Иво Стефанов
Със зелена карта в Америка (23)

20. Секвоя парк, Йосемити парк, Гранд каньон, Седона

През пролетта на 2004-а ние с жена ми се бяхме току-що уредили с квартира и кола. След първите напрегнати месеци почнахме да мислим за развлечения. Намерихме организирана екскурзия до двата национални парка — Секвоя и Йосемити (ударението е на втората сричка — Йо̀семити). Разбира се, екскурзията беше руска. Американците са индивидуалисти — предпочитат да обикалят със собствената си кола в по-тесен кръг. А ние си харесваме повече колективните мероприятия, така сме възпитани в нашия социализъм. Така че с голямо удоволствие се настанихме в автобуса между руснаците. При това не се налагаше да се напъваме много при контактите, както ставаше, когато тичахме по разни инстанции и трябваше да слушаме и отговаряме на този ужасен американски език.

За Секвоя парк писах по-горе. Там газихме малко сняг, защото през април дори на тези южни ширини, на 2000 метра над морето, е доста хладно. Секвоите са наистина нещо изключително — няма на друго място гора от такива гигантски дървета. Бих казал, че Йосемити не ме заинтригува толкова. Това е просто една много красива долина с няколко водопада и с доста пълноводна река на дъното. Когато за втори път бяхме там с брат ми през лятото, тя беше пълна с къпещи се. Въпреки високопланинските условия, слънцето пече силно (това е Южна Калифорния) и водата е много приятна. Бих казал, че това е основната разлика с нашите долини и езера в Рила и Пирин, където могат да се изкъпят само така наречените „моржове“.

Някой, който познава Йосемити, ще вземе да се развика — как така, толкова е красиво и интересно. Не отричам, има и нещо от прочутите американски „най-“. Това е „Ел Капитан“, най-големия гранитен блок в света! Може и да е вярно — има доста внушителен вид, заслужава си името.

Понеже стана дума за красива долина, ще направя едно отклонение. Ще разкажа за впечатленията си от една супер красива долина в Алпите — по пътя Линц-Залцбург-Инсбрук. През лятото на 1994-а за пореден път потеглям с автобус за Швейцария на гости на брат ми. След Линц навлизаме в Алпите. Пътят става по-живописен, движим се покрай река, на дъното на една огромна долина. От двете страни се издигат високи скалисти върхове. Склоновете са зелени — поляни, борове, цветя. Къщите на австрийците по възхитителен начин допълват пейзажа. Не — правят го още по-красив със своя планински стил, с огромните количества цветя по прозорците и в градинките. Гледаш и се чудиш, как човешката ръка е в състояние да разкраси природата до такава степен.

Всъщност навлизането в това прекрасно място става зашеметяващо. След Линц автобусът приближава склоновете на Алпите. Влизаме в тунел. След две-три минути излизаме на светло и се оказваме на мост над една бързотечна река. Поглеждам надясно — в средата на реката — островче, една скала висока десетина метра, а върху нея — замък, като че ли взет от илюстрациите на приказките на братя Грим. След секунди мостът свършва и пак става тъмно, навлизаме във втори тунел. Търкам си очите и неволно си мисля, дали не беше сън този замък? Сън или не, но картината е още пред очите ми след толкова години. Който е пътувал от Линц до Залцбург и по-нататък до Инсбрук, не може да се захласне от друга планинска долина. Сега, след като Австрия и Германия са в единна Европа, пътят се съкращава. Минава се през германска територия и това вълшебство, замъкът насред реката, се пропуска. Така стана, когато за втори път минах оттам. Разбира се, по-нататък се насладихме на чудната алпийска долина, която продължава по река Ин и след Залцбург към Инсбрук. Бих препоръчал на автомобилиста, който има възможност да избира, да навърти двайсетина километра повече, но да остава само на австрийска територия. Няма да съжалява.

Да се върнем на нашата колективна руска екскурзия. Бяхме много доволни не само от видяното, а и от екскурзоводката, която ни запозна с някои събития от историята на Калифорния. Така се ентусиазирахме, че след месец се записахме за втора екскурзия. Този път това беше нещо, за което сме мечтали от много време — Гранд каньон (Grand Canyon). Евреите, които ни водеха, бяха отлично организирани. А екскурзоводът Джозеф, пенсиониран професор по изкуствознание, беше перфектен. Обясненията му бяха професионални. Този път бяхме голяма българска компания, та малко надухме главите на руснаците с нашите приказки.

Наистина Гранд каньон е едно чудо на природата, второто, което виждах в Америка след Ниагара. Намирахме се на 2000 м. надморска височина. Пред нас зейна пропаст, широка 14 км и дълбока един км. Нещо величествено — с причудливи скални форми, с почвени слоеве, които се открояват пред теб, като снимка от учебник. Имаш чувството, че се намираш в Космоса, но не забравяш, че си всъщност върху майката земя. И че точно на нея принадлежи тази красота. На нея и на водата, която е дълбала милиони години, за да оформи тази огромна клисура, дълга до 400 км. Дълбочината по-надолу по течението на река Колорадо стига до 1600 м.! Обширното пространство на този пролом е запълнено с огромни скали с най-различна форма. Някои приличат на човешки творения като гигантски кули, крепостни стени, къщи. Някои са получили собствени имена — Храма на Вишну, Трона на Вотан и др.

На връщане минахме през Седона, едно градче на двайсетина мили встрани от пътя ни за дома. Заобиколено е от красиви червени скали с най-различни форми. Напомнят на червените скални образувания в Monument Valley, за които ще говоря по-късно. Къщите са в испано-мексикански стил — има и стари, и нови. Много ни хареса. А когато посетих Каньона за втори път с брат ми, Седона го подминахме. Казвам, че е интересно, а Велислав — в моя пътеводител пише, че архитектурата не струва, не съответства на околния красив пейзаж!? Мълча си, как да противореча на професионалистите от справочника. Хубаво, ама нали съм постоянен разводач на гости, за трети път отивам до Каньона с Теди (внучката ми) и Гришо. Понеже той е студент по архитектура, решавам все пак, да проверя, такъв ли съм невежа, та да не мога да разбера колко са слаби архитектите на Седона. И казвам, нямаме много време, но ще ви водя да видите един град, за който в справочника пише, така и така. Искам вашето мнение, особено на кандидат-архитекта. Скоро след като влязохме, Гришо каза, че по-красив град не е виждал. За „несъответствието“ с околните скали — нищо подобно, точно обратното. Почваме да мислим защо все пак писачът на пътеводителя е надрънкал подобни нелепости. След като си цепих главата няколко часа, го измислих. Най-вероятно — поредното изпълнение на лошата вещица Завист! В красивата Седона има доста вили на богати холивудски звезди. Предполагам, че въпросният писач е пострадал. Искал е много и той да купи нещо, но котка му е минала път. Побеснял от злоба, решава да си отмъсти, като натопи целия град в справочника си. Може и сам да се е утешавал — както лисицата на Лафонтен беше обявила гроздето за кисело.

Все пак, постъпил е по-мъдро от Елочка Шчукина, героинята от „Дванайсетте стола“ на Илф и Петров. Тя не казва за роклите, палтата и останалите тоалети на милиардершата мисис Вандербилт, че не струват, а обратно. И започва безумна конкуренция, която разорява съпруга й, работягата инженер Шчукин. Поведение, нерядко срещано в семейния живот.

В Западния Гранд каньон (доста далеч от централния) наскоро построиха един стъклен мост, Sky Walk (Небесна разходка), във вид на подкова, който виси на височина 1200 м. над дъното. Стъклото било изключително чисто и човек имал чувството, че крачи по въздуха над река Колорадо. Казват, че мостът не ставал за разходка на хора със слаби нерви. Можело тази разходка да стане последна за тях, тоест — наистина небесна. Досега не съм имал шанса да направя проверка на моите нерви. Надявам се някога да стане и това.

За да разберете колко е било трудно да се усвои каньонът, трябва да знаете, че е бил открит за европейците още в 1540 г. от група испански войници, след което не са го посещавали цели два века. Чак през 19-ти век го изследват и обявяват за национален парк. Когато видях Гранд Каньон за първи път, не можех да реша, кое чудо е по-голямо — дали той или Ниагара. След като го посетих още три пъти, включително веднъж на противоположния, северния ръб (North Rim), давам предимство на Водопада. Човек някак си свиква с всичко. Предполагам, че на местните хора тази забележителност не им прави особено впечатление. Те по-скоро се радват на възхищението, което „тяхното“ чудо предизвиква у пришълците. Вероятно е така и с туземците около Ниагара.