Иво Стефанов
Със зелена карта в Америка (34)

30. Патриотизъм, национализъм, расизъм

В Америка, както навсякъде, има проблеми с тези особености на човешкия характер. Преди да засегна този въпрос, ще се опитам да вникна в психологията на тези изключително важни за развитието на обществото прояви. Въпреки че някъде има лично мои виждания, не смятам, че „откривам Америка“. По-скоро се опитвам да приложа изследванията на известните психолози Зигмунд Фройд и Алфред Адлер не към отделен индивид, а към големи групи хора. Вероятно това също вече е правено. Аз просто се стремя да събера повече признаци и обяснения в едно кратко изложение.

Патриотизъм наричаме чувството на привързаност и любов към страната, в която сме родени. Често то е свързано с готовност да я защитаваме от обиди и нападки, също и от въоръжени нападения. Патриотизмът изключва противопоставяне на национална основа, нещо толкова разпространено между хора, смятащи се за патриоти.

В САЩ патриотичното възпитание е държавна и обществена задача. Донякъде това ни напомня за квазипатриотизма по време на комунистическото управление у нас. Методите са подобни, дори понякога по-интензивни. Например, отношението към националните символи — химн и знаме. Преди класическите концерти в Холивуд боул се изпълнява химна. Всички стават и много от тях пеят. За вдигането и свалянето на знамето имало специални правила, също и за съхранението. Трябвало да се сгъва по точно определен начин. За нас, свикнали с фалша на социализма, това ни изглежда на пръв поглед смешно. Но сега аз го възприемам положително. Все пак, има нещо, което трябва да се отчита — да внушаваш на един беден народ, че е велик, както правеха и правят руснаците е едно, а да казваш това на най-силната и една от най-богатите нации е малко по-друго. Не твърдя, че бедният руснак трябва да презира родината си, напротив. Но покрай тези похвални чувства, у него се възпитава и пренебрежение към останалите нации, което не се наблюдава в Америка, страната на имигрантите.

Според мен агресивното отношение към другия само затова че има различен национален произход не е патриотизъм. Това е характерно за национализма, при който хората се делят на „наши“, които са най-ценни, и „другите“, смятани за по-долни. За националиста няма значение, например че българи, турци, цигани имат една родина и много от тях са патриоти именно по отношение на нея. За него щом не си българин, значи си втора категория и трябва да търпиш презрението на по-висшата българска нация. Каква е разликата между национализма и расизма? Според мен — малка. Расистът насочва омразата си по-общо — към цяла група нации, обединени в една раса.

Мисля, че основната причина за възникване на такава нагласа у индивида е чувството за малоценност. Това чувство е нормално да присъства у всеки от най-ранна детска възраст (Алфред Адлер). Детето разбира, че е по-слабо от възрастния, от по-големия брат, от някои приятели и т.н. С това е свързана и причината за появата на завист у него. Зигмунд Фройд твърди дори, че първичната завист се появява още у кърмачето — това е завистта към майчината гръд, от която то се храни. По-нататък у детето се развива стремеж към т.нар. компенсация — то търси превъзходство над другите, за да компенсира своята малоценност.

В първата част, главата „Завистта“, съм посочил какви са пътищата за това. Сега ще се спра на една друга възможност. Под влияние на възрастните, както и на по-големите деца, у детето се развива непоносимост към различните. Дали това ще бъдат цигани, турци, негри, няма значение. То намира отдушник за своята малоценност. Внушава си, че струва повече от цяла група хора, само поради една даденост, която има наготово — цвят на кожата или национална принадлежност.

Възможно е детето по начало да няма такава нагласа, но семейната среда, училището, улицата, най-общо казано — традицията, постепенно култивират у него това фалшиво самочувствие на по-висше същество от другите, различните от него. Какво пък, казва си, защо да не се смятам за повече от тези? Всички ми казват, че са долни, грозни, тъпи, лоши, сигурно е вярно. Така детето, по-късно младият човек, се чувства по-уверен. При всеки неуспех в живота има една утеха — да, ама тия са черни (цигани и т.н.), аз все пак съм по-добър от тях.

Няма съмнение, методът на сравнението с тези, които са по-зле от нас, е изпитано средство за утеха, всеки го знае. Но у комплексирания младеж, заразен с бацила на расизма или национализма, се развива като компенсация на чувството за малоценност, агресивно поведение. В най-добрия случай то се ограничава с презрителни изказвания; в най-лошия се стига до нападения, тормоз, убийства и организация на масов терор.

Ще призная, че има фактори, стимулиращи поява на нетърпимост към определени групи, които са, така да се каже, обективни, вън от нас, несвързани с нашите комплекси. Това са например по-голяма престъпност, бедност, ниска култура, разпуснатост, лошо поведение. Те обясняват, защо иначе толерантни хора изпитват неприязън към различните и се идентифицират като расисти или националисти, особено ако се е случил някакъв инцидент лично с тях.

Интересен въпрос е, има ли расизъм в Америка и, ако има, в каква степен? Дали белите са станали по-толерантни например към черните, отколкото преди 30 години? Това е така, но пълно изглаждане на отношенията между расите няма и не може да има. Първата причина за това е, колкото и расистки да звучи, по-ниския интелектуален показател и по-слабото желание за труд при черните. Може да се дължи не на природна даденост, а на начин на живот, култура, традиции. Може и на американската система за подпомагане на нуждаещи се, която е много лесно достижима. Но е факт — чернокожите са по-слаби в училище и в по-голяма степен се стремят да ползват блага наготово, без да работят.

Ами търпимостта към слабите ученици? Тя е различна към бели и черни. Поради натиск отгоре, учителят е принуден да пуска черния, независимо от знанията му. Иначе рискува да го обвинят в расизъм! Но покрай него ще трябва да пусне и белия слабак. Нивото на образованието в обществените училища пада. Макар да звучи пресилено, често се говори, че от тези гимназии излизат неграмотни. Естествено, белите родители с по-големи финансови възможности сменят района, в който живеят, с „по-бял“ или гледат да устроят децата си в частни училища. Там почти няма черни и мексиканци, нивото е друго. Може да чуете изказвания от нашенци, че американското образование е на много по-ниско ниво от европейското (демек, вижте ни, какви сме интелигентни европейци!). Бих казал, че донякъде е така само за гимназиалното образование. В колежите и университетите нещата са коренно различни. Иначе не може и да бъде. Как е възможно да се изгради най-мощната индустрия, най-развитата мрежа от пътни магистрали в света, изключителната инфраструктура? Само с вносни кадри от Европа? Не е сериозно.

Имам впечатление, че интелигентният и амбициозен ученик, черен, бял или мексиканец, дори излязъл от обществено училище, като отиде в колежа, успява да компенсира и да догони по-добре подготвените си колеги. Но това е наистина способния, можещия. Не както често става у нас, в България — некадърници да бъдат избутвани с най-различни методи до висше образование, че и до докторски степени! Така че, уважаеми квазипатриоти, не се бийте в гърдите, че българското образование било много над американското! Ето ти пак компенсация по Адлер! По-просто казано, това е утехата на неуспелия — а бе, аз съм беден, ама съм по-умен от теб. Един резонен въпрос — като си толкова умен, къде са ти парите?

Истината е, според мен, че американското образование е на високо ниво и в авторитетните университети, и в по-малко престижните, и в колежите. От последните излизат специалисти за практиката, които са много добре подготвени да се справят със задачите на индустрията, строителството и останалите области на съвременната стопанска структура.

Покрай доброто за висшето и полувисше образование, което отбелязах, няма да спестя и някои недостатъци, които забелязах в колежа на уроците по английски. Миналата година цял семестър ни занимаваха с така наречения English Paragraph. Това гръмко название се отнася за текста на един абзац, тоест от нов ред до нов ред. Това било най-важното, ако искаш да се научиш да пишеш хубави съчинения. Ама каква била основната идея на параграфа, че трябвало да се изрази в началото, че трябвало да се подкрепи така и така, с някакви примери, че ако не си направил предварително план на параграфа, нищо нямало да напишеш. И прочее безумни неща, цели три месеца едно и също. И продължават следващия семестър!

Аз скоро разбрах, че има нещо гнило и попитах по телефона дъщеря ми, която преподава английски в София. Питам я за прословутия „английски параграф“, тя вика — такова животно нема. Както казал шопът, видял жираф. Викам, нема, ама има. И разказвам за глупостите, с които ни пълнят главите. Решихме, че тук се срещаме с американския „принос“ в английския език.

Какво е моето обяснение. Мисля, че то съвпада с обяснението при аналогичните нововъведения във всяка наука, литература и изкуство. Когато един творец търси признание, често е готов на всичко. За да представи нещо ново, което му трябва, за да защити докторска дисертация или просто за да стане известен, той предлага, изменя, измисля, дори фалшифицира. Така са се родили всички тези „новости“ в граматиката, и не само там. Какъв е резултатът например в музиката — може ли нормален човек, закърмен с произведенията на Моцарт и Бетовен, да издържи на какофонията, носеща се при изпълнения на някой модерен композитор новатор?

Както и на много други места, американската грандомания подронва авторитета на тази велика страна. Мисля, че те така си казват — добре, нека има глупости, например в нашата граматика, ама нали ние сме най-великите. Но повечето изобщо не се замислят — щом е писано от американец, значи е вярно.

Да се върнем към въпроса има ли расизъм в Америка. Очевидно има, но в доста по-малка степен отпреди. Има нещо обаче, което звучи странно — среща се расизъм от черни към бели! Изпитвал съм го. Случва се да видиш черен, който те пронизва с поглед, изпълнен с омраза. Или не ти обръща внимание, ако му кажеш нещо, така че усещаш презрението му. Имаш чувството, че те мрази, само защото той е черен, а ти — бял. Като видиш някой нацупен, по-добре гледай да стоиш настрана. Неприятно е, но за щастие по-често те са много любезни, общителни, весели. Може да подскачат, да си тананикат нещо, да беседват с теб, да бъдат забавни. Мексиканците са по-затворени, но не съм забелязал някой да гледа накриво, както се случва при черните. Същото е с азиатците — корейци, китайци, филипинци и др. Те са още по-сериозни, по-рядко се усмихват, понякога дори изглеждат като стреснати.

В сравнение с миналото има голяма промяна в официалната политика на държавата по расовите въпроси. В много случаи се толерират представителите на малцинствата — черни, мексиканци, азиатци. Това често води до куриози — да се назначават неподходящи хора на всевъзможни държавни или избираеми длъжности — от социални работници и администратори до университетски професори. По-рано дори беше записано изрично в правилата за провеждане на научни конкурси, че трябва да им се дава предимство пред останалите кандидати. Струва ми се, че това антидемократично изискване вече е отпаднало — някои по-разумни отговорни лица вероятно са се засрамили. На мен така ми се струва, може би понеже така ми се иска да бъде. По-долу ще ви запозная бегло с мнението на Марк Залцберг, професор във физическия факултет на Университета в Хюстън, Тексас, живее в САЩ от 23 години. В негово писмо от 2002 г. се засяга въпроса за т.нар. политкоректност. Това нашумяло не само в Америка понятие не се отличава много от стандартното понятие за коректност или учтивост. Тоест, за да не обидиш някого, трябва да си мериш езика, не да плямпаш наляво и надясно, каквото ти идва наум. За политкоректност обикновено се говори, когато трябва да внимаваш при разговор с някой от малцинствата, например трябвало да казваш афроамериканец вместо черен, а пък в никакъв случай негър, пази Боже! Куриозно — поне 10 поколения, откак черните американци нямат нищо общо с Африка. А сега — афроамериканци?! Това както и да е, нормално е човек да внимава да не обиди някого. Но има и друго — това понятие търпи развитие и обобщение. Политнекоректно било да говориш съвсем нормални неща, които обаче могат да се тълкуват от фанатизирани вярващи или от побъркани феминистки като обиди. Давам думата на проф. Залцберг:

„Ето ви още един пример за съществуване на пълна свобода в Америка. Мой приятел, професор по английска литература, получи инфаркт след 6-месечно съдебно преследване по оплакването на полуумна студентка феминистка, видяла в неговите коментари на Шекспир «сексизъм». Ректорът с удоволствие би пратил побеснялата идиотка по дяволите и би я изгонил от университета. Но в този случай биха му присъдили да заплати голяма глоба, а с поста си на ректор и с преподавателската си кариера би се разделил завинаги. Стана вече неприлично, дори в социално отношение и опасно, да се говори, че проститутката е проститутка, а не sex-worker (сексработничка), че наркоманът и алкохоликът са отвратителни, опасни и сами са си виновни за постъпките.“

И така нататък, не само в Америка. В друг материал намерих, че английската министърка на селското стопанство в кабинета в сянка на консерваторите Ан Уинтертън е била уволнена, защото една вечер в частен клуб разказала „политнекоректен“ виц, в който някакъв пакистанец бил изхвърлен от прозореца, понеже в Лондон гъмжало от такива като него. Няколко видни политици се опитали да защитят колежката, настоявайки, че уволнение за виц противоречи на принципите на демокрацията, но всуе. Нещо повече — един от „правозащитниците“ (ляв интелект) се обърнал към полицията с искане г-жа Уинтертън да бъде подведена под съдебна отговорност заради шегата си!!!

Понякога си мисля, че Америка (и Европа също) не я чака нищо добро, при положение че по този начин започва да се потъпква демокрацията. Да не излязат прави моите добри приятели Владо и Милен, които казват, че и сега почти нямало разлика между американските порядки и нашите от времето на развития социализъм?

Хайде, уволнили министърка в сянка, ще кажете — голяма работа. Ами префасонирането на литературни произведения с оглед на „политкоректността“? Например, в едно Ню Йоркско училище от разказа на Чехов „Суматоха“ съкратили думите на прислужницата за това, че след изчезването на скъпата брошка всички слуги били разсъблечени голи и обискирани. Сакън, да не се обидят камериерките по хотелите. Чувал съм, че някъде мъжете ги било страх да се заглеждат в хубави женски гърди, за да не ги обвинят в sexual harassment (сексуална агресия). И това било „политнекоректно“. Ами поздрава Merry Christmas (Весела или Честита Коледа)? В някои училища и него поставили в един кюп заедно с останалите глупости. Било възможно да се обидят вярващите нехристияни??? На мен като българин ми е мъчно, защото знам как в нашите етнически смесени краища, по-рано всички се поздравяваха за всеки празник, бил той християнски или мохамедански, и се черпеха взаимно в съответствие с традициите. Не знам как е сега, може би има промяна, особено след безумната идея за смяна на имената.

Изобщо, струва ми се, че разтегливото понятие „политкоректност“ може да заплаши западните демокрации. От друга страна, да се остави човек да говори, каквото си иска, обиждайки когото си иска, пак не става. Трябва да има някаква бариера, нещо в „златната среда“. А кой ще определи тази тънка граница? Не мога да кажа. Най-вероятно — не е възможно да стане. И оттам идват проблемите. Един от тях е основен — нима трябва да търпим агресията на исляма? Той не се притеснява най-безогледно да претендира да стане световна религия, като подчини всички „неверници“. Къде при талибаните такива срамежливи понятия като толерантност и уважение, за политкоректност да не говорим? Ще се върна пак на този въпрос малко по-късно — когато разглеждам поведението на антиамериканците.