сполуки и несполуки. По даден знак от него тя би извършила престъпление, би отишла на смърт, без да се поколебае. Така че Саркани можеше да има пълно доверие в нея и я бе извикал в Гибралтар, за да й говори за Карпена, от когото много се страхуваше.

Този разговор, първият след пристигането на Саркани в Гибралтар — а щеше да бъде и единствен, — се водеше на арабски.

Саркани започна с въпрос и получи отговор, който и двамата сигурно смятаха особено важен, защото бъдещето им зависеше от него.

— Савина?… — запита Саркани.

— Тя е на сигурно място в Тетуан — отговори Намир, — в това отношение можеш да бъдеш спокоен!

— Но през време на отсъствието ти?

— През време на отсъствието ми съм поверила къщата на една стара еврейка, която няма да я напусне нито за миг. Къщата е истински затвор, където никой не влиза и не може да влезе! Всъщност Савина не знае, че се намира в Тетуан, не знае коя съм и дори не подозира, че е в твоя власт.

— Продължаваш ли да й говориш за сватбата?…

— Да, Саркани — отговори Намир. — Не я оставям да забрави, че трябва да стане и ще ти стане жена!

— Трябва, Намир, трябва, още повече че от състоянието на Торонтал вече не остана много нещо!… Никак не му върви наистина на горкия Сайлас!

— Не ще имаш нужда от него, Саркани, за да забогатееш отново, и то повече, откогато и да било!

— Зная това, Намир, но крайната дата, на която бракосъчетанието ми със Савина трябва да се извърши, наближава. А на мене ми е необходимо доброволното й съгласие и ако тя откаже…

— Ще я накарам да се подчини! — отговори Намир. — Да! Ще й изтръгна съгласието!… Можеш да разчиташ на мене, Саркани!

Трудно бихме могли да си представим по-решителна, по-свирепа физиономия от тази на мароканката, когато казваше това.

— Добре, Намир! — съгласи се Саркани. — Продължавай да я пазиш зорко! Скоро ще дойда и аз!

— Не смяташ ли да ни преместиш от Тетуан? — запита мароканката.

— Не, докато не бъда принуден да го сторя, щом никой там не познава и не може да познае Савина. Ако събитията ме накарат да променя местожителството ви, ще те предупредя навреме.

— А сега, Саркани — подзе Намир, — кажи защо ме извика в Гибралтар?

— Защото трябва да ти кажа някои неща, които е по-добре да чуеш, отколкото да ти ги пиша.

— Говори, Саркани; ако има да заповядаш нещо, наемам се да го изпълня, каквото и да е.

— Ето какво е сега положението ми — отговори Саркани. — Госпожа Батори изчезна, а синът й е мъртъв. Така че няма какво да се опасявам от това семейство! Госпожа Торонтал умря и Савина е в моя власт! От тази страна също съм спокоен! От другите хора, които знаят или са знаели моите тайни, единият — моят съучастник Сайлас Торонтал — е под пълното ми влияние; другият — Зироне, загина при последната си акция в Сицилия. Така че от всички, които ти споменах, никой не може да проговори и не ще проговори!

— От кого се страхуваш тогава? — запита Намир.

— Страхувам се единствено от намесата на двама души, единият от които знае част от моето минало, а другият ми се струва, че иска да се намесва в настоящия ми живот повече, отколкото ми отърва!

— Карпена ли е единият? — запита Намир.

— Да — отговори Саркани, — а другият е онзи доктор Антекирт, чиито отношения със семейство Батори в Рагуза винаги ми изглеждаха твърде подозрителни! Освен това научих от Бенито, ханджията на Санта Грота, че този човек, мултимилионер, устроил капан на Зироне с помощта на някой си Пескадор, на служба при него. Ако е направил това, сигурно е било, за да го улови и да изтръгне от него показания, като не е могъл да се добере до мене.

— Съвсем очевидно — отговори Намир. — Повече отвсякога трябва да се опасяваш от този доктор Антекирт.

— Доколкото е възможно, ще трябва да знаем какво прави и особено къде е!

— Трудна работа, Саркани — отговори Намир, — защото чух веднъж в Рагуза, че един ден се намирал в единия край на Средиземно море, а на следния ден бил вече в другия му край.

— Да! Този човек е сякаш вездесъщ! — възкликна Саркани. — Но да не мисли, че ще го оставя да се бърка безнаказано в играта ми? Ако потрябва, ще съумея да го потърся чак на неговия остров Антекирта…

— Сключиш ли веднъж брака — отговори Намир, — няма защо вече да се страхуваш нито от него, нито от когото и да било.

— Безспорно, Намир… Но дотогава?

— Дотогава ще бъдем предпазливи! Пък и винаги ще имаме едно предимство: ще знаем къде е той, без той да знае къде сме ние! А сега да поговорим за Карпена. Защо се страхуваш, Саркани, от този човек?

— Карпена знае какви са били отношенията ми със Зироне. От няколко години насам той е вземал участие в различни акции, в които бях замесен, и може да проговори…

— Съгласна съм, но сега Карпена се намира в крепостта Сеута, осъден на доживотна каторга!

— Това именно ме безпокои, Намир!… Да! За да подобри положението си, да получи смекчаване на наказанието си, той може да направи някои разкрития. Ако ние знаем, че е заточен в Сеута, и други знаят това, познават го лично — например този Пескадор, който толкова умело го изиграл в Малта. Чрез този човек доктор Антекирт може да се добере до него! Може да му предложи висока цена, за да откупи тайната му! Може да се опита дори да го отвлече от каторгата! Всъщност, Намир, това е толкова естествено, че се чудя, защо не го е сторил досега!

Твърде умен и прозорлив, Саркани бе отгатнал точно какви са намеренията на доктора към испанеца и виждаше всичко, от което трябва да се опасява.

Намир се съгласи, че Карпена можеше да стане твърде опасен при положението, в което се намираше понастоящем.

— Защо — възкликна Саркани, — защо той не загина там вместо Зироне?

— А нима това, което не е станало в Сицилия — отговори студено Намир, — не би могло да се случи в Сеута?

Въпросът беше поставен съвсем пряко. Намир обясни на Саркани, че нямаше нищо по-лесно от това, да се отиде от Тетуан в Сеута. Тя можеше да го стори колкото пъти се наложи. Не повече от двадесетина мили разделяха двата града. Тетуан се намираше малко зад каторгата, на юг от мароканското крайбрежие. И щом затворниците работеха по пътищата или се движеха из града, много лесно би могла да се свърже с Карпена, който я познаваше; щеше да го заблуди, че Саркани ще му помогне да избяга, дори щеше да му предаде малко пари и храна, за да разнообрази обикновеното си ядене в каторгата, и ако се случи някое парче хляб или някакъв плод да е отровен, кой ще се загрижи за смъртта на Карпена, кой ще се заеме да търси причината й?

Един негодник по-малко в крепостта — това не би обезпокоило много губернатора на Сеута! Саркани нямаше да се страхува вече от испанеца, нито от опитите на доктор Антекирт, заинтересуван да узнае тайните му.

С една дума, този разговор щеше да има следния резултат: докато едни се бяха заели да подготвят отвличането на Карпена, други щяха да се опитат да го осуетят, като изпратят преждевременно испанеца в каторгата на оня свят, откъдето вече не може да се избяга.

Уговорили всичко, Саркани и Намир се прибраха в града и се разделиха. Саркани напусна още същата вечер Испания, за да се върне при Сайлас Торонтал, а на следния ден Намир отиде от Гибралтар в Алжезирас и се качи на пътническия кораб, който извършва редовния рейс между Европа и Африка.

Точно на излизане от пристанището пътническият параход се размина с една любителска яхта, която се разхождаше из Гибралтарския залив, преди да пусне котва в английски води.

Това беше „Ферато“ и Намир, която го бе видяла по време на престоя му в Катания, много добре го позна.

— Доктор Антекирт тук! — промълви тя. — Саркани е прав. Опасност наистина съществува, и при това близка!

След няколко часа мароканката слезе в Сеута. Но преди да се върне в Тетуан, тя опита да се свърже с испанеца. Планът й беше прост и щеше да успее, ако й стигне време, да го изпълни.

Но изникна едно усложнение, което Намир никак не очакваше. След срещата с доктора по време на посещението му в Сеута, Карпена заяви, че е болен. И макар че неразположението му беше леко, той успя да влезе за няколко дни в болницата на каторгата. Така че Намир бе принудена да обикаля около болницата, без да успее да се добере до него. Все пак се успокояваше с мисълта, че щом тя не можеше да види Карпена, доктор Антекирт и агентите му също не са го видели. Следователно опасност от отвличане не съществуваше, докато осъденият не поднови работата си по пътищата на колонията.

Но Намир се лъжеше в предвижданията си. Постъпването на Карпена в болницата на каторгата щеше, напротив-, да подпомогне намеренията на доктора и твърде вероятно да осигури успеха им.

„Ферато“ се закотви на 22 септември вечерта в дъното на Гибралтарския залив, където много често духат източни и югозападни ветрове. Корабът трябваше да престои тук само един ден, на 23, тоест събота. Затова след слизането си на сушата сутринта докторът и Петер отидоха в пощата на Мен стрийт, където имаха да получават писмо на гишето „до поискване“.

С едното, адресирано до доктора, един от неговите агенти му съобщаваше, че след заминаването на „Ферато“ Саркани не бе се появил нито в Катания, нито в Сиракуза, нито в Месина.

С другото, адресирано до Петер Батори, Поант Пескад му известяваше, че се чувствува много добре и от раната му не ще има никаква следа. Доктор Антекирт би могъл отново да възлага задачи и на него, и на Кап Матифу, който изпращаше и на двамата почтителните си поздрави на почиващ херкулес.

И накрая третото, изпратено до Луиджи от Мария. То беше повече от сестринско, беше майчинско писмо.

Ако докторът и Петер Батори се бяха разхождали тридесет и шест часа по-рано из градините на Гибралтар, щяха да се срещнат със Саркани и Намир.

Денят бе използуван, за да попълнят трюмовете на „Ферато“ с помощта на мауни, които вземаха въглища от плаващите складове, закотвени в залива. Подновени бяха и запасите от сладка вода както за парните котли, така и в бъчвите с вода за пиене. Всичко беше готово, когато докторът и Петер, вечеряли в ресторанта на един хотел на Комършъл Скуеър, се върнаха на борда. В този момент фърст гън-файр^[4] възвести затварянето на градските врати, така строго спазвано, както в някоя каторга в Норфолк или Кайена.

Но „Ферато“ не вдигна котва още същата вечер. Тъй като му трябваха само два часа, за да пресече протока, той тръгна едва на следния ден в осем часа. След като мина под огъня на английските батареи, които благоволиха да променят мерника на обучението си, за да не го засегнат посред корпуса, той се отправи с пълна пара към Сеута. В девет и половина корабът се намираше в подножието на планината Хашо. Но тъй като вятърът духаше от северозапад, едно закотвяне на мястото, което заемаха в залива преди три дни, нямаше да бъде сигурно. Затова капитанът нареди да пуснат котва зад града в едно малко заливче, чието местоположение предпазваше от ветровете откъм сушата. Тук „Ферато“ остана на два кабелта от брега.

Четвърт час по-късно докторът слезе на един малък вълнолом. Намир, която го дебнеше, не бе пропуснала нищо от действията на кораба. Ако той не можа да я познае, защото я бе видял смътно в тъмнината на пазара в Катаро, мароканката, която често го бе срещала в Гравоза и в Рагуза, го позна веднага. Затова реши да бъде особено предпазлива, докато трае престоят му в Сеута.

Слизайки на брега, докторът завари губернатора на колонията и един от неговите адютанти, които го очакваха на кея.

— Добър ден и добре дошъл, скъпи гостенино! — извика губернаторът. — Вие сте човек на думата си! И тъй като ми принадлежите, поне за целия ден…

— Ще ви принадлежа, господин губернаторе, само след като вие ми гостувате! Не забравяйте, че ви чака обед на борда на „Ферато“.

— Добре, доктор Антекирт; не е учтиво, разбира се, да го караме да чака!

Голямата лодка отведе на борда доктора и гостите му. Трапезата беше разкошна и всички отдадоха заслужено внимание на обеда, приготвен в кухнята на кораба.

През време на обеда разговаряха предимно за управляването на колонията, за нравите и обичаите на нейните жители, за отношенията, установени между испанското население и туземците. Мимоходом докторът заговори за каторжника, когото бе събудил преди два-три дни от магнетичен сън на пътя за резиденцията.

— Сигурно нищо не си спомня? — запита той.

— Нищо — отговори губернаторът, — но в момента вече не работи по настилката на пътищата.

— Къде е тогава? — запита докторът с леко безпокойство, което само Петер забеляза.

— Постъпи в болницата — отговори губернаторът. — Изглежда, че това сътресение е засегнало скъпоценното му здраве!

— Кой е този човек?

— Някакъв испанец Карпена, вулгарен убиец, който не заслужава никакво внимание, докторе. Ако се случи да умре, уверявам ви, че няма да е загуба за колонията!

После заговориха за съвсем други неща. За доктора беше явно неудобно да се занимава с този каторжник, който вероятно се бе напълно възстановил, след като бе прекарал няколко дни в болницата.

Когато обедът свърши, поднесоха кафе на палубата, под тента на кърмата. Запалиха пури и цигари, които се превръщаха полека в ароматен дим. Най-сетне докторът предложи на губернатора да слязат на сушата. Той беше вече на негово разположение, готов да посети и разгледа всички служби на тази испанска територия.

Предложението бе прието и до вечерята губернаторът имаше достатъчно време да покаже на видния си гост цялата колония.

Докторът и Петер Батори бяха добросъвестно разведени из цялата територия — из града и полето. Не им спестиха нито една подробност, нито каторгата, нито казармите. Този ден беше неделя, каторжниците не бяха заети с ежедневната си работа и докторът можа да ги види при нови условия. Що се отнася до Карпена, когото зърна на минаване в една от болничните стаи, надали бе привлякъл неговото внимание.

Докторът мислеше да тръгне още същата нощ за Антекирта, след като остане до късно с губернатора. Затова към шест часа отидоха в резиденцията, където ги очакваше великолепно сервирана вечеря, която съперничеше на днешния обяд.

Излишно е да казваме, че по време на тази разходка във и извън крепостните стени, докторът беше следен от Намир, без да подозира, че е прицел на такъв усилен шпионаж.

Вечерята мина твърде весело. Някои видни личности от колонията, няколко офицери с жените си, двама-трима богати търговци — това бяха поканените. Те не скриха удоволствието си от присъствието на доктор Антекирт в тяхната среда. Докторът разказа охотно за пътуванията си из Ориента, през Сирия, в Арабия, из Северна Африка. После върна разговора към Сеута и поздрави губернатора, че така умело управлява това испанско владение.

— Но — добави той — охраната на каторжниците сигурно ви създава доста неприятности!

— А защо, драги докторе?

— Защото сигурно се опитват да бягат. Тъй като всеки затворник мисли за бягство повече, отколкото пазачите мислят да му попречат, следва, че предимството е на страната на затворниците. Затова не бих се изненадал, ако някой от тях липсва от време на време на вечерната проверка.

— Никога — възрази губернаторът, — никога! Къде биха отишли такива бегълци? По море е невъзможно да избягат! По суша би било опасно сред дивите племена на Мароко! Затова нашите каторжници си стоят в крепостта, ако не от удоволствие, то поне от благоразумие!

— Съгласен съм — отговори докторът, — и това трябва да ви радва, господин губернаторе, защото има опасност охраната на затворниците да става все по-мъчна в бъдеще!

— Защо? — запита един от сътрапезниците, когото този разговор интересуваше особено много, тъй като беше директор на каторгата.

— Защото изучаването на магнетичните явления, господине — отговори докторът, — е много напреднало, защото тези похвати могат да се използуват от всекиго и защото най-сетне повлияването чрез внушение, с цел да се замени една воля с друга, става все по-често.

— И в такъв случай?… — запита губернаторът.

— В такъв случай мисля, че е добре затворниците да бъдат наблюдавани, а още по-благоразумно е да се наблюдават и надзирателите им. По време на пътуванията си, господин губернаторе, бях свидетел на такива необикновени случаи, че всичко в тази област ми се струва възможно. Затова във ваш интерес е да запомните, че ако един затворник може да избяга несъзнателно под влиянието на чужда воля, един надзирател, подложен на подобно влияние, може също така несъзнателно да го остави да избяга.

— Бихте ли желали да ни обясните в какво се състои това явление? — запита директорът на каторгата.

— Да, господине, а един пример ще ви помогне да го разберете много лесно — отговори докторът. — Да предположим, че някой надзирател е естествено предразположен към магнетично или хипнотично явление — което е едно и също — и да допуснем, че някой затворник упражни върху него това влияние… В такъв случай затворникът е станал от този момент господар на надзирателя: той ще го накара да върши, каквото пожелае, ще го накара да иде, където поиска, ще го принуди да му отвори вратата на затвора, като му внуши тази мисъл.

— Сигурно — отговори директорът, — но при условие, че предварително го е приспал.

— Грешите, господине — възрази докторът. — Тези действия могат да се извършват дори в будно състояние, и то без надзирателят да ги съзнава!

— Как, нима допускате?…

— Допускам и твърдя; под това влияние един затворник може да каже на пазача си: „В този ден, в толкова часа, ще направиш това и това“! — и той ще го изпълни. „В този ден ще отвориш вратата на крепостта!“ — и той ще я отвори. „В този ден ще мина пред тебе и няма да ме видиш, че минавам!“

— В будно състояние?

— Напълно будно!…

При това твърдение на доктора присъствуващите проявиха зле прикрито недоверие.

— И все пак това е съвсем положително — обади се Петер Батори. — Аз самият съм бил свидетел на подобни действия.

— Значи — каза губернаторът — можем да премахнем материалността на една личност чрез погледа на друга?

— Изцяло! — отговори докторът. — Както можем да предизвикаме у някои хора такива промени във вкуса, че да вземат солта за захар, млякото за оцет или обикновена вода за слабителна и да изпитат това нейно въздействие! Всякакви илюзии или халюцинации са възможни, щом мозъкът е подложен на това влияние.

— Доктор Антекирт — каза тогава губернаторът, — сигурно изразявам общото чувство на моите гости, ако ви кажа, че тези неща трябва да се видят, за да се повярва в тях!

— И все пак! — добави един от присъствуващите, който намери за необходимо да направи тази уговорка.

— Затова трябва да съжаляваме — продължи губернаторът, — че малкото време, което ни отделяте в Сеута, не ви позволява да ни убедите с опит.

— Но… аз мога… — отговори докторът.

— Още сега?

— Още сега, ако искате!

— Но как?… Кажете!

— Вие не сте забравили, господин губернаторе — подхвана докторът, — че преди три дни един от каторжниците бе намерен за спал на пътя за резиденцията? Както ви казах тогава, той бе изпаднал и магнетичен сън.

— Вярно е — каза директорът на каторгата. — Този човек сега е в болницата.

— Спомняте си също така, че аз го събудих, докато нито един от надзирателите не бе успял да стори това?

— Точно така.

— Това беше достатъчно, за да се създаде между мене и този каторжник… как се казваше той?

— Карпена.

— … между мене и този Карпена една връзка, която го поставя под пълно мое влияние.

— Когато е във ваше присъствие?…

— Дори когато сме далече един от друг!

— Когато вие сте тук, в резиденцията, а той е в болницата? — запита губернаторът.

— Да, и ако наредите да оставят този Карпена свободен, да отворят пред него вратите на болницата и на каторгата, знаете ли какво ще направи?…

— Ще избяга! — отговори със смях губернаторът.

Трябва да признаем, че смехът му беше твърде заразителен, защото всички гости се присъединиха към него.

— Не, господа — отговори съвсем сериозно доктор Антекирт, — този Карпена няма да избяга, ако не поискам да го стори, и ще направи само онова, което аз пожелая!

— Какво именно, ако обичате?

— Например, щом излезе от затвора, мога да му заповядам да тръгне към резиденцията, господин губернаторе.

— И да дойде тук?

— Да, и ако поискам, ще настоява да ви види, да говори с вас.

— С мене?

— С вас. И ако не виждате някакво неудобство, щом той ще изпълнява всичките ми внушения, ще му внуша да ви вземе за някоя друга личност… За крал Алфонс XII например!

— За негово величество краля на Испания?

— Да, господин губернаторе; и ще ви помоли…

— За милост?

— За милост. И ако не виждате някакво неудобство, за ордена „Исабела“ на това отгоре!

Нов смях от всички гости посрещна последните думи на доктор Антекирт.

— И този човек ще бъде буден, когато върши това? — запита директорът на каторгата.

— Буден като нас!

— Не!… Не!… Това е невероятно, невъзможно! — извика губернаторът.

— Опитайте!… Наредете да оставят на този Карпена свобода на действие!… За по-сигурно заповядайте един-двама надзиратели да го следват от разстояние, когато излезе от каторгата… Той ще направи всичко, което ви казах!

— Прието, и когато пожелаете…

— Наближава осем — отговори докторът, като погледна часовника си. — Ако искате в девет часа?

— Добре, а след опита?

— След опита Карпена ще се прибере спокойно в болницата, без да си спомня нещо от това, което се е случило. Повтарям ви — и само така може да се обясни това явление! — Карпена ще бъде под влияние на внушение от моя страна; и в действителност не той ще върши тези неща, а аз!

Губернаторът, чието неверие към тези явления беше явно, написа една бележка, с която нареждаше на главния надзирател в каторгата да остави пълна свобода на действие на осъдения Карпена, като нареди само да го следят от разстояние. Бележката бе изпратена веднага в каторгата по един конник от резиденцията.

Тъй като вечерята бе свършила, сътрапезниците станаха и по покана на губернатора минаха в големия салон.

Естествено, разговорът продължи върху различните прояви на магнетизма или хипнотизма, които пораждат толкова спорове и наброяват колкото привърженици, толкова и противници. Докато разнасяха чашите кафе сред дим от пури и цигари, каквито самите испанки не пренебрегват, доктор Антекирт разказа двадесет случая, на които бил свидетел или извършител при упражняване на своята професия, всички убедителни и неоспорими, макар че никого не убедиха.

Той добави също така, че с тази способност за внушение би трябвало да се занимаят сериозно законодателите, криминалистите и съдиите, защото тя може да бъде упражнявана с престъпна цел. С помощта на тази сила положително би имало случаи, когато би било почти невъзможно да се открият извършителите на някои престъпления.

Изведнъж, в девет без двадесет и седем, докторът прекъсна монолога си и каза:

— В този момент Карпена излиза от болницата!

А след една минута добави:

— Ей сега мина през вратата на каторгата!

Тонът, с който бяха произнесени тези думи, произведе особено впечатление върху гостите на резиденцията. Само губернаторът продължаваше да клати глава.

После разговорът продължи със „за“ и „против“, като всички говореха почти едновременно до момента — беше девет без пет, — когато докторът го прекъсна за последен път с думите:

— Карпена е пред вратата на резиденцията!

Почти веднага един прислужник влезе в салона и съобщи на губернатора, че някакво лице, облечено в каторжнически дрехи, настойчиво иска да му говори.

— Пуснете го да влезе! — отговори губернаторът, чието неверие започваше да отслабва пред очевидността на фактите.

Часовникът отброяваше девет часа, когато Карпена се появи пред вратата на салона. Не виждайки сякаш никого от присъствуващите, макар че очите му бяха широко отворени, той се отправи към губернатора и коленичи пред него.

— Господарю — каза той, — моля ви за милост!

Съвършено смутен, сякаш беше сам под влияние на халюцинация, губернаторът не се досети отначало какво да отговори.

— Можете да го помилвате — усмихна се докторът. — Той не ще си спомни нищо!

— Помилвам те! — изрече губернаторът с важността на крал на всички испански земи.

— И, ако благоволите, господарю — продължи все така коленичил Карпена, — прибавете към помилването и ордена „Исабела“…

— Давам ти и него!

Тогава Карпена протегна ръка, за да поеме сякаш някакъв предмет, подаден от губернатора, и закачи на дрехата си въображаемия орден. После стана и излезе заднишком.

Смаяните присъствуващи го изпратиха до вратата на резиденцията.

— Искам да го придружа, искам да го видя как се прибира в болницата! — извика губернаторът, който се бореше със себе си, сякаш отказваше да признае очевидността.

— Елате! — отговори доктор Антекирт; и излезе заедно с него, придружен от Петер Батори и някои гости, след тръгналия към града Карпена.

Намир, която дебнеше каторжника още от излизането му из болницата, се скри в мрака, като продължаваше да го следи.

Нощта беше доста тъмна. Испанецът вървеше по пътя с равни крачки, без никакво колебание. Губернаторът и хората от свитата му се държаха на тридесет стъпки след него с двамата надзиратели, на които бе наредено да не го изпускат из очи.

Приближавайки града, пътят избикаляше заливчето, където е второто пристанище, отсам скалата на Сеута. Върху неподвижната и тъмна вода трептяха отраженията на две-три светлини: илюминаторите и сигналният огън на „Ферато“ с уголемени от тъмнината смътно очертани форми.

Като стигна до това място, Карпена се отдели от пътя и тръгна надясно, към едни скали, които се издигаха на дванадесетина стъпки над морето. Сигурно някакво движение на доктора, незабелязано от никого, а може би само мислено изразяване на волята му, бе принудило испанеца да промени посоката.

В този момент надзирателите проявиха намерение да избързат, за да настигнат Карпена и да го върнат към правия път, но губернаторът знаеше, че не е възможно да избяга в тази посока, и заповяда да не му пречат.

През това време Карпена се бе спрял неподвижно на една скала, като закован от непреодолима сила. Да би поискал да вдигне крак, да се раздвижи, не би могъл да го стори. Волята на доктора го приковаваше към скалата.

Губернаторът го наблюдава известно време, след това се обърна към госта си:

— Е, драги докторе, и да искам, и да не искам, трябва да се преклоня пред очевидното!…

— Убедихте ли се вече напълно, господин губернаторе?

— Да, убедих се, че има неща, в които трябва да вярваме като глупци! А сега, доктор Антекирт, внушете на този човек мисълта да се прибере веднага в крепостта! Алфонс XII ви заповядва това!

Губернаторът не бе доизрекъл още тия думи, когато мигновено, без дори да извика, Карпена се хвърли във водите на залива. Нещастен случай ли беше? Съзнателно действие ли от негова страна? Дали по някакво непредвидено обстоятелство се бе освободил от властта на доктора? Никой не би могъл да каже.

Всички изтичаха към скалите, а надзирателите се спуснаха надолу към тесния плаж, който опасваше на това място морето… Никаква следа от Карпена. Няколко рибарски лодки пристигнаха набързо, едновременно с лодки от кораба… Но всичко беше напразно. Не намериха дори трупа на каторжника, сигурно отнесен от течението към открито море.

— Господин губернаторе — каза доктор Антекирт, — много съжалявам, че нашият опит завърши така трагично, както не можех да допусна!

— Но как си обяснявате станалото? — запита губернаторът.

— С това, че при прилагане внушението, което вече не можете да откажете — отговори докторът, — има още празнини! Няма съмнение, че този човек ми убягна за миг и поради главозамайване или някаква съвсем друга причина падна от скалите! Много жалко, защото загубихме действително ценен обект!

— Загубихме един нехранимайко, нищо повече! — отговори философски губернаторът.

Това бе цялото надгробно слово за Карпена.

Докторът и Петер Батори се сбогуваха с губернатора. Трябваше да заминат преди разсъмване за Антекирта и сърдечно благодариха на домакина за добрия прием, който им бе оказан в испанската колония.

Губернаторът се ръкува с доктора, след като предварително го накара да обещае, че пак ще посети Сеута, пожела му щастливо плаване и тръгна обратно към резиденцията.

Може да ни се етери, че доктор Антекирт малко злоупотреби с доверието на губернатора на Сеута. Можем да го обвиним, да критикуваме поведението му в този случай! Но не трябва да забравяме на какво дело граф Матиаш Шандор бе посветил живота си; нито това, което бе казал един ден: „Хиляди пътища — една цел!“

Той бе тръгнал именно по един от тия хиляди пътища.

Малко по-късно една лодка на „Ферато“ докара на борда доктора и Петер Батори. Луиджи ги очакваше при стълбата, за да ги посрещне.

— Човекът? — запита докторът.

— Според нарежданията ви — отговори Луиджи, — лодката, която го дебнеше в подножието на скалите, го прибра след падането му и аз наредих да го затворят в една от предните кабини.

— Нищо ли не каза? — запита Петер.

— Как ще каже?… Той е заспал и не съзнава действията си.

— Добре! — отговори докторът. — Поисках Карпена да падне от скалите, и той падна!… Поисках да заспи, и е заспал!… Когато поискам да се събуди, ще се събуди!… А сега, Луиджи, вдигнете котва и на път!

Парният котел беше под налягане. Вдигнаха веднага котва и няколко минути по-късно „Ферато“, навлязъл в открито море, взе курс към Антекирта.