Иво Стефанов
Със зелена карта в Америка (24)

21. Хаваи

Вече споменах, че катастрофата през пролетта на 2004-а ни провали екскурзията до Хаваи. Тогава се разходихме до Йосемити, Секвоя парк и Гранд каньон. Но все ни се искаше да не пропуснем и „рая на земята“. За жена ми имаше и още един стимул. Навършваха се 10 години от голямото земетресение през 1994-а. Заваляха всякакви прогнози, най-много от руски ясновидци. Руми се стряскаше и все говореше, че трябва да се махнем от Калифорния, щото щяла да потъне. Беше при някакви руснаци и там един, който се представил за професор, казал, че било изчислено. На 20 септември — край на Калифорния.

Имаше много изгодни обяви за екскурзия до Хаваи — 1100 долара за двамата, включително полета, хотела и обиколка на остров Оаху. Какво-що гласихме, жена ми издейства да заминем на 18 септември. Аз после разбрах, че така се избягвал апокалипсиса, предвиден от руския „професор“. След като се прибрахме и видяхме Калифорния все още читава, чухме и обяснението на ясновидеца с научно звание. Ами, той бил познал — земетресение все пак имало. Само че не в Калифорния, а в Япония!

Какво да се прави, народът ги обича такива. Откак минаха времената на вещици, вълшебници и вампири, светът стана много скучен. Тогава дойде ред на извънземните, снежните човеци, чудовищата от Лох Нес, Бермудския триъгълник и най-вече на Нострадамус. Неговите последователи, естествено, обираха най-много лаври. И прогнозите им се сбъдваха точно като на руския професор за земетресението. Значи, може да им се вярва, разсъждава народът. И му става по-добре. Зер, разминало му се е нещо ужасно. Да са живи и здрави всички вярващи! И невярващи.

Така ние тръгнахме за Хонолулу, столицата на Хаваи. Посрещнаха ни нашите руски екскурзоводи, сложиха ни по един венец на главите и ни заведоха с кола до „Waikiki Resort Hotel“. Стаята, естествено, от най-евтините, на 4-ти етаж, гледаме някакъв плосък покрив и скучни сгради, никакъв океан. Обаче, като излезеш, само на една минута пеш, си на „Уайкики“, централния плаж на Хонолулу. Това е плажът с наклонените палми, който аз съм виждал на снимка отпреди трийсетина години. Той беше станал за мен като символ на нещо много желано, но недостъпно. Често казвах, че ще ходя на „Уай-кики“ с наклонените палми, когато спечеля милиона от лотарията или по някакъв друг невероятен повод. Сега с няколко скока можех да отида на пясъка при наклонените палми.

Водата няма нищо общо с тази около Лос Анджелес, в която се осмелих само да нагазя до колене. На „Уай-кики“ тя е като черноморската в най-горещите дни на лятото. И чиста, можеш да гледаш разноцветните тропически риби, най-добре с маска и шнорхел. Снабдих се с тях срещу 20 долара. Така започнахме седмицата в рая.

Преди самия плаж има една хубава градина с големи дървета, с пейки, с естрада, на която вечер се изнасяха любителски представления, най-често полинезийски песни и танци. От брега се вижда дъгата на залива с хотелите отстрани. Накрая се извисява една малка планина с продълговата форма. Казват й „Diamond Head“, в превод „Диамантена глава“. За произхода на името има две версии.

Първата. Когато моряците гледали този баир под лъчите на слънцето, виждали много блестящи точки. Струвало им се, че може би са диаманти, а вероятно и много им се е искало. Те били кръстниците, понеже решили, че формата наподобявала глава. Ако гледаш от брега, не прилича на глава, но те са гледали откъм морето. Всъщност в скалите блестели кварцови камъни.

Втората версия е по-екзотична. Екипажът на един кораб слиза на брега. Моряците гледат — една хавайка продава ананаси. Питат я, как се казва въпросният хълм, а тя мисли, че се интересуват, колко струва стоката й. Отговаря на нейния английски, „Dime a head“, тоест „десет цента главата“. А произношението й такова, че моряците чуват „Diamond Head“.

Нека запозная накратко читателя с историята и географията на Хавайските острови. Архипелагът се намира в централната част на Тихия океан, на 3700 км от западното крайбрежие на Съединените щати. Заселен е бил още от 6-ти век преди Христа от полинезийци, дошли от над 3500 километра с примитивните си лодки.

Този факт предизвиква у мене поредното възхищение от огромните възможности на човека. Не знам кое е карало тези смели мореплаватели да тръгнат заедно със семействата си към неизвестността. Кое ги е карало да вярват, че ще стигнат земя? Може би някои гадания на жреците? Или пък са нямали друг изход, ако са били победени в някоя от поредните битки, и е трябвало да се спасяват в океана. Те носели в своите големи канута всичко необходимо за живот — прасета, пилета, кучета, плодове, картофи, кокосови орехи, банани, захарна тръстика. Колко от тях са намерили смъртта си във водите на Тихия океан, е неизвестно. Вероятно по-голямата част, може би над 90 процента. Защото, ако погледнете картата, ще видите едно огромно водно пространство, където Хавайските острови изглеждат като точки. Тръгвайки, например от Таити, вероятността да попаднете в тях е нищожна, в сравнение с тази да минете някъде отстрани.

Първите заселници установяват традиционното примитивно племенно устройство. След като населението нараства, войните между отделните кланове стават нещо обикновено. Човекоядството в това общество е традиция по онова време.

За Европа островите са били открити от капитан Кук през 1778-а. Предполага се, че преди него някои испански кораби също са достигали до тях. При третото си посещение великият мореплавател е бил убит, вследствие недоразумения с местното население.

Като следствие от контактите си с европейци и американци, хавайците променят своята политическа система. Вождовете стават принцове и крале, почва борба за надмощие, която завършва с обединение на всички племена в единна държава. Това постига крал Камехамеха І-ви, наречен Велики, през 1810 г.

Новосъздаденото кралство съществува сравнително спокойно до 1894-а, когато е установена Република Хаваи. Тя просъществува само до 1898-а. Островите са анексирани и стават официално територия на САЩ. През 1959-а са присъединени към Съюза и стават американски щат.

От периода на независимост най-интересен ми се стори един епизод през 1843 г. Крал е Камехамеха III. По начало Франция, Англия и САЩ имат икономически и стратегически интереси към островите. Под влияние на интриги между британски заселници, командващият английския тихоокеански флот изпраща някой си лорд Полет в Хонолулу, за да „защити британските интереси“. Лордът очевидно превишава правата си — решава да предприеме крути мерки, с цел да се докара пред кралицата, като разшири владенията на Великобритания. Английският кораб е само един, но под дулата на топовете му кралят е принуден да се откаже от престола. Толкова са му били силите, не е могъл да противостои на британската мощ. Лордът заповядва хавайското знаме да бъде свалено и на негово място да се издигне английския флаг. Очевидно тази самоинициатива е обречена. Младата английска кралица Виктория смята, че да се засегнат по този начин Съединените щати, които имат най-интензивни търговски връзки с Хавайското кралство, не е дипломатично. За да запази добрите си отношения с американците, тя изпраща главнокомандващия Тихоокеанския флот адмирал Томас да се извини на сваления хавайски крал. Суверенитетът на островите е възстановен. Камехамеха III в прочувствена реч и просълзен, произнася историческите думи: „The life of the land is perpetuated in righteousness“ (Съществуването на страната е увековечено в справедливост), които стават девиз на бъдещия американски щат Хаваи. За да добиете представа за колорита на местния език, ето как звучи това на хавайски: „Уа маи ке еа о ка аина ка поно“.

Нашето пребиваване в Хонолулу беше разнообразно. Любезният шеф на туристическата агенция Олег ни осигури обещаната обиколка на острова. Взе ни с едно микробусче заедно с още трима руски туристи. Видяхме много красиви пейзажи, разгледахме ферми за ананаси и захарна тръстика, местни култови постройки, огромни костенурки на океанския бряг. На един плаж Олег предложи да ни донесе обяд от близкото ресторантче, докато се изкъпем. Можеше да избираме между кокошка и луау (Luau), местен специалитет. Каза, че е свинско, печено в палмови листа и го похвали. Руснаците, обаче, си знаеха своето — курица, та курица (кокошка). Не можаха да избягат от навиците си. Аз усетих, че ще се мина, ако изпусна хавайския специалитет, и си поръчах екзотичното луау. Трябва да призная, че по-вкусно свинско не съм ял. Единствено друсан кебап по шопски може да се сравни с него. На всичко отгоре — евтиния. Удоволствието ми излезе само 5 долара. А жена ми, нали не яде месо, подсмърчаше около мене с някакво вегетарианско меню.

По-късно ходихме на едно хавайско шоу, наречено Germaine’s Luau.

Доколкото разбрах, имало много представления с име Luau, но това, наречено на майсторката му Germaine, било едно от двете най-добри. Срещу 100 долара на човек ни заведоха на морския бряг и ни нахраниха с луау, гарнирано с различни хавайски зеленчуци и плодове. След това ни представиха автентични хавайски песни и танци. Една фотографка хавайка ни направи фантастична снимка на океанския бряг. Не ни взе пари предварително, но като я показа преди да тръгнем, бръкнахме се веднага за 20 долара и я прибрахме. Знаеше си силите момичето.

Всичко беше чудесно, луауто беше вкусно, но това, което Олег ми поднесе на брега при обиколката на острова, ми се видя доста по-добро от масовото производство за посетителите на шоуто. Но пък присъствахме на ваденето на изпеченото прасе от ямата, където беше престояло 24 часа.

Сега да разкажа как заработихме тези 200 долара, с които се развличахме цяла вечер. Още от къщи ни бяха предупредили, че вероятно ще попаднем на фирми, които „презентират“ една особена система за ходене на почивка. Предлагат ти да „купиш“ апартамент, например в Хонолулу, за някаква смешно малка сума, може би няколко хиляди долара. Ставаш един вид собственик и можеш да си прекарваш ваканцията там. Но не само — можеш и да го „споделяш“ с други, тоест — когато не си там, друг да го ползва. Съответно пък ти ползваш неговия апартамент, да речем във Флорида. И така, много хора си „споделят“ апартаментите. Всичко изглежда супер изгодно, има само една малка подробност — поемаш задължението да плащаш всеки месец 150 долара за поддръжка! Това никак не е малко, защото в годината ще бъдеш средно най-много две седмици в един от „твоите“ апартаменти. Според мене, само който не си знае парите трябва да приеме. Веднъж хванал се на хорото, много трудно можеш да се откачиш. Ще плащаш като поп, докато си жив. Хитрите капиталисти ще разполагат с кредитната ти карта, мърдане няма. И вероятно курортите ще ти струват много повече, отколкото ако си останеш свободен и ходиш, където и когато ти е кеф.

Казаха ни, че на тези „презентации“ можеш да отидеш, да изслушаш учтиво рекламните им речи и, също така учтиво, да откажеш. А за това, че са ти загубили времето (което е пари!), ще ти дадат 100 долара! И наистина, както се разхождаме веднъж по „Калакауа авеню“, главната улица, една дама ни спира и ни казва накратко за „изгодната“ сделка, която може да направим. Завежда ни в офиса, записват ни, питат, имаме ли кредитни карти(!). Тогава нямах, но показвам дебитна и номерът минава. Дават ни богата закуска. После едно младо момиче, черна хубавица вероятно от Карибските острови, ни развежда из един чуден апартамент с изглед към океана, отлично обзаведен, с една дума идеален. След това влизаме в един голям салон, пълен с кандидат-собственици. Там почва голямата агитация. На нашата маса идва самата шефка на фирмата, баровка от класа, представя се, пита ни нещо. Аз се потя, докато успея да скалъпя някакъв отговор. Жена ми, която на български говори поне шест пъти повече от мене, си трае, но накрая се намесва. Ние, казва, често ходим на различни места по света на курорт, понеже мои пациенти ни канят. Изхвърляне в нейния стил, но в случая точно на място. А дали беше полезно лично за мен, ще се види от следващия епизод.

Шефката се връща на трибуната и произнася една безкрайна реч, прекъсвана от въпроси към този или онзи от слушателите. Когато пред всички се обръща към мен по име и ме пита, харесвам ли техните предложения и ще подпиша ли договор, за малко да припадна. Ставам, какво съм смотолевил не помня, бях като замаян. Строполясвам се на стола и само се моля всичко да свърши. Кой знае, колко ми беше кръвното в този момент. Ексик олсун и стоте ви долара, мръсни капиталисти, мисля си, само да се спася по-скоро. Чак сега, след пет години, се сещам, че това внимание, което без малко да ме умори, се е дължало на изсилването на жена ми за околосветските обиколки при нейните пациенти.

След края отиваме в офиса и се питаме, ще има ли мангизи или няма да има. Аз бях толкова изтощен от езиковите усилия и желанието по-скоро да се измъкна, че нямах сили да си направя устата за обещаната компенсация. Жена ми, макар че по-често само гледаше умно и не се напъваше да говори, също беше капнала. Хайде, да си ходим, и се насочваме към вратата. Но едно момиче ни пресреща, бихте ли седнали за момент? Ние сядаме, след малко ни викат и ни връчват печалбата. Честни мошеници (има един сборник разкази от О’Хенри „Честния мошеник“).

В края на краищата, бързо забравих премеждията, но за едно нещо и досега ми става криво, като си спомня. Става дума за момичето, което беше прикрепено към нас да ни води и агитира. Докато шефката разговаряше с нас на масата, два-три пъти така му скръцна със зъби, че видях, как от страх му се промени изражението. Можеше всеки момент да си загуби работата, такова чувство имах. И за какво? Не било ни обяснило нещо, както трябвало. Налегна ме чувство за вина, все едно заради мен ще я изхвърлят. Същото се случи и при втората „презентация“, на която отидохме след няколко месеца, в Лос Анджелес. И там забелязах голямото притеснение на симпатичното момче, което ни агитираше пред шефовете. Капитализмът си е капитализъм, суров, често пъти жесток към наемните работници. Отщя ми се да ходя по презентации.

Това бяха по-интересните ни преживявания на Хавайските острови, всъщност само на един от тях, Оаху. Действително беше като в рая. Остава да си пожелаем да видим и другите прелести — действащите вулкани Мауна Лоа и Мауна Кеа, както и най-красивия остров Мауи. Едва ли ще стане в настоящия живот, но в следващия — сигурно.