Лий Голдбърг
Г-н Монк и отдел „Убийства“ (6)

5. Г-н Монк и астроложката

От средата на шейсетте години на двайсети век насам Хайт-Ашбъри се митологизира като епицентър на движението на контракултурите, родина на психеделичните наркотици, на свободния секс, децата цветя и групата „Грейтфул дед“. Хвърляха се многобройни усилия в поддържане на илюзията, че мястото не се е променило, макар че Джери Гарсия е мъртъв, войната във Виетнам е приключила, а Мик Джагър получава пенсионерска отстъпка в ресторантите от веригата „Дени’с“.

Днес „Хайт“ изглежда така, сякаш е олицетворение на шейсетте, опаковани и почистени, за да бъдат продадени на старо. От двете страни на улицата има магазини, в които се продават висококачествени дрехи, „нелегални“ комикси, употребявани грамофонни плочи, а също тамян и кристали. Има дори няколко магазина, в които се продават главно предмети, интересуващи наркоманите, където можете да си купите боядисани на ивици тениски и свързани с „Грейтфул дед“ сувенири, които да занесете на близките си у дома в Уичита. Малкото характерна атмосфера идва от ателиетата за татуировки, тесни търговски центрове и магазини за амулети, талисмани и други подобни дреболии, но нека го приемем — в наши дни дори причудливите неща са се превърнали в общоприети.

Дори при това положение е възможно да се заблудиш и да си помислиш, че си се върнал назад във времето, през лятото на 1967. Илюзията обаче се разбива, ако се заскиташ по страничните улички, където истинските пазарни стойности на реставрираните домове от времето на Виктория и Едуард възлизат на милиони, а повечето места за паркиране са заети от рейндж роувъри и беемвета. Тези деца на цветята „свалят“ своята свободна любов от Интернет и получават психеделичната си възбуда, като пазаруват изгодно по eBay.

Жилището на покойната Алегра Дусет се намираше на една странична уличка, която не беше напълно „оеснафена“. Имаше останали няколко къщи и магазини, които изглеждаха така, сякаш не са боядисвани, откакто космическият кораб „Джеферсън“ все още беше самолет. Къщата на Дусет правеше изключение. Жилището във викториански стил беше прясно боядисано в синьо с бели кантове. Имаше широки еркерни прозорци, а под тях се виждаха сандъчета с цветя, преливащи от пъстроцветни, цъфтящи рози. На една табела на прозореца пишеше с елегантен калиграфски шрифт:

Алегра Дусет

астроложка и ясновидка

Само с предварителна уговорка

Когато се приближихме, улицата пред къщата й беше задръстена с полицейски коли, камионетка от отдела по съдебна медицина, и един ван от отдела за научни разследвания. Не си направих труда да намеря място за паркиране. Сега Монк беше шефът, затова просто спрях насред улицата, подадох ключовете за моя джип „Чероки“ на един полицай, и му казах да се погрижи нищо да не се случи на колата на капитана.

Докато аз разговарях с полицая, Монк побърза да излезе от колата. Не ме беше погледнал, откакто в участъка споменах, че имам гърди. Сигурно предпочиташе да мисли за мен като за някакво безполово същество.

Пред вратата на Дусет го посрещна зашеметяваща трийсетинагодишна азиатка с остри черти и пронизващ поглед, който й придаваше обезпокояваща напрегнатост. Беше облечена изцяло в черно, ако не броим окачената на врата й значка на Полицейското управление на Сан Франциско, шапчицата от алуминиево фолио на главата й и транзисторът, прикрепен към нея с лента за облепване на водопроводни тръби. Чувах от високоговорителя приглушения, статичен пукот, съпровождащ излъчването на местните новини. Не си мислех, че радиото е прикрепено към главата й, за да може да следи текущите събития.

До нея стоеше очилат мъж, изцяло погълнат от съобщението, което изпращаше по джобния си компютър, каквото и да беше то. Изглеждаше сякаш беше паднал от леглото право в купчината дрехи, които беше носил предишния ден, и беше решил, че — какво пък толкова, по дяволите — може да ги носи още един ден. Носеше неприбрана в панталоните, незакопчана, изпомачкана синя риза над измачкана червена тениска и измачкани работни панталони. В него имаше нещо безспорно академично. Не знам дали бяха очилата, измачканите дрехи или просто общото впечатление за задълбоченост.

— Кой сте вие? — обърна се Чоу към Монк, с глас, съвсем малко по-висок от шепот.

Монк вдигна шава и я огледа с едва ли не научно любопитство.

— Аз съм Ейдриън Монк — представи се той.

— Докажете го — рече тя.

Монк извади значката си и гордо я показа на мен, на нея и на мъжа, който стоеше до нея.

— Значка като тази може да се купи на Юниън Скуеър за жълти стотинки — каза тя. — Ако наистина сте онзи, за когото се представяте, няма да възразите да ми дадете ДНК проба, за да го потвърдите.

Тя бръкна във вътрешния джоб на коженото си яке и извади дълга извита епруветка в стерилна опаковка. Това действие накара мъжа до нея да забарабани възбудено с кокалчетата на палците си.

— Вие сигурно сте детектив Синди Чоу — казах.

Тя ме погледна с присвити очи.

— За кого работите?

Кимнах към Монк:

— За него. Вашият шеф. Началникът на отдел „Убийства“.

— Това е асистентката ми Натали Тийгър — каза Монк.

— За кого всъщност работите? — попита ме Чоу.

— Хубава шапка — казах.

— Груба е, но успешно блокира сигнала. — Тя се усмихна. — А това дразни дяволски много вас и вашите господари марионетки, нали?

Монк отправи невярващ поглед в посоката в която се намирах, но не точно към мен. Още не беше забравил, че имам бюст.

— Тя детектив ли е?

— Вие сте онзи, който не пожела да прочете досиетата — казах.

— Какви досиета? — попита Чоу.

Застаналият до нея мъж едва смогваше да въвежда материала в джобния си компютър.

— Кое е приятелчето ви? — попитах.

Мъжът спря да трака по клавиатурата.

— О, извинете. Трябваше да кажа нещо, но се опитвах да не влияя върху естествения ход на разговора. Аз съм Джаспър Пери, психиатричният болногледач на Синди.

— Можете да престанете с преструвките — заяви Синди. — Знам, че и двамата работите за тях.

— За тях ли? — попита Монк.

— За извънземните пришълци, завзели правителството — каза тя, в отговор на което той я изгледа безизразно. — Онези, измислили програмата „Артишок“ на ЦРУ, за да контролират масите чрез „бърза храна“, поръсена с наркотици за контролиране на ума, подсъзнателно внушавани послания в телевизионните шоупрограми, и трансмисии от обикалящите около орбита сателити към имплантирани в мозъците ни микрочипове.

— О — възкликна Монк. — Те значи.

— Те не искаха да ме пуснат да се върна в полицията, освен ако не се съглася да позволя на техния шпионин тук да ме дрогира и да ме държи под постоянно наблюдение.

— Любопитен съм за нещо — каза Монк. — Когато си получихте обратно значката, дадоха ли ви заедно с нея и пистолет?

— Разбира се — каза тя. — На вас не ви ли дадоха?

— Не — каза Монк.

— Не съм изненадана — каза Чоу. — Говори сте, че сте откачен.

Обърнах се към Джаспър, който яростно блъскаше с палци по клавиатурата на джобния си компютър.

— На кого пишете имейли?

— Изпращам бележки сам на себе си.

— За какво?

— За мен — каза Чоу. — Съобщава на онези, дето му дърпат конците, за всичко, което мисля, казвам и правя.

— Всъщност работя по докторската си дисертация върху общото между определени аспекти на комплексните, повтарящи се фантазии за заговори, което формира почти юнгианско колективно безсъзнателно сред параноидните шизофреници, независимо от езика, расата, половата или етническата им принадлежност, но което — и именно това е истински изненадващото — въплъщава митологичната иконография от…

— Къде е тялото? — прекъсна го Монк.

— Вътре — каза Чоу.

Монк влезе в къщата и всички го последвахме, макар че Джаспър изглеждаше малко засегнат, задето така бързо бяхме изгубили интерес към темата на докторската му дисертация, за каквото и да се отнасяше проклетото нещо.

Предната стая в къщата на Дусет беше посветена на занятието й — в шикозната, съвременна обстановка обаче нямаше нищо, свързано с астрологията. Никакви кристални топки или карти таро. Никакви украсени с мъниста завеси или тамян. Това можеше със същия успех да бъде кабинет на психиатър, адвокат или счетоводител. Имаше две кожени кресла, поставени срещу дървено бюро, върху което имаше клавиатура и плосък монитор. На монитора се виждаше кръг, изпълнен с многоцифрени числа, пресичащи се накръст линии и странни символи.

Дусет лежеше по очи на пода — дългата й черна коса беше разперена като ветрило около главата й и натикана в кафеникава локва засъхнала кръв.

Когато полицай Къртис каза, че жертвата на убийството е астроложка, веднага си представих образа от клишетата — стара вещица с брадавици, пердета на очите и беззъба усмивка.

Дусет обаче можеше да мине за манекенка. Имаше гладка, мургава кожа, стройна фигура, и беше безупречно облечена в костюм на „Прада“, с пола, която беше съвсем малко по-къса, отколкото се полага за една професионалистка.

Монк заобиколи бюрото, като накланяше глава ту на една страна, ту на друга, държейки ръцете си протегнати пред себе си, сякаш определяше границите на филмов кадър. Стъпките му отекваха по пода от твърдо дърво.

Джаспър наблюдаваше запленено Монк.

— Какво прави?

— Магията си за съсредоточаване — казах.

Погледът ми беше съсредоточен върху дамската чанта „Луи Вюитон“ върху една странична масичка. Чантата струваше повече от колата ми. Дусет сигурно е била много добра в работата си. Зачудих се дали парите са идвали от клиентите й или от това, че беше използвала гадателските си способности, за да залага успешно на борсата, на конни надбягвания и на лотария.

— Медицинският експерт твърди, че е убита по някое време снощи. Намушкана е многократно в гърдите и корема с шиш за лед или нож за писма — каза Чоу, като стоеше зад монитора на компютъра. — Един от клиентите й се отбил тази сутрин, надникнал в прозореца и видял тялото й.

Монк погледна изображението върху екрана на компютъра:

— Какво е това?

Чоу извади от джоба си огледало. Пресегна се през монитора и наклони огледалото под такъв ъгъл, че да вижда отражението на онова, което се намираше на екрана.

— Защо просто не погледнете екрана? — попитах я.

— Защото не искам да отвърне на погледа ми.

Нямах представа за какво говори. Джаспър, изглежда, усети объркването ми.

— Тя се опасява, че компютрите позволяват на правителството да ни шпионира — прошепна ми той. — Че те отбелязват всеки наш удар по клавиатурата и ни наблюдават от камери, скрити в екраните.

— Това е компютърно генерирана, лична астрологична звездна карта, основаваща се на разположението на планетите и звездите в точния момент и на точното място, където е роден даден човек — обясни Чоу на Монк. — Символите представляват зодиакалните знаци, планетите и елементите например огън, земя, въздух и вода. Кръгът е разделен на отделни участъци, наречени домове, които представляват различни страни на вашия физически, психически, духовен и емоционален живот. Тя е можела да погледне тази диаграма, да изчисли настоящото подреждане на планетите, и по математически път да предвиди какво ще има на диаграмата, за да предскаже дали седмицата е подходяща да поискате от шефа си повишение на заплатата.

— Притежавате доста обширни познания относно хороскопите — каза Монк. — Вярвате ли в астрологията?

— По дяволите, не — каза тя. — Но те вярват.

— Те? — попита Монк.

— Онези — каза тя.

— О — рече Монк.

— На хард диска на компютъра й вероятно има стотици диаграми точно като тази — каза Чоу. — Всеки клиент би трябвало да има такава.

— Бих искал да знам кои са тези клиенти. Може би някой от тях е имал мотив — каза Монк. — Мислите ли, че бихте могли да откриете?

Монк беше гений на дедуктивното мислене и притежаваше невероятна наблюдателност относно детайлите, никога обаче не го бях виждала да се рови в търсене на факти. На драго сърце оставяше други да вършат тази черна работа.

— Мога да ви кажа кои са, с кого спят, за кого са гласували на последните избори, и дали си бъркат в носа, докато шофират.

— Хора си чистят носовете, докато боравят с тежки машини? — невярващо възкликна Монк. — Да, ясно.

Монк ме стрелна с поглед и завъртя очи. Що се отнасяше до него, това беше най-откаченото нещо, което Чоу бе изрекла досега. Струваше му се толкова откачено, та забрави, че се страхува да ме гледа.

— Мисля, че убийството би могло да се окаже част от нещо далеч по-голямо — каза Чоу.

— Започва се — отбеляза Джаспър.

— Наблюдението й върху подреждането на звездите и планетите върху диаграмата на някой клиент й е помогнало случайно да открие датата, времето и мястото, където са се приземили извънземни пришълци — каза Чоу. — Затова те веднага са изпратили местен агент да я убие.

— Те? — попитах.

— Онези, извънземните — отвърна тя.

Но Монк вече не слушаше. Нещо беше отвлякло вниманието му. Той прекоси стаята и застана в центъра й, с наклонена под ъгъл глава и вдигнати пред тялото ръце.

— Чувате ли това? — попита.

— Какво? — попитах.

— Приглушено скимтене — каза Монк. — Не, свирене. Свирене, примесено с хленч.

— Нищо не чувам — каза Чоу.

— Може би ще можеш, ако си изключиш радиото — рече Джаспър.

— О, това би ви се харесало, нали? — обвинително рече Чоу. — Нямате търпение отново да проникнете в ума ми.

— Шшшш — каза Монк.

Всички мълчахме. Чух жуженето на компютъра, гласовете от радиостанцията на Чоу и звук, който разпознах на мига.

— Това е шум от пуснато тоалетно казанче — казах.

Монк ме изгледа гневно. За него изричането на думата „тоалетна“ беше същото като да изречеш особено противна ругатня.

— Извинете казах. — Имах предвид, че звучи като шум от повреден водопроводен уред.

Монк тръгна надолу по коридора, следвайки звука. Останалите чинно го последвахме.

Тоалетната се намираше в задния коридор на първия етаж, точно зад стълбите, в онова, което най-вероятно бе служило за килер, когато къщата е била построена най-напред. Беше тясна и неудобна и вероятно щеше да създава усещането за клаустрофобия, ако не беше прозорчето, което беше отворено, а закачалката за хавлиени кърпи под него беше откъртена от стената и лежеше на пода през тоалетната чиния.

В тоалетната имаше място само за един човек, затова Монк влезе, докато ние стояхме в коридора и надничахме през вратата.

Монк огледа дупките в стената, където някога закачалката за кърпи е била прикрепена с нитове.

— Някой е стъпил върху закачалката и я е откъртил от стената.

— Май открихте как е влязъл убиецът — каза Чоу. — И как се е измъкнал, след като си е свършил набързо работата.

Монк направи гримаса и отстъпи от тоалетната чиния, сякаш тя можеше да избухне в пламъци от само себе си.

— Няма логика — каза Монк.

— Когато трябва да се облекчиш, просто се налага да го направиш — каза Чоу.

— Навярно от нервността, жестокостта и кръвта, пролята по време на убийството, му е прилошало и е трябвало да повърне — каза Джаспър. — Това е обичайна реакция при стрес.

— Ще проверя тоалетната чиния за следи от ДНК — каза Чоу, като извади една от епруветките си. Монк застана пред нея, препречвайки й достъпа до банята.

— Да не сте обезумяла? — запита Монк, почти пищейки. — Ако отворите този капак, можете да изложите всички ни.

— На какво? — попита тя.

— Един Господ знае — каза Монк. — Ще почакаме, докато жилището бъде евакуирано, и ще оставим професионалистите да се справят с това.

— Искате да евакуирате жителите, преди да повдигнете капака на тоалетната чиния? — попита Чоу.

— Това не е подходящо време за прояви на героизъм — каза Монк.

Палците на Джаспър прелетяха по клавиатурата на джобния компютър. Беше намерил нова откачалка, за която да пише.

Монк отново насочи вниманието си към прозореца и откъртената метална пръчка за окачване на кърпи.

— Ако е откъртил пръчката на влизане, тя е щяла да го чуе.

— Може би я е откъртил на излизане — каза Чоу. — Жената е била мъртва. Можел е да вдига шум, колкото си иска.

— Тогава защо е бързал толкова, ако работата е била свършена? — попита Монк. — Нямало ли е да бъде по-логично да използва входната врата, задната врата или някой от по-големите прозорци на спалнята? Сигурно е било доста трудно да се промуши през този тесен прозорец.

— Може да е бил много дребен — каза Чоу. — Те често са такива.

— Те? — попита Монк.

— Онези — отговори Чоу.