Лий Голдбърг
Г-н Монк и отдел „Убийства“ (9)

8. Г-н Монк играе роля

Убедих Монк да дойде вкъщи за вечеря — да си кажа честно обаче, причината не беше, че исках да се наслаждавам още на компанията му или че смятах, че на него може да му е приятно да остане още в моята компания. Исках да повозя Джули в патрулната кола, а се чувствах неловко да я управлявам без присъствието на полицейски служител до мен.

Радвам се обаче, че му отправих тази покана, защото не мисля, че наистина искаше да бъде сам. Докато пътувахме към къщи, той седеше тихо, взирайки се в значката си. Беше очевидно потиснат.

Сред цялото вълнение от тичането от едно убийство към друго, бях забравила, че това беше първият ден на Монк след завръщането му в полицията. На всичкото отгоре му беше за пръв път да командва — а това едва ли беше лесно за човек, който едва успяваше да контролира собствения си живот.

— Голям ден беше, нали, господин Монк?

Той върна значката в джоба на якето си и въздъхна:

— Най-сетне си получих обратно значката.

— Вълнуващо е, нали?

— Беше вълнуващо, докато траеше — каза Монк.

— Никой не ви е помолил да я върнете.

— Ще го направят — каза Монк. — Не постигнах нищо.

— Днес е едва първият ви ден — казах. — Успяхте да поддържате функционирането на отдел „Убийства“ с фиктивен екип от бивши детективи насред парализираща стачка. Това е сериозно постижение.

— Но не съм постигнал никакъв напредък по случая с Удушвача от Голдън Гейт.

— Как бихте могли? Днес бяхте зает с други три убийства.

— И все още нямам представа кой е намушкал астроложката, или кой е сгазил архитекта, нито пък кой е блъснал сервитьорката пред някакъв автобус.

— Работите по тези случаи само от няколко часа.

— Такъв неудачник съм.

— Почти нямахте възможност да посетите местопрестъплението, още по-малко пък да проведете някакво разследване — казах. — Наистина ли очаквахте да ги разкриете веднага, на място?

— Правил съм го преди.

— Това са били щастливи случайности.

— Шейсет и осем процента от времето не е чак такава случайност каза Монк. — Това е нормата.

— Водили сте си статистика?

Това беше тъп въпрос. Той броеше електрическите стълбове по улицата, плочките на тавана в полицейския участък, стафидите в зърнената си закуска „Рейзин Бран“, и вероятно дори зрънцата сол в солницата си. Разбира се, че водеше статистика за броя на случаите, които беше разкрил, и за времето, което му бе трябвало за това.

— Това наистина ще се отрази зле на статистиката ми — каза Монк.

— Забравете тези цифри: погледнете общата картина казах. — Разкрили сте всички убийства, които сте разследвали.

— Всичките, с изключение на едно — тъжно каза той. Говореше за Труди, разбира се. Жена му. Най-важният от всичките му случаи.

— Ще разкриете и това — казах. — Няма значение колко време ще ви отнеме.

— Ами ако съм си изгубил усета?

— Не сте.

— Може би е най-добре да си подам оставката и да спестя на кмета неудобството от позорния си провал.

— Това ли ви е стратегията за успех? Да се откажете в мига щом работата стане трудна?

— Може да подейства — рече Монк.

— Така ли сте стигнали толкова далече — като сте се отказвали? Не. Направихте го, като неотклонно се стремяхте напред, борейки се с всичките си тревоги, ужаси и страхове, докато получихте каквото искахте: полицейската си значка. А сега, когато вече я получихте, просто ще се откажете? Изненадана съм от вас, господин Монк.

— Не разбираш, Натали. Не проумявам нищо във връзка с тези три убийства днес. Всички факти и въпроси са объркани и смесени в главата ми. Все едно всичко е един и същи случай. Не мога да мисля.

— Твърде суров сте към себе си.

— Озадачен съм, а тези убийства дори не са хитро замислени и извършени — каза Монк. — Те са съвсем обикновени. Прости. Не могат да се сравняват със заплетените убийства, които съм разкрил.

— Защото това са онези убийства, с каквито Стотълмейър и Дишър се занимават всеки ден, и за които вие така и не научавате. Те не търсят помощта ви за подобни неща. Проблемът е, че вече не сте консултант. Налага ви се да се занимавате с всяко убийство, което става. А това, което съм научила досега, е, че повечето от тях не се извършват от разумни хора, които изпилват всеки свой ход. Те се извършват ей така, в резултат на моментно хрумване, от ирационално мислещи хора в отчаяни ситуации.

— Следователно би трябвало да са по-лесни за разкриване — каза Монк.

— Може би това, което ви обърква, е именно обикновеният, недоизпипан характер на тези убийства — казах. — Мисля, че в случая няма истинско обмисляне, затова не можете да почувствате замисъла и мислителите, криещи се зад убийствата.

— Мислиш ли? — попита Монк.

— Освен това, не разполагате с лукса да посветите ума си само на един случай. Днес ви стовариха три убийства, освен убийствата, извършени от Удушвача от Голдън Гейт. Разбира се, че ви е трудно да се концентрирате.

Монк поклати глава:

— Не знам как се справя капитанът.

— Можете да го попитате — предложих.

— Той няма да ми помогне — каза Монк.

Свих рамене:

— Тогава, предполагам, просто ще трябва да направите онова, което прави той, когато нещата загрубеят.

— А именно?

— Да разчитате на себе си.

Монк ме погледна:

— Предлагаш да разчитам на себе си?

Кимнах.

Той изстена:

— Значи съм обречен.

— Така ви искам — казах.

Поне вече не говореше за отказване. Успявам да постигна малките си победи, когато открия подходящата възможност за това.

 

 

Когато отидох да взема Джули от къщата на приятелката й Кейти с полицейската кола, това предизвика голяма възбуда. Джули ме накара да повозя нея, Кейти и майката на Кейти около пресечката с включена сирена.

Монк се държа наистина мило. Мълчаливо изтърпя радостните писъци на децата, покрил устата и носа си с кърпичка, за да се предпази от техните микроби.

Мисля, че беше прекалено зает със собствените си тревоги, за да се обезпокои истински от присъствието на децата. Освен това между него и децата на задната седалка имаше голяма плексигласова преграда, така че нямаше голяма вероятност те да го докоснат. Той смята, че всички деца, включително собствената ми дъщеря, поначало не се различават твърде много от плъховете, разнесли Черната смърт из Европа.

Върнахме Кейти и майка й в дома им и се отправихме към къщи. Джули подскачаше развълнувано на задната седалка, възбудена от факта, че се вози сама отзад.

— Хайде да се престорим, че съм някакъв злодей, ама наистина страховит — каза тя, като държеше ръцете си зад гърба, все едно бяха оковани в белезници. — Хванали сте ме да ограбвам банка.

— Ако беше ограбила банка, нямаше да бъдеш в полицейска кола — каза Монк.

— Няма значение, господин Монк — казах. — Това е наужким.

— Ограбването на банка е федерално престъпление — каза той. — Затова ще трябва да се престорим също и че това е кола на ФБР.

— Добре, чудесно. Ние сме двама агенти на ФБР — казах, после погледнах към Джули в огледалото за обратно виждане. — Които транспортират много опасен банков обирджия.

— Освен това убивам хора — изръмжа Джули. — И ги изяждам.

— Ти си чудовище — казах, полагайки големи усилия да звуча като закоравяло ченге, което в общи линии означаваше да понижа глас и да присвия очи. — През всичките си години като служител, отговарящ за прилагането на закона, никога не съм срещала по-ужасяващ престъпник.

— Всъщност не мисля, че изобщо ще бъдем в кола — каза Монк. — Ще бъдем в камионетка. С отличителните знаци на ФБР.

— Но ние сме в истинска полицейска кола — възрази Джули. — Това е забавното. За какво ми е да се преструвам, че съм в някаква скучна камионетка?

— Защото преструвката трябва да бъде точна — каза Монк. — Нека да погледнем фактите. Ти си банков обирджия — това е федерално престъпление. И си убивала и изяждала хора. Това те превръща в изключително жесток психопат. Определено щеше да бъдеш закопчана с белезници и окована в задната част на някоя камионетка. Може би дори щеше да си с намордник.

Изгледах гневно Монк:

— Напълно ви убягва идеята за нещо, което се прави наужким.

— Не мисля — рече Монк.

— Когато се преструваш — казах, — можеш да бъдеш всеки, навсякъде, правейки всичко, което поискаш. Няма правила.

Монк поклати глава:

— Смятам, че ако провериш, ще видиш, че има някои ограничения.

— Да проверя какво? — попитах. — Да проверя къде?

Дотогава обаче вече и без друго беше твърде късно. Бяхме пристигнали пред нашата къща, нуждаеща се от малко нежна любяща грижа, на която нямаше да й дойде редът, докато не получех голямо П-О-В-И-Ш-Е-Н-И-Е.

Джули изпъшка:

— Хей, това наистина беше забавно.

Тя отвори вратата и намусено измарширува навън. Хвърлих поглед към Монк.

— Много благодаря — казах.

— Няма проблем — рече Монк, без изобщо да схване сарказма ми.

Всички точки, които бях набрала, като взех приятелката на Джули да се повози в полицейската кола, бяха заличени, когато Монк провали частта с играта на път към къщи. Аз обаче нямах никаква представа как да я компенсирам за това.

За начало помолих Монк да направи за вечеря прочутите си палачинки. Онова, което ги прави прочути, поне в дома на семейство Тийгър, е фактът, че неговите палачинки са съвършено кръгли. Джули го наблюдава, запленена от способността му да премери точното количество тесто и да го изсипе в тигана точно както трябва, за да се получат кръговете. Любимата й част идва по-късно, когато, по негово настояване, тя използва дезинфекцирания си пергел, за да се увери, че всички палачинки са с нужния размер и кръгла форма, преди да бъдат сервирани.

Това беше представата на Монк за неофициална вечеря. Мен ме устройваше, защото докато двамата с Джули бяха заети с това, аз можех да изпия чаша вино, да поседя във всекидневната и да помързелувам.

Така че направихме точно това. Монк направи своите палачинки, Джули ги измери, а аз си почивах. Всички бяха доволни. Монк, изглежда, забрави всичко за терзанията си. Дори го видях да се усмихва няколко пъти.

Колкото и да се оплаква, че децата са опасни и носещи зарази, на Монк му е приятно да бъде с тях. Причината е, че приема света със същата почуда като тях, което намирам за удивително, като се има предвид, че през живота си е видял толкова много насилие и трагедии.

След вечеря възнаградих Монк, задето беше сготвил, като го оставих да раздигне съдовете, и реших да възнаградя Джули за страхотните й оценки, като й дам подаръците, които й купих вчера.

— Но аз ще си получа бележника с оценките чак другата седмица — каза Джули.

— От надежден източник знам, че оценките ти ще бъдат страхотни — казах, донасяйки пазарските чанти на масата. — Освен това господин Монк ми помогна да ти избера тези неща, затова сигурно и на него ще му е приятно да гледа как си отваряш подаръците.

— Господин Монк ти е помагал да пазаруваш? — попита предпазливо тя.

— Да — казах.

— Вече имам достатъчно консумативи за оказване на първа помощ и достатъчно дезинфекционни средства да отворя собствена болница — каза тя. — Наистина нямам нужда от повече.

— Знаеш какво казват — отбеляза Монк. — Никога не може да имаш прекалено много дезинфектанти.

— Кой го казва? — попита Джули.

— Хората, които нямат достатъчно дезинфектанти — каза Монк. — Малко преди окаяната си, удавена в лиги смърт.

— Купихме ти дрехи и разни такива неща — казах. — Какво щеше да бъде дезинфектантът като награда за страхотните оценки?

— Мощен стимул за усъвършенстване — каза Монк.

Джули въздъхна облекчено:

— За миг ме накарахте да се разтревожа.

Тя бръкна в пазарските торби и започна да охка и ахка над якето „Джуси“, тениските „Пол Франк“ и панталоните „Фон Дъч“, както и знаех, че ще стори. Когато стигна до маратонките „Найк“ обаче, ентусиазмът й помръкна.

— Какво става? — попитах.

— Тези обувки щяха да са страхотен подарък за предишния доклад с оценките ми.

— Какво не им е наред, та не могат да са страхотен подарък за тези оценки?

— Старомодни са — каза Джули. — „Найк“ спряха тази линия преди месеци.

Не знам откъде дванайсетгодишната ми дъщеря черпи всичките си задълбочени познания за нещата, случващи се в модната индустрия, или откъде учи изрази като „спряха тази линия“. Макар да се удивявах от познанията и речника й, бях малко раздразнена от отношението й.

— Точно затова ги бяха пуснали на разпродажба и именно по тази причина можахме да си ги позволим — казах.

— А другата седмица ще ги продават от камиони при рампите на магистралата.

— Тогава може би е добре да върна тези и да изчакам да ги купя от камиона на още по-ниска цена.

— Пропускаш най-важното, мамо — каза Джули. — Ако нося тези обувки, няма да съм в крак с модата.

— Да не дава Господ — казах.

— И всички ще разберат, че сме бедни — допълни тя.

— Това, което ще разберат е, че си пестелив купувач. Вместо да платиш двеста долара за обувките, ти си ги купила чисто нови за трийсет и девет долара. Те би трябвало да се срамуват, че плащат толкова много пари за съвсем същите обувки, които ти си успяла да купиш на много по-ниска цена просто като си проявила търпение и хитрост.

— Нямаш никаква представа какъв е животът в действителност — каза тя и гневно тропна с крак.

Тя тропа с крак, когато се ядоса, откакто навърши три години. Смятах го за възхитително и не можех да сдържа усмивката си, когато го правеше — а това я разгневяваше още повече.

Тя тропна с другия си крак:

— Мамо! Престани!

Обърнах се към Монк, за да потърся подкрепа за тази ситуация, знаейки колко е стиснат с парите (чекът със заплатата ми определено бе доказателство за това). На лицето му обаче беше изписано странно, объркано изражение. Умът му бе някъде другаде.

— Господин Монк? — казах.

Той рязко излезе от вглъбението си, усмихна се и погледна Джули:

— Как ще ти хареса да се повозиш пак в полицейската кола?

— За нов чифт обувки ли отиваме? — попита Джули с надежда.

— Ще те откараме в полицейското управление за разпит.

— Ама наистина ли? — попита Джули.

— Наистина — каза Монк.

— Сериозно ли? — попитах.

— Сериозно — отвърна Монк.

— Супер! — възкликна Джули, като захвърли маратонките „Найк“ и си облече новото яке „Джуси“. Позорът, който щяха да й навлекат обувките бе мигновено забравен, засенчен от неустоимото преживяване да бъде престъпничка.