Иво Стефанов
Със зелена карта в Америка (19)

16. Холивуд боул (Hollywood Bowl)

Така наричат един от най-големите амфитеатри в света, естествено по американски сведения, нали са любители на всичко най-голямо. Има 18 хиляди места. Разположен е точно над Холивуд, на 15 минути пеш от центъра, в планината „Санта Моника“, която тук вече се нарича „Холивуд хилс“. Очевидно този баир не може да носи сериозното име „планина“, затова го сменят на „хил“ (хълм). По форма амфитеатърът прилича на огромна паница (боул значи точно това, паница). Построен е в началото на 20-те години, а дотогава е бил любимо място за разходка, комбинирана с почерпка. Има снимки, показващи дами, издокарани по тогавашната мода, с кошници пълни с лакомства и бутилки. Тази традиция се пази и досега.

Холивуд боул е едно от малкото обществени места, където пиенето на алкохол е разрешено. Навсякъде по улици, паркове и градини, ако те види полицай, може да те глоби 150 долара. Трябва обаче да се признае, че полицията е доста толерантна. Няма да ти откъснат веднага квитанцията, а първо ще те предупредят да скриеш алкохола. Дори веднъж един полицай ми показа, как да си допия бирата — като я скрия в непрозрачен плик, поне да не се вижда! Но ако засекат цяла компания да си прави моабета, мисля, че глобата няма да им се размине. А в големия амфитеатър и около него може да се видят американци, два часа преди концерта, да ядат и пият на маси или на пейките. Някои постилат черги направо на земята, както бяха направили няколко млади момичета. Снимах ги с тяхно разрешение, което дадоха с удоволствие. Отварят се бутилки, пълнят се кристални чаши, всичко, както му е редът. След подобна подготовка концертът за всички става много приятен. Някои продължават да вдигат наздравици и по време на концерта, което възмущава по-претенциозните слушатели.

Сезонът на концертите е от края на юни до средата на септември. Лос Анджелес се слави със 186 слънчеви и 106 частично облачни дни на година (само 73 облачни), което е една от основните причини кинаджиите да изберат Холивуд за своя територия и после да го направят столица на световното кино. Така че вероятността някоя музикална вечер да се провали поради дъжд е нищожна. За шестте сезона, през които съм бил на около 100 концерта, само веднъж небето направи неуспешен опит да ни уплаши — пусна няколко жалки капки, и това беше.

Веднага ще поясня. Като прочетете, че съм бил на толкова концерти, може да помислите, че съм забогатял. Защото е известно, че навсякъде в Европа и Америка оперите и концертите са скъпо удоволствие. Скъпо, но не и в Холивуд боул (говоря за най-евтините билети). Рядко съм давал повече от 10 долара на концерт. А класиката, която тук не е много популярна, е почти без пари, освен ако не смятате, че билет от 1 (един) долар ви вкарва в някакъв разход. Най-хубавото от Моцарт, Бетовен, Чайковски, в отлични изпълнения, за 1 долар, как ви се вижда? Не така стои въпросът с джазовата и попмузиката. Там има и по 8, и по 10, и повече. За Том Джонс дадох 16, за „Ролинг стоунс“ не ми се говори, ще се върна пак малко по-късно на тази тема. Като любител на старата музика (класика, джаз и поп), аз понякога съм готов да дам някоя солидна сума. Например за концерта на Пол Маккартни в Стейпл сентър, където се провеждат баскетболните срещи, дадохме с Владо (не е същият Владо от Ню Йорк) по 95 долара. Но това беше такъв празник за нас, че с удоволствие бихме дали и повече, стига Пол пак да ни удостои с внимание.

За концерта на „Ролинг стоунз“ заслужава да се разкаже отделно. Научавам аз, че ще идват в Холивуд боул, и веднага си наточвам зъбите. Все пак това са едни от легендите на 60-те години. От Интернета, където искат астрономически цени, научавам кога ще пуснат евтини билети на касите. Знам какво ще бъде и ставам рано. Бях в 7 ч. при касите, около 50-ти поред. До 9 ч. се натрупаха още към 200 души. По едно време от офиса излизат младежи, носят някакви кашони. Вадят едни пластмасови лентички с номера, които се закачат около китките, като гривни. Казвам си, ето — това е Америка, дават ти номер, после се разхождай, на това му се вика ред. Какво става обаче след малко. Един от младежите донася голям кашон, хвърля лентичките вътре, разбърква ги хубаво. Сега, казва, за по-голяма справедливост, ще теглим от кашона. Бърка, вади първата гривна и я закача на първия от опашката!? Аз не мога да повярвам на очите си. Човекът беше тук от снощи, до него беше спалният му чувал. Сега не знам кой номер получи, но не вярвам да е бил първи. Аз от 50-то отидох на 149-то място! Раздаде всичко мръсникът. Сега, казва, да се наредите според новите номера. Никой не протестира.

Аз бях онемял. Казвам си, щом този народ така се примирява, значи вероятно така е прието тук. Аз съм новак, как да се обаждам, трая си. Мисля си, естествено, че това в България или Франция няма начин да мине. Най-малкото ще му теглят на този изрод една майна и никой няма да го погледне. Ако не му се случи и нещо по-лошо.

Оказа се, все пак, че този случай е изключение. Вероятно това е била някаква грозна идея на този тъпак или пък е имал няколко приятели, които е трябвало да уреди, като им даде предварително предни номера. Иначе, при всички подобни случаи, се раздаваха номера, както му е редът.

С моя 149-ти номер стигнах до билети от 160 долара, докато първите номера купиха по 55. Ужасно се бях вкиснал, но после ми премина. Казахме си с Владо, в края на краищата, тези „Стоунс“ заслужават. Нали бяха непосредствено след най-великите, „Бийтълс“, през 60-те години. Наистина, на концерта Холивуд боул беше препълнен. А като дойде втората част и динозаврите се появиха на сцената, като забуча техния прочут „саунд“, всичките 18 хиляди скочиха и два часа не седнаха. Така че лесно прежалихме парите.

Този случай показа нещо интересно в психологията на американците. Защо така безпрекословно се подчиниха на безумната заповед да се пренаредят на случаен принцип? Единственото обяснение е, че ги беше страх от нещо. Според Владо това е резултат от постоянно наплашване. Тук, казва, всичко е нагласено така, че да те държи в подчинение. За да има ред. И наистина — ред има почти навсякъде. За 6 години само веднъж видях кола на тротоара. А той най-често е широк, мечта за всеки шофьор от София да го задръсти с возилото си. Тук обаче, като ти бръкнат в джоба за 50 долара няколко пъти, ще те откажат от тези навици. Така се спасяват от нахалството на шофьорите при паркиране. Аз платих три пъти (не за тротоара, просто паркирах, дето не трябвало), и оттогава се научих да чета по два-три пъти табелите, преди да оставя колата. Ако те хванат без билет в метрото, не само ще платиш, ами ще трябва да се оправдаваш и в службата, където пристига съобщение, какви си ги вършил. Има още много други подобни ситуации, когато джобът ти е сериозно застрашен.

Владо добавя, че принуждаването към подчинение става не само с пари. Масовото съзнание се обработва по радио и телевизия. Пълнят ти главата с глупости, реклами и пр. Новините са подробни, за цял свят, само по Си Ен Ен. Директните канали, които излъчват от кулата и се гледат от всички, дават почти винаги само местна информация. Образно казано, не ти дават възможност много да мислиш, има кой да мисли за тебе.

Теорията на Владо е, че тукашната демокрация е всъщност „демократична диктатура“. Под това понятие той разбира нещо подобно на нашата командно-административна система от соцепохата. Не мога да не се съглася, че в това сравнение има нещо вярно. Същевременно продължавам да си мисля, че в Америка все пак има демокрация, докато у нас тогава нямаше. В някои отношения американската е по-добра от европейската, в други — по-лоша. Идеална система, както е известно, няма и не може да има. Това, че тук има по-добър ред от България, а и от Европа, на мен ми харесва, малко по-здрава ръка не е излишна. А глупостите и безобразията си ги има. Няма как, ще ги търпим в името на същата тази демокрация.

Още малко за Холивуд боул. В случай че нямате късмет да посетите някой концерт, поне го разгледайте. Ако не друго, ще научите откъде произлиза името на столицата на киното. Не е от „свещена гора“, както и на мен ми се струваше, преди да погледна в речника, за да си обясня, защо HOLLYWOOD се пише с двойно „L“ и с „Y“. Видях, че HOLLY е някакво растение. Него може да го видите на няколко места в Холивуд боул. Най-добре да се изкачите на Toyon Terrace — до горния паркинг, зад сцената, отляво (ако гледате към нея), и да прочетете табелата. Тя е под сянката на две дървета „холи“ и обяснява, че тези дървета са дали името на Холивуд.

Нека опиша и впечатленията си от музикалните вкусове на лосанджелесци (Angelinos, както те се наричат на английско-испански). Ще почна от класическата музика. Направо казано, авторитетът й е жалък, като се помисли за огромния брой жители. Разбира се, има си всичко — и опери, и концертна зали. В Холивуд боул вторник и четвъртък са запазени за класиката. Но съдете сами — на тези концерти се събират най-много по 2–3 хиляди зрители при 18 хиляди места! Дори в прекрасната сграда на Операта в Даунтаун има доста празни места. Беше пълно само на „Кармен“, което се обяснява с изключителната популярност на шедьовъра на Бизе. А там представленията са на високо ниво. Директор и главен диригент е самият Пласидо Доминго. Канят отлични певци от цял свят. Веднъж пя, и то много добре, и една българка. Най-евтините места, на които аз седя, са по 25 долара. А на Холивуд боул за един долар съм слушал прекрасни класически концерти.

В отношението си към попмузиката младежите тук не се отличават особено от европейските и от българските си връстници. Модата си е мода. По-интересното е, че все още не са забравили Бийтълсите. И вероятно изобщо няма да ги забравят. Ще обясня защо мисля така. От шест години всяка неделя сутрин слушам на УКВ две станции, които предават по 4–5 часа така нареченото Talk Show, тоест разговор със слушателите. Едното се нарича Breakfast with the Beatles, „Закуска с Бийтълс“ — FM 95.5, а другото Meet the Beatles, „Среща с (или посрещни) Бийтълс“ — FM 88.5 Задават въпроси, раздават награди на слушателите, говорят на различни теми, все за любимата група. Бийтълсите са пели в Холивуд боул два пъти — през 1964 и 1965. На записите не се чуват изобщо певците, защото публиката вдига невъобразим шум. Така е било навсякъде по концертите им — младите, особено момичетата, са подлудявали от възторг. И ето сега, 45 години по-късно, две радиостанции се поддържат от интереса на слушателите към тези „стари кримки“. Известно е, че всяка станция получава субсидия от рекламите, а фирмите плащат в зависимост от броя на слушателите.

И още — преди две години на Холивуд боул чикагската група Чийп трик (Cheap Trick) чества 40 годишнината на бийтълския албум Sgt. Pepper’s Lonely Hearts Club Band. Тази година повториха. Аз, разбира се, бях и двата пъти. Амфитеатърът беше почти пълен. Като стар бийтълсман, няколко пъти познавах още от първите акорди коя песен започва. Едно момиче от предния ред все се радваше, като ме чуеше. Нали българската компания говореше някакъв неразбираем език, та то вероятно си казваше — виж, даже аборигените познават Бийтълс. Май няма, и няма да има, други певци, чиито песни да привличат народа и след 45 години.