Иво Стефанов
Със зелена карта в Америка (35)

31. Индианците, бездомните

Четох за един истински случай в индиански резерват. Мисионери, загрижени за препитанието на червенокожите, убеждават един от тях да се захване с търговия. Осигуряват му камион, той отива в града, купува стока, докарва я в резервата, и започва да я продава. Иска, обаче, точно същите цени, на които е купил стоките?! Казват му, слушай, така не може, това не е търговия. Обясняват ли обясняват. А той слуша внимателно и казва — да, всичко разбрах, но не мога да искам по-висока цена, отколкото съм платил, защото не съм крадец! Разбира се, от него търговец не станало, отказал се. И в други случаи честността и моралът на този народ са били доказвани по безспорен начин. Което, разбира се, не изключва наличието на злодеи, както навсякъде по света.

Историята на Америка, като всяка история, е кървава. Завладяването на чужди територии със сила сега се смята за недопустимо. Това, което е ставало в просторите на американския континент, граничи с геноцид. Избивани са били цели племена. Понякога завоевателите са търсели оправдания, по-често изобщо не са се замисляли. Наистина, имало е случаи, когато белите са били в състояние на самозащита. Но дори и тогава, ако изследваме предходния период, може да открием основателни причини за агресивното поведение на индианците.

Какво помня от романите на Майн Рид? Как пише той за индианците, със симпатия и съчувствие или с омраза? Оказва се, и с едното, и с другото. В романите Оцеола и Златната гривна индианците са добри. Те са жертва на белите завоеватели. Описанията на тяхната съдба са затрогващи. А в Ловци на скалпове и Залутаната планина — обратно. Представени са направо като зверове. Тази дума я има в последния роман, когато апачите залавят двама герои, опитали се първи да се промъкнат незабелязано, за да търсят помощ. Връзват ги и зверски ги умъртвяват пред очите на отчаяните им другари. Никакъв опит да се обясни изобщо отношението им към белите. Малко по-реалистично са описани в Ловци на скалпове, но и там постоянните нападения и убийства на бели си остават необяснени. Излиза, че те по природа са крадци и убийци.

Как аз приемах нещата? Естествено, мислех, че има такива и такива. Когато четях един роман, мразех индианците, друг пък ме изпълваше със съчувствие и уважение. Спомням си, че веднъж съдбата на индианския вожд Златната гривна ме разплака.

Подобен разнобой има и във филмите. В класическия уестърн „Дилижансът“ (The Stagecoach) режисьорът Джон Форд ги представя само като разбойници. В „Малък голям човек“ (Little Big Man) са показани моралът и добродетелите на индианците.

Когато с жена ми пътувахме с руската група към Йосемити парк, екскурзоводката разказа за постепенното завладяване на тези земи от белите — първо от испанци, после от американци. И тук е имало битки. Първият американски губернатор на Калифорния, няколко месеца след като встъпва в длъжност, заявява: „Във всички конфликти между бели и индианци виновни са белите“. Било е през 19-ти век.

Трябва да отбележим, че това ранно признание не спира стълкновенията. Знам, че първият президент, който се извинява официално на хавайците е Бил Клинтън. Вероятно по същото време е поднесено извинение и на индианците. Хронологията не е важна. Същественото е, че вината на завоевателите най-после е разбрана. Някой би казал, и какво от това? Ще бъде прав. Ясно, че миналото няма да се върне. Какво тогава да се прави при това осъзнато чувство за вина? Въпросът се решава на държавно ниво. Не могат да се върнат земите, отнети насилствено от коренните жители. Индианците притежават сега само пустини, така наречените резервати, където са били натикани. Не може да се организира земеделско стопанство, а в бизнеса тях хич не ги бива.

Първото, което прави Конгреса (Народното събрание), е отпускане на социални помощи. Сега по закон всеки индианец е осигурен с достатъчни средства. Няма значение, работи или не, получава субсидии. Като се движим по пътищата из пустините на Аризона, например, виждаме през два-три километра (или повече) табели Family Johns или Family Brown или някаква друга фамилия. Парцелът е заграден с тел, къщата е някъде далече, по-често не се вижда. Веднъж с брат ми разпитахме един случаен пешеходец, от какво се препитават собствениците на тази пустош. Той обясни, че един-два пъти в месеца блъскат с колата 50–100 км до града, вземат си пенсията, зареждат хладилника и така си живеят в жегата почти откъснати от света. Казвам почти, защото децата си имат занимание — всеки ден автобус ги събира и води на училище. А вероятно и възрастните имат някакво общество.

За образованието. Отново, да си индианец е предимство. Само да ти се учи, веднага ти дават стипендия. Ама иска ти се в Европа? Заповядай. Така ми разказа веднъж един младеж в град Санта Моника. Мотая се около колата, когато от една група строителни работници един ми маха. Запознаваме се, оказва се индианец навахо, от Аризона. Казва се Тий, ако съм чул добре. Учил бил в Лондон, естествено с държавна стипендия. Но зарязал следването, било му трудно. Сега, казва, живея много по-добре. Никой не ме притеснява, сам съм си господар. Не съм сигурен, но ми се стори, че е нещо като бездомник. Или пък намира случайна работа от време на време.

Ето какво още се решава в Конгреса. Не зная, мъдро ли е, не е ли, но все пак е някакво полезно решение. Допреди двайсетина години хазартът в Щатите е бил забранен. Единствено в Лас Вегас и Атлантик сити са се събирали поклонниците на късмета, където законно са пропилявали парите си. Понеже към тази дейност има изключителен интерес, на някого му хрумва идеята да се даде право на индианците да организират такъв бизнес на своите територии. Прокаран е закон и така се явява реална възможност за индиански бизнес. И то много сигурен — фалит на едно казино трудно може да стане, освен ако се объркат отношенията с мафията. Така сме се научили от филмите. Може и да няма мафия, но не ми се вярва.

Някой може да се усъмни в наличието на чувство за вина у американците. Може би не е както при германците. Веднъж в Хамбург се изказах, че на телевизията те не изглеждат така отворени, така весели като французите, например. Един германец даде обяснение, че може би се чувствали виновни за световната война и всички нещастия, които са причинили. Не ми се вярва това да е причината, но фактът, че у народа има такова чувство е безспорен. За разлика от нашия и руския народ, на които не им пука за не по-малките нещастия, причинени от комунизма. Да не би да сме по-лоши от немците? Не, това е просто следствие от извършената „денацификация“ там и неосъществената „декомунизация“ тук. Дори последната дума се възприема от много хора у нас като мръсна.

В Америка не би трябвало да е същото. По-скоро под влияние на литературата и изкуствата, където често е засегнат индианския проблем, политиците почват да го експлоатират, заедно с проблема на черните. Така се появяват и странните предимства за малцинствата при назначаване на работа, за които споменах по-горе. Все пак, вероятно има доста американци, които се чувстват виновни за стореното на индианците от техните прадеди.

Да се спрем за малко на бездомниците в Америка. Този проблем не се различава много от съответния в Европа. И тук ги има, и тук те имат подкрепа от обществото. Доста от тях избират този начин за съществуване от принципни съображения — защото така се чувстват по-свободни. Допреди десетина години са били значително по-малко. Но под натиска на правозащитните организации, се решава пациентите на психиатричните клиники, които не са опасни за околните, да бъдат освободени. Бил им е предоставен избор — да останат или да излязат на улицата. Много от тях избрали свободата. Сега се скитат по улиците и вероятно благославят калифорнийския климат. Разбира се, има нощни приюти, където могат да получат топла храна, легло и баня. Най-много „бъмове“ (bums — така ги наричат тук) има в Даунтаун. Почти всички просят. Има ги и в богатите квартали.

Преди 30–40 години, както знаем от книгите и филмите, бездомници в Щатите не е имало. Законът против скитничеството е позволявал на полицията да арестува всеки, който се шляе без работа по улиците. Не мога да преценя, дали сега, при тези социални придобивки и грижи за правата на човека, е по-добре. За нас очевидно е по-зле, заради мръсотията и миризмите, които търпим. Но дали и за тях не е било по-добре, като са ги прибирали на топло в затвора?

Един интересен случай. Често срещах майка с три деца, с вид на „бъмка“. Децата сресани, с доста приличен вид. Редовно пътуваха в метрото, дали с билет или гратис, не знам. Веднъж с тях беше и мъж, вероятно бащата. Може и да не бяха истински бездомници, а наполовина(?).

Вторият случай е направо куриозен. От автобуса слиза жена в инвалидна количка. В ръцете си държи бебе! Че е бездомна почти няма съмнение, защото атрибутите са налице — по количката са накачени торби, натъпкани с вещи, типично за тях. Бъмка-инвалид-майка — едно невероятно съчетание. Какво ли няма в Америка?