Лий Голдбърг
Г-н Монк и отдел „Убийства“ (10)

9. Г-н Монк подобрява статистиката си

Джули беше идвала в полицейското управление само веднъж преди, а точно този ден полицейският отдел за борба с порока беше извършил мащабно прочистване на ползващия се с лоша слава квартал с барове. Сградата беше пълна с проститутки пияници, наркомани, членове на разни банди, и убийци. Мястото миришеше на нещо средно между мъжка съблекалня и бара, където работех, преди Монк да ме наеме. А част от езика, който чу, щеше да смути дори Тони Сопрано.

На нея страшно й хареса. За нея това беше все едно да посети нова атракция в Дисниленд, само дето участниците в представлението не бяха Мики Маус и Бъз Лайтиър, а проститутката Жоржет и сводникът Хулио. За нея това беше плашещо, но по един предизвикващ тръпка начин, както когато се возиш на скоростно влакче: плашещо, но безопасно.

Това не беше точно типът обкръжение, на което ми харесваше да излагам дъщеря си, но този ден нямаше учебни занятия, аз трябваше да работя, а нямаше кого да помоля да се грижи за нея. Освен това в сградата нямаше никой или нищо, което да не може да се види ясно, през всеки ден от седмицата, по улиците на Сан Франциско, от Юниън Скуеър до Рибарския кей, от Китайския квартал до парка Голдън Гейт. Такъв беше градът.

Тя така или иначе щеше да го види. А аз смятам, че работата на една майка е да подготви децата си за независимост, за оцеляване в реалния свят, а закрилянето от по-грозните страни на този свят не им е непременно от полза. Поне в полицейското управление лошите бяха с белезници, а наоколо имаше много ченгета, които да ни защитят. Не съществуваше истинска опасност. След това тя ме изтормози с многобройни неудобни въпроси за секса, наркотиците и престъпността — което, от моя гледна точка, направи преживяването полезно. През онзи ден засегнахме някои големи, неловки, важни въпроси.

Така формулирано, не бях особено приятно развълнувана от идеята да я заведа отново там в събота вечер, и се надявах, че Монк има основателна причина за тази разходка с цел събиране на материали. Нямах достатъчно енергия за още една от онези важни, пълни със скрити капани дискусии с Джули.

В управлението не заварихме чак такава лудница, както очаквах. Не се виждаха никакви заподозрени, проститутки или мръсни и противни типове. Предполагам, че след като Синият грип продължаваше, бе по-важно полицаите да са по улиците, отколкото на бюрата си, попълвайки рапорти за арести.

Изпитах облекчение, но Джули бе явно разочарована, че няма да може отново да хвърли един поглед към по-грубата страна на живота.

Полицай Къртис ни посрещна, когато влязохме в отдел „Убийства“.

— Джипът ви е паркиран отзад — каза тя и ми подаде ключовете. — Офицер Круп и патрулният отряд ще са ви признателни, ако им върнете патрулната кола.

— А талонът за глобата? — попитах.

— Унищожен е — каза тя.

Дадох на офицер Къртис ключовете от патрулната кола и я представих на Джули.

— Мамо — възропта Джули.

— О, извинете — казах. — Това може и да прилича на дъщеря ми Джули, всъщност обаче е психопат, който яде деца. Двамата с капитан Монк я доведохме за изключително строг разпит.

— Тогава тя би трябвало да е с белезници. — Полицай Къртис извади от джоба си пластмасова лента, обви я около китките на дъщеря ми и я щракна да се затвори.

Джули изръмжа. Къртис демонстративно сложи ръка на кобура с пистолета си.

— Не ме принуждавай да се държа грубо — каза Къртис.

— Само опитай, ченге — рече Джули. — И ще приготвя супа от костите ти.

— Ела с мен, безумен превъртял убиец канибал такъв — каза Монк и я въведе в дежурната стая, където Франк Портър подреждаше снимки на жертвите на Удушвача (за щастие, не заснетите на местопрестъплението снимки на труповете им) върху едно табло за съобщения, отрупано със събраната информация за живота им. Монк се приближи да го разгледа.

Спароу седеше пред един компютър, проверяваше си имейла и похапваше чипс.

— Изненадана съм, че и двамата сте още тук — казах.

— Аз също — изпъшка Спароу и погледна към дядо си. — Той отказва да си тръгне. Според мен го е страх, че ако го направи, утре няма да го пуснат да влезе отново.

Разбирах това. Беше смятал, че е изгубил службата си завинаги, и сега, когато си я беше получил отново, не искаше да я изгуби. И все пак вероятно знаеше, че възстановяването му на служба е само временно, и искаше да се наслаждава на всеки миг от преживяването, докато можеше.

— Пиърсингите ти са супер — рече Джули, загледана в ушите на Спароу. — Болеше ли?

— Адски много — обадих се. — Гърчила се е в агония цели седмици.

— Не болеше чак толкова, както когато си пробих… — започна Спароу, но аз я прекъснах.

— Тя не иска да чува как си си пробила… каквото и да е там.

— Да, искам — възрази Джули. — Може би и аз искам да си пробия… нещо си там.

— Повярвай ми, не искаш — казах.

— А кое ми е това „нещо“? — попита Джули.

— Джули? — приближи се до нея Монк. — Мога ли да ти задам няколко въпроса?

Той отведе Джули до таблото за съобщения и й показа снимките на обувките, свалени от десния крак на всяка от жертвите.

— Какво можеш да ми кажеш за тези обувки? — попита Монк.

— Едната е „Найк“, другата е „Адидас“, а тази е „Пума“ — каза тя. — Всичките са маратонки с проветриви подметки.

— Нещо друго?

Тя сви рамене:

— Стари са.

— На мен ми изглеждат нови — каза Монк.

— Нови са, в смисъл че са наскоро купени, но иначе са стари. Всичките са от модели, които не се произвеждат повече — каза Джули. — Хората, носили тези обувки, независимо кои са, са били доста смотани.

Монк се усмихна:

— Имаш заложби на велик детектив.

— Така ли? — попита тя.

Монк кимна:

— Току-що определи какво общо са имали помежду си жертвите на Удушвача от Голдън Гейт.

— Сериозно? — удивено възкликна Джули.

— Какво казваш, че се случва със старите модели, чиято продажба в универсалните магазини или търговските центрове не върви добре? — попита Монк.

— Продават ги от камиони на рампата на магистралата — каза Джули.

— А тези типове не приемат чекове или кредитни карти — казах, когато ми просветна накъде бие Монк. — При тези сделки се приемат само пари в брой. Знам от опит.

— Затова не можахме да открием в извлеченията от кредитните карти на трите жертви никакви покупки на обувки за бягане — каза Монк. — Защото всички жертви са платили в брой, когато са купили обувките си от някакъв случайно минаващ амбулантен търговец.

— Не са само типовете, които продават обувки, натрупани в каросерията на камионите им — казах. — Има какви ли не разпродажби, организирани при затварянето на някой магазин, или когато стоката е в излишък, или пък има изостанала непродадена стока. Продължават по няколко седмици пред празните витрини, а после приключват. Хората, които ги организират, никога не се застояват дълго на едно място.

— Трябва да открием всички цветнокожи продавачи на обувки в Сан Франциско, и да им покажем снимки на жертвите — каза Портър. — Може би някой ще си спомни, че е продал обувки на тези жени.

— Или може би някой от продавачите е Удушвачът — каза Монк.

— Ще занеса тази информация на патрулите и ще им кажа да следят за хора, продаващи маратонки на улицата — каза полицай Къртис.

— Оценявам това — каза Монк. — Благодаря ви.

— Мисля, че ако тези сведения доведат до арестуването на Удушвача от Голдън Гейт — казах, — е редно Джули да получи част от паричната награда.

— Ще трябва да обсъдиш този въпрос с кмета — рече Монк.

— Не се безпокойте — казах. — Ще го направя.

— Каква награда? — попита Джули.

— Нека го кажа така — заявих. — Ако я получиш, обещавам никога вече да не ти купувам обувки на разпродажба.

Отведох Джули в едно от помещенията за разпит и известно време я разпитвах за престъпленията й. След като приключих със заподозряната, офицер Къртис я отведе в една от празните килии, като я заключи за десет минути. След това сряза „белезниците“ й и я освободи заради някакво техническо недоразумение. Джули беше безкрайно щастлива.

Монк също бе доста щастлив. Най-после разполагаше с улика за проследяване по случая с Удушвача.

А аз вече обмислях как да похарча парите от осигурената от градската управа награда, и при тази мисъл на лицето ми разцъфна усмивка.

Тъкмо излизахме от сградата, когато офицер Къртис се приближи тичешком към нас.

— Капитане, станал е грабеж в един минимаркет близо до Гиъри и Ван Нес — каза тя. — Взели са двеста долара и са застреляли собственика.

Монк ме погледна. Искаше да отиде на местопрестъплението, но нямаше начин да заведа дъщеря си там.

— Имаш ли нещо против да останеш за малко тук с офицер Къртис?

— Няма проблем — каза тя.

— Хайде да поразгледаме малко албуми със снимки на заподозрени — каза офицер Къртис, докато я отвеждаше. — Това винаги е забавно.

Поне знаех, че Джули ще бъде в добри ръце, докато ме няма. Не можех и да мечтая за по-добра детегледачка от една полицайка с пистолет.

 

 

От двете страни на „Спийд Е-Март“ имаше магазин за порно видеокасети и закусвалня, в която сервираха фалафели на приземния етаж на овехтяла, четириетажна сграда с офиси, покрита с трупала се в продължение на десетилетия мръсотия. Нарисувани на ръка плакати на витрината на минимаркета рекламираха евтина бира, цигари и лотарийни билети.

Яркият блясък от флуоресцентните лампи в магазина се изливаше на улицата, къпейки полицейските коли, тротоарите и асфалта в матова жълта светлина.

Една жена стоеше пред магазина. Беше се облегнала на стената и нервно пушеше цигара. Беше около трийсетте, носеше избелели джинси и червен униформен елек с логото на „Спийд-Е-Март“ върху бяла тениска с дълги ръкави. Тъмните кръгове под очите й изглеждаха така вбити в кожата на лицето й както мръсотията по стените на сградата.

До нея стоеше униформен полицай на петдесетина години. Шкембето му преливаше над панталоните и опъваше копчетата на ризата му. Беше извадил бележника си и си отбелязваше нещо в него с късо парче молив. Полицаят ни видя да идваме и ни посрещна на входа на магазина.

— Аз съм сержант Риглин — представи се полицаят. — Вие ли сте капитан Монк?

— Да, аз съм — каза Монк. — Това е асистентката ми Натали Тийгър. Какво е станало тук тази вечер, сержант?

— Двама чернокожи типове влезли и завзели мястото. Касиерът, който бил и собственик на магазина, изпразнил касата, а те въпреки това го застреляли. Копелета такива. Името на покойния е Рамин Тоузи, четирийсет и седем годишен.

Монк посочи с глава към жената:

— Тази коя е?

— Лорна Карш, трийсет и четири годишна, нощем работи тук като общ работник. — Риглин се консултира с бележките си. — Била в склада, когато започнала шумотевицата, излязла, като чула изстрелите, и видяла двама чернокожи да излизат от помещенията.

— Върху маншета на десния й ръкав има синьо петно — каза Монк, като оправи и двата си ръкава.

— Да, и какво? — попита Риглин.

— На левия ръкав обаче няма петно — каза Монк.

— Това важно ли е? — попита Риглин.

Да, беше, ако изобщо исках да се прибера вкъщи тази вечер. Монк нямаше да бъде в състояние да се концентрира върху случая, докато ръкавите на жената не си паснеха.

— Бихте ли искали да я помоля да си смени ризата, или да изцапа и другия си ръкав? — попитах.

— Сигурно се шегувате — каза Риглин.

— Ще ми се да беше така — казах.

— В много красив нюанс на синьото е — каза Монк.

— Кое? — попитах.

— Петното — казах. — Плътно, трептящо и наситено.

— Ъ-хъ — рече Риглин. — Има ли още нещо, капитане?

— Кой се е обадил на полицията? — попита Монк.

— Тя — каза Риглин, като посочи към Лорна. — А също и онзи тип, който държи намиращия се в съседство магазин за порнокасети.

— Разполагаме ли със заснет от охранителната камера запис на стрелбата?

Риглин поклати глава:

— Служителката казва, че камерата се е счупила преди няколко дни. Собственикът се е канел утре да купи нова.

— Добре — каза Монк. — Бих искал да погледна вътре. Нещо местено ли е?

— Не, сър — каза Риглин.

Двамата с Монк влязохме в магазина. Касата се намираше вляво от входната врата, срещу четирите тесни коридора с бакалски стоки и хладилниците и фризерите от двете страни на задната част на магазина. Чекмеджето на касата беше отворено.

Надникнахме над гишето на касата. Рамин Тоузи беше притиснат в тясното пространство между гишето и стената. В средата на гърдите му имаше огнестрелна рана, а главата му беше облегната на пластмасово кошче за боклук. Носеше униформен елек с логото на „Спийд-Е-Март“ върху горнище на екип за ръгби.

Монк вдигна глава — нещо беше привлякло погледа му. Той заобиколи гишето, извади химикалка от джоба си и с нея повдигна отворена кутия с херметични найлонови торбички и я измъкна от кошчето за боклук. Торбичката беше от същата марка като онези, които Монк купуваше с цели сандъци.

Постави кутията с херметични найлонови торбички на гишето на касата.

— Това е истинско престъпление — заяви той.

— За херметичните найлонови торбички ли говорите?

— Че за какво друго?

— О, не знам — казах. — Какво ще кажете за мъртвеца зад гишето на касата?

— Защо някой ще отвори кутия с херметични найлонови торбички, ще извади една-две, и ще изхвърли останалите? — попита Монк. — Това е недобросъвестно.

— Може би точно затова тези двама типове са влезли, откраднали са му парите и са го застреляли — казах. — Като наказание, задето е прахосвал херметичните найлонови торбички.

— В какъв свят живеем?

Монк отново погледна в кошчето за боклук и се намръщи. Проследих погледа му. Вътре имаше отворена кутия от алуминиево фолио, в която по-голямата част от ролката още си стоеше.

— Това е такова прахосничество — каза Монк.

— Ще приема, че имате предвид безсмисленото отнемане на човешки живот, а не загубата на метър алуминиево фолио.

Монк отиде до гадната част на магазина и спря пред вратата, която водеше към склада. На вратата имаше направен на ръка надпис, който гласеше Няма обществени тоалетни.

Той се взря продължително в надписа, обърна се така, че застана с лице към предната каса, и кимна в отговор на някакви свои мисли.

— Какво? — попитах.

— Сега проумявам — каза Монк.

— Какво проумявате?

— Какво се е случило тук — каза той и се отправи навън.

Не знаех, че в обира има нещо мистериозно, с изключение на самоличността на двамата крадци. Възможно ли беше Монк по някакъв начин вече да я е открил?

Той се приближи до полицай Риглин и Лорна Карш, която изтръска пепелта от фаса на цигарата си върху тротоара и я стъпка с крак Монк трепна, но не направи нищо по въпроса.

— Госпожице Карш? Аз съм капитан Монк. Можете ли да ми кажете какво правехте точно преди да чуете изстрелите?

— Бях в задната стая, както казах и на него — каза тя, като посочи към полицай Риглин. — Тъкмо разопаковах един кашон с пакети чипс „Доритос“. От онзи начос със сирене.

— Какво правехте преди това? — попита Монк, като душеше въздуха.

— Разопаковах пластмасови чаши „Биг Слърп“ и ги подреждах до автоматите за напитки — каза тя.

— Разбирам. — Монк се наведе напред и я подуши. Тя щеше да отстъпи назад, ако зад гърба й нямаше стена. — Какво направихте, след като чухте изстрелите?

— Отворих вратата и видях тези двама едри чернокожи типове да изтичват от магазина. И двамата бяха облечени с онези обемисти якета, знаете, дето ги носят рапърите. А единият от типовете носеше пистолет в ръка.

— После какво направихте?

— Отидох до гишето на касата да проверя как е господин Тоузи и видях всичката онази кръв — каза тя. — Обадих се на деветстотин и единайсет и седях до него, държейки ръката му, докато пристигна полицията.

— И не сте ходили никъде другаде?

— Утешавах го — каза тя. — Човекът умираше пред очите ми. Нямаше да го оставя сам.

— Много затрогващо — отбеляза Монк. — Знаехте ли, че миришете като тоалетна чиния?

— Какво ми казахте току-що?! — възкликна Лорна.

— Какво й казахте току-що? — попита Риглин.

— Миришете като вътрешността на тоалетна чиния — каза Монк. — Много чиста, разбира се, с вода в същия наситено син цвят като онова петно в мокрия край на ръкава ви.

Тя погледна ръкава си:

— За какво говорите, по дяволите?

— За любимия ми препарат за почистване на тоалетни чинии — каза Монк. — „2000 впръсквания“ с аромат на пролетна ливада. Бих разпознал прекрасния аромат и красивия нюанс на синьото навсякъде, макар че, ако се съди от оттенъка, на вас ви остават само около сто петдесет и три пускания на водата в тоалетната, преди да се наложи да го смените.

Полицай Риглин пристъпи напред и тикна показалец в лицето на Монк:

— Може и да имате по-висок чин от мен, но ако още веднъж я наречете „тоалетна“, ще ви изритам по задника. Тази дама току-що е видяла как шефът й умира пред очите й.

— Защото го е застреляла — каза Монк.

— Вие сте луд — каза Лорна.

— Казахте, че когато е станал обирът, сте били в склада и сте разтоварвали кашони, и че сте стояли до шефа си, докато полицаите са пристигнали. В такъв случай, кога си изцапахте ръкава?

— По-рано — каза тя, — докато почиствах.

— А това кога беше? — настоя Монк.

— Преди да започна да разопаковам кашоните с „Доритос“ — каза тя.

— Казахте, че преди това сте изваждали пластмасовите чаши „Биг Слърп“ — каза Монк.

— Така беше — каза Лорна. — А преди това чистех тоалетната. Каква разлика има?

— Разликата между вината и невинността — каза Монк. — Ето какво всъщност се е случило. Не е имало никакви крадци. Вие сте застреляла шефа си, изпразнила сте касата, и сте се обадила на деветстотин и единайсет. Бързо сте увила пистолета и парите в алуминиево фолио, опаковала сте ги в херметични найлонови торбички, и сте ги скрила в тоалетното казанче, като сте изцапали крайчето на ръкава си в оцветената от ароматизатора вода. Ако не бяхте оставили в кофата за боклук напълно годна за употреба кутия с херметични найлонови торбички и цяла ролка алуминиево фолио, можеше да ви се размине.

— Едва ли вярвате на тази налудничава история — обърна се Лорна към полицай Риглин.

— Съвсем лесно е да се провери — каза полицай Риглин. — И без това през последния половин час ми се ходи до тоалетната.

Полицай Риглин се отправи към склада.

— Искам адвокат — заяви Лорна. — Няма да кажа и дума повече.

Полицай Риглин се обърна кръгом, сложи белезници на Лорна Карш, и й прочете правата.

— Съжалявам за онова, което ви казах, капитане — каза полицай Риглин. — Не бях на себе си.

— Няма нищо — каза Монк. — Оказвам подобно въздействие върху някои хора.

Полицай Риглин отведе Лорна.

— Това беше наистина удивително, господин Монк — казах. — Можете да престанете да се тревожите за усета си. Все още го притежавате.

— Бога ми, надявам се — каза Монк. — Върни се в склада и вземи малко лизол, руло домакинска хартия, и кутия торбички за смет. Ще остана тук и ще обезопася мястото.

— Кое място?

Монк посочи към смачкания фас от цигарата на Лорна Карш:

— Може да остави трайно петно.