Иво Стефанов
Със зелена карта в Америка (14)

След толкова приятното гостуване в Спарта аз продължих да бъда скептичен по отношение на възможността да останем в Америка за по-дълго. Намиране на подходяща работа беше малко вероятно за хора на нашата възраст. Можеше да се търси нещо в сферата на услугите като гледане на възрастни или болни, на деца и други области, свързани повече с женски умения. Оказва се, че жените са по-способни от нас по отношение на приспособяването в чужбина, а и не само в това. Изобщо са царе, по-точно царици на приспособяването.

Руми не падаше духом. Продължаваше да рови най-усърдно. Поддържаше контакти с Мария, с която гледаха баровката в Кларк, Ню Джърси. Болната беше вече починала. Мария се бе върнала с много пари, част от наследството от бабата. Жена ми, разбира се, се надяваше и тя на подобен удар. На мене тези надежди ми се струваха напразни. В това отношение излязох прав. Но се появи нещо друго, което нито аз, нито тя, подозирахме — възможността да получим социална пенсия. За това Руми научи след нейното пето прелитане на океана, този път последвано от прелитане и на континента чак до Западния бряг, седем години след спечелването на зелените карти.

А защо не знаехме? Причината се криеше в едно от изискванията при първоначалното попълване на документите. Бяхме подписали, че няма да искаме социална помощ! Имахме и спонсор, разбира се, фиктивен. Но не сме знаели първо, че спонсорът е задължен да се грижи за нас не повече от пет години и второ, че след навършване на 65 години всички притежатели на зелени карти имат право на парично подпомагане по специални държавни програми. Откъде можехме да знаем? Тези неща не се афишираха, трябваше някой да ни каже. Ето как се стигна до това.

Жена ми се запозна с Радка, приятелка на Мария, която й била помагала известно време в Кларк още преди отиването на Руми там. Радка беше не само интелигентна, а притежаваше и писателски дар. Имаше издадени стихове, а наскоро беше излязла една нейна книжка, където в 50 страници много интересно бе описала пребиваването си в Ню Джърси и Флорида. Тя замина за Лос Анджелес заедно с приятеля си Ганчо. Последният имаше виза, а Радка — не. Как е успяла да мине мексиканската граница, не знам. Всеки случай, не е по метода на Мони. Както и да е, вече беше там и почна да кани и Руми — климатът бил хубав, имало работа, много българи, тръгвай. На мене ми приличаше на сарасотската история, затова не бях ентусиазиран. Отивай, викам, да забиеш колчетата, да запазиш периметъра, после се обади, ще дойда да почнем експлоатацията на златната жила. Боравех с понятията от книгите на Джек Лондон за Аляска по време на златната треска. Хич не ми се вярваше да стане нещо, затова се майтапех.

Жена ми обаче, както дотогава, вярваше, и през пролетта на 2003-а замина. Радка я посрещнала и настанила в една подвижна къща, която американският й приятел Джим бил наел. Нещо като голям фургон в някакъв комплекс от подобни жилища. Опитала да започне работа в един старчески дом, но нищо не излязло. Работата била доста тежка. Стоя пак около две седмици и отново се прибра при мен, в добрата стара София.

Имаше обаче разлика в сравнение с предното й разузнаване в Кларк. Сега, казва, съм наредила колчетата, остава да отидем да ги забием, аз сама не мога. Запознала се с много българи, нали е общителна, а и като докторка имала успехи. Тоя прегледа, на оня предпише някакво лечение, обикновено с билки, масажи или диета. Събрали се доста познати, които я агитирали да остане. Най-важната връзка беше със Седефка, близо 70-годишна, от няколко години в Лос Анджелес. Като американска гражданка тя получавала социална пенсия около 700 долара. Работела и допълнително, на черно. Тя знаела, че има програма за подпомагане и на притежателите на зелени карти.

Аз взех да се замислям. Ако успеехме да се вредим по такава програма, може би щеше да се живее. Предстоеше ми пенсиониране във ВИАС. Щях да загубя само хубавата си допълнителна длъжност на професор във Висшето строително училище. Реших, че рискът си заслужава. Уредих пенсията си, открих си сметка в ДСК, където тя да се депозира всеки месец. Дъщеря ми имаше пълномощно да се разпорежда с нея.

По повод пенсионирането поканихме колегите от катедрата в кръчмата „Дивака“, където всъщност стана и изпращането ни на далечен път. Пожеланията бяха много мили, подариха ми една чанта за многото пари, които съм щял да спечеля и една много красива тенис фланелка с цветна карта на България отпред, за да не забравям, откъде съм тръгнал.

Тази фланелка съм я разнасял и по Лос Анджелес, и по Гранд каньон, и по Хаваи. Два-три пъти американци са ме закачали заради картата на гърдите ми. Веднъж едно момче се провикна от другата страна на улицата, Hello, Bulgaria! Аз: Знаеш ли нещо за България? Той: Bulgarian cheese (българско сирене)! Друг случай. Нашият български клуб в Лос Анджелес организира голямо парти в Грифит парк, най-големия градски парк в света, с музика, песни, хора̀, кебапчета, бира. Дали е най-големият, не съм сигурен, защото жителите на Сан Диего претендират за техния Балбоа парк. Кой знае колко още претенции има в Америка, големи самохвалковци са. Оставам ги да се разберат, но нашият Грифит е наистина огромен, включва и част от баира Холивуд хилс (над Холивуд). Срещу мен един американец се загледал в картата на гърдите ми. Вие, пита, от коя част на Bulgaria сте? От София, казвам, и посочвам на картата. Той: Oh, yes, the shops. Какви магазини, питам (нали shop значи магазин)? Той обяснява, че там живеели the shops. Тогава се досещам — човекът ми казва, че съм от софийските шопи, никакви магазини! Как да предположа, че знае такива подробности за българското население? Оказа се, бил танцьор и играел шопски хора и ръченици! Неслучайно беше на нашето парти.