Лий Голдбърг
Г-н Монк и отдел „Убийства“ (24)

23. На г-н Монк му става лошо

Пазачите не позволиха на Херин да си тръгне от стаята с обувките ми, но нямаше начин да ги взема обратно. Нямаше също и да ги докосна. Казах на пазачите да ги изхвърлят на боклука. Излязох от затвора и изминах целия път до колата си по чорапи.

В колата и двамата с Монк щателно дезинфекцирахме ръцете си с мокри кърпички, но щеше да е нужно много повече от това, та някой от нас отново да се почувства чист.

На връщане към управлението спряхме в един магазин за обувки с намаление, където си купих чифт спортни обувки за двайсет долара просто за да имам с какво да ходя през остатъка от деня, макар че като имах предвид колко лоша беше изработката им, се съмнявах дали ще изкарат толкова дълго.

Оттам отидохме право в кабинета на Стотълмейър и осведомихме него и Дишър за онова, което бяхме научили от Чарли Херин.

Стотълмейър слуша без прекъсване, докато Монк свърши, след това помоли Дишър да донесе личните вещи на полицай Милнър.

Дишър излезе от кабинета на Стотълмейър, за да ги вземе от стаята, където се съхраняваха веществените доказателства.

— Искаш ли да знаеш какво не проумявам? — рече Стотълмейър.

— Какво? — попита Монк.

— Нищо — каза Стотълмейър. — Как става така, че аз мога да гледам същото доказателство и да не видя абсолютно нищо, а ти виждаш кой е убиецът и какво е ял на закуска?

— Това е дарба и проклятие — каза Монк.

— Благодаря — каза Стотълмейър.

— Говорех за себе си — рече Монк. — Виждам твърде много. Вие можете да излезете навън и просто да се радвате на деня. Аз виждам всичко, което не си пасва, и не мога да го отмина.

— Това те прави адски добър детектив, Монк.

— Но пропускам много хубави дни.

Дишър се върна с кутия, пълна с найлонови торбички, в които бяха всички вещи, които полицай Мичнър бе носил у себе си по времето на смъртта си.

Стотълмейър затършува из кутията и извади една торбичка, в която беше кочанът с талоните за глоба на Милнър. Той отвори торбичката и запрелиства актовете за глоба. Не му отне много време да намери онзи, който му трябваше.

— Ето го — каза Стотълмейър. — Така и не е дописал акта, и не го е предал, когато се е върнал след патрулното си дежурство. Но цялата информация е тук. Датата и часът на спирането за превишена скорост, марката, моделът, регистрационните номера и описанието на колата, дори името и адресът на Херин.

Стотълмейър подаде кочана с талоните на Монк, който погледна документа.

— Но все още не разполагаме с нищо, което да свързва Грубър с убийството на полицай Милнър — каза Дишър. — Това доказва единствено, че полицай Милнър се е срещал с Кракомразеца.

— Кой е Кракомразецът? — попита Стотълмейър.

— Чарлс Херин — каза Дишър.

— Той е Удушвачът от Голдън Гейт — каза Стотълмейър. — А не Кракомразецът.

— За мен е, сър. И съм напълно сигурен, че точно с това прозвище ще бъде запомнен в аналите на престъпността.

— Какви „анали на престъпността“? — попита Стотълмейър.

— Онези, които всички четат — каза Дишър.

— Назови един — каза Стотълмейър.

— Хм — рече Дишър. — Аналите на престъпността.

— Никога не съм го виждал — каза Стотълмейър.

— Има го по всички вестникарски будки. Просто трябва да търсите много упорито, за да го намерите, горе-долу някъде зад Дог Фенси или Ръбър Стъмп Джърнъл.

— Да, ще го направя. — Стотълмейър отново насочи вниманието си към Монк. — Ранди е прав за едно: не си направил тази последна връзка. Не можеш да докажеш, че Милнър е съобщил на Грубър информацията за Херин, а без това, не разполагаш с мотив за убийство.

— Точно обратното, капитане. — Монк вдигна кочана с талоните за глоба. — Доказателството е точно тук.

 

 

Обадих се на Бърнард Грубър и му казах, че Монк трябва да му зададе още няколко въпроса, за да приключи разследването. Той се дърпаше, докато не му напомних, че едно от условията на наградата е той да сътрудничи изцяло на полицията, и че ако не го направи, рискува незабавно да му бъде отнето цялото възнаграждение, което беше получил. Това беше лъжа, но Грубър ни покани да се срещнем с него на малкото пристанище, където оглеждал спортна яхта, която възнамерявал да купи. Стотълмейър, Монк и аз отидохме да го видим.

Не ходя много често на пристанището, и това е наистина жалко, защото то е едно от най-живописните места в града. Приличащи на торти за рожден ден къщи с глазура от ярко оцветена гипсова мазилка се редят от двете страни на широкия булевард, който гледа към Марина Грийн — тревист парк, който лъкатуши покрай местата за закотвяне на лодките, бели полюляващи се мачти на фона на впечатляващия декор на моста Голдън Гейт. Хора, пускащи хвърчила, хора, бягащи за здраве, колоездачи и хора, правещи слънчеви бани изпълват парка целогодишно, независимо от времето, като му придават празнично усещане, което дори перспективата да видя Бъртрам Грубър не можеше да развали.

Стотълмейър, Монк и аз минахме по дъсчения мост от парка до дока. Монк стискаше дървения парапет, сякаш беше попаднал в свиреп ураган. Но дъсченият мост изобщо не се движеше. Движеше се самият той, полюшвайки се в такт с мачтите.

— Отпусни се, Монк — каза Стотълмейър. — Дори не сме на лодка.

— Прилошава ми само като ги гледам — изхленчи Монк.

— В такъв случай не ги гледайте — казах. Вървяхме по дока, докато зърнахме Грубър, застанал под спойлера на дълга петдесет метра бяла спортна яхта. Тя имаше агресивен, извит дизайн, който я правеше да изглежда сякаш пори вълните с бясна скорост дори докато беше привързана на мястото си.

Грубър носеше бяла моряшка шапка със златно листо върху черната козирка, моряшка фланелка на бели и сини черти, широка червена вратовръзка, яке от плътна материя, бели панталони и кафяви кожени гамаши с ресни над босите си крака. Изглеждаше нелепо, сякаш се беше подготвил за маскен бал.

— Ахой, приятелчета. Не е ли прекрасно това сладурче? — рече Грубър. — Трябва да я видите отвътре. Плазмен телевизор със сателитна антена, гранитни плотове, ръчно изработени шкафове, и тапицерия от най-фина кожа. Върхът е. Елате на борда.

— Наистина бихме предпочели да не го правим. — На Монк, изглежда, му прилошаваше само при мисълта за това. — Това е капитан Стотълмейър. Сега той участва в разследването.

Грубър слезе от лодката и дойде при нас на дока.

— Това означава, че и тримата сме капитани.

— Така ли? — рече Стотълмейър.

— Аз съм капитан Грубър, а това е моят плавателен съд. — Той погали гладкия корпус на яхтата, като в същото време ме гледаше. — Това е моята лейди. Наричам я Яхтата на страстта.

— Колко струва едно такова нещо? — попита Стотълмейър.

— Моля ви — простена Монк. — Може ли да побързаме с това?

— Почти двеста хиляди „гущерчета“ — рече Грубър.

— Това е доста голяма част от наградата ви — казах.

— Сега ще им заплатя само начална вноска — каза Грубър. — Но те знаят, че съм в състояние да изплатя останалото. Току-що предложих вълнуващата история на живота си на Ен Би Си Юнивърсъл.

— Браво на вас — рече Стотълмейър.

Монк се олюля и преглътна с усилие.

— Трябва да проверим отново няколко точки в твърденията ви. Можете ли да го повторите отново, колкото е възможно по-бързо?

— Отидох до градината да се погрижа за ягодите си. Видях онзи тип да излиза от парка с обувка в ръка. Качи се в един „Форд Таурус“ с ударен заден фар и вдлъбнатина на задната броня. Част от регистрационния му номер беше „М-567“.

— Има само един проблем с тази история — каза Монк, като направи пауза, за да се хване за стомаха и да си поеме дълбоко въздух. — Чарли Херин е счупил задната си светлина и ударил задната броня на колата си едва след като е напуснал парка.

— Няма начин. — Грубър тикна ръце в джобовете на якето си и поклати глава. — Знам какво съм видял.

— Не си видял нищо — каза Стотълмейър. — Просто повтаряше подробностите, които полицай Милнър ти е съобщил, когато си се съгласил на неговия план за дял от наградата. Само че ти си решил да го убиеш и да вземеш всичко, нали, Бърт?

— Не може ли да продължим този разговор на улицата? — попита Монк. — Където вълните не са толкова бурни?

Докът беше по-твърд и стабилен от тротоара. Единственото движещо се нещо беше Монк.

— Докато си говорим тук, наши хора претърсват апартамента ти и отнасят дрехите ти в лабораторията, за да ги изследват за остатъци от барут — каза Стотълмейър. — Докато претърсваме дома ти, може дори да намерим оръжието на убийството.

— Няма да го намерите — каза Грубър.

Случи се толкова бързо, че не видях откъде се появи пистолетът. В един миг Грубър стоеше там, в следващия беше сграбчил Монк и притискаше пистолет към главата му. Сигурно през цялото време беше държал пистолета в джоба на якето си. Може би смяташе да го хвърли в морето.

Стотълмейър измъкна пистолета си почти толкова бързо, насочвайки го към Грубър. Вече не бях участничка в пиесата. Бях станала член от публиката. Всичко, което можех да направя, беше да гледам.

Беше странно преживяване. За Монк вероятно беше дори още по-странно.

— О, Господи — рече Монк. — Не отново.

— Отстъпете назад или той ще умре — каза Грубър на Стотълмейър.

— Не се чувствам особено добре — каза Монк.

— Това не беше много умен ход, Бърт — каза Стотълмейър.

— Двамата с него се качваме на тази яхта и заминаваме — каза Грубър. — Само някой да ни последва, и той ще стане стръв за акулите.

— Никой да не мърда — рече Монк, който изглеждаше сякаш ще повърне. — Клатите палубата.

— Ти искаш Монк — рече Стотълмейър. — Вземай го.

Погледнах Стотълмейър:

— Не говорите сериозно.

— Какво мога да направя? — Стотълмейър прибра пистолета си обратно в кобура през рамото. — Той ни победи. Освен това мисля, че да остане натясно в една лодка с Монк и без друго може да се окаже по-лошо наказание за него, отколкото смъртната присъда.

Грубър отстъпи назад към лодката, като теглеше Монк със себе си.

— Качваме се на яхтата.

— Не мога — простена Монк.

— Искаш ли да умреш? — рече Грубър.

— Да — каза Монк. — Избавете ме от мъките ми. Моля ви.

Стотълмейър бавно се наведе и си завърза обувката. Не можех да повярвам колко небрежно и спокойно приемаше всичко това.

— Млъкни и се размърдай — каза Грубър.

— Не ме карайте да се движа — рече Монк. — Точно сега не мога дори да мисля за движение.

Грубър повлече Монк със себе си.

— Ще се качиш на проклетата лодка.

— Моля ви, някой да ме застреля — проплака Монк.

— Млъквай — рече Грубър.

Внезапно Монк се хвърли напред и повърна върху дока. Изненадан и отвратен, Грубър го пусна за миг. Стотълмейър светкавично измъкна малък пистолет от един скрит кобур на глезена си и простреля Грубър в рамото.

Ударната вълна запрати Грубър към яхтата и изби пистолета от хватката му. Той се хлъзна към дока, като скимтеше от болка, стиснал рамото си.

Той не беше единственият, който скимтеше. Същото правеше и Монк, който беше застанал на колене на ръба на дока и се давеше и кашляше над водата.

Отидох до него и започнах внимателно да го галя по гърба, докато престана да се задушава. Беше много нещастен.

Стотълмейър грабна пистолета на Грубър, после се обади по клетъчния си телефон, за да повика линейка и подкрепление, но не беше необходимо. Стрелбата беше привлякла в парка тълпа, и вече чувах звука на приближаващи се сирени.

— Всичко свърши, господин Монк — казах.

— Знам — изхриптя той. — Можеш да намериш завещанието ми в най-горното чекмедже на нощното ми шкафче.

— Ще се оправите.

— Не ме залъгвай — рече той, треперейки. — Не виждаш ли, че съм в предсмъртни гърчове?

— Беше страхотен, Монк — каза Стотълмейър, като внимателно държеше Грубър под око. — Знаех, че ще предприемеш някакъв ход, и просто го чаках.

— Иска ми се Уайът да беше тук — рече Монк. — Той поне щеше да има любезността да ме застреля.