Лий Голдбърг
Г-н Монк и отдел „Убийства“ (25)

24. Г-н Монк получава житейски урок

Монк не искаше парамедиците да се занимават с него. Не искаше изобщо да се движи, от страх, че от движението ще повърне отново. Предложи вместо това да се обадим на медицинския експерт и на погребален агент и да ги накараме да изчакат на паркинга, докато издъхне.

— Не би трябвало да отнеме много време — каза.

Дори за Монк това изглеждаше прекалено. Той се държеше като едно голямо бебе. Ако на Джули й се гадеше дори съвсем леко, тя повръщаше със същата небрежност, с която някои хора кихат, и веднага след това й ставаше по-добре. Аз предпочитах да ми се повдига с часове, отколкото да повърна. Но пак не беше голяма работа. На всеки се случва да повърне през живота си. На Монк със сигурност не му беше за първи път.

— Господин Монк, не реагирате ли малко пресилено? — казах. — Никога преди ли не сте повръщали?

Той ми отправи унищожителен поглед:

— Ако бях, щяхме да водим този разговор над гроба ми.

Сантименталността на тази реплика не ми убягна, макар да не схванах напълно логиката.

Въпреки протестите на Монк, Стотълмейър нареди на парамедиците все пак да го отведат в болницата. Монк се задави още няколко пъти върху носилката и на път към болницата.

Докато стигнем в спешното отделение, той вече беше убеден, че от смъртта го делят броени секунди. Монк настоя да подпише формуляр с изискване „Да не се реанимира“, докато все още е с ясно съзнание.

Лекарите го включиха на интравенозно вливане, за да възстановят течностите, които беше изгубил, и му инжектираха нещо, за да спрат гаденето. Докторът ми каза, че е възможно Монк да е получил нещо като пристъп на морска болест, може би дори хранително отравяне от нещо, което е ял, но било по-вероятно симптомите, от които страда, да са самовнушени, резултат от паническа атака. Каза, че мога да отведа Монк у дома веднага щом се успокои.

На Монк не му беше нужно много време да се отпусне. Не знам дали причината беше в лекарствата, във факта, че вече не беше на кея, или в изтощението, но след по-малко от час той вече отново си беше същият като преди. Той седна на носилката на колела в стаята за прегледи и започна да обсъжда преживяното изпитание, след като то вече бе безопасно останало в миналото.

— Бил съм толкова близо до смъртта само веднъж преди — каза той, — когато бях погребан жив в един ковчег.

— Това си го спомням — потвърдих.

— Когато бях в ковчега, ми се яви образът на Труди — рече Монк. — Сякаш беше с мен, подготвяйки ме за пътуването ми към отвъдното. Това преживяване беше различно.

— Първо, вие не умирахте — казах. — Просто ви беше лошо на стомаха.

— Видях дълъг тунел с ярка светлина в края — обясни Монк. — Може да е бил Бог.

— Или някой влак — казах.

— Предполагам, че просто не ми е било дошло времето — рече Монк.

— Вероятно сте прав — съгласих се.

— Научих много важен житейски урок от това — каза Монк. — Ще вземам „Драмамин“, преди пак да изляза в открито море.

— Бяхте на десет метра от брега, господин Монк.

— Бях на вода — рече Монк.

— Кеят е закрепен към стълбове, забити дълбоко в дъното на залива — обясних. — В действителност не бяхте върху водата.

— Бях в Тихия океан — каза Монк. — Това беше Перфектната буря, разиграваща се върху един док.

Стотълмейър влезе в стаята за прегледи:

— Как се чувстваш, Монк?

— Имам късмет, че оживях — каза той.

Това поне беше вярно. Монк може и изобщо да не бе заплашен от опасността да умре от морска болест, но за известно време бе съществувала реална възможност да получи куршум в главата.

— Има много ченгета, които биха искали да ти стиснат ръката — рече Стотълмейър. — Но не се тревожи — казах им да не го правят.

— Благодаря — каза Монк.

— Как е Грубър? — попитах.

— Ще доживее да излежи една хубава дълга доживотна присъда — обясни Стотълмейър. — Балистичната експертиза установи, че куршумът, изваден от тялото на полицай Милнър, е изстрелян от пистолета, който Грубър опря до главата на Монк.

— Случаят е приключен — казах.

— Имало ли е някога съмнение в това? — рече Монк.

— Едно нещо все още ме тревожи — каза Стотълмейър. — Съпругата на Милнър наистина ли е била в неведение за това, което е правел, или ни излъга?

— Няма значение. Съпругът й загина — казах. — Страдала е достатъчно.

— Но да кажем, че Монк не беше получил това внезапно прозрение — каза Стотълмейър. — Ако е знаела истината и не ни е казала, Грубър щеше да се измъкне безнаказано, след като беше извършил убийството, и буквално да отплава към залеза.

— Тогава е добре, че Монк го разкри — добавих.

Точно в този момент ни навести един съвсем неочакван гост. Кметът Смитрович се втурна вътре, затръшвайки вратата зад гърба си. На челото му отново се бяха издули всички онези вени, което ми напомни за хората във филма Скенери, които можеха да накарат нечия глава да експлодира само като си помислеха за това.

— Кажете ми, че току-що не сте простреляли човека, за когото обявих по телевизията, че е страхотен гражданин и блестящ пример за това, какво означава да бъдеш жител на Сан Франциско — обърна се кметът към Стотълмейър.

— Направих го — гордо рече Стотълмейър.

— Човекът, на когото връчих двеста и петдесет хиляди долара от парите на данъкоплатците, за да го възнаградя за смелостта му?

— Съшият — потвърди Стотълмейър.

— Какво ви е прихванало, за да сторите това?

— Убил е полицай — каза Стотълмейър. — Освен това опря пистолет в главата на господин Монк.

Кметът насочи яростта си към Монк:

— Как можахте да позволите това да се случи?

— Бихте ли предпочели да не бях разкрил убийството? — попита Монк.

— Абсолютно ли сте сигурен, че е виновен? Не е ли възможно да сте допуснали ужасно глупава грешка?

— Не — каза Монк.

— Но това просто не е възможно — рече кметът, с почти умолителен тон. — Как е възможно човекът, който предаде на полицията един сериен убиец, в крайна сметка сам да се окаже убиец? Това не може да е вярно.

— Смешно нещо е съдбата — казах.

— Аз не се смея — изсъска ми кметът.

— Аз — да — каза Стотълмейър. — Но само мъничко. По-скоро се подсмихвам под мустак.

— Снимката, показваща ме как се ръкувам с този убиец на полицаи и му връчвам чек, ще бъде показана на централно място във всяка новинарска емисия, вестник, уебсайт и блог в страната.

— Може би в целия свят — казах.

Кметът Смитрович посочи обвинително към Монк.

— Още преди пресконференцията сте знаели за всичко, което са правели Грубър и Милнър. Устроихте ми капан.

— Не, не съм — каза Монк.

— Не ми се правете на тъп. Ловко сте манипулирали събитията още от самото начало. — Кметът хвърли поглед към Стотълмейър. — През цялото време сте работели заедно с добрите си приятели в полицейския профсъюз. А аз се хванах.

Кметът беше дори още по-голям параноик от Синди Чоу, и също толкова умел в плетенето на сложни конспиративни теории. Не можех да реша коя от параноичните им конспирации бе най-безумната — вярата на Синди, че извънземните и ЦРУ провеждат експерименти за контрол на ума над нищо неподозиращи хора, или представата на Смитрович, че Монк е умел политически заговорник, който нарочно е подвел кмета, за да връчи на един убиец награда от двеста и петдесет хиляди долара. Едно беше ясно: и кметът, и Чоу трябваше да бъдат натъпкани с лекарства през цялото време.

— Няма да забравя това, Монк — каза кметът, намекът за заплаха се усещаше ясно.

— Съмнявам се, че и гласоподавателите ще го забравят — добави Стотълмейър.

Кметът се намръщи на всички ни и си тръгна още по-ядосан, отколкото беше при пристигането си. Ако главата му се канеше да експлодира, за негово добро се надявах това да се случи, докато още се намираше в болницата.

Монк въздъхна:

— Това е толкова тъжно.

— Защо смяташ така? — попита Стотълмейър.

— Той все още не си дава сметка, че онзи подиум го съсипа — каза Монк.

 

 

Тази вечер и на следващата сутрин в полицейското управление не се говореше за нищо друго, освен за тази новина.

Във всички новинарски емисии във вторник вечерта водеща новина беше историята, че Бъртрам Грубър, героят, отвел полицията до Удушвача от Голдън Гейт, е убил офицера от полицията Кент Милнър, и, както предсказа кметът Смитрович, за илюстриране на историята бяха използвани кадри от пресконференцията. Съобщиха също и че преговарящите от страна на полицията и на градската управа цяла нощ работели в хотел, чието име не бе назовано, за постигане на споразумение по продължаващия трудов спор.

На видно място на първата страница на броя на Сан Франциско Кроникъл от сряда сутринта имаше дописка от две колонки, със снимка на кмета Смитрович и Бъртрам Грубър, ръкуващи се над чека за двеста и петдесет хиляди долара. Този път обаче новината беше малко по-различна. Кметът Смитрович беше успял да извърти историята в по-ласкава и напълно измамна светлина.

КМЕТЪТ ПОМАГА НА ПОЛИЦИЯТА ПРИ ЗАЛАВЯНЕТО НА УБИЕЦ НА ПОЛИЦАЙ

Когато Бари Смитрович удостои Бъртрам Грубър с награда от двеста и петдесет хиляди долара за предоставянето на информация, довела до арестуването на Удушвача от Голдън Гейт, кметът всъщност е играел роля в сложна измама, инсценирана от Полицейското управление на Сан Франциско, за да хване в капан един от своите.

„Това беше пресметнат риск, но бях щастлив да направя каквото мога, за да подпомогна прилагането на закона“, каза кметът в изявление, излъчено от кабинета му. „За нещастие, нещата се объркаха трагично.“

Кметът имаше предвид застрелването на офицера от полицията Кент Милнър, за когото се предполага, че е замислил заедно с Грубър план как да отмъкне с измама от града четвърт милион долара.

Полицейски източници разкриват, че в неделя Милнър спрял заподозрения като Удушвача от Голдън Гейт Чарлс Херин за дребно пътно нарушение. Милнър осъзнал, че се е натъкнал на серийния убиец, но вместо да арестува заподозрения, той дал на Грубър информацията, необходима му, за да предяви претенции за наградата, която щели да си поделят. Милнър бил общински служител и следователно нямал право сам да получи наградата.

От полицията били наясно с плана, но им липсвали доказателства, за да предприемат арести.

„Връчването на наградата на Грубър беше част от сложна игра на котка и мишка, за да съберем необходимите доказателства“, каза кметът в изявлението си. „Работих в тясно сътрудничество с полицията по тази изключително важна операция за прилагане на закона. Участвах, без изобщо да разсъждавам какви могат да бъдат краткосрочните лични или политически последствия за мен. Да се погрижа тази справедливост да бъде въздадена, беше единственият ми приоритет тогава и остава такъв и сега“.

Това, което полицията не е взела под внимание, е колко силна е алчността на престъпниците, които е преследвала. Преди полицията да успее да събере доказателствата, Грубър вероятно е убил полицай Милнър, за да запази всичките пари за себе си.

Прегледах набързо останалата част от статията, търсейки цитат от някой в полицейското управление, отхвърлящ лъжите на кмета. Нямаше такъв.

Не съм политик или специалист по теория на конспирацията, но ми се струваше, че полицията е избрала да не противоречи на разказа на кмета за събитията. Неловкото положение, в което бе изпаднал кметът, може би беше предоставило на полицията значително преимущество в стаята за преговори.

Всички тези мисли се вихреха в ума ми, докато карах Монк към управлението в сряда сутринта за поредния работен ден. Първото, което забелязах, беше, че мястото беше пълно с полицаи. Изглежда, че повечето служители в управлението се бяха възстановили от пристъпа на Син грип.

Дежурната стая на отдел „Убийства“ беше претъпкана с детективи, като не оставаше място за хората от екипа на Монк, на които бяха отредили място за стоене в дъното. Но Чоу, Портър и Уайът не бяха обидени и отблъснати. Те разговаряха оживено с колегите си полицаи и се смееха заедно с тях.

Дишър зърна Монк и се провикна, за да надвика врявата от разговори, звънящи телефони и обичайната шумотевица в службата:

— Ето го!

Внезапно всички детективи се изправиха на крака, обърнаха се с лице към нас и заръкопляскаха. Монк беше стреснат и смутен от вниманието.

Стотълмейър излезе от кабинета си и ръкоплясканията утихнаха, за да може да говори.

— Всички искахме да ти благодарим за това, което направи за полицай Милнър — каза Стотълмейър. — Може и да си е имал недостатъци, но все пак беше един от нас.

— Щях да направя същото за всеки — каза Монк. — Никое убийство не бива да се разминава безнаказано.

И Батман не би могъл да го каже по-добре. Но Монк не спря дотам.

— Каквото съм постигнал, дължа го на моя екип от детективи: Синди Чоу, Франк Портър и Джак Уайът — каза Монк. — Можете да ми благодарите, като им покажете уважението и признанието, което заслужават.

Събралите се детективи се обърнаха и ентусиазирано изръкопляскаха на екипа на Монк. Прошепнах на Монк:

— Страхотна реч, господин Монк, и нямахте нужда от никакви бележки. Да се говори пред публика не е толкова трудно.

— Това не е публика — каза Монк, явно трогнат. — Това е семейство.

Стотълмейър даде знак на Монк и мен да влезем в кабинета му и затвори вратата зад нас, след като влязохме. Не покани Дишър да се присъедини към нас, а и лейтенантът не се опита да се вмъкне.

Това не беше добър знак.