Иво Стефанов
Със зелена карта в Америка (32)

28. Българите

Говори се, че те са около 25 хиляди в Лос Анджелес и Ориндж каунти. Една твърде малка общност, при това много разхвърляна — няма квартали с повече от няколко български семейства. Събираме се най-често в двете наши църкви, понякога и в клуба. Последният е много голяма придобивка. Построен е от дарения от наши богати имигранти. Веднъж един от гостите каза, че е посещавал много български клубове в Щатите, но нашият бил най-големия и най-удобен.

Може да квалифицираме почти всички българи като успешни имигранти. Много от тях са богати, според нашите разбирания на това понятие. Някои са баровци и по американските мащаби. Голяма част се препитават от собствен бизнес. Такива са Милен и Владо, които са съдружници в собствена строителна фирма и се занимават с ремонти. Други имат търговски фирми. Имаме едно близко семейство, Таня и Илия, което държи във „Валито“ дом за стари хора в собствена къща с десетина стаи, с два декара двор. Джими Тодоров, един от възпитаниците на ВИАС, си легализира дипломата, работи като инженер от много години, има и собствена проектантска фирма. Той е проектирал тунелите за едно от разклоненията на метрото, което свързва Даунтаун с Холивуд и с долината Сан Фернандо (Валито). Живее в собствен апартамент в престижния град Уест Холивуд. Джими е син на моя приятел и колега Тодор Гиргинов, професор във ВИАС, който напусна този свят миналата година.

Други са, така да се каже, наемни работници, но също с високо положение. Тони е архитектка в град Санта Моника, печели много добре и обикаля Калифорния, Аризона, Невада. Ходи и по-надалеч — с палатка на гръб изкачва върхове. Наскоро беше в Перу — Наска, Мачу Пикчу. Таня е финансистка, която реализира отлични доходи, благодарение на способностите си. Където отиде на работа, все е първа. Живее в къща в „Уест Холивуд“, над „Сънсет плаза“, от която се открива фантастична гледка към Лос Анджелес — от Даутаун до Тихия океан. Ани, на която гостувахме в Twenty Nine Palms, сега е в съседния Yucca Valley. Преподава английски в градския колеж, където е високо оценена от ръководството.

Както споменах в първата част, някои дами се справят чудесно, използвайки уменията си за готвене, за гледане на деца и възрастни. Мария, Ванеса и Цеца са три приятелки, които не се лишават и от удоволствия — събират се редовно, ходят на разни места в свободните си дни. Повечето българи общуваме помежду си, събираме се по разни поводи, често и в църквите. В клуба се организират именни и рождени дни за повече хора. Например, жена ми събра в българския клуб на юбилея си над сто души!

Бих казал, че в областта, която е една от най-съблазнителните, като че ли не можем да се похвалим. Тук е Холивуд, мечта за всеки амбициозен артист, в общия смисъл на тази дума. За съжаление, известни са ми съвсем малко, и то неголеми, успехи на това поприще. Имаме едно момче, което е в режисьорския бранш, една дама в художественото оформление, и двамата в киноиндустрията в Холивуд. За други не знам, но щом не съм чул, значи, кой знае какво не са постигнали. Не бива да вярваме на всичко, което пише по вестниците за големи успехи на българи в Холивуд. Не споменавам имена, но, повярвайте ми, това са силни преувеличения.

Америка не е за всеки. Някои пропадат. По този повод искам да предупредя всички, които си въобразяват, че могат да пробият в Америка в областта на изкуството. Човек винаги е склонен да смята себе си за нещо супер специално. И то си е така. Почти всички имаме по някое изключително качество, което в собствените ни очи често се преувеличава. Понякога то се раздува до невероятни размери, обхваща всичките ни мисли, подчинява ни на едно-единствено желание — да извоюваме признание. Да станем известни, да печелим добре, да ни приемат в елитното общество. Много съблазнителна перспектива, която е довела хиляди и хиляди до големи разочарования. Америка е много, много труден терен за конкуренция в областта на изкуството. Тук е световната столица на киното Холивуд. Ню Йорк е една от световните столици на изкуството въобще. Конкурентите са ужасно много. Има изключително способни творци във всяка област. Някои от тях имат и много здрави връзки в артистичния свят. Това си е от значение, колкото и някои да са убедени, че само у нас ставало с връзки, а в Америка — изключително със способности и труд. Голяма заблуда!

Ще направя едно обобщение за всеки, който има желание да успее (но не в областта на изкуствата!) Трябва да си трудолюбив, упорит, амбициозен. Ако си знаеш цената и си достатъчно напорист, успехът ти е почти гарантиран. Все пак, самооценката ти трябва да е точна, защото и тук може да те дебне провал.

Сега да засегна болната тема за неразбирателството между българите в чужбина. Бих се съгласил с това най-разпространено становище само отчасти. Защото в болшинството случаи отношенията помежду ни не се отличават от съответните връзки в другите имигрантски общности. Във втората част дадох няколко примера на взаимопомощ. Седефка, Ганчо и много други помогнаха на нас. Почти всички българи са получавали помощ от сънародници.

Що се отнася до клюки и интриги, според битуващото в България мнение ние сме били рекордьори. Мисля, че това е вярно за работещите в Близкия изток и Африка наши групи по договори с външнотърговски предприятия, като например „Техноимпекс“. И тук клюкарстват. С интригите и конфликтите въпросът стои малко по-различно. Не съм запознат как е при руснаците и украинците. Питал съм за арменците — нямат такива „постижения“ като нас. Сплотени са, рядко се случват по-сериозни кавги. Ще дам някои примери за наши неразбирателства (меко казано). Първият — за нашия футболен отбор. Допреди две години имахме едни отлични любители футболисти, които печелеха мач след мач. Публиката рядко беше повече от 50 души, но беше интересно. Всичко — както му е редът, на истинско футболно игрище, денем — в една чудна планинска обстановка, вечер с осветление, с трима съдии, протоколи. Веднъж страничен рефер беше сърбин, който ме утешаваше — ще спечелите, казва. И като че ли малко ни помогна, по братски. Отборът беше екипиран като националния — бяло, зелено и червено, макар че бяхме подсилени с американец на вратата и с още двама напред, поляк и мексиканец. Преди две години спечелихме купата, не на Лос Анджелес, на една част около Глендейл. Имаше много весело тържество в клуба, където тя бе връчена на отбора от бившата световна шампионка по бокс Дейзи Ланг (Daisy Lang), всъщност нашата руса хубавица Десислава Кирова. Овации, ядене, пиене.

И какво стана сега? Преди година и половина отборът се разцепи вследствие интриги и разправии. Все от вида „кой да води бащина дружина“. Сега има два отбора, но интересът намаля. Тъжна история.

Още по-тъжна стана в клуба преди това. Председателят беше свален със скандал. Последва и съд! Как завърши делото, не ми се ще да знам точно, мисля — с някакво споразумение. Но горчивината остана. Вече бившият председател може да е имал кусури, но според мен ни организираше добре. Редовно имаше „партита“ в Грифит парк. Едното, по случай Деня на София, беше направо грандиозно. Разказах за него в началото на втората част.

Подобно събитие се случи и в църквата „Свети Георги“. Свалиха попа пак със скандали. Не ми се говори повече. Дано да открия подобни случаи и при другите имигранти, та да се утеша според принципа „не е важно аз да съм добре, важно е Вуте да е зле“. При арменците съм почти сигурен, че няма да намеря, много са сплотени.

В заключение, все пак, ще кажа, че не сме нито добри (за каквито ни мислят руснаците), нито лоши (каквито се възприемаме ние). Просто сме обикновени хора. Известно е, че в малките групи, при продължително общуване, започват противоречия и се пораждат повече условия за конфликти, отколкото в големите общности. Струва ми се, че това е една възможна причина за нашата българска проклетия. Като няма друго, и това е извинение. Пак чувството за вина, описано в психологията, което изпитва вашият покорен слуга, дето ви занимава със своите писания.