Лий Голдбърг
Г-н Монк и отдел „Убийства“ (3)

2. Г-н Монк отива на пазар

Водещата новина в местните новинарски емисии тази вечер бе съобщението, че преговорите между профсъюза на полицаите и представителите на градската управа са стигнали до задънена улица. Изглеждаше, че провалът на преговорите само затвърди решимостта и на двете страни да не отстъпват от позициите си.

Кметът на Сан Франциско, Бари Смитрович, се зарече да постави бюджета на града под контрол и да не се поддава на натиска да прави отстъпки на полицейските служители.

— На всеки в този град ще се наложи да направи някои болезнени жертви — заяви Смитрович, застанал зад подиум, издигнат пред принадлежащия на семейството му популярен ресторант за морски деликатеси на Рибарския кей. — В това число влизат и нашите полицаи, които се радваха на по-високи заплати и по-големи медицински и пенсионни привилегии от събратята си чиновници. Вече не можем да си позволим това.

Смитрович беше як и набит, оплешивяващ мъж с голям, подобен на патладжан нос, големи ръце и постоянно зачервено лице. Изглеждаше ми, сякаш щеше да се чувства много по-удобно на борда на голям риболовен кораб, отколкото застанал облечен в костюм зад онзи подиум.

— Всички оценяваме упоритата работа, отдадеността и храбростта на полицаите от нашия град. Това е най-добрата полиция в държавата. Но не можем да пренебрегнем финансовите реалности, пред които е изправен този град — каза той. — Нека напомня на чудесните мъже и жени в синьо, че са се заклели да защитават закона, включително и законите, забраняващи им да стачкуват и да излагат на риск обществената безопасност.

Биф Нордоф, лидер на профсъюза на полицаите и самият той бивше ченге, имаше лице, набраздено като автомобилна гума. Личеше му всяка година, която беше прекарал на служба. Той направи изявление, застанал пред една полицейска кола:

— Когато си ченге на улицата, очакваш партньорът ти да е наблизо, за да ти пази гърба, да следи къде си, да те подкрепя, да ти осигурява безопасност — каза Нордоф. — Днес нашият партньор, жителите на Сан Франциско, заявиха, че повече няма да правят това. Заявиха, че не ги интересува дали за нашите семейства се полагат грижи, дали децата ни ще получат образование, дали ние ще бъдем осигурени на старини. И въпреки това искат от нас да залагаме живота си на карта, без някой да ни пази гърба. Това просто не е правилно.

Това изказване беше последвано от появата на репортерката от KGO-TV Марго Коул, която имаше повече синтетични части на тялото от Жената киборг, предаваща репортаж на живо от Потреро Хил. Тя се взираше мрачно в камерата с присвити, тесни като рибешка муцуна устни. Мрачното й изражение вероятно се дължеше по-скоро на инжекциите с ботокс, отколкото на темата на репортажа й.

— Убиецът, дебнещ бягащи за здраве жени, взе трета жертва, идентифицирана като Серена Миркова, двайсет и три годишна, наскоро емигрирала от Република Грузия. Тя беше открита тази сутрин в парка Маккинли.

Марго повтори подробностите по другите убийства и подчерта липсата на напредък по случая от страна на полицейското управление, макар да беше показан кадър, на който Стотълмейър, очевидно скован и чувстващ се неловко заради присъствието на камерата, казваше, че управлението проследява няколко потенциални улики. После камерата отново се насочи към Марго, за да й даде последната дума.

— Установеният от убиеца режим на терора принуждава жените да не излизат по улиците след смрачаване. Те тръпнат от страх зад заключените си врати и прозорци, чудейки се кога — и дали — полицията ще залови Удушвача от Голдън Гейт.

Е, поне сега убиецът си имаше прозвище.

Марго не спомена нищо за липсващите обувки за бягане, защото полицията не бе съобщила тази подробност на медиите.

На другата сутрин седемдесет процента от полицейските служители в града се обадиха да кажат, че са болни, а няколко източника в градската управа съобщиха на Сан Франциско Кроникъл опасенията си, че градът може да бъде залят от престъпна вълна.

Предполагах, че това е просто провокативна реторика, разпространявана от общината в опит да настрои обществото срещу ченгетата. Колкото и силно обаче да подкрепях Стотълмейър и Дишър, аз се тревожех, че излизането на полицаите в отпуск по болест наистина оставя средностатистическите граждани като мен по-уязвими от обикновено.

За щастие аз получавах жалката си заплата, независимо дали Монк работеше по някакъв случай или не. Аз не бях просто негова помощничка в разследванията — бях му също шофьорка, секретарка, говорителка, пазарувах му и бях негов водач през градската джунгла на Сан Франциско.

Единствената роля, която не изпълнявах, беше на негова прислужница. Не беше нужно обаче да се тревожа, че някога ще ме помоли да му измия съдовете, да премета пода или да му почистя прозорците, защото му доставяше твърде голямо удоволствие да изпълнява сам тези задачи. Всъщност, често трябваше да го възпирам да не почисти и моята къща.

Не че нямаше да се зарадвам, ако поемеше цялата ми домакинска работа. Аз мразя домакинската работа, не мога да си позволя домашна помощница, и никога нямам достатъчно време да свърша всички неща, които е необходимо да се свършат. Проблемът е, че той проявява прекомерно усърдие и старание, когато става въпрос за подреденост.

Ако щете вярвайте, има такова нещо като прекалено чиста и прекалено подредена къща.

Единствения път, когато го оставих да оправи жилището ми, то заприлича на идеален дом, и то не в добрия смисъл на думата. Нямаше и помен от домашния безпорядък, който настъпва по естествен път при обитаването на една къща и който прави домът да изглежда, ами, обичайно. Той го направи зловещ. А и не само това. Вътре миришеше като в болница.

Освен това обичам да се наслаждавам на известно усамотение — което не е лесно, когато си самотна майка, отглеждаща дванайсетгодишна дъщеря. Последното, което исках, беше Монк да тършува в дрешника ми.

Тъй като времето на Монк не беше заето с разследване, и тъй като беше почистил жилището си толкова добре, колкото беше възможно, без да отвори стените и да излъска до блясък металните нитове, аз го взех с мен на пазар. Джули имаше нужда от нови дрехи за училище, а в „Нордстром“, в главния търговски център на Сан Франциско, имаше тотална разпродажба.

Джули беше невероятно пристрастена към марковите дрехи. Можех да купя чифт джинси за десет долара в „Уол Март“, да ги нарежа с нож и да ги прегазя с колата си, и те щяха да изглеждат точно като исканите от нея джинси, които струваха сто и петдесет долара. Но не — тя трябваше да притежава джинсите с марковото лого върху тях, в противен случай рискуваше да бъде отхвърлена от обществото, завинаги изпратена в изгнание в позорния, предназначен само за смотаняците ъгъл на училищното кафене. Или поне така твърдеше.

Исках дъщеря ми да знае, че личните качества са по-важни от броя на дизайнерските дрехи, които носиш, но това беше губеща битка. Ако по дрехите й не личеше отдалече, че са с марката на „Фон Дъч“ или „Джуси“, „Хард Тейл“ или Пол Франк, „Тру Релиджън“ или „Найк“, тя отказваше да се появява на обществени места.

Единственият начин да си позволя дрехите и обувките, които тя настояваше да притежава, беше да дебна като лешояд провеждането на големите разпродажби и след това да се хвърлям вътре в мига, щом магазините отвореха врати. Именно това правех сега заедно с Монк.

Докато ровех из артикулите на разпродажбата, борейки се с други отчаяни, потиснати майки за панталони, блузи, спортни обувки и тениски, Монк беше зает при една от въртящите се закачалки с евтини блузи, подредени на групи по размер.

Подредбата на блузите не го задоволяваше. Не му харесваше, че всички блузи са така смесени. Той ги подреди по марка, цвят и десен, после по размер, съобразявайки се с тези групи. Всички блузи, които нямаха съответствия по марка, цвят или дизайн отдели в собствена група (напомняща повече за чистилище).

Тъкмо поглеждах към Монк, когато бременна жена с огромен корем грабна една блуза от онези точно пред мен — последната от размера на Джули. Жената изглеждаше сякаш всеки момент ще роди близнаци, или може би четиризнаци.

— Това е мое — казах.

— Много странно, госпожо, тъй като е в моята ръка, а не във вашата.

— Беше точно пред мен — казах.

— Цялата маса е пред вас — каза тя. — Това означава ли, че всички блузи върху нея също са ваши?

Чантата й се плъзна от рамото й и падна на пода. Когато се наведе да я вземе, почти се изкуших да я ритна по задника, но се въздържах. Знаех какво е да си бременна. Хормоните могат да те превърнат в чудовище. Може би когато не е била бременна, е била мила, добросърдечна жена.

Тя се отдалечи и аз видях, че Монк също я гледа. От изражението на лицето му се виждаше, че не изпитва към нея по-топли чувства от моите. Той отново се захвана да подрежда блузите, а аз продължих да търся ценни находки.

В крайна сметка намерих едно яке „Джуси“, чифт панталони „Фон Дъч“, две тениски с марката на Пол Франк, и чифт спортни обувки, които общо струваха по-малко, отколкото щеше да струва отделно който и да е от тези артикули на нормални цени.

Чувствах се толкова добре заради успешното пазаруване, че заведох Монк в кафенето на „Нордстром“, за да го почерпя едно хапване набързо. Не беше кой знае колко щедро от моя страна, тъй като знаех, че ще си поръча само бутилка вода „Сиера Спрингс“.

На път за кафенето Монк едва не се сблъска със старец, който се показа иззад една колона, бутайки зад себе си кислородна бутилка. Дишаше хрипливо, малките тръбички от бутилката се простираха нагоре към носа му. Сега, когато го видях отблизо, не ми се стори толкова стар, колкото си помислих отначало. Може би беше малко над шейсетте. Покритите му с набола прошарена брада бузи бяха хлътнали, а погледът му беше гневен.

— Извинете ни — казах, и минах забързано покрай него.

Но Монк не помръдваше. Той оглеждаше мъжа така задълбочено, сякаш онзи беше представител на друг вид.

— Пушете по три пакета дневно в продължение на трийсет години, и също можете да се сдобиете с една от тези — изхриптя мъжът и почука с кокалчетата на пръстите си по кислородната бутилка.

Монк вдигна глава и присви очи. Аз се върнах, дръпнах го за ръкава и го въведох в кафенето. Седнахме на бара, където един плосък телевизор беше включен на обедните новини. Поръчах на Монк вода и си взех кафе и ягодова тарталета.

Забелязах, че бременната също беше в кафенето: седеше на една маса и ядеше парче торта. Изглежда, че в крайна сметка не беше купила блузата. Изкушавах се да изтичам обратно до детския отдел и да я потърся.

Монк все още се взираше във възрастния мъж с кислородната бутилка, който вървеше по пътеката, влизайки в отдела за мъжко облекло пред кафенето.

— Престанете да зяпате — казах. — Не е учтиво.

— Не зяпам каза Монк. — Наблюдавам.

— Може ти поне да се опитате да го правите по-дискретно?

Монк се усмихна:

— Това е все едно да питаш змия дали може да се плъзга.

Той взе едно меню, вдигна го пред лицето си, и надникна над ръба, наблюдавайки възрастния човек, а след това — бременната, а после — една монахиня, която отпиваше от чаша кафе и лениво си играеше с окачения на шията й кръст. С опита си да бъде дискретен, той бе направил поведението си още по-очебийно. Сега хората зяпаха него.

Реших да не му обръщам внимание и хвърлих поглед към телевизора. Кметът Смитрович даваше пресконференция от сградата на кметството. Помислих си, че може би съобщават новини за Синия грип, затова помолих бармана да усили звука, за да чуя какво казва кметът.

— … което именно е причината, поради която обявявам награда от двеста и петдесет хиляди долара за всяко сведение от страна на обществото, което би могло да доведе до арестуването и осъждането на Удушвача от Голдън Гейт — каза кметът. — Моля, обадете се на изписания на екрана номер, ако можете да помогнете по някакъв начин.

Дръпнах менюто от ръцете на Монк и посочих към телевизионния екран:

— Чуйте това.

— Не можем да позволим на един човек да тероризира града — тъкмо казваше Смитрович. — Особено сега, когато нашата полиция изостави отговорността си пред нашите граждани с незаконната си стачка.

Набързо надрасках телефонния номер върху една салфетка.

— Това би могло да се окаже голяма възможност за вас, господин Монк.

А също и за мен. Ако вземеше наградата от двеста и петдесет хиляди долара, можеше да ми даде тлъсто увеличение на заплатата и нямаше да ми се налага да чакам тоталните разпродажби, за да купувам дрехи на дъщеря си.

— Не е уместно аз да получа наградата — каза Монк. — Вече работя по случая. Общински служител съм.

— Бивш. Сега сте просто обикновен гражданин, който ще получи четвърт милион долара за разкриването на убийствата.

Но Монк вече не ме слушаше, а се беше втренчил във възрастния човек.

— Той още стои изправен.

— Браво на него — казах. — Той е боец.

— Би трябвало вече да се е свлякъл на земята.

— Господин Монк, изненадана съм от вас. Къде ви е състраданието?

Монк се плъзна от високото си столче и се приближи с отсечени крачки до възрастния човек. Събрах си торбите и хукнах след него.

— Добре, стари мърморко, забавата свърши — каза Монк, препречвайки пътя на мъжа.

— Забава ли? — изхриптя старецът.

— Разкрит си — каза Монк и тикна показалец в лицето му.

— Махнете се от пътя ми. — Старецът се шмугна покрай него, но Монк сложи крак пред колелата на количката с кислородната бутилка и я спря.

— Единственото място, където ще отидеш, е затворът — каза Монк.

— Оставете ме на мира — кресна старецът, като дръпна количката си, за да я освободи.

Монк нави ръкави над лактите си и обгърна количката с кислородната бутилка, като я държеше здраво. Старецът задърпа, но Монк не пускаше количката.

— Откажи се, старче — рече Монк.

Застанах между двамата и погледнах Монк:

— Какво правите?

— Той се преструва — каза Монк. — Повикай охраната.

Но не ми се наложи. Двама яки типове с еднакви слушалки и еднакви униформени якета, които не им бяха по мярка, се приближиха, изниквайки сякаш от нищото. Единият се обади:

— Аз съм Нед Уилтън от охраната на магазина. Какъв е проблемът?

Уилтън беше афроамериканец с издут като буре гръден кош и къса военна подстрижка. Приличаше на състезател по вдигане на тежести, преквалифицирал се в агент от тайните служби.

— Не е ли очевидно? — рече старецът, като се задъхваше. — Този откачен ме напада.

— Той е член на банда, извършваща кражби по магазините — каза Монк.

Старецът започна да кашля. Уилтън хвърли поглед към него, после отново към Монк.

— Видяхте ли този човек да краде някакви предмети?

— Не — каза Монк. Мускулите на челюстта на Уилтън се стегнаха. Зачудих се дали тренираше и тях във фитнесзалата.

— Тогава защо мислите, че е крадец?

— Погледнете скалата, показваща нивото на кислорода в бутилката му — каза Монк. — Празна е.

Старецът рязко рухна на пода и започна да се задъхва, мъчейки се да си поеме дъх, като се държеше за гърдите. Другият охранител приклекна до него.

— По-добре да повикаме линейка.

Уилтън кимна, а другият заговори в радиостанция, която беше измъкнат от джоба на якето си.

— Това е преструвка — каза Монк. — Скалата беше на нула поне от пет минути, а вие го видяхте как се бори с мен за бутилката. Ако наистина имаше емфизем, досега кожата му щеше вече да е посиняла.

Старецът се разтърсваше от спазми, гърчеше се и се давеше на пода. Започваше да се събира тълпа от ужасени купувачи. Уилтън се обля в пот.

— Мисля, че умира — каза другият охранител.

Монк не му обърна внимание.

— Кислородната бутилка е пълна с откраднати стоки. Вътрешната облицовка на бутилката потиска охранителните чипове, което му позволява да влиза и излиза от магазина, без да задейства сензорите.

От гърлото на стареца започна да излиза гъргорещ звук. Краката му се свиха конвулсивно. Сега дори Уилтън не се връзваше на представлението.

Уилтън развинти капачката на бутилката. Беше натъпкана догоре с дизайнерски облекла.

Старецът престана да се мята и въздъхна примирено.

— О, по дяволите — рече.

— Дните ти на злодейства свършиха — каза Монк.

— Благодаря ви, сър — обърна се Уилтън към Монк. — Оценяваме помощта. Мисля, че вече овладяхме положението.

— В такъв случай знаете за бременната жена — каза Монк.

— Каква бременна жена?

Монк посочи към жената в кафенето, която стоеше до масата и тъкмо се отправяше навън.

— Онази, дето всъщност не е бременна.

Жената хвърли поглед към нас и сигурно видя по лицата ни нещо, което не й хареса. Тя изхвърча светкавично навън. Без дори да се замисля, се втурнах след нея. Не ми беше трудно да я настигна. Нападнах я, налитайки върху нея — умение, което усвоих от брат си.

Ударихме се силно в земята. Прикрепеният на корема й пакет се разкъса и се отвори като палачинка с пълнеж, и от него по целия под се разпиляха дрехи и тоалетни принадлежности. Жената ми се озъби, и аз веднага й се озъбих в отговор. Сграбчих блузата, която бе взела от мен, и победоносно я вдигнах в свития си юмрук.

Не ви препоръчвам да заставате между една майка, дъщеря й и блуза с марката „Джуси“ на осемдесет процента по-ниска от нормалната цена.

Монк и Уилтън се приближиха забързано. Уилтън задържа жената и се обади по радиостанцията си за още подкрепления. Изправих се на крака.

— Добре се справи — каза Монк.

— Откъде разбрахте, че не е бременна? — попитах.

— Вървеше по права линия и не се клатушкаше. А когато си изпусна чантата, се приведе в кръста, за да я вдигне.

Аз не забелязах това, а тогава стоях точно зад нея. Предполагам, че съм била заслепена от справедливия гняв на пазаруваща жена.

Уилтън погледна отново към Монк:

— Още някой, за когото трябва да знаем?

— Монахинята в кафенето каза Монк.

Тя още седеше на масата, преструвайки се, че не ни забелязва, като си играеше с кръстчето на шията си.

— Облечена е с одеждите на ордена на Света Марта от Бетани; на врата си обаче носи кръст с фигурата на Иисус върху него — каза Монк. — Монахините от този орден носят обикновен златен кръст. Тя е предводителката и съгледвачката.

Появиха се още половин дузина служители от охраната и Уилтън изпрати двама от тях в кафенето, за да заловят фалшивата монахиня.

— Беше забавно — каза Монк. — Трябва по-често да ходим на пазар.

Сгънах блузата и тръгнах към най-близката каса. Не исках да ме арестуват за кражба от магазина.

— Много сте наблюдателен, господин Монк.

— Не — каза Монк с усмивка на задоволство. — Просто зяпам.