Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистър Монк (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk and The Blue Flu, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2017)
Корекция
maskara (2017)

Издание:

Автор: Лий Голдбърг

Заглавие: Г-н Монк и отдел „Убийства“

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Унискорп“

Излязла от печат: 2007

Редактор: Гергана Рачева

Художник: Огнян Илиев

ISBN: 978-954-783-064-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/962

История

  1. — Добавяне

16. Г-н Монк и теорията на конспирацията

Изтеглиха на буксир колата ми до една предлагаща пълно обслужване бензиностанция, където ми сложиха четири нови гуми на ужасно надути цени. Накарах Монк да плати за смяната. Той не спори много с мен, защото го убедих, че всъщност не купува гумите, а плаща за рядката привилегия да помогне на техника да ги балансира и да постави подходящите противотежести в ръбовете.

Откарах Монк до дома му. Стотълмейър беше паркирал пред жилищната сграда на Монк на Пайн Стрийт, седеше в полицейския си автомобил „Краун Виктория“ и пушеше пура.

Ето нещо странно, което съм забелязала по отношение на ченгетата: по цял ден се разкарват наоколо в черно-бели коли „Краун Виктория“ без отличителни знаци, стандартното превозно средство, използвано от службите за прилагане на закона в цялата страна. Следователно бихте си помислили, че когато си купуват собствени коли, ще искат нещо напълно различно, нещо не толкова голямо, не толкова приличащо на кутия, и не толкова делово — но не. Те не се чувстват удобно в коли за цивилни граждани. Искат да бъдат ченгета дори когато са у дома. Което може би е причината процентът на разводите сред полицаите да е толкова висок. Може би ако зарежеха колите си „Краун Виктория“, щеше да съществува по-малка вероятност самите те да бъдат зарязани.

Монк излезе от колата. Аз смъкнах стъклото на прозореца и се усмихнах на Стотълмейър.

— Не се ли боите да ви виждат с Монк?

— Прецених, че си струва риска — каза Стотълмейър и метна угарката от пурата си. Монк се наведе и я вдигна.

— Направихте боклук — рече той.

Стотълмейър издърпа угарката от ръката му.

— Благодаря, детектив Самата любезност.

— Да не сте ми ядосан, че арестувах Удушвача от Голдън Гейт? — попита Монк.

— Не, Монк, не съм. Това беше хубаво нещо. Трябваше ли обаче да участваш в пресконференцията?

— Кметът ме помоли да го направя.

— Можеше да откажеш — каза Стотълмейър.

— Той ми е шеф — каза Монк.

— Той те използва, за да подкопае позицията ни за преговаряне и да обърне общественото мнение срещу нас. Едно е да работиш за него — почти бих могъл да оправдая тази постъпка пред другите полицаи, поне пред онези, които те познават. Но когато стоиш там, докато той ни разкъсва на парчета, това е предателство.

— Забелязахте ли, че подиумът беше неравен?

— Да, забелязах.

Монк се ухили:

— Той стоеше пред милиони хора върху разклатения подиум. Това беше политическо самоубийство. Когато дойде моят ред да се кача на подиума, можех да го оставя както си беше.

— Не, не можеше — каза Стотълмейър.

— Но аз го поправих. Нанесох съкрушителен удар. Това беше умел политически ход, който го остави парализиран. Сега той е уязвим. Можете да го хванете натясно.

Стотълмейър си пое дълбоко въздух и го изпусна бавно. Нямаше начин да успее да накара Монк да види нещата, по какъвто и да е различен начин.

— Моля те, като лична услуга към мен, да не вземаш публично страната на кмета или полицейския комисар. Ако смяташ да продължаваш да работиш за управлението по време на тази трудова акция, прави го зад кулисите. Бъди незабележим.

— Добре, но мисля, че това е все едно да поискаш от един блестящ преден защитник да не… да не… — Монк се мъчеше да си довърши мисълта, което не беше лесно, тъй като той не разбираше нищо от футбол. — Да прави каквото там прави.

— Ще поемем този риск — каза Стотълмейър. Монк кимна, пожела ни лека нощ, и влезе в дома си. Стотълмейър се обърна към мен.

— Очаквах повече от теб, Натали.

— Какво трябва да означава това? — попитах.

— Твоята работа е да го наблюдаваш внимателно.

— Това и правя — казах и почувствах как лицето ми почервенява от гняв. — Наблюдавам как моят приятел и работодател се радва на сбъдването на мечтата си. Той си получи обратно значката.

— Но на каква цена? — попита Стотълмейър.

— Това не е мой проблем — казах, но знаех, че не е вярно. Имах четири нови автомобилни гуми, които го доказваха. Не беше нужно обаче Стотълмейър да знае това.

— Понякога трябва да пренебрегваме мечтите си за доброто на другите.

Пощади ме, помислих си.

— Мисля, че господин Монк вече е пожертвал достатъчно неща в живота си — казах. — Останали са му единствено мечтите. Ако го помолите да пожертва и тях, какво друго ще има?

— Животът невинаги е справедлив — каза той.

— Чудесно — заявих. — Този път е ваш ред да поемете удара и да се цупите колко несправедлив е животът, а не на господин Монк. Оставете го на мира.

Стотълмейър ме изгледа така, сякаш току-що ми беше пораснал още един нос. След доста продължителна минута кимна:

— Грешил съм по отношение на теб, Натали. Ти наистина бдиш над него.

Оставих го той да каже последната дума, понеже победата беше моя. Запалих мотора и потеглих. Това не означава, че нещата между нас вървяха добре. Още бях бясна.

Как смееше да дрънка глупости от рода на „животът невинаги е справедлив“ особено когато ставаше въпрос за Монк или мен? Беше докоснал оголен нерв с нажежено желязо.

Знаех, че Стотълмейър преживява тежък период и се самосъжалява, но с тази забележка беше пресякъл границата. Напоследък всички искаха нещо от Монк, без да ги е грижа дали то е добро за него или не.

Поне що се отнасяше до мен, всички можеха да се разкарат. Беше време някой да се погрижи за интересите на Монк. По подразбиране този някой бях аз.

Бях толкова ядосана, гладна и уморена, че забелязах полицейската кола зад моята едва когато полицаят натисна сирената веднъж и присветна със светлините.

Като изругах наум, отбих от пътя и сграбчих волана толкова здраво, че кокалчетата ми побеляха. Вече до крайна степен ми беше писнало от глупостите на тези глезльовци в униформа. Една полицайка се приближи до прозореца ми. Изглеждаше така, сякаш хобито й беше да се бие с алигатори, а после да ги изяжда сурови.

Не бях уплашена.

Добре де, бях, но нямаше да й позволя да го разбере.

Смъкнах стъклото на прозореца си. На табелката с името й пишеше, че се казва полицай Паола Гомес.

— Знаете ли защо ви отбих от пътя? — попита полицай Гомес.

— За да ме тормозите заради решението на Ейдриън Монк да поеме временно длъжността началник на отдел „Убийства“ — и, честно казано, не желая да чувам това. Напишете ми талон за глоба, вдигнете колата ми с „паяк“, нарежете отново гумите ми, ако искате; не ми пука. Защото това няма да промени нищо. Господин Монк ще продължава да разкрива убийства, защото това му е работата. Всъщност вероятно той върши тази работа по-добре от всеки друг на земята. Знам, че имате проблеми с парите. Знам, че се тревожите за здравните и пенсионните осигуровки. Но това не е оправдание за начина, по който се отнасяте към него и мен. Всички сте толкова разстроени, че сте забравили какво означава да носите тази значка. Е, той не е забравил. Той е мил човек, който не иска да навреди на никого. И просто си върши работата. Всички вие би трябвало да се срамувате от себе си.

Полицай Гомес ме изгледа гневно:

— Свършихте ли вече?

Кимнах:

— Значи сега ще ми кажете, че съм минала на червено, направила съм непозволен обратен завой и съм шофирала неправилно по еднопосочна улица?

— Багажникът ви е отворен — каза полицай Гомес. — Ако срещнете някоя издатина на пътя, всичко, което е вътре, ще изпадне на улицата. Помислих си, че може би ще искате да го затворите, преди да продължите по пътя си.

Именно тогава осъзнах, че една лампичка свети, показвайки, че някъде има открехната врата. Погледнах в огледалото за обратно виждане и видях, че багажника наистина не е затворен. Цялата футболна екипировка на Джули се беше разпиляла, заедно със сгъваемия ми стол, една каса от бутилираната вода на Монк, кутия кърпички „Ует Уанс“ и един издаден преди пет години от „Томас Брос“ екземпляр на картата на Сан Франциско.

Още веднъж тази вечер почувствах как лицето ми се облива в червенина, този път — от смущение.

— О — изрекох. — Благодаря.

— Приятна вечер — каза полицай Гомес и се отправи обратно към колата си.

 

 

В понеделник сутринта се успах. Сигурно съм изключила будилника, когато започна да звъни в седем без петнайсет и го пернах с ръка, за да престане. Когато се събудих, застанах под душа за около минута, точно колкото да се намокря, и припряно се облякох. Дори нямах време за чаша кафе. Приготвих обяда на Джули и бързо я изкарах от къщата.

Оставих дъщеря ми в училището, и до девет сутринта успях да взема Монк и да го закарам в службата. Но пак не успяхме да изпреварим Франк Портър. Когато влязохме, той вече се беше настанил пред бюрото си. С облекчение видях, че носи чисти дрехи.

Не знам кога беше пристигнал Портър, но беше успял да сложи цялата информация по четирите отворени случая на убийство върху таблото, което преди беше покрито с материали по случая с Удушвача от Голдън Гейт.

За Алегра Дусет, Джон Ямада, Даян Тръби и Скот Егърс беше отделена по една колонка с данни за живота им, а най-отгоре имаше цветна снимка на всеки от четиримата, направена преди ужасната им смърт.

Като имах предвид съмнителната способност на Портър да схваща подробностите, не бях сигурна до каква степен Монк може да се довери на информацията върху таблото, но не споделих тревогите си.

Спароу седеше, отпуснала глава върху едно от бюрата, дълбоко заспала и с все още подаваща се от ухото й слушалка на нейния iPod. Устата й беше отворена и върху попивателната хартия на бюрото се стичаше слюнка. Гледката не беше особено приятна, и именно затова Монк извади от джоба си една салфетка, разгъна я и покри с нея лицето на Спароу.

Ако не поемех ударна доза кофеин и захар, щях да свърша точно като Спароу, затова оставих Монк да стои пред таблото и изтичах да взема кафе и понички от „Уинчъл“ надолу по улицата. Боях се, че след още една седмица на полицейска диета щях да притежавам абсолютно плосък задник.

Върнах се горе с кафето си и дузина понички. Разбира се, не купих никакви понички с дупка, и изядох доказателството, че съм купила „пекарска дузина“ (тринайсетата поничка), защото иначе Монк щеше да откачи.

Монк беше придърпал един стол пред таблото и съсредоточено се взираше в него, сякаш гледаше любимото си телевизионно шоу (което по това време беше едно информационно-рекламно предаване за „Чудодейната бърсалка“ — устройство, което можеше да се използва за почистване на подове, тавани прозорци и шкафове, и дори за миене на коли с вода под налягане. На Монк никога не му омръзваше да гледа как озъбеният, превзет водещ демонстрира продукта пред изпадналата в благоговение, платена публика в студиото. Монк притежаваше четири от споменатите устройства и ми беше подарил две за Коледа). Портър седеше до него, дремеше в стола си и хъркаше шумно.

Синди Чоу, Бесният Джак Уайът и двамата им асистенти. — Джаспър и Арни — бяха пристигнали по време на краткото ми отсъствие. Чоу обикаляше из стаята, като размахваше някакво електронно устройство — несъмнено претърсваше помещението за „бръмбари“. Уайът седеше на бюрото си, като разглобяваше пистолета си и го почистваше с малки четчици, парцали и смазки.

Спароу говореше с Джаспър до кафемашината. Цялото й тяло бе наклонено към него, и двамата се усмихваха и се гледаха в очите малко прекалено дълго. Кафето не кипеше, но романтичната връзка — определено да. Предполагам, че беше неизбежно след коментара на Спароу за готиния задник. Арни правеше кафе, в пълно неведение за ритуала на съешаване, който се провеждаше точно до него.

— За фетишиста обувката представлява различни части от женската анатомия — каза Джаспър на Спароу. — Аз обаче смятам, че Чарли Херин се е интересувал повече от миризмата на обувките, отколкото от онова, което те олицетворяват. Всичките му жертви са тичали и са се изпотявали. Той се е опивал от феромоните, и е страдал от силно изразена клептофилия — нуждата да краде превръщани във фетиш предмети, за да получава сексуална възбуда.

— Както ако ти ми откраднеш сутиена — каза Спароу с престорена свенливост.

— Струва ми се, че някой вече го е направил — заяви той.

— О, божичко — възкликна Спароу. — Да съобщя ли за престъплението?

Джаспър се ухили:

— Не бързаме.

Пфу. Психологически брътвежи като средство за прелъстяване. Може би някой беше защитил докторат по тази тема.

— Убийствата имат повече общо с омразата на Херин към жените и страха му от тях, отколкото с каквото и да е друго — каза Арни, давайки мнението си, без някой да го е питал. — Той не може да има отношения с жени, затова ги убива и ги заменя с непредставляващ заплаха предмет, който олицетворява женствеността — техните обувки. Но защо лявата обувка, а не дясната? Това е истинската загадка.

И Джаспър, и Спароу го изгледаха гневно, разстроени, че се е намесил в малкия им флирт. Реших да спася Арни:

— Някой да иска понички? — попитах.

Портър се събуди моментално и почти се изстреля от мястото си. Ако някога сърцето му откаже, вместо да го свестяват с помощта на дефибрилатор, някой трябва просто да размаха под носа му поничка с глазура от крем и хрупкави парченца.

Оставих кутията с поничките на масата и я отворих.

Всички, с изключение на Монк, се приближиха и грабнаха по една поничка. Той не обичаше да яде нищо, което беше лепкаво и покрито със захар, или което имаше дупки.

Монк вдигна глава, оглеждайки таблото от различни ъгли, сякаш това можеше да промени гледката, която виждаше. Не знам. Може и да можеше.

Приближих се до него.

— Какво правите?

— Тези убийства ме тормозят — каза Монк.

— Разбира се, че ви тормозят. Неразкрити са.

Той се обърна с гръб към таблото, наведе се и го погледна измежду краката си, виждайки го наопаки.

— Нещо друго е — каза той.

— И мислите, че като гледате фактите с крайчеца на окото си и надолу с главата, ще откриете какво не е наред.

— Казват, че помага да погледнеш на положението от нова перспектива.

— Според мен го казват в преносен, а не в буквален смисъл — предположих.

— Да преговорим отново фактите — каза Монк.

Направихме го.

Всички се събраха наоколо и отново обсъдихме всички детайли от четирите неразкрити убийства. Няма да ви отегчавам с преговор на всичко, но ето малко факти за освежаване на паметта:

Алегра Дусет работела върху някакъв хороскоп, когато била намушкана в гърдите, вероятно от човек, когото е познавала, който или е влязъл, или е излязъл през прозореца на банята. Завличала заможните си клиенти, като например Макс Колинс, като ги съветвала да влагат парите си по показания на „звездите“ в компании, които й плащали комисиони. Макс имал ключ от дома й и бил в квартала в нощта на убийството й. Средство, мотив, възможност. Казвали са ми, че това е много важно, когато става въпрос за разследване на убийство, или когато играеш Доказателства.

Архитектът Джон Ямада пресичал улицата, когато някой го прегазил и избягал. Не беше нещастен случай. Шофьорът го чакал да стъпи на пресечката. По това време Ямада бил насред грозна раздяла със съпругата си, чиято кола била открадната няколко дни преди убийството. Какво съвпадение.

Сервитьорката Даян Тръби се прибирала пеша вкъщи, когато някой я блъснал пред автобус. Същия ден противният преследвач, който я тормозел от седмици, внезапно изчезнал. Интересно подбран момент, а?

Поне имахме заподозрени по тези три случая. Засега убиецът на Скот Егърс беше неизвестна величина. Егърс беше нападнат в гръб, ударен по главата и удушен в една уличка без очевидна причина — освен ако не го беше сторил съседът му, задето Егърс го беше издал пред общинската управа, че незаконно е инсталирал сауна на покрива си.

— И тримата — Ямада, Тръби и Егърс — са били нападнати изненадващо и не са получили никаква възможност да се защитят — каза Монк.

— Връзва се — рече Уайът. — Повечето убийци са страхливци.

— Но Алегра Дусет е стояла с лице към убиеца си — каза Монк.

— Какъв е смисълът да се сравняват убийствата? — попита Уайът. — Всичките са различни случаи, между които няма нищо общо.

— Всичките са неразкрити — каза Монк.

— Три от жертвите са по на четирийсет и четири години — обясни Портър.

Това беше странна реплика, нямаща връзка с казаното дотук. Аз щях да я пренебрегна, но Монк не го направи.

— Моля — рече той.

— Всички, с изключение на астроложката са били по на четирийсет и четири години — каза Портър. — Това ги свързва.

Монк се надигна от стола си, застана пред таблото и се наведе толкова близо до листовете хартия, залепени с тиксо върху него, че носът му почти се допираше до тях.

— Франк — каза той, — ти си гений.

— Сериозно? — възкликна Спароу.

— Кой е Франк? — попита Портър.

— Не само че всичките са по на четирийсет и четири години — каза Монк, — а и всичките трима са родени в един и същи ден — двайсети февруари хиляда деветстотин шейсет и втора.

Значи из Сан Франциско обикаляше още един сериен убиец. Каква прекрасна новина. А не бяха минали и двайсет и четири часа от залавянето на Удушвача от Голдън Гейт.

Търговската камара и туристическото бюро в Сан Франциско можеха направо да захлопнат врати завинаги. Кой би искал да живее или да гостува в град, по чиито улици се шляят толкова много психопати? Самата аз бях почти готова да се обадя на някой агент по недвижими имоти. Нямаше да се наложи да се местим далече В Бъркли, може би.

— Това е! — извика Чоу. — Всички части от конспирацията си идват по местата. Четирите убийства са свързани.

— Искаш да кажеш, трите — рече Монк. — Алегра Дусет беше на двайсет и седем години, и не е родена на двайсети февруари.

— Тя е центърът на цялата конспирация — каза Чоу.

— Започва се — промърмори Джаспър.

— На двайсети февруари хиляда деветстотин шейсет и втора астронавтът Джон Глен оставя името си в историята, като става първият американски астронавт, обиколил Земята в орбита. Тези трима души са родени на същия този ден. Алегра Дусет е била астроложка, вероятно дори една от оцелелите бегълци от Хладилния проект — каза Чоу, като думите се лееха възбудено. — Помните ли как казах, че убийството й може да е резултат от факта, че се е натъкнала на датата, времето и мястото на кацане на извънземни пришълци? Тази дата е била двайсети февруари хиляда деветстотин шейсет и втора година. Извършената от Джон Глен обиколка е била с цел да се отвлече вниманието от истинското исторически значимото, междузвездно събитие. Следвате ли мисълта ми дотук?

Монк, Джаспър и Спароу кимнаха. Арни, Портър, Уайът и аз поклатихме глави.

— Спомняте ли си как казах, че Дусет е прекарала известно време в Ню Мексико, където извънземните имат тайна подземна база и провеждат експериментите си за контрол над ума? Добре, точно тук става интересно. Като хиляди други жени, аз бях похитена и забременена от извънземни.

— Може би ще започнат по-често да те канят на срещи тук, на Земята, след като на главата ти вече няма прикрепена радиостанция — рече Уайът. — Но се съмнявам.

— Отвори си очите за това, което става, Джак. Агенция „Омега“ отчаяно иска да създаде поколение от кръстоска между извънземни и хуманоиди, способно да оцелее тук и на родната им планета — каза Чоу. — Мисля, че Ямада, Тръби и Егърс са трима от поколението, родено вследствие на недодяланите им, първоначални експерименти в кръстосването, започнало на двайсети февруари хиляда деветстотин шейсет и втора. Дусет го е открила, и е трябвало и четиримата да бъдат елиминирани.

Чоу отново седна на стола си, много доволна от себе си.

— Разбира се, това означава, че в същия този момент изпращат агенти да ни убият — каза тя. — Знаем твърде много.

— Просто ги ощипи по вратовете по онзи начин, който е запазена марка на жителите на Вулкан, щом пристъпят прага — каза Уайът.

Монк отправи продължителен поглед към Синди, а аз погледнах него. Знаех какво означават искрицата в погледа му и усмивката, играеща в ъгълчето на устните му. Но не вярвах на онова, което виждах.

— Синди — каза Монк. — Ти си гений.

Застанах пред Монк.

— Погледнете ме в очите и ми кажете честно, че според вас тя е права.

— Тя разкри убийствата на Джон Ямада, Даян Тръби и Скот Егърс — каза Монк.

Знаех, че ще каже това. Всичко беше изписано на лицето му.

— Загубил си си ума, Монк — рече Спароу, после смушка Джаспър в ребрата. — По-добре му дай една от визитните си картички.

— Детектив Чоу е права — каза Монк. — Всичките четири убийства са свързани. Алегра Дусет е в центъра на всичко, а двайсети февруари хиляда деветстотин шейсет и втора година е разковничето.

— Наистина ли мислиш, че Ямада, Тръби и Егърс са били извънземни „бебета от епруветка“, че Алегра Дусет е убита от мъжете в черно, а ние сме следващите жертви в списъка? — попита Уайът.

— Не съм казал това — рече Монк.

Сега бях сигурна, че Монк губи нишката.

— Господин Монк, току-що казахте, че Синди Чоу е разкрила убийствата.

— Така казах — потвърди Монк.

— Объркана съм — казах.

— Аз също — каза Франк Портър. — Може ли някой да ме упъти как да се върна до бюрото си?

— Не знам защо е убита Алегра Дусет, нито кой го е направил — каза Монк. — Знам обаче защо са убити другите трима, и ако не действаме бързо, ще умрат още хора.