Лий Голдбърг
Г-н Монк и отдел „Убийства“ (8)

7. Г-н Монк и мръсотията по улицата

Богоподобната власт, която една най-обикновена сирена може да ти даде, е удивителна. Коли се изтегляха от пътя ми, а улиците се разтваряха широко пред мен. Наслаждавах се на свобода, каквато на малцина шофиращи из града е съдено да изпитат, освен ако случайно не се озоват на улицата в три сутринта. Дори при това положение ми се искаше местопрестъплението да се намираше от другата страна на някой от пословично стръмните хълмове на Сан Франциско, за да мога да прелетя през възвишението и да се „приземя“ наистина бурно, та от шасито да се разлетят искри, докато се допира до асфалта по време на спускането.

За нещастие скоростомерът никога не превиши петдесет километра в час, а между нас и мястото, накъдето се бяхме отправили — район, състоящ се от построени през петдесетте години сгради с тесни като кутийки апартаменти и мъчещи се да оцелеят дребни предприятия — минимаркети, цветарски магазини, перилни автомати и салони за маникюр, скрити зад овехтели, занемарени витрини — нямаше никакви хълмове.

На улицата бяха паркирани полицейски коли. Няколко униформени полицаи удържаха няколко дузини любопитни пешеходци на тротоара и зад жълтата полицейска лента, отцепваща пресечката, в която лежеше тяло, покрито с окървавен бял чаршаф.

Никой обаче не обръщаше особено внимание на мъртвеца. Всички се взираха в димния стълб, който се издигаше от една сграда зад ъгъла. Можех да разбера това. Един бушуващ пожар е далеч по-интересна гледка от някакъв покрит с чаршаф труп.

Монк седеше пребледнял и с широко разтворени очи, залепнал към пътническата седалка, сякаш прикован там от някакви могъщи свръхестествени сили. В мига, в който спряхме, земята се разтресе от експлозия.

— Мисля, че прехвърлихме звуковата бариера — каза Монк с далечен, замаян глас.

— Почти не съм превишила ограничението за скоростта — казах.

— Тогава какъв беше този бумтеж, който чух току-що?

— Вероятно има нещо общо с пожара — предположих, като посочих към дима, който се издигаше в небето.

Монк колебливо разкопча предпазния си колан, сякаш се боеше, че колата може внезапно да се устреми с бясна скорост напред ей така, от само себе си, а после с трепереща ръка се пресегна да отвори вратата.

— Когато казах, че можеш да използваш сирената — рече той, — това не означаваше, че съм искал да караш с превишена скорост.

— За какво според вас служи тази сирена?

— За да предупреди другите хора да освободят пътя, така че никой да не ни се пречка, докато караме бавно и внимателно към мястото, накъдето сме се запътили.

— Не сте забавен — казах.

— Дай ми една метла, лопатка за смет и мръсен под — рече той, — и ще ти покажа кое е забавно.

Той излезе от колата и двамата завихме заедно зад ъгъла, където видяхме приземния етаж на някаква сграда, обхванат от пламъци. Пожарникари се бореха с пламъците, издигащи се от овъглените останки на някаква кола, която беше влетяла през стъклото на витрината. Тъкмо откарваха с носилка на колела към чакащата линейка един ранен мъж, докато парамедиците оказваха първа помощ на някакъв оплешивяващ, хлипащ тип, който седеше на пейка от автобусна спирка: рамото му бе подгизнало от кръв. По тротоарите се бяха събрали хора и наблюдаваха потушаването на пожара.

На фона на огъня, агонията и врявата към нас се отправи фигурата на мъж, небрежно отпуснал ръце отстрани до тялото си. Държеше най-големия пистолет, който някога бях виждала; слънцето хвърляше отблясъци върху димящата му сребриста цев.

— Кой е този? — попита Монк.

Разпознах твърдите като кремък очи, изразяващи презрение към целия свят, и, най-вече, разрушенията, които оставяше след себе си. С облекчение видях, че към колана му няма прикрепени ръчни гранати.

— Това е Бесният Джак Уайът — казах, — един от подчинените ви детективи.

— Какво го е вбесило? — попита Монк.

Свих рамене.

— Вие сигурно сте новият началник — каза Уайът и направи гримаса, сякаш думите му причиняваха болка.

— Аз съм Ейдриън Монк, а това е асистентката ми Натали Тийгър.

— Асистентка — повтори Уайът. — Каква наперена мацка.

— Не съм наперена мацка — казах.

— На такава ми приличате — рече Уайът.

— Как тази кола се е озовала насред магазина? — попитах, като посочих към пожара.

Уайът хвърли поглед през рамо.

— Може би е търсел изхода и се е объркал.

— Какво го е объркало чак толкова? — попитах.

— Вероятно изстрелите — каза Уайът.

Монк започна да изпълнява типичния за него ритуал, като обикаляше в кръг около нас и оглеждаше следите от гумите по асфалта. Уайът го наблюдаваше предпазливо, сякаш можеше да насочи пистолета си към него.

— Колата е идвала от север, а след това е увеличила скоростта, докато е минавала през пресечката — каза Монк, като разчиташе следите от гуми, все едно бяха запис на събитието. Предполагам, че в известен смисъл наистина бяха нещо такова. — Вие сте стреляли и сте спукали предната дясна гума, а след това, когато колата е минала покрай вас — и лявата задна гума. Шофьорът и изгубил контрол върху колата и е налетял в предната витрина на онзи магазин.

Уайът кимна:

— Доста безразсъдно от негова страна.

— Той ли е прегазил пешеходеца? — попитах.

— Не — отвърна Монк, преди Уайът да успее да отговори. — Това е различна поредица следи от гуми. — Той започна да проследява въпросните следи зад ъгъла, където бях паркирала патрулната кола.

— Все още не разбирам какво се е случило — казах. Уайът ме погледна:

— Пристигнах на местопрестъплението и тъкмо започвах разследването си, когато разпознах шофьора на една минаваща кола като Тринидад Лопес, главния заподозрян в поредица от обири на банкомати.

— И затова стреляхте по него? — попитах.

— Стрелях по колата му — каза Уайът. — Ако бях стрелял по него, щеше да напусне местопрестъплението в чувал за трупове, вместо в линейка.

Погледнах през рамо и видях как вдигат един мъж на носилка и го качват в линейката.

— Ако това е Лопес, кой е онзи човек? — Посочих към обляния в сълзи, ранен мъж на пейката от автобусната спирка.

— Това е моят консултант, който ми помага да овладявам гнева си.

— Простреляли сте го?

— Това е просто драскотина. — Уайът пъхна оръжието си в презраменен кобур, дълъг колкото бедрото ми. — Не е за препоръчване да ми се изпречиш на пътя, когато стрелям.

— Не е нужен много мозък, за да се сетиш за това — казах.

— И той сега щеше да е останал без мозък, ако се бях целил в него — каза Уайът. — Предполагам, че днес е бил щастливият му ден.

— Ще ида да му кажа на всяка цена да си купи билет от лотарията, преди да се прибере вкъщи.

Стори ми се, че в ъгълчетата на присвитата в гримаса уста на Уайът видях да потрепва усмивка. Надявах се това да не означава, че се кани да ме застреля. Монк се върна при нас.

— Какво можете да ми кажете за жертвата?

— Не наричам тип, който ограбва стари дами при банкоматите, „жертва“ — каза Уайът. — Такъв бих го определил като подходяща мишена за упражняване в стрелба.

— Мисля, че господин Монк имаше предвид жертвата на автопроизшествието с избягалия шофьор — казах, опитвайки се да бъда полезна.

Уайът изсумтя, извади бележник от задния си джоб и погледна най-горния лист.

— Покойният е Джон Ямада, на четирийсет и четири години, архитект. Живял е в къщата на ъгъла, а сега обитава мястото под ей онзи чаршаф там — каза Уайът. — Бил е блъснат от кола, докато е пресичал неправилно улицата на път към пазара. Никой не е видял регистрационния номер, но свидетелите категорично разпознаха блъсналата го кола като тойота, форд, хонда, субару, понтиак, хюндай, шевролет или киа седан.

— Какво е заключението ви от случилото се? — попитах.

Уайът сви рамене:

— Естествен подбор.

— Моля? — възкликнах.

— Онзи тъпак е трябвало да се огледа и в двете посоки, преди да пресече улицата — каза Уайът.

— Не е било злополука, при която шофьорът е избягал — каза Монк. — Било е предумишлено убийство.

И двамата погледнахме към Монк. Е, аз със сигурност го направих. Мисля, че Уайът също го направи, но може да е следял за други минаващи наблизо нарушители, по които би могъл да стреля.

— Следите от гуми показват, че шофьорът е бил паркирал успоредно на другите коли отсреща, и е натиснал до дупка газта, когато Ямада е влязъл в пресечката — каза Монк. — Убиецът го е чакал.

— Разбрахте всичко това само от някакви си следи от гуми? — скептично запита Уайът.

— Има още. — Монк ни поведе зад ъгъла към патрулната ни кола. — Колата е била паркирана тук, откъдето ясно се вижда входната врата на Ямада. Виждате ли тази кал?

— Не, не я виждам — каза Уайът.

Аз също не я виждах.

— Говоря за онези големи, отвратителни буци точно пред краката ви. — Монк посочи към земята.

Двамата с Уайът се наведохме и надникнахме към улицата. Между двама ни имаше няколко миниатюрни трошици кал.

— Как е видял това? — попита ме Уайът.

— Мръсотията никога не убягва от погледа му — казах. — Където и да е. Когато и да е.

— Ей там има още. — Монк посочи на няколко стъпки от нас. — Между тези две купчини обаче няма никаква. Смятам, че мръсотията е била почистена от колата, докато моторът е работел на празни обороти.

— Е, и? — попита Уайът.

— Не е била изтръскана на никое друго място, освен тези две определени точки, разстоянието между които е равно точно на дължината на една кола, под предния и задния регистрационен номер. Причината, поради която никой не е видял номерата, е, че са били покрити с кал.

— Един професионалист щеше да открадне комплект номера от някоя кола и да ги сложи на колата, с която се движи — каза Уайът. — Имаме си работа с обикновен цивилен гражданин, който измисля плана си в движение.

— Може би някой, свързан с личния живот на Ямада — каза Монк.

— Ще проверя това — каза Уайът. — И ще накарам да анализират пръстта в лабораторията.

— Разчитам на вас да разчистите това — каза Монк.

— С удоволствие — рече Уайът. — Роден съм да разчиствам улиците.

— Аз също — каза Монк. — Кое почистващо средство предпочитате?

Уайът разтвори якето си, за да покаже на Монк гигантския пистолет в гигантския му кобур.

— „Магнум“ триста петдесет и седем. А вие?

— „Симпъл Грийн“ — рече Монк.

Долових в гласа на Монк нотка на разочарование. За миг си беше помислил, че е открил сродна душа.

Клетъчният ми телефон звънна. Извадих го от чантата си и отговорих на обаждането. Полицай Къртис се обаждаше отново. Заслушах внимателно, като почти не можех да повярвам на онова, което ми казваше, а поле щракнах капачето на телефона.

— Този град става прекалено опасен — казах.

— Това ще се промени съвсем скоро — допълни Уайът. — Аз съм отново в играта, а в пистолета ми има патрони.

Погледнах Монк.

— Станало е ново убийство.

— Три за един ден? — рече Монк. — Ако това продължава, можем да се превърнем в града с най-много убийства в света.

— Ако това продължава — казах, — ще се преместя.

 

 

Гледките, разкриващи се от Раптън Хил, са доста живописни. Погледнете ли на север, виждате Алкатраз и Марин Каунти. Погледнете на север — и виждате Коит Тауър и сребристия Бей Бридж. Погледнете на юг, и ще видите високо издигащите се сгради на Финансовия район. Поглеждате на запад — и ето ви го Голдън Гейт. Тази вечер обаче единствената гледка, от която някой се интересуваше, беше тялото на Даян Тръби в дъното на една улица с жилищни сгради, и окървавената броня на автобуса, който я беше блъснал.

Само няколко минути преди това тя беше пътувала в същия този автобус. Шофьорът оставил Даян и още няколко пътници на спирката на билото на хълма. Няколко минути по-късно автобусът поемал по надолнището, когато тя се изтърколила от тротоара и паднала на пътя му. Автобусът се блъснал силно в нея, като влачил трупа й чак до подножието на хълма, преди шофьорът да успее да спре.

Една алея разделяше улицата на половината път нагоре по хълма. Това беше горе-долу мястото, където бе блъсната Тръби, и именно там двамата с Монк се срещнахме с Франк Портър и неговата внучка Спароу, която се беше облегнала на една стена и слушаше своя iPod с толкова отегчен вид, че си помислих, че самата тя може да се хвърли под някой автобус, ей така, просто заради тръпката.

Портър седна на щайга от зеленчуци и ни обясни какво се е случило, без нито веднъж да се консултира с бележките си.

Даян Тръби била сервитьорка, която се прибирала вкъщи след работа. Пътувала всеки ден със същия автобус. Живеела с някакъв художник, който си изкарвал прехраната, като рисувал карикатури и ги продавал на туристите, които чакали на опашка за обиколката от Пауъл до Хайд с въжената железница.

— Разговарях с всички пътници от автобуса — каза Портър. — Никой не е видял нищо, освен шофьора, а неговото внимание било насочено към улицата пред него, когато тя просто налетяла на пътя му.

Монк слушаше внимателно, после излезе на улицата, направи един-два малки пируета и се върна на алеята. На тротоара имаше дамска чанта, оградена с бял тебеширен кръг.

— А това на тротоара чантата на Даян ли е?

— Аха — рече Портър. — Вътре има шейсет долара в брой и клетъчен телефон. Не мисля, че е било грабеж, в който нещо се е объркало.

— Значи тя е слизала по хълма, когато някой е изскочил от тази алея и я е блъснал на пътя на автобуса — каза Монк.

— Имаме си работа с доста откачен индивид — каза Портър. — Спомням си случай, който един мой приятел разследваше в Ню Йорк. Някакви хлапета блъскаха хора пред влаковете от метрото.

— Това не беше случай — обади се Спароу, — а епизодът на Закон и ред, който гледа снощи.

— Правеха го заради тръпката — продължи Портър, без да обръща внимание на забележката на Спароу. — Подобни откачалки са най-трудни за хващане. Никога не знаеш кога или къде ще нанесат следващия си удар.

— Тази щайга, на която седиш — рече Монк. — Откъде се взе?

— Тук си беше — рече Портър.

— И беше там, където седиш в момента, преобърната по този начин?

— Имам болни колене — каза Портър — звучеше отбранително и малко смутено.

Монк приклекна до щайгата и погледна към улицата.

— Тук е седял и убиецът.

Портър не помръдна от щайгата.

— Какво ви кара да твърдите това?

— Оттук никой от улицата не може да те види, но ти можеш да виждаш ясно къщите на източната страна на улицата близо до подножието на хълма.

— Каква полза е имал от това убиецът? — попитах. — Жертвата е слизала от билото на хълма.

— Убиецът е гледал отражението в огледало — каза Монк.

— Какво огледало? — попитах.

— Което собственикът на една от къщите е закрепил на стълба на уличната лампа пред гаража си, за да вижда приближаващите се коли, докато излиза на заден ход.

Приклекнах до Монк и проследих погледа му. Наистина, имаше огледало, поставено под такъв ъгъл, че отразяваше горната половина на улицата. Онзи, който бе седял върху щайгата, е можел да види Даян Тръби и автобуса, преди да стигнат до началото на алеята.

— Това означава ли, че трябва да стана? — попита Портър.

— Седиш върху веществено доказателство — каза Монк. — Вероятно вече си го осквернил.

— По дяволите — рече Портър. — Ще ми трябва помощ.

Монк не понечи да му помогне, което беше типично за него. Въздъхнах, погледнах към Спароу, която също въздъхна, и двете изправихме Портър на крака.

— Това е странно — каза Монк.

— Почакай докато остарееш, и да те видим колко ще си пъргав — изсумтя Портър. — Едва не умрях, докато се изкачвах по този хълм.

— Не говоря за това. — Монк посочи към опаковката, прикрепена към щайгата с прозрачно тиксо. — Щайгата за зеленчуци е била доставена тази сутрин на един пазар през две пресечки оттук.

— Това означава ли нещо? — попитах. Всъщност толкова често задавах този въпрос, когато се намирах в близост до Монк, че се изкушавах да го напиша на картонче, за да мога просто да го вдигна към него, когато се наложи.

— Означава, че убиецът е донесъл щайгата, за да има на какво да седне. — Монк се намръщи и вдигна глава. Нещо в местопрестъплението не си пасваше както би трябвало, и от това той получаваше шипове във врата. — Защо убиецът просто не е стоял прав? Или не се е облегнал на стената? Или не е клекнал на земята?

— Може би е имал артрит — каза Портър. — Или подбити крака. Или болен гръб. Или, като мен, всичко гореизброено. — Портър затаи дъх и стрелна Спароу с разтревожен поглед. — О, Боже мой. Може би аз съм го извършил.

— Ти имаш алиби — раздразнено рече Спароу. — По време на убийството беше в полицейския участък.

— Наистина ли? — възкликна Портър. — Е, това наистина е голямо облекчение.

— И не си я познавал — каза Спароу.

— Сигурна ли си? — попита Портър.

— Да — рече Спароу.

— Това е добре. — Портър кимна към мен. — Познавам ли я?

Не бях сигурна дали Портър говори сериозно или си прави някакъв майтап на гърба на внучката си. Погледнах го в очите с надеждата да видя палава искрица. Вместо това видях две влажни очи, които гледаха безизразно към улицата. Говореше сериозно.

— Аз съм Натали Тийгър — казах. — Асистентката на капитан Монк.

Портър кимна, после присви очи към Монк.

— Ти си онзи, дето откачи, когато Стотълмейър донесе поничките с дупки. Искаше да открием поничките, от които са изрязани, и да ги върнем по местата им.

— На първо място, не беше редно да ги отстраняват от поничките и да ги продават отделно — каза Монк. — Все едно да продаваш пилешки бутчета без останалата част от пилето.

— Какво му е нередното на това? — попита Спароу.

— Така се започва — каза Монк. — И в следващия миг вече продаваш бижутата на майка си, за да поддържаш пристрастеността си към наркотиците.

— Наричат се понички с дупка — казах, — но всъщност дупките не са получени, като е откъснато парче от средата на другите понички.

— Да, ясно — рече Монк. — Щом като можеш да се вържеш на тази лъжа, тогава вероятно си мислиш и че това е било случайно убийство, извършено просто заради тръпката.

— А не е ли било? — попитах.

— Даян Тръби през цялото време е била набелязаната жертва.

— Откъде знаете? — Това беше друг от въпросите, които трябваше да си напиша на картонче. Предположих, че е по-добре да се заема със съставянето на списък.

— Никаква тръпка няма в чакането — каза Монк. — Тръпката идва от импулсивността и потенциалната опасност на деянието.

Зачудих се откъде може Монк да знае каквото и да е за тръпките. Неговата представа за импулсивно поведение беше да почисти някой кухненски плот с препарат „Фантастик“ вместо с „Формула 409“. А след това да се върне и в крайна сметка да го почисти с „Формула 409“.

— Но убиецът си е донесъл нещо, на което да седне — продължи Монк. — Знаел е, че може да мине известно време, докато се появи чаканият от него човек. И е бил готов да чака.

— Ще наредя на няколко полицаи да огледат квартала и да разберат дали някой е видял наблизо да се мотае тип с празна щайга от зеленчуци каза Портър.

— Тип с болни колене, болен гръб, и подбити крака. Ще им наредя да показват на хората моята снимка, просто за всеки случай.

— И все пак — каза Монк, потънал в мислите си, — за предумишлено убийство, да блъснеш някой пред движещ се автобус изглежда странно импулсивна постъпка.

— Противоречите си — казах.

— Да — каза замислено Монк. — И в същото време — не.