Лий Голдбърг
Г-н Монк и отдел „Убийства“ (14)

13. Г-н Монк отива в щабквартирата

Монк стоеше на прага на дежурната стая на отдел „Убийства“ и мълчеше, зашеметен. Аз самата също бях доста удивена.

Портър, Чоу и Уайът, техните помощници и полицай Къртис бяха на бюрата си, като или говореха по телефона, или използваха компютрите си, или подреждаха книжа, и едва сега постепенно започваха да си дават сметка за присъствието ни. Но удивлението ни не беше предизвикано от това, че видяхме всичките да се трудят упорито.

Удивителното беше в самата дежурна стая. В наше отсъствие тя беше преобразена в място за излагане на показ на принципите на симетрията и реда.

Всички бюра бяха подредени в редици и поставени на толкова равни разстояния едно от друго, сякаш някой наистина беше измерил разстоянието между тях до сантиметър.

Телефоните, лампите, бележниците, мониторите, клавиатурите, поставките за моливи и останалите принадлежности за бюро бяха поставени точно на едно и също място на всяко бюро без изключение, сякаш бяха трайно залепени по местата си.

Във всяка чаша за моливи имаше точно по четири еднакво дълги молива, по четири химикалки (две черни и две сини), по две ножици и две линийки.

Всички плакати, фотографии, карти и табла за обяви по стените бяха центрирани, изправени, поставени на равни разстояния едно от друго, и подредени по големина, форма и цвят. Дори книжата, снимките и бележките по отделните табла за обяви бяха подредени по големина, форма и цвят.

Мястото беше старателно намонкчено.

Единственият ъгъл от дежурната стая, останал непокътнат, беше кабинетът на капитан Стотълмейър, който, сравнен с останалото, имаше вид, сякаш е бил претършуван.

Докато Монк успее да възприеме всичко това, всички в кабинета бяха зарязали работата си и се обърнаха да го погледнат. Той беше толкова развълнуван от видяното, че едва успя да си поеме дъх и да проговори.

Да си кажа честно, в очите ми имаше сълзи. Бях щастлива заради Монк и искрено трогната от онова, което тези непознати бяха сторили, за да покажат благосклонността и уважението си към него.

— Благодаря ви — изрече той с треперещ от вълнение глас. — Нямам думи да ви кажа колко много означава това за мен. Няма да ви изоставя.

Искаше да каже още нещо, но не можеше да намери думите. Той просто се усмихна, кимна няколко пъти и се оттегли в стаята за разпити, която използваше като кабинет.

Уайът направи гримаса:

— За какво говореше той, по дяволите?

— Очевидно е напълно откачен — отвърна Чоу.

— Определено — заяви Портър. — Който и да е той.

Бях объркана. Приближих се до кафемашината, където се бяха събрали Джаспър, Спароу и Арни.

Предполагам, че това превръщаше този ъгъл на стаята в кът на асистентите.

Погледнах Джаспър в очите и посочих към детективите:

— Как са успели да се стегнат и да направят всичко това?

— Не са — каза Джаспър. — Ние със Спароу го направихме.

— Защо? — попитах.

— Очевидно е, че Монк страда от натрапчиво-обсесивно разстройство.

— Искаш да кажеш, че е откачен — рече Спароу.

— Той вече е подложен на необичайно силен стрес — продължи Джаспър, без да обръща внимание на забележката на Спароу. — Едно неподредено обкръжение би му се отразило съсипващо. Колкото по-удобно се чувства в обкръжението си, толкова по-голяма е вероятността да прояви най-добрите си възможности.

Всичко беше вярно. Но това налагаше задаването на един циничен въпрос.

— Моля ви, не приемайте погрешно това — казах, — но какво значение има за вас дали господин Монк ще успее или не?

— Загрижен съм за хората. Иначе нямаше да се занимавам с опазване на умственото здраве. Предполагам обаче, че можете също да кажете и че това е себичен интерес към пациентката ми — каза Джаспър. — Никога не съм виждал Синди толкова щастлива, нито параноята й толкова овладяна.

— На това ли му казвате „овладяно“? — попитах, хвърляйки поглед към Синди.

Чоу тъкмо отиваше към един шкаф за папки, като вървеше крадешком, криволичеше и използваше заобиколен маршрут, за да не бъде забелязана от мониторите на компютрите, покрай които минаваше.

— Излязла е от къщата без залепена за главата й радиостанции — каза Джаспър. — Това е голяма стъпка.

— Повечето хора прикрепват към ушите си онези джаджи за клетъчните телефони — каза Спароу. — Не виждам особена разлика между тях и нея.

Джаспър се усмихна одобрително:

— Това е вярно, Спароу. Иска ми се повече хора да притежаваха твоите просветени, основаващи се на сравнения възгледи относно умственото здраве.

Погледнах Спароу:

— Изненадана съм, че си помогнала на Джаспър с неговия малък замисъл.

— Джаспър има хубав задник — небрежно отбеляза тя. Джаспър се изчерви. — Готова съм да направя много неща за някой с хубав задник. Пък и дядо наистина имаше нужда от това. То отново му напомня кой е, така че не се налага аз да го правя през цялото време. Това може да е последният му шанс да бъде себе си, и да го знае, преди да откачи напълно.

— Монк е единственото нещо, което сплотява тази група — каза Джаспър. — Никой от тях не би го признал, но те възлагат именно на него надеждите си за опрощение.

— Кучи син! — кресна Уайът, без да се обръща конкретно към някого. — Кой е залепил чашата ми за моливи за бюрото?

Джаспър се сви зад мен и Спароу. На това му се казва смелост — да се криеш зад момичетата.

Уайът се облегна назад в стола си, вдигна ботуша си и зарита пластмасовата чаша за моливи, докато я разби, оставяйки само основата залепена за плота на бюрото. Доволен, той се върна към работата си.

— Това е напредък — каза ни Арни. — Старият Бесен Джак щеше да стреля в чашата.

— Има ли нещо, по което този човек да не е готов да стреля? — попитах.

— По майка си — каза Арни. — Е, поне не и напоследък, във всеки случай.

Монк се върна в дежурната стая. Изглеждаше спокоен и отпуснат за пръв път, откакто си получи обратно значката. Приближи се до бюрото на Портър:

— Докъде сме с разпитите на случайно минаващи търговци на спрени от производство и излишни обувки за бягане?

Портър погледна бележките си:

— Получих доклади за седемнайсет разпита, проведени от изпратени за тази цел служители. Никой от търговците още не е разпознал нито една от жените на снимките, но съхраних в компютъра информацията за имената, адресите и други данни за живота на всички, с които служителите са разговаряли, в случай че се наложи да ги потърсим отново по-късно.

Монк кимна:

— Продължавай да работиш все така добре.

— Няма да мръдна от бюрото си, докато не разнищим докрай този случай — заяви Портър.

— Той не се шегува — каза ми Спароу. — Надявам се, че в сградата има душове.

Монк се приближи до бюрото на Синди Чоу:

— Някакъв успех в издирването на преследвача на Даян Тръби?

— Още е в неизвестност, но има роднини в Сакраменто, затова предупредих тамошните ченгета и каемпитата да бъдат нащрек.

— Каемпитата ли?

— КМП — каза Чоу. — Калифорнийските магистрални патрули. Къде бяхте?

— Далече — каза Монк.

— В държавно или в частно психиатрично заведение?

— В апартамента си — каза Монк. — Той е сравнително уединен.

— А-ха — каза Чоу и кимна, сякаш в думите на Монк имаше някакво двояко значение, и тя го разбираше. В тях обаче нямаше друг смисъл. Поне така мисля.

— Открих някои важни неща за Алегра Дусет — каза Чоу и направи малка пауза, за да подчертае важността на онова, което се готвеше да каже. — Малко преди да се премести от Ел Ей в Сан Франциско, е прекарала няколко месеца при „приятели“ в Албакърки.

Монк сви рамене:

— Това има ли някакво значение?

Чоу изглеждаше смаяна.

— Огромно. Щабквартирата на агенцията „Омега“, тайният орден на човеци и извънземни, които дърпат конците на всяко правителство по света, се намира под въздушната база „Къртленд“ в Албакърки. Именно това е мястото, на което извънземните, най-вече сиви и зелени, живеят и провеждат експериментите си за контрол на ума, включително Хладилния проект. Което в общи линии е незаконно, неупълномощено „разклонение“ на Операция „Скара“.

— Последната част е истинска — прошепна ми Джаспър, докато Чоу продължаваше да бъбри.

— Това за сивите и зелените извънземни ли? — отвърнах.

— За операция „Скара“ — каза Джаспър. — ЦРУ похарчи двайсет милиона за тайна програма, за да използва медиуми да четат мислите на вражески агенти, да променя орбитата на шпионски сателити, и да открива плутоний в Северна Корея. Тази програма беше следствие на МК-Ултра, отдела на ЦРУ за контрол на ума, издържана през хиляда деветстотин петдесет и трета с шест процента от бюджета на управлението, докато накрая беше прекратена през хиляда деветстотин седемдесет и втора.

Втренчих се в него.

— Честно — допълни той. — Именно те пуснаха ЛСД за масова употреба и всъщност създадоха шейсетте години на двайсети век.

Втренчих се в него.

— Вярно е — каза той. — Можете и сама да го проверите.

Джаспър ме плашеше. Той беше професионалист, грижещ се за опазването на душевното здраве. Ако беше възможно част от параноята на Чоу да се предаде на него, тогава какво можеше да се предполага, че ще стане с мен, след като се бях движила в компанията на Монк? Колко ли време щеше да мине, преди да започна да меря кубчетата лед във фризера си, за да се уверя, че са съвсем квадратни?

Докато говорех с Джаспър и за миг се вглъбих в собствения си малък кошмар, пропуснах много от онова, което Чоу имаше да каже; вероятно обаче мога да обобщя същината достатъчно простичко: Извънземните разбъркват мозъците ни, бърникат из телесните ни отверстия и контролират света с помощта на злонамерени правителствени агенции.

— Ами Макс Колинс? — попита Монк. — Знаете ли нещо за него?

— Ето тук става наистина интересно — каза Чоу. — Натрупал е състояние, като е разработвал модернизиран софтуер за радарни системи — каза тя. — Един от най-големите му клиенти е правителството на Съединените щати. Свържете точките.

— Какви точки? — попита Монк.

— Албакърки. Радарен софтуер. Военновъздушната база „Къртланд“. Астрология. Извънземни. Хладилния проект. Розуел. Убийство. Трябва ли да ви го нарисувам?

— Би ли го направила, ако обичаш? Мисля, че това ще ни бъде от голяма помощ. — Монк продължи към бюрото на Уайът и застина, когато видя липсващата чаша за моливи. — Чашата ви за моливи я няма.

— Нахлух в три места за продажба на крадени коли, но няма и следа от колата на съпругата на Ямада — каза Уайът. — Вероятно досега е разглобена на части, които вече са на път към Мексико, Китай и Южна Америка. По това време другата седмица предните й седалки ще са на път към Манила.

— На всички други бюра има чаши за моливи — каза Монк. — А на вашето — не.

— Възложих на техниците в лабораторията да се опитат да сравнят следите от гуми на пресечката с онези по пода на гаража й — каза Уайът. — Освен това проверявам къде е била по време на убийството. Тя казва, че била в дома на приятеля си, и той поддържа твърдението й, но съм сигурен, че е готов да излъже за процент от парите от застраховката „Живот“ на Ямада. Ще го пречупя, дори ако се наложи да го направя с голи ръце.

— Трябва да ви намерим нещо за моливите. — Монк се обърна към полицай Къртис, която стоеше отстрани в очакване на нареждания. — Наложително е да му намерите чаша за моливи, която си пасва с останалите.

Тя кимна и си записа в бележника.

— Чаша за моливи. Задължително. Да се намери.

— Извинете — каза някой.

Всички се обърнахме и видяхме върлинест мъж на трийсетина години, който беше застанал на прага, след като бе придружен дотам от един полицай. Непознатият беше слаб, с дълъг врат, дълги ръце, и тясно лице. Тресеше се, сякаш през кокалестото му тяло преминаваше електрически ток, и нервно подръпваше едно снопче косми на брадичката си.

— Кой е шефът тук?

Монк пристъпи напред:

— Май съм аз.

— Пригответе се да ми напишете един много тлъст чек — каза мъжът. — Мога да ви предам Удушвача от Голдън Гейт.