Иво Стефанов
Със зелена карта в Америка (7)

5. Мони

Трябваше да потеглим около 10 декември. Няколко дни преди това ни се случи нещо интересно. Пристига у нас Раймонд (Мони), бившият съпруг на Вили, нашата бъдеща американска домакиня. Тя ни беше предупредила за визитата. Така и така, казва, ще пътувам за Сарасота, но през Мексико, имам черен печат на паспорта, не ме допускат в Щатите. Как ще стане през Мексико? Естествено, нелегално през границата!!! И понеже, казва, там стават всякакви пребърквания и кражби, оставям този плик с документи вие да го пренесете до Сарасота.

Разбира се, приехме. След като Мони си замина, изведнъж се стреснах. Въпросният плик беше голям и дебел. Всичко можеше да има в него. Ами ако има наркотици? Обля ме студена пот. Буквално, не в преносния смисъл. Знаеш ли, жено, викам, какви са наказанията за наркотрафикантите? А знаеш ли, какво е това американски затвор? Тя също се уплаши. Как да попитам Мони, дали е съгласен да отворя плика, когато нямам вече никаква връзка с него? Отиде да спи в някакъв хотел, на другия ден трябваше да пътува. Нямаше как, трябваше да наруша принципа за неприкосновеност на кореспонденцията. С помощта на ютия и малко вода размекнах лепилото и успях да извадя съдържанието на плика. Единственото нещо, което не трябваше да се пренася през границата беше паспортът на Мони. Но нямаше как, бяхме тръгнали към екс жена му, която очевидно държеше на него, и поехме риска. Не ми беше ясно, какъв беше този паспорт, може би стар, защото той заминаваше за Мексико на екскурзия, трябваше да има със себе си валиден паспорт. Или пък групата имаше колективен паспорт, не знам.

Както и да е, след някои перипетии, за които ще разкажа по-долу, пристигнахме в Сарасота. Там ни посрещна Мони, изпреварил ни с два дена. Разположил се беше на диванчето с чаша уиски в едната ръка и цигара в другата. Радваше се човекът на внимание и грижи от страна на Вили и Теа, дъщеричката, едно много сладко шестгодишно момиченце. Нямаше никакво намерение да търси работа. В главата му се въртяха все гениални идеи. Една от тях бе да направел „кредитна история“. После щял да си живее като цар на кредит. Не ми беше ясно как. Доста по-късно разбрах — имаш кредитна карта и банката ти има доверие, като ти гласува голям кредит, например 100 хиляди. Можеш да пазаруваш с картата, колкото си щеш в рамките на тази сума, да изхарчиш всичко и накрая да обявиш фалит. По това време, 1998-а, не се предвиждаше съдебно преследване. Просто те регистрират в базата данни, че си нередовен платец, и пет-шест години никоя банка няма да ти дава кредит. После пак можеш да подхванеш същата далавера. Понеже мошениците се размножили прекалено, вече не е така — сега ще те гонят, докато си приберат парите. Естествено, често вземат на босия цървулите.

След няколко дни вече по-добре опознахме тази интересна личност, Мони. Оказа се, че той винаги е бил на издръжка на жена си, а преди нея, както и след развода, е използвал други дами. Вероятно би могъл да бъде прототип на литературен герой в някой психологичен роман. Не знам какво образование имаше. Можеше да бъде и висше, какво ли не бе възможно да се постигне в нашата мила родина с връзки или обаяние. А на него последното не му липсваше.

Естествено, най-напред го попитахме, как е успял да се промъкне през границата. В моите представи това ставаше чрез преплуване на река Рио Гранде, която тече между Мексико и щата Тексас. Бях чувал, че бегълците, които успявали да стигнат до заветния американски бряг и да хукнат немедлено към вътрешността на Щатите, ги наричали „мокрите ризи“, ясно защо. Дали и нашият Мони не е бил „мокра риза“? Оказа се — не. Той влязъл доста по̀ на запад. Някои минават по вода, река или море, други по земята, през урви, планини и равнини, трети — под земята. Мони беше от последните. Ще се опитам да преразкажа всичко, с което той ни смая, докато го слушахме със зяпнали уста.

И така, нашият герой пристига в Мексико с голяма група екскурзианти. Разбира се, скоро след това зарязва групата и поема на север, посока обетованата земя САЩ. Този термин, обетована, не го използвам само за украса на стила или за иронизиране. Той може съвсем сериозно да се приложи, за да се покаже разликата между мизерията в Мексико и американското благоденствие. Нека моите любезни читатели антиамериканци не подскачат, а да направят справка и да сравнят мексиканската с американската действителност. Да проверят колко мексиканци пресичат границата и остават в Съединените щати, въпреки гоненията. Ако уважават логиката, това ще им покаже, защо тази земя я наричам обетована.

Вероятно поради това масово желание за преселване с всички средства, мексиканските власти следят, кой се движи на север, без да има някаква основателна причина. Наш Мони тръгва на риск, изглежда това му е в кръвта. С влакове и автобуси успява да се добере до граничния град Ногалес, избягвайки полицейските проверки. Настанява се в хотел и почва да проучва ситуацията. Естествено, още от България той има инструкции за действие. Знае, че този град някога е бил целият в Мексико, а сега северната му половина е в щата Аризона. Канализационната му мрежа е обща и за двете части, и по нея става най-лесното нелегално пресичане на границата.

Лесно, лесно, но не може направо. Трябва водач. Мони търси човек, който да му препоръча някой специалист. Разбира се и за това трябва да се плаща, но той няма финансови проблеми. Току-що е продал семейния апартамент в София и носи около 10 хиляди долара! Скоро намира съответните връзки с мексиканците и започва преговори за цената, времето за тръгване и други подробности.

Междувременно в хотела се запознава с един българин, Ангел, който заседнал в Ногалес без изход. Почти свършил парите, не може ни да прехвърли границата, ни да се прибере в родината. Да се хване да припечели нещо — изключено. Нали в Америка се бяга именно от безработицата. Напомня ми героя на Ив Монтан от филма „Възнаграждение за страха“, където двама приятели бяха като в клопка и трябваше да приемат да прекарват експлозиви, за да спечелят пари и се измъкнат. Та Мони го приютява. Ще дойдеш с мен, казва, както могат да прекарат един, така ще могат и двама. Това е постъпка в биографията на нашия герой, която мога да квалифицирам като благородна. Все пак имам известно съмнение. Защото е трябвало да реши един много сложен проблем — къде да скрие парите. Мони знае, че в каналите вилнеят банди, които обират всички „пътници“. Нали точно затова ни даде да носим дебелия плик, който толкова ни изплаши. Ето за какво е намислил да използва той Ангел — да му пренесе 10-те хиляди долара. А къде да ги скрие, нали ония страшни брадати и мустакати мексиканци, познати от филмите, ще пребъркат и двамата до основи? И решава — единственото сигурно място е задният проход на Ангел! Срам — не срам, набутва там цялата пачка пари и травел чекове и двамата тръгват.

На водачите дава половината от уговорената сума. Останалото щял да им даде горе, в американския Ногалес. Естествено, в каналите ги сгащват и им вземат всичко — часовници, запалки, цигари, пари от джобовете. За щастие не се сещат да погледнат в скривалището на Ангел! Макар и трудно, стигат до изхода. Водачите са двама. Единият повдига капака, изскача и хуква да се спасява от американските полицаи, които дебнат. Тоест, отвлича вниманието на граничарите, а нашите юнаци побягват в противоположна посока. Все едно приключенски филм.

Всичко минава благополучно. Двамата са вече в Аризона. Остава само да се разплатят с водачите. Последните пристигат и викат: давайте втората половина от уговореното. А наш Мони: повече нищо няма да ви дам, получихте си парите. И посочва двама американски полицаи: искате ли да извикам тези двамата и да кажа, какво искате от мен? И горките мексиканци се отказват.

На какъв език е щял да обясни на полицаите, не е ясно. Мони не говори добре дори български, защото майка му била австрийка. Но да не помислите, че е добре с немския? Той е от тези, които не знаят нито един език като хората. А дали описаната сцена е вярна, също не е ясно. По-вероятно е, че по този начин се представя пред нас, слушателите, за герой.

Нашите бързат да напуснат опасното място. Намират „Хрътката“, както се изразяваше Мони, тоест автобус на известната фирма „Грей хаунд“ (в превод „Сивата хрътка“). Оттогава, колкото пъти видя стройното бягащо куче, изрисувано на някой автобус, толкова пъти си спомням сполучливото определение на Мони. Та с една „хрътка“ се добират до Тусон, значително по-голям град от Ногалес, и се настаняват в хотел.

По-нататък би трябвало всичко да върви по вода. Но не би. Почва една от поредните мистификации на Мони. Обажда се по телефона на жена си и казва, че парите били откраднати от хотела, да му изпратела самолетен билет до Сарасота! Всъщност откраднати са пътни чекове, така че Вили отначало не се паникьосва. При кражба може да се докаже, че това са чекове на негово (или нейно име, не помня) и парите да се изплатят на когото трябва. По-късно обаче, вече в наше присъствие, тя телефонира няколко пъти и получи отговор, че чековете са били осребрени. Оставаше само да пие една студена вода. За кой ли път, каза, трябва да почвам от нулата заради този съпруг. Много беше отчаяна, горката. А картината беше ясна. Мони е осребрил чековете и е изхарчил парите в казината на Тусон, Аризона.

Останал почти без пари, нашият герой върти телефони на жена си, аман-заман, спасявай ме. Вили, нали е бивша стюардеса, с отличен английски, му намира билет професионално. Оказва се, че най-евтино било през Чикаго — надлъж и нашир през целите Съединени щати?! Така Мони пристига в крайния пункт Сарасота. Ангел остава в Чикаго при приятели.