Лий Голдбърг
Г-н Монк и отдел „Убийства“ (7)

6. Г-н Монк и мадам Фрост

— Нещо не е наред — каза Монк, докато двамата с него си тръгвахме от къщата на Дусет.

— Я гледай, наистина ли мислите така? — възкликнах. — Какво най-напред ви наведе на тази мисъл? Алуминиевото фолио или прикрепената към главата радиостанция?

— Говоря за убийството. Защо нямаше никакви следи от влизане с взлом в къщата?

— Прозорецът на банята не е ли следа от влизане с взлом?

— Още не знам какво е. Единственото, в което съм сигурен, е, че Алегра Дусет е познавала убиеца си.

— Защо смятате така?

— Стояла е и е гледала убиеца си в лицето, когато я е намушкал — каза Монк. — Няма следи от борба, а по тялото й не се виждат рани от самозащита. Не е осъзнала, че животът й е в опасност, докато не го е изгубила.

— Предполагам, това означава, че още не сте разкрили случая — казах.

— Имам почивен ден — каза Монк.

— Шегувах се.

— А аз — не — каза Монк Вниманието му се измести към една къща отсреща. — Може би тя може да ни подскаже нещо.

Проследих погледа му и видях занемарена, боядисана в избелял пурпурен цвят викторианска къща. Тъмните завеси бяха дръпнати и разкриваха неонова табела, на която пишеше:

Мадам Фрост — гадател и медиум.

Карти таро, гледане на ръка, астрология.

Завесите бяха украсени с полумесеци и звезди и няколко изображения на символите „ин“ и „ян“, вмъкнати за завършване на впечатлението.

— Да не смятате да я помолите да погледне в кристалното си кълбо и да ви разкрие истината? — попитах.

— Мадам Фрост може да знае нещо за своята съседка и посестрима в шарлатанството.

Тъкмо се отправяхме към входната врата, когато мадам Фрост се зададе с клатушкаща се походка откъм задната страна на къщата си. Разбрах коя е, защото, за разлика от покойната Алегра Дусет, мадам Фрост изглеждаше напълно подобаващо за ролята, която играеше. Беше към шейсетте, или може би по-възрастна, загърната в шал, който изглеждаше, сякаш беше изтъкан от нишки на паяжина, и се подпираше на чворест бастун, очевидно издялан от клон на много старо дърво. Всички пръсти на възлестите й ръце бяха покрити с пръстени, а зъбите й бяха пожълтели като страниците на овехтял от четене роман с меки корици. Представете си Йода в женски дрехи, и ще получите представа как изглеждаше мадам Фрост.

— Мадам Фрост? — запита Монк, макар че той сигурно също я беше познал. Кой друг би се облякъл така?

— Чудех се кога ли ще дойдете дотук — каза тя с глас, чието звучене напомняше повече за Анджела Лансбъри, отколкото за Маргарет Хамилтън. — Очаквах ви.

— Погледнахте в кристалното си кълбо и ни видяхте да идваме ли? — попитах.

— Надникнах през прозореца. Това често разкрива повече неща — отговори тя, докато вървеше към предната врата. — Видях всички полицейски коли пред автомобилната ми алея и медицинския експерт, който влезе в къщата на Алегра. Предположих, че в някакъв момент полицията ще се появи на вратата ми. Моля, влезте.

Тя отключи входната врата на къщата си и ни направи знак да влезем в гостната, която, също както и самата жена, всячески се връзваше с всичко, изброено на табелата отвън.

Стаята се осветяваше от няколко лампи от цветно стъкло, хвърлящи мъждив отблясък върху стените. Покрай самите стени имаше книжни лавици, натъпкани до пръсване и огъващи се под тежестта на прашни, много стари книги, чиито гръбчета и обложки бяха покрити със странни символи и невъзможен за разчитане шрифт. Останалото пространство по лавиците беше отрупано с дреболии, които явно трябваше да внушат усещане за мистичност: глинени руни, спаружени глави, египетски обелиск, използвани при вуду ритуалите животински кости, кристали, амулети за „ловене на сънища“, каквито правят индианците от племето навахо, рога от еднорог, торбички с лекове по метода на чакрите, пилешки крачета, статуетки на Буда, чаши и бокали, африкански идоли, стимулиращи плодовитостта, пергаментови свитъци и миниатюрен макет на космическия кораб Ентърпрайз.

Тя със сигурност покриваше всички сфери, на които се основаваше нейният мистицизъм. Ако някой запален по историята на древен Египет индианец от племето навахо, фен на серията Стар Трек, дойдеше при нея да му гледа на ръка, тя беше подготвена.

В центъра на стаята имаше кръгла маса с поставени върху нея кристално кълбо, тесте карти таро, и жълт адвокатски бележник. Тя хвърли ключовете си на масата и се обърна към нас:

— Е, с какво мога да ви помогна?

— Разследваме убийството на Алегра Дусет, астроложката отсреща — каза Монк, като потрепваше нервно, а очите му обхождаха стаята.

— Тя не беше астроложка — каза мадам Фрост. — Беше актриса, служеща си с компютър. Не притежаваше умението свише.

— Все нещо е притежавала — казах. — Печелела е достатъчно, за да пазарува в „Прада“.

Мадам Фрост със сигурност не пазаруваше там. Сигурно беше купила всичките си дрехи на гаражна разпродажба, организирана от семейство Адамс.

— И все пак тя е мъртва, а аз съм жива — каза мадам Фрост. — Сега банковата й сметка не й е от голяма полза.

— Изглежда, че не сте я харесвали особено. — Монк се задъхваше, сякаш току-що беше изкачил тичешком стръмен хълм. Не можех да разбера какъв му е проблемът.

— От четирийсет години давам съвети, напътствия и подкрепа на хората в този квартал. Самата Джанис Джоплин е седяла на тази маса. Също и Кен Киси. Разменяла съм си хапливи реплики с Тимъти Лиъри. Гледах на ръка на Алън Гинзбърг, докато той ми четеше поезията си — каза мадам Фрост. — А коя беше тя? Неуспяла актриса от Ел Ей, която се появи тук преди две години, като наричаше себе си „съветничка по астрология“ и вземаше на клиентите по двеста долара на час.

— Като психиатър — изхриптя Монк. Кожата му беше бледа. По челото му започваха да избиват капчици пот като мъниста.

— Алегра обичаше да прави това сравнение. Но един психолог притежава известни познания, известна способност да вникне истински в човешкия ум. Тя притежаваше единствено някакви купени наготово компютърни програми за астрология, които можеха за броени секунди да изплюят някаква безполезна диаграма — каза мадам Фрост, разсеяна за миг от хрипкавото дишане на Монк. — Аз се трудя над загадъчните символи и явления всеки ден, анализирайки сложните движения и трудно доловимите влияния на планетите и звездите, за да създам подробна лична звездна карта за клиентите си.

— Повечето от които тя е примамвала и ви ги е отмъквала — казах аз.

— По-младото поколение се чувстваше привлечено от нея — каза Фрост. — Те имат доверие в технологиите, и величаят еротичността. Тя представляваше неустоимо съчетание от двете. Не бих могла да си съпернича с нея. Младите се отегчават от книгите, смятат, че всяко нещо, което се прави на ръка, е по-нискокачествено, и се ужасяват от остаряването. Отдавнашните ми клиенти обаче все още разчитат на мен за напътствия, а младите в крайна сметка остаряват, въпреки огромните си усилия да се преборят със старостта.

Хрумна ми, че Алегра Дусет създава нова и по-възвишена представа за астрологията, по същия начин, както и самият квартал, такъв, какъвто се олицетворяваше от мадам Фрост, се оеснафяваше и премоделираше. Мадам Фрост и Алегра Дусет олицетворяваха конфликта между миналото и бъдещето на Хайт Ашбъри. Поне така бяха стояли нещата, докато Алегра Дусет беше убита.

Монк започна да диша учестено.

— Не издържам повече — заяви той и забърза навън. Излязохме след него.

Той стоеше на верандата и си поемаше въздух на големи глътки, като давещ се човек, който най-сетне е изплувал на повърхността.

— Какво има? — попитах. — Мога ли да направя нещо за вас?

— Можеш да я помолиш да разчисти тази бъркотия — каза Монк. — Нищо не си пасва. Няма организация. Цари пълна анархия.

— Съжалявам, че еклектичната обстановка в жилището ми не ви се нрави — каза мадам Фрост. — Това е отражение от годините, през които изучавах мистичните предели на нашето съществуване.

— Това е безумие — заяви той. — Как можете да живеете така?

— Казват ми, че домът ми има характер — нещо, чиято болезнена липса откривам в света напоследък.

— Характерът се надценява твърде много — каза Монк. — Опитайте вместо това да заложите на чистотата. По-късно ще ми благодарите.

— Има ли нещо друго, което мога да направя за вас? — попита мадам Фрост — в гласа й се долавяше остра нотка. Не мога да кажа, че я винях, задето се е обидила. Никой не обича да му казват, че къщата му прилича на бунище.

— Алегра Дусет имаше ли врагове? — попита Монк. — Освен вас?

— Тя самата беше най-големият враг на себе си.

— Не се е намушкала до смърт сама — казах.

— Беше само въпрос на време някой да открие, че така нареченият личен хороскоп и анализът, за който й плащаха толкова щедро, не са нищо повече от компютърно генерирани безсмислици — каза мадам Фрост. — Тя увековечаваше една измама. На хората не им харесва да ги правят на глупаци. Иронията е, че тя можеше да го избегне. Предупредих я, но тя не пожела да ме чуе.

— Знаели сте, че някои иска да я убие? — попита Монк.

— Изготвих хороскопа й. Знаех, че случилото се снощи — каквото и да е било — ще предопредели участта й.

— Ако убийството й е било предсказано от звездите — попитах, — какво изобщо би могла да стори, за да го предотврати?

— Астрологията е като прогноза за времето — казва ви с какви условия е вероятно да се сблъскате в бъдеще. Ако метеорологът казва, че вероятно ще завали, вие си вземате чадър. Ако следвате този съвет, няма да се намокрите. Но ако изберете да го пренебрегнете, ще се намокрите до кости — каза мадам Фрост. — Снощи тя е трябвало да избира, и явно е направила погрешния избор. Ние притежаваме свободна воля, и, ако бъде използвана разумно, тя е по-могъща от всяка небесна сила.

— Звездите и планетите се движат в точно определени орбити в съответствие с основните закони на физиката — каза Монк. — Прав ли съм?

— Да — каза мадам Фрост.

— Тогава, като астролог, не смятате ли, че вещите ви също трябва да бъдат подредени в определен ред?

— Тъй като явно толкова се интересувате от разположението на звездите, навярно ще ми позволите да ви направя хороскоп — каза мадам Фрост. — Мога да ви разкрия какви препятствия стоят както пред разследването ви, така и в личния ви живот.

— Не вярвам в астрологията — каза Монк.

— А в какво вярвате?

Монк обмисля въпроса в продължение на цяла минута.

— В реда — каза той, и си тръгна.

Мадам Фрост ме погледна:

— А вие, скъпа? Вие в какво вярвате?

— В себе си — казах.

— Това върши ли ви работа?

— В някои дни повече, в други по-малко. — Сбогувах се с мадам Фрост, благодарих й за отделеното време и отидох при Монк, който стоеше насред улицата.

— Сега накъде? — попитах.

— Обратно в щабквартирата — каза той. — Тъкмо се чудех как ще стигнем дотам.

Обърнах се към колата си. Или поне към мястото, където мислех, че трябва да се намира колата ми. Нямаше я там. Огледах се. Нямаше я никъде. Приближих се до полицая, на когото бях предала ключовете си. С квадратната си челюст, червени бузи и с високо подстригана коса, главата му приличаше на покрита с мъх тухла. На табелката с името му пишеше, че се казва Круп, и той гледаше и двама ни с очевидно развеселено изражение.

— Къде е колата ми? — попитах настоятелно.

— Ще трябва да питате хората с „паяка“ — рече полицай Круп.

Не можех да повярвам на чутото:

— Накарали сте да вдигнат колата ми с паяк?

— Беше паркирана неправомерно и пречеше на движението — каза той. — Ето талона.

Круп ми подаде жълтия талон, който аз веднага свих на топка и замерих Круп с него в гърдите. Той се престори, че не забелязва, като и за миг не свали очи от лицето ми.

Посочих Монк.

— Знаете ли кой е той?

— Да, знам — рече Круп. — Той е онзи, откаченият, заради когото няма да мога да получа прилична пенсия.

— Той е онзи, откаченият, който може да ви уволни още сега, на минутата — казах.

— При този критичен недостиг на полицаи по улиците? — Той се усмихна, изпълнен с противно самодоволство. — Не мисля.

— Чудесно — казах. — Дайте ми ключовете.

Той ми подаде ключовете от колата ми, но аз продължих да държа ръката си протегната.

— Искам ключовете за патрулната ви кола.

— Това е официално полицейско превозно средство — заяви той. — Вие сте цивилна гражданка.

— Той е началникът — казах, като посочих отново към Монк. — Или може би ще искате да обсъдите това с кмета? Случайно имам номера на Смитрович в менюто за бързо избиране.

Зарових из чантата си за клетъчния телефон, но полицаят разбра, че е победен. Подаде ми ключовете от патрулната кола.

— Благодаря — казах и погледнах Монк, който изглеждаше зашеметен. — Да вървим, капитане.

Отправихме се към патрулната кола.

— Сериозно ли говориш? — попита Монк.

— Бихте ли предпочели да пътувате на задната седалка на някое такси, обслужвало хиляди хора? — попитах. Видях как потръпна от отвращение. — И аз така си помислих.

Стигнахме до патрулната кола и се качихме в нея. Пред централното табло за управление имаше лаптоп, винтовка и микрофон, но иначе не беше много различно, от която и да е друга кола. Включих мотора. Двигателят нададе такъв яростен рев, пред който моторът на моя джип „Чероки“ звучеше като електрическа количка за голф. Имах чувството, че ако натисна педала за газта, от ауспуха ще изскочат пламъци.

Това щеше да бъде забавно.

Клетъчният ми телефон иззвъня. Извадих го от чантата си и отговорих на обаждането. Беше полицай Къртис от управлението, която се обаждаше да съобщи, че животът на още един гражданин на Сан Франциско е завършил с жесток край. Тя ми съобщи адреса на местопрестъплението, и аз й казах в коя патрулна кола сме, за да може да се свърже с нас по радиостанцията. Освен това я помолих да открие коя компания е вдигнала колата ми.

Полицай Къртис се канеше да затвори, когато Франк Портър я помоли да му подаде слушалката. Беше проверил в извлеченията от кредитните карти на жертвите на Удушвача от Голдън Гейт дали през последните три месеца са си купували обувки за бягане. Такива покупки не бяха отбелязани — освен това жертвите не пазаруваха в един и същ магазин.

Затворих телефона. Първата ми работа бе да съобщя на Монк какво беше открил Портър. Монк се умърлуши. После му казах защо се беше обадила полицай Къртис.

— Имате нов случай на убийство — казах.

— Не е поредната жертва на Удушвача, нали?

Поклатих глава:

— Катастрофа в Мишън Дистрикт. Виновният шофьор е избягал от мястото на произшествието.

Той въздъхна уморено:

— Това не звучи като особено труден случай. Разпитваш свидетелите, откриваш колата, която съответства на този регистрационен номер или на описанието на автомобила, а после проверяваш дали по нея има кръв или други доказателства от местопроизшествието.

С други думи, за разкриването на този случай щеше да е нужно по-скоро сериозно обикаляне пеш насам-натам, отколкото блестящи умозаключения. Монк не обичаше да влага чак толкова много усилия, освен ако в тях не влизаше и отстраняването на петно отнякъде.

— На местопроизшествието има детектив. Сигурна съм, че присъствието ви там не е необходимо — казах, полагайки усилия да звуча незаинтересовано. — В края на краищата, вие сте началникът. Имате да вършите важна административна работа.

Признавам си, че го манипулирах. Исках аз да карам колата. И то бързо.

— Знаеш ли как да стигнеш до местопрестъплението? — попита Монк.

Кимнах и се опитах да потисна усмивката си.

— Може ли да използваме сирената?

— Затова е поставена там.